Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (118)

XLIV

Жени отвори така бързо, когато той позвъни, сякаш от предния ден не бе мръднала от мястото, където Жак я бе оставил.

— Лоша новина — пошепна той още преди да й каже добър ден. — Трябва да замина тази вечер за чужбина.

— Да заминете! — промълви Жени.

Тя беше пребледняла и го гледаше втренчено. Той имаше тъй нещастен вид, задето трябва да й причини мъка, че тя би искала да скрие от него отчаянието си. Но да загуби отново Жак, беше изпитание, непосилно за нея.

— Ще се върна в четвъртък, най-късно в петък — побърза да добави той.

Тя стоеше с наведена глава. Въздъхна дълбоко. Лека розовина се появи отново на бузите й.

— Три дни! — поде той, като се насили да се усмихне. — Не е много, три дни… когато имаме цял живот пред себе си, за да бъдем щастливи…

Тя вдигна към него плах, въпросителен поглед.

— Не ме питайте нищо — рече той. — Имам задача. Трябва да замина.

При думата „задача“ върху лицето на Жени се изписа такава тревога, че Жак реши веднага да я успокои, макар и сам да не знаеше какво ще има да прави в Германия.

— Въпросът е само да установя допир с известни политически лица… И понеже говоря добре немски…

Тя го наблюдаваше внимателно. Той промени темата и посочвайки няколко разгънати вестника на масата във вестибюла, попита:

— Видяхте ли какво става?

— Да — отвърна Жени лаконично. Тонът й достатъчно ясно показваше, че сега тя си дава сметка не по-малко от него колко сериозно е положението.

Той се приближи до нея, хвана ръцете й, долепи ги една до друга и ги целуна.

— Хайде да отидем у дома — предложи Жак, като посочи с пръст стаята на Даниел. — Имам само няколко минути. Нека не ги разваляме.

Най-после тя се усмихна и тръгна пред него по коридора.

— Няма ли новини от майка ви?

— Не — отговори тя, без да се обърне. — Мама трябваше да пристигне във Виена рано следобед днес. Не мисля, че ще получа телеграма по-рано от утре.

В стаята всичко бе приготвено за посещението му. Спуснатите щори омекотяваха светлината; разтребено беше; завесите, току-що изгладени, бяха окачени на прозорците; часовникът цъкаше, на ъгъла на бюрото бе поставен букет от цъфнали грахчета.

Жени се спря сред стаята и загледа младежа с внимателен, малко тревожен поглед. Той се засмя, но не успя да я накара да се усмихне.

— Наистина ли имате само няколко минути? — изрече тя с неуверен глас.

Той бе спрял върху нея нежен, усмихнат, малко втренчен поглед; поглед, който не беше разсеян, който бе дори изпълнен с внимание. Но у Жени той предизвикваше някакво леко неприятно усещане. Тя имаше впечатлението, че откакто бе пристигнал Жак, този замислен поглед нито веднъж не бе проникнал истински в очите й.

Той видя, че устните й започнаха да треперят. Улови ръцете й и прошепна:

— Не ми отнемайте смелостта…

Жени се изправи и му се усмихна.

— Точно така, усмихнете ми се — каза той, като я накара да седне.

После, без да обясни връзката между мислите си, заговори полугласно:

— Човек трябва да вярва в себе си. Дори трябва да вярва само в себе си… Здрав вътрешен живот имат само онези, които ясно съзнават съдбата си и жертвуват всичко за нея.

— Да — промълви тя.

— Да осъзнаеш силите си! — поде той, сякаш говореше на себе си. — И да им се подчиниш. И да не те е грижа, ако тези сили другите преценяват като лоши…

— Да — отговори тя, като наведе отново глава.

Много пъти през последните дни Жени бе мислила, както мислеше и в този миг: „Ето, трябва да запомня това, което казва той…“ Тя остана цяла минута съвсем неподвижна, свела поглед; в това наведено лице имаше толкова размисъл, че Жак, смутен, замълча за миг.

После той продължи с разтреперан, сдържан глас:

— Един от решителните дни в живота ми бе денят, когато разбрах, че това, което другите порицават у мене, което намират за опасно, беше всъщност най-доброто, най-истинското!

Тя слушаше и го разбираше, но се чувствуваше като замаяна. От два дни устоите на вътрешния й свят се рушаха един по един. Наоколо си тя чувствуваше празнота, която още не можеше да изпълни с новите ценности, върху които почиваха всичките съждения на Жак.

Изведнъж видя, че лицето му светна. Той отново се усмихна. Но този път по съвсем различен начин. Хрумнала му бе някаква мисъл и той погледна въпросително младото момиче.

— Слушайте, Жени… Понеже сте сама тази вечер… не бихте ли дошли да вечеряте с мене, няма значение къде?

Тя го гледаше, без да отговори, объркана от това тъй естествено и тъй необикновено за нея предложение.

— Няма да бъда свободен преди седем и половина — обясни той. — А в девет трябва да бъда на площад Репюблик. Но искате ли да прекараме този час заедно?

— Да.

„Какъв особен, само неин начин има тя — помисли си Жак — да казва «да» или «не», едновременно и твърдо, и нежно…“

— Благодаря! — извика той, сияещ от радост. — Няма да имам време да се върна да ви взема. Но бихте ли дошли в седем и половина пред Борсата?

Тя кимна с глава утвърдително.

Жак стана.

— А сега трябва да вървя. До скоро виждане…

Тя не се опита да го задържи и мълчаливо го придружи до стълбището.

Когато започна да слиза и се обърна да й се усмихне нежно за сбогом, Жени се наведе над перилата и придобила внезапно кураж, прошепна:

— Обичам да си представям какъв сте между другарите си… В Женева например… Там сигурно сте такъв, какъвто сте в действителност…

— Защо мислите така?

— Защото — отговори тя, като търсеше думите си — навсякъде, където съм ви виждала досега, вие изглеждате винаги — как да кажа — малко… като не в своя среда…

Той се бе спрял на стъпалата и с вдигната глава я гледаше сериозно.

— Грешите — отвърна той живо. — И там аз съм също… не в своя среда. Навсякъде се чувствувам чужденец. Винаги съм бил чужденец. Такъв съм си по природа… — После се усмихна и добави: — Само при вас, Жени, това чувство на отчужденост ме напуща… малко…

Усмивката му изчезна. Като че ли се колебаеше дали да каже още нещо, но направи с ръка неясен жест и се спусна по стълбите.

„Тя е съвършена — мислеше си Жак. — Съвършена, но неразгадаема!“ Това не беше упрек; Жени винаги го бе привличала отчасти и със своята тайнственост.

Когато се прибра в апартамента, Жени остана няколко минути права пред затворената врата, слушайки стъпките, които се отдалечаваха. „О, колко е неразбираем!“ — каза си тя внезапно. Но не го каза със съжаление: обичаше го така пълно, че й бе скъпо дори впечатлението на смътен страх, който той оставяше след себе си, както корабът оставя диря върху водата.