Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (108)

XXXIV

Предната вечер, след като бе видял Жорес да се качва в едно такси и да изчезва в нощта, Жак бе отишъл в кафене „Ла Шоп“, където мнозина дейци често се заседяваха до късно през нощта. Запазеният за социалистите салон в кафенето на улица Федо имаше вход откъм двора и това позволяваше салонът да остане отворен дори след като затворят вратите към улицата. Споровете тази вечер бяха толкова оживени и продължиха толкова до късно, че Жак излезе оттам едва в три часа през нощта. Липсваше му воля да отиде в този късен час до площад Мобер, затова прекара нощта близо до Борсата в един подозрителен хотел. Едва легнал в леглото, той потъна в дълбок сън, който дори сутрешните шумове на този многолюден квартал не бяха успели да смутят.

Когато се събуди, слънцето вече печеше силно.

След като направи набързо сутрешния си тоалет, той излезе на улицата, купи вестници и изтича да ги прочете на терасата на едно кафене на булеварда.

Най-после печатът се бе решил да бие тревога. Процесът Кайо бе минал на втора страница и всички вестници съобщаваха с едри заглавия, че положението е сериозно, като наричаха австрийската нота „ултиматум“, а постъпката на Австрия — „безсрамно предизвикателство“. Дори „Фигаро“, който от една седмица посвещаваше всеки брой на пълния текст на дебатите по процеса Кайо, днес на първа страница съобщаваше с огромни букви като на плакат за „австрийската заплаха“; освен това цяла страница бе отделена на дипломатическото напрежение под обезпокоителното заглавие: „Война ли значи това?“ Официозът „Матен“ пишеше с войнствен тон: „Австро-сръбският конфликт е бил разгледан през време на посещението на председателя на републиката в Русия. Двойният съюз няма да се окаже неподготвен…“ Клемансо пишеше в своя вестник „Ом Либр“: „Никога от 1870 година досега Европа не се е намирала тъй близо до въоръжено сблъскване, чийто обхват не може да се измери.“ „Еко дьо Пари“ предаваше посещението на Фон Шьон в Ке д’Орсе: „Австрийският ултиматум бе последван от германска заплаха…“; и рубриката „Последен час“ завършваше с предупреждението: „Ако Сърбия не отстъпи, войната може да бъде обявена още тази вечер.“ Разбира се, ставаше дума за австро-сръбска война. Но кой би могъл да твърди, че ще може да се ограничи пожарът?… В уводната си статия Жорес не скриваше, че последната възможност за спасяване на мира беше да се унижи Сърбия и да се приемат оскърбителните австрийски искания. Според извадки от печата, публикувани днес, се виждаше, че и чуждите вестници са не по-малко песимистично настроени. На 25 юли сутринта, дванадесет часа преди изтичането на срока, наложен на Сърбия — както, според сведенията, които Жак бе донесъл от Виена, бил предсказал австрийският генерал, — цяла Европа се събуди внезапно обзета от паника.

Жак блъсна вестниците, които затрупваха масата, и изпи изстиналото си кафе. Не научи нищо ново. Но общата тревога звучеше някак си по-особено и драматично. Той продължаваше да седи на мястото си като замаян и погледът му блуждаеше по работниците и чиновниците, които слизаха от автобуса и тичаха както всеки ден всеки по работата си; но лицата бяха по-сериозни от обикновено и всеки от тях държеше в ръка разгънат вестник. За миг се почувствува обезсърчен. Самотата му тежеше непоносимо. Помисли за Жени, за Даниел, за погребението, което щеше да се извърши днес.

Стана живо и тръгна към Монмартр. Бе му дошло на ума да отиде на площад Данкур и да се отбие в редакцията на „Либертер“. Бързаше да се почувствува в борческа атмосфера.

Десетина души бяха дошли вече на улица Орсел, за да чуят последните новини. Броят от двадесет и пети току-що бе излязъл тази сутрин. Присъствуващите си разменяха прогресивни вестници. Вестник „Боне Руж“ бе посветил първата си статия на руските стачки. За повечето революционери размерът на работническите вълнения в Петербург беше една от най-сигурните гаранции за руския неутралитет, тоест за ограничаването на конфликта на Балканите. В редакцията на „Либертер“ всички единодушно критикуваха мудността на Интернационала и обвиняваха водачите, че правят компромиси с правителствата. Не беше ли сега момент да се нанесе големият удар, да се предизвикат с всички средства стачки в другите страни, за да се парализират едновременно всички европейски правителства? Единствен случай за масово въстание, което би могло не само да отстрани сегашната опасност, но и да ускори революцията с десетилетия.

