Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (119)

XLV

Събранието на Вожирар бе организирано в частния салон на кафене „Гарибалди“ на улица Де Волонтер.

Представени от Жак, Ванхееде и Митьорг бяха приети като делегати на швейцарската партия и се настаниха на първите редове.

Жибоан, който председателствуваше, даде думата на Книпердинк. Произведенията на стария теоретик бяха писани на шведски, но влиянието му отдавна бе преминало границите на северните страни; най-забележителните му работи бяха преведени и много от присъствуващите ги бяха чели. Той говореше правилно френски. Високата му фигура, увенчаната му със съвсем бели коси глава, светлият му апостолски поглед придаваха още по-голямо обаяние на идеите му. Книпердинк бе гражданин на миролюбива, абсолютно неутрална страна, където ожесточеният национализъм на европейските велики сили отдавна предизвикваше безпокойство и неодобрение. Със строга и бистра мисъл той разглеждаше положението в Европа. Документираната му и жарка реч бе постоянно прекъсвана от овации.

Жак беше разсеян и не слушаше внимателно. Мислеше за Жени. Мислеше за Берлин. Щом Книпердинк завърши речта си с трогателен апел за съпротива, Жак стана, без да дочака разискванията; отказа се от намерението си да заведе Ванхееде и Митьорг в редакцията на „Либертер“ и им даде среща на манифестацията.

 

 

Виждайки часовника на площада пред Комеди Франсез, той промени плановете си. Монмартр беше далеч. По-добре беше да се откаже от посещението си в „Либертер“ и да се върне в редакцията на „Юманите“, за да види какво е настроението следобед.

Идвайки от улица Кроасан, той забеляза на тротоара Миланов и стария Мурлан с вечната печатарска престилка, които излизаха от редакцията на вестника. Жак повървя малко с тях.

Той знаеше, че Миланов поддържа връзки с анархистичните среди, затова го запита дали смята да присъствува на лондонския конгрес, който щеше да почне в края на тази седмица.

— Никаква полза не може да има от него — отговори лаконично русинът.

— Впрочем — забеляза Мурлан — отсега се вижда, че конгресът ще пропадне. Никой не иска в този момент да се издаде. Хората се прикриват… Префектурата, вътрешното министерство вече са пуснали мрежите си: изглежда, че бързат да попълнят „Списъка Б“.

— Какъв е този списък? — запита Миланов.

— Списъка на всички подозрителни лица. Стига работите да тръгнат зле и капанът ще бъде готов…

— А какво казват горе тази вечер? — запита Жак, посочвайки прозорците на „Юманите“.

Мурлан сви рамене. Последните телеграми били обезсърчителни.

От специалния пратеник на „Таймс“ в Петербург, който бил винаги добре осведомен, научили, че царят бил разрешил да се мобилизират четиринадесет армейски корпуса на австрийската граница като отговор на предупреждението на Германия. Русия не само не била сплашена, както се бяха надявали по едно време, но тя дори проявявала открита агресивност: руското правителство заплашвало, че ако Германия си позволи да мобилизира дори частично, те веднага щели да обявят обща мобилизация. А от друга страна, от телеграмите, идващи от Берлин, се виждало, че правителството на кайзера, изоставяйки всяка предпазливост, активно подготвяло мобилизация. Началникът на генералния щаб фон Молтке бил повикан по спешност. Правителствените вестници съобщавали на читателите, че войната е неминуема. „Берлинер Локаланцайгер“ публикувал обширна защита на австрийския ултиматум и препоръчвал смазването на Сърбия. Още от сутринта обзети от паника рентиери просто нападнали гишетата на всички берлински банки.

Във Франция банките бяха също обсадени. Изтеглянето на пари поставяше в трудно положение много банки в Лион, Бордо и Лил. Този следобед на парижката борса бе станал истински метеж: един австриец, който вършел сделки извън борсовата зала, бил обвинен, че нарочно предизвиква спадане на ценните книжа. Нахвърлили се върху му с викове: „Смърт на шпионите!“ — и полицията едва имала време да се намеси. Префектът заповядал да се опразни залата и полицаите с голяма мъка попречили на беснеещата тълпа да разкъса австриеца. Инцидентът беше смешен, но показваше войнствения кипеж на духовете.

