Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (107)

XXXIII

Госпожа дьо Фонтанен и Даниел бяха прекарали нощта на два стола един до друг пред ковчега. По настояване на брат си Жени бе отишла да си почине няколко часа.

Когато към седем часа младото момиче дойде при тях, Даниел докосна леко майка си по рамото.

— Ела, мамо… Жени ще остане тук, докато пием чай.

Гласът му беше нежен, но твърд. Госпожа дьо Фонтанен обърна към него умореното си лице. Тя чувствуваше, че всяка съпротива би била напразна. „Ще използувам случая — каза си тя, — за да му говоря за пътуването си в Австрия.“ После хвърли последен поглед към ковчега, стана и покорно последва сина си.

Закуската бе вече приготвена в тази стая в пристроената сграда, където Жени бе прекарала нощта. Прозорецът бе широко отворен към градината. При вида на лъскавия чайник, на маслото и на меда в стъклените купички лицето на госпожа дьо Фонтанен се озари от неволна и наивна усмивка. Сутрешната закуска с децата винаги беше за нея благословен час на деня, час на успокоение и радост, от който естественият й оптимизъм черпеше нови сили.

— Аз наистина съм гладна — призна тя, като се приближи до масата. — А ти, мое голямо момче?

Тя седна и машинално започна да маже масло върху хляба. Даниел я гледаше усмихнат. Почувствува се разнежен, когато видя в ярката светлина как малките й бели и пълнички ръце правят тези деликатни обредни жестове, споменът за които бе свързан със сутрешните закуски през детските му години.

Изобилната закуска извика у госпожа дьо Фонтанен смътни асоциации и тя прошепна:

— Толкова съм те мислила, мое голямо момче, през време на маневрите. Достатъчно ли ви хранеха?… Вечер, като ми дойдеше наум, че може би лежиш в сламата с измокрени от дъжда дрехи, просто се срамувах да си легна в леглото; не можех да заспя.

Той се наведе и докосна с ръка лакътя на майка си.

— Що за мисли, мамо! Напротив, след толкова месеци в казармата за нас беше развлечение да играем на война… — Докато говореше, наведен към нея, той си играеше със златната гривна, която тя носеше на ръката си. — И освен това, нали знаеш — добави той, — на маневри сержантите винаги намират легло при местните хора.

Даниел бе изрекъл тези думи, без много да му мисли; споменът за случайните любовни приключения през време на маневрите, когато ги разквартируваха по селата, му мина през ума и той изпита бегло стеснение, което госпожа дьо Фонтанен с присъщата си чувствителност неясно долови. Тя се стараеше да не гледа сина си.

Последва кратко мълчание. После тя плахо запита:

— В колко часа трябва да тръгнеш?

— Тази вечер в осем… Отпуската ми изтича в дванадесет часа през нощта, но достатъчно е утре сутрин на проверката да бъда в строя.

Тя си помисли, че погребението няма да свърши преди един и половина, че те ще се върнат в къщи към два часа и този последен ден с Даниел ще бъде много къс.

Той като че ли мислеше за същото нещо, защото каза:

— И днес следобед ще изляза; трябва непременно да отида на едно място.

По гласа му тя почувствува, че той крие нещо от нея, но този път неправилно изтълкува думите му. Защото малко небрежният му уклончив тон приличаше точно на тона, с който той някога, след като бе прекарал един час с нея пред камината, казваше, ставайки: „Извинявай, мамо, имам среща с другари.“

Той смътно долови подозрението й и веднага го разпръсна:

— Имам да осребря един чек… чек от Лудвигсън.

Това беше истина. Той не искаше да напусне Париж, без да остави тези пари на майка си.

Тя като че ли не го чу. Пиеше чая си както винаги на малки глътки, като се пареше, без да оставя чашата, а очите й леко се замъгляваха. Мислеше за заминаването на Даниел и й бе тежко на сърцето. Забравила бе за момент предстоящата погребална церемония. Но все пак нямаше защо да се оплаква — дълги месеци толкова бе страдала от отсъствието на сина си, а ето че сега той скоро ще се върне. През октомври ще си бъде в къщи. През октомври те отново ще заживеят тримата заедно. Спокойно бъдеще се разкриваше пред нея. Чувствуваше, че смъртта на Жером разведряваше хоризонта, макар че не искаше да си го признае. Отсега нататък тя ще бъде сама и свободна, обкръжена от двете си деца.

Даниел я гледаше с израз на загрижена нежност.

— Какво ще правите двете в Париж през тези летни месеци? — запита той.