Жак слушаше разговорите и се колебаеше да изкаже мнението си. За него руските стачки бяха нож с две остриета: те действително можеха да парализират войнствените стремежи на генералния щаб; но поставяйки правителството в безизходно положение, можеха също така да го накарат да прибегне до груба диверсия, като обяви военно положение, под предлог, че има опасност от война, и по този начин с безмилостни мерки да задуши бързо народното въстание.

 

 

Часовникът показваше точно единадесет часа, когато Жак се озова отново на площад Пигал. „Какво имах да правя днес в единадесет часа?“ — запита се той. Не можеше да си спомни. Събота, единадесет часа… Обхванат от внезапно безпокойство, той напрягаше паметта си. Погребението на Фонтанен… Но той нямаше намерение да присъствува… Вървеше озадачен, с наведена глава. „Не съм за пред хора… Не съм бръснат… Вярно, че като се мушна в тълпата… Много близо съм до гробищата «Монмартр»… Ако се реша, един бръснар за пет минути… Ще стисна ръката на Даниел, това ще бъде хубаво от моя страна… Ще бъде хубаво и не задължава с нищо…“

Той затърси с очи някоя бръснарница.

 

 

Когато пристигна на гробищата, пазачът на входа му съобщи, че процесията вече е минала и му посочи накъде трябва да върви.

Скоро забеляза между гробовете група хора, събрани около тесен параклис с надпис: „Семейство дьо Фонтанен“. Позна Даниел и Грегори, макар че бяха с гръб към него.

Дрезгавият глас на пастора се носеше в тишината:

— Бог каза на Мойсей: „Ще бъда с теб! Затова, грешнико, дори когато вървиш в долината на мрака, не се бой, защото бог е с теб!“

Жак заобиколи, за да види присъствуващите отпред. Слънцето падаше право върху лицето на Даниел, който, гологлав, стърчеше над останалите. До него стояха три жени, но лицата и на трите бяха скрити от черни воали. Първата беше госпожа дьо Фонтанен. Но коя от другите две бе Жени?

Пасторът, изправен, с щръкнали коси, с възторжени очи, вдигнал ръка със заплашителен жест, говореше ядно към ковчега от светло дърво, който лежеше на ярката светлина пред прага на гробницата.

— „Бедни, бедни грешнико! Твоето слънце залезе преди края на деня! Но ние не плачем за теб така, както тези, които са лишени от надежда. Ти се скри от полето на нашето зрение, но това, което изчезна за нашите материални очи, е само измамливата форма на твоята жалка материя! Днес ти блестиш, призован до Христа за велика, славна служба! Ти достигна преди нас до радостта на възшествието!… И вие всички, братя, които сте тук и които се молите около мен, укрепете вашите сърца с търпение! Защото възшествието до Христа е също така близко за всекиго от нас!… Отче, поставям душите ни в твоите ръце! Амин.“

Гробарите вдигнаха ковчега, разклатиха го и го спуснаха плавно с въжетата. Госпожа дьо Фонтанен, поддържана от Даниел, се наведе над зеещата яма. Жената зад нея сигурно бе Жени, застанала до Никол Еке… После трите жени, водени от един чиновник на погребалното бюро, се качиха безшумно в траурната кола, която чакаше на алеята и която веднага тръгна.

Даниел стоеше сам в края на тясната алея, стиснал под мишница каската си, която блестеше на слънцето. Видът му бе внушителен. Строен, грациозен, без следа от стеснение, макар и малко тържествен в държането си, той приемаше съболезнованията на присъствуващите, които бавно се точеха пред него.

Жак го наблюдаваше. Достатъчно му бе само да го гледа така, отдалеч, за да изпита както някога едно сладко и дълбоко чувство на топлота.

Даниел го бе зърнал и докато се ръкуваше, обръщаше от време на време към него очи, изпълнени с изненада и обич.

— Благодаря ти, че дойде — рече той. После се поколеба и добави: — Заминавам обратно тази вечер. Толкова бих искал да се видим още веднъж.

Гледайки приятеля си, Жак продължаваше да мисли за войната, за първите, които ще влязат в бой, за първите жертви…

— Чете ли вестниците? — запита той.

Даниел го погледна с недоумение.

— Вестниците ли? Не, защо? — После, като внимаваше гласът му да не прозвучи много настойчиво, запита: — Не би ли дошъл тази вечер да ми кажеш сбогом на Източната гара?

— В колко часа?

Лицето на Даниел светна.

— Влакът е в девет и тридесет… Да те чакам ли в бюфета в девет часа?

— Ще дойда.

Те се погледаха няколко секунди, преди да си стиснат ръка.

— Благодаря — пошепна Даниел.

Жак се отдалечи, без да се обръща.