— А какво става на Балканите? — запита Жак. — Австрийските войски все още не са преминали сръбската граница, нали?

— Казват, че още не са.

Но според последните телеграми офанзивата, забавена до днес, трябвало да почне през нощта. Гало твърдял дори, че според достоверен източник австрийската обща мобилизация била фактически решена, че щяла да бъде обявена на следния ден и завършена в три дни.

— А у нас — намеси се Мурлан — телеграфически са били прекратени отпуските на всички войници и офицери, както и на железничарите и пощенските чиновници, които са на летуване… Сам Поанкаре дава пример — връща се бързо, без да спира някъде, и в сряда ще бъде в Дюнкерк.

— Казахте Поанкаре… — рече Миланов. И разказа един многозначителен анекдот, донесен от Виена: на приема, даден на 21 юли в Зимния дворец в чест на дипломатическото тяло в Петербург, председателят на френската република подхвърлил с резкия си глас на австрийския посланик следната фраза, която предизвикала сензация: „Сърбия има искрен приятел в лицето на руския народ, господин посланик. А Русия има една съюзница — Франция!“

— Вечно същата политика на сплашване — прошепна Жак, мислейки за Щудлер.

Миланов предложи да отидат в кафене „Прогрес“, докато стане време за манифестацията, но Мурлан отказа.

— Достатъчно дрънкахме днес — възрази той с надменен тон.

— Искам да ви помоля за една услуга — му каза Жак, когато Миланов си отиде. — Оставих в стаята си на улица Жур един завързан с канап пакет, в който се намират личните ми книжа. Ако ми се случат неприятности тия дни, бихте ли го изпратили в Женева на Менестрел?

Той се усмихна и не обясни нищо повече. Мурлан го загледа. Не му зададе никакъв въпрос и утвърдително кимна с глава. Когато се разделиха, той задържа за миг ръката на Жак в своята.

— На добър час… — каза той и за първи път не го нарече „хлапако“.

Жак се върна пак в редакцията на вестника. Оставаше му само половин час до срещата с Жени.

Група социалисти, между които той позна Кадиьо, Компер-Морел, Вайан, Самба, излязоха от кабинета на Жорес и след това отидоха при Гало. Той се обърна кръгом и почука на вратата на Стефани. Завари го сам, наведен над маса, затрупана с чужди вестници.

Стефани беше висок и слаб, с хлътнали гърди и остри рамене. По дългото му лице, обкръжено от съвсем черни коси, минаваха нервни тикове, които понякога му придаваха вид на душевно болен. Имаше неизчерпаемата енергия на южняк — родом бе от Авиньон. Преподавател по история, той бе учителствувал няколко години в провинцията, преди да се посвети на Социалните борби; учениците му никога не можеха да го забравят. Жюл Гед го бе привлякъл в „Юманите“. Жорес, който пращеше от здраве и не можеше да понася болнавите хора, не го обичаше, но го уважаваше; дал му бе едно от първите места във вестника и му поверяваше трудни задачи.

Днес следобед той му бе възложил специално да държи връзка със социалистическата група в парламента и с административната комисия на партията. Жорес се стремеше да предизвика официален протест на социалистическите депутати срещу всяка въоръжена намеса на Русия. Сам непрекъснато правеше постъпки в Ке д’Орсе и настояваше, че Париж не трябва да се солидаризира с Петербург и че е необходимо да запази своята свобода на действие, за да може да играе ролята на арбитър и посредник в Европа.

Стефани току-що бе имал дълъг разговор с Шефа. Той не скри от Жак, че Жорес бил извънредно нервен. Бил решил, че утрешният брой на „Юманите“ ще има следното заплашително заглавие: „Войната ще започне тази сутрин“.

Заедно със Стефани бе съставил проекта на един манифест, с който социалистическата партия заявяваше пред света волята за мир на всички трудещи се във Франция. Стефани си спомняше цели фрази от него и ги цитираше с напевен глас, крачейки из тясната стая. Чипият му костелив нос стърчеше като човка и малките му очи с птичи поглед непрекъснато се движеха зад очилата.

— „Срещу политиката на насилие социалистите призовават цялата страна…“ — говореше вдъхновено той, вдигнал ръка. Очевидно и трогателно беше, че тази вечер изпитва нужда да засили вярата си, повтаряйки като молитва тези ободрителни декларации.