Понеже бе притеснена за пари, госпожа дьо Фонтанен беше дала под наем вилата си в Мезон-Лафит на някакви чужденци за целия сезон.

„Ето подходящ момент да му говоря за моето пътуване“ — помисли си тя.

— Не се безпокой, мое голямо момче… Най-напред аз ще бъда много заета с ликвидацията на всички тези работи…

— Но аз се безпокоя за Жени, мамо… — прекъсна я той.

Макар че отдавна бе свикнал с мълчаливата въздържаност на сестра си, той бе поразен през последните дни от разстроеното лице и трескавия поглед на Жени.

— Тя наистина не е добре — заяви Даниел. — Има нужда от чист въздух.

Госпожа дьо Фонтанен остави чашата си върху чинийката, без да отговори. И тя бе забелязала нещо необикновено във вида на дъщеря си: някакъв замаян израз, сякаш бе омагьосана; странното й държане не можеше да се обясни само със смъртта на баща й.

Но за Жени госпожа дьо Фонтанен бе на различно мнение от Даниел.

— Жени е нещастна натура — въздъхна тя и с трогателна наивност добави: — Не умее да се доверява…

После добави с леко тържествения и изпълнен с уважение тон, с който говореше винаги по някои въпроси:

— Виждаш ли, всяко същество има своя дял от вътрешни изпитания, от борби…

— Да — съгласи се Даниел, но не я остави да продължи. — Но все пак ако Жени можеше да прекара известно време на планина или на море това лято…

— Нито морето, нито планината могат да й помогнат — заяви госпожа дьо Фонтанен, като поклати глава с упоритостта на благите души, когато са непоколебимо убедени в нещо. — Не здравето й е засегнато. Никой не може да направи нищо за нея, вярвай ми… Всяко същество е само в битките, които трябва да води, както ще бъде само в уречения ден, за да посрещне собствената си смърт… — Тя мислеше за самотния край на Жером и очите й се изпълниха със сълзи. Замълча за малко, после добави тихо, сякаш на себе си: — Само, с висшата сила.

— Ти именно с тези принципи… — започна Даниел. Лекото раздразнение караше гласа му да трепери. Той измъкна цигара от табакерата си и замълча.

— Какво с тези принципи? — запита изненадано госпожа дьо Фонтанен.

Тя го гледаше как рязко затвори табакерата си и започна да изчуква цигарата върху опакото на ръката, преди да я постави в устата си. „Същите движения като на баща му — помисли си тя. — Същите ръце…“ Приликата между ръцете им бе станала още по-поразителна сега, защото Даниел носеше на безимения пръст пръстена, който госпожа дьо Фонтанен бе свалила сама от ръката на Жером, преди да скръсти ръцете му завинаги; едрата камея мъчително й напомняше изящните мъжествени ръце, които живееха вече само в спомените й. Щом си припомнеше физическия облик на Жером, сърцето й се разтуптяваше както някога, когато беше на двадесет години… Но приликата между бащата и сина винаги извикваше у нея едновременно и сладко вълнение, и страшна тревога.

— Какво с тези принципи? — повтори тя.

— Исках само да кажа… — отвърна той. Колебаеше се, присвил вежди и търсейки думите си. — С тези принципи именно ти винаги оставяше… другите… да вървят сами, свободно, да ги води съдбата им. Не се намесваше дори когато пътят, който те следваха, явно беше лош, дори когато тяхната съдба можеше да им донесе само страдания в живота… както и в твоя живот…

Тези думи болезнено отекнаха в душата й, но тя отказваше да ги разбере и се престори, че се усмихва.

— Нима ще започнеш да ме упрекваш, че съм ти дала много свобода?

Даниел също се усмихна и като се наведе, сложи ръка върху ръката на майка си.

— Не те упреквам и никога няма да те упрекна в нищо, мамо, ти го знаеш — каза той с гальовен поглед. После, неволно заинатен, добави: — Освен това добре знаеш, че нямам пред вид себе си.

— О, мое голямо момче — рече тя неочаквано възмутена, — не е хубаво така!… — Засегната бе на най-болезненото си място. — Ти винаги си търсил случай да обвиняваш баща си!

Този спор няколко часа преди погребението беше съвсем неуместен. Даниел чувствуваше това и съжаляваше вече за думите си. Но недоволен от себе си, задето ги бе произнесъл, той глупаво й напомни дори още по-неприятни неща.

— А ти, горкичка мамо, винаги търсиш само да го оправдаваш и забравяш всичко, дори безизходното положение, в което ни е оставил!