През деня бяха получили подобен текст, издаден от германските социалисти. Подпомогнат от Стефани, Жорес сам го бе превел:

„Войната връхлита върху нас! Ние не искаме война! Да живее помирението между народите! От името на човечеството и цивилизацията съзнателният германски пролетариат пламенно протестира?… Той повелително призовава германското правителство да упражни влияние върху Австрия за запазването на мира. И ако не може да се попречи на тази ужасна война, той изисква Германия да остане напълно извън конфликта!“

Жорес искаше двата манифеста да бъдат отпечатани в хиляди екземпляри колкото е възможно по-скоро и разлепени един до друг из цял Париж и във всички големи градове. Всички социалистически печатници трябваше още същата нощ да се заловят с отпечатването им.

— В Италия също се върши добра работа — каза Стефани. — Групата на социалистическите депутати, събрани в Милано, са гласували дневен ред, с който искат италианската камара да бъде свикана веднага на извънредно заседание, за да накара правителството да заяви публично, че Италия няма да последва примера на съюзниците си от Тройния съюз.

С бързо движение той грабна лист хартия от масата.

— А ето превода на социалистическия манифест, който току-що е бил публикуван в „Аванти“ от Мусолини: „Италия може да държи само едно-единствено поведение — неутралитет! Ще допусне ли италианският пролетариат да го поведат отново към кланицата? Трябва единодушно да извикаме: долу войната! Нито един човек, нито един сантим за войната!“

Този превод трябваше да бъде публикуван на следния ден на първата страница на „Юманите“.

— В сряда — поде той — в Брюксел ще има не само среща на Международното социалистическо бюро, но и голям протестен митинг вечерта, който ще бъде председателствуван от Жорес, от Вандервелд от белгийска страна, от Хаазе и Молкенбур — от германска страна, от Кер-Харди — от английска и от Рубавич от руска страна… Ще бъде величествено нещо… Във всички страни свободните дейци са поканени да се съберат в Брюксел, за да се превърне митингът в страшна европейска манифестация. Трябва да се покаже, че целият световен пролетариат се противопоставя на политиката на държавите!

Той се разхождаше, бършеше нос гърчеше устни, изтормозен от чувство за безпомощност, но все пак се държеше изказваше да се предаде на отчаянието.

Вратата се отвори и в стаята влезе Марк Льовоар. Беше зачервен и възбуден. Веднага се тръшна на един стол и извика:

— Човек просто се пита дали всички те не я желаят!

— Войната ли?

Той се връщаше от Ке д’Орсе и носеше странна новина: господин фон Шьон бил посетил външното министерство и съобщил, че за да даде на Русия приемлив повод да се откаже от непримиримостта си, Германия обещавала да издействува от Австрия изрично задължение, че териториалната цялост на Сърбия няма да бъде накърнена. След това посланикът предложил двете правителства да направят официална декларация, в която да изтъкнат, че Франция и Германия, „напълно солидарни в горещото си желание да запазят мира“, действуват съгласувано и продължават да дават съвети за умереност в Петербург. А френското правителство под влияние на Бертло било отхвърлило това предложение и направо отказало да прояви и най-малката солидарност с Германия от страх да не засегне чувствителността на своя руски съюзник.

— Каквото и да предложи Германия — заключи Льовоар, — Ке д’Орсе заявява: „Това е капан!“ И цялата история продължава от четиридесет години.

Малките очи на Стефани бяха впити в Льовоар с израз на дълбока тревога. Жълтото му лице изглеждаше още по-дълго, сякаш пихтиестата плът на бузите се смъкваше надолу, теглена от тежката челюст.

— Изумително! — прошепна той. — Като си помислиш само, че седем-осем души в Европа — десет най-много може би — творят историята?… Мисля си за думите на крал Лир: „Проклето да бъде времето, когато стадото слепци ще бъде поведено от шепа луди?…“ Ела — каза той внезапно, като сложи ръка на рамото на Льовоар. — Трябва да съобщим на Шефа.

Жак остана сам. Време бе да отиде на среща с Жени. Стана. „А утре вечер ще бъда в Берлин…“ Мислеше за задачата си само от време на време, но винаги с тръпка на удоволствие, в което се примесваше и малко безпокойство — страхуваше се да не би да не изпълни много добре това, което очакваха от него.