Разбира се, тя имаше достатъчно основание да мисли като Даниел. Но в момента се стремеше само да защити паметта на бащата от строгостта на сина.

— О, Даниел, колко си несправедлив! — извика тя със задавен глас. — Ти никога не си разбирал истинската природа на баща си! — И с упорита разпаленост, както обикновено се защищават незащитими каузи, тя продължи: — Той не може да бъде упрекнат в нищо сериозно! В нищо! Имаше прекалено рицарски характер, беше прекалено благороден и доверчив, за да може да има успех в живота. Ето вината му! Беше жертва на порочни хора, на които не съумя да затвори вратата. Ето вината му, единствената му вина! И аз ще го докажа! Проявявал е неблагоразумие може би, „лекомислие, за което трябва да се съжалява“, както се изрази пред мен мистър Стелинг. Но това е всичко. Лекомислие, за което трябва да се съжалява!

Даниел не гледаше майка си. Устните му потръпнаха и той леко повдигна рамо, но се сдържа и не отговори. Въпреки взаимната нежност, въпреки желанието да си говорят с открито сърце те не можеха да бъдат откровени; още при първия допир скритите им мисли се сблъскваха и някогашните недоразумения отравяха дори и мълчанието помежду им… Той наведе глава и остана неподвижен, втренчил очи в пода.

Госпожа дьо Фонтанен мълчеше. Какъв смисъл имаше да продължава разговора, който от самото начало бе тръгнал зле? Тя имаше намерение да разкаже на сина си за срамното дело, започнато срещу мъжа й, за да може Даниел да разбере колко необходимо е пътуването й до Виена. Но пред това коравосърдечие, което я дразнеше, тя мислеше само за едно — как да оправдае Жером; а това намаляваше убедителността на съображенията, които би могла да изтъкне, за да обясни заминаването си.

„Няма какво да се прави — каза си тя. — Ще му пиша.“

Тягостното мълчание трая няколко минути.

Обърнал се към прозореца, Даниел съзерцаваше утринното небе, върховете на дърветата и пушеше с привидно естествено държане, което не заблуди майка му.

— Осем часът — пошепна госпожа дьо Фонтанен, чувайки часовника на клиниката. Тя събра трохите, паднали по роклята й, пръсна ги по перваза на прозореца, за да ги изкълват птиците, и добави със спокоен глас: — Ще се върна там.

Даниел стана. Срамуваше се от себе си и чувствуваше угризения на съвестта. Винаги когато ставаше свидетел на нежното заслепение на майка си, озлоблението към баща му нарастваше. Някакво чувство, на което не можеше да даде име, го бе винаги карало да осъжда тази прекалено снизходителна любов. Той хвърли цигарата си и се приближи до майка си със стеснителна усмивка. Както често правеше, мълчаливо се наведе, за да я целуне по челото, там, дето започваха преждевременно побелелите коси. Устните му познаваха мястото, ноздрите — топлия дъх на кожата. Тя отметна леко глава и хвана лицето му с две ръце. Мълчеше, но му се усмихваше и го гледаше дълбоко в очите; погледът и усмивката й, в които не бе останала и следа от упрека, сякаш казваха: „Всичко е забравено. Прости ми, че бях нервна. И не съжалявай за мъката, която ми причини.“ Той така добре разбра този ням език, че сведе два пъти клепачи в знак на съгласие. Тя понечи да се изправи и той й помогна да стане. Без да каже нищо, госпожа дьо Фонтанен се облегна на ръката му, за да слезе в подземието.

Той й отвори вратата и я остави да влезе сама.

Още от вратата уханието на розите, които вехнеха върху ковчега, примесено с хладния дъх на подземието, я удари в лицето.

Жени седеше неподвижна, с ръце на коленете.

Майката седна на предишното си място, до дъщеря си. Извади от чантата си, която висеше на облегалото на стола, една библия и я отвори наслуки. Тя казваше „наслуки“, но всъщност старата книга с начупен гръб винаги се отваряше на пасажите, с които тя най-усърдно бе хранила душата си. Тя прочете:

„… Кой ще отдели чистото от нечистото? Никой.

Дните на човека са определени, броят на неговите месеци е в твоите ръце; ти си му предписал граници и той не ще мине отвъд.

Отдръпни се от него, за да има той малко почивка, докато, подобно на наемен войник, завърши деня си…“

Госпожа дьо Фонтанен вдигна очи, замечта се за малко, после сложи книгата на скута си. Внимателният начин, по който пипаше, отваряше и затваряше библията, бе сам по себе си благочестив акт, акт на благодарност.

Тя бе възвърнала напълно спокойствието си.