Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (103)

XXIX

Поставиха Жером дьо Фонтанен в ковчега призори, както беше обичаят в клиниката. Веднага след това тялото бе пренесено в павилиона в дъното на градината, където администрацията разрешаваше на мъртвите си пациенти да чакат погребението си колкото е възможно по-далеч от живите пациенти.

Госпожа дьо Фонтанен, която през цялата дълга агония на мъжа си почти не бе напущала стаята му, сега седеше в тясната подземна килия, където бяха сложили тялото. Тя беше сама там, тъй като Жени току-що бе излязла — майка й й бе поръчала да донесе от къщи черни дрехи, от които и двете имаха нужда за погребалната церемония на следния ден.

Даниел бе придружил сестра си до градинската врата и бе останал навън да изпуши една цигара.

Седнала с гръб срещу светлината на плетен стол под избеното прозорче, което осветяваше подземието, тя се готвеше да прекара там последния си ден с Жером. Беше вперила очи в ковчега, който лежеше неукрасен върху две черни поставки в средата на стаята. За личността на покойника говореше единствено медната плочка, на която бе гравирано:

ЖЕРОМ-ЕЛИ ДЬО ФОНТАНЕН

11 май 1857 — 23 юли 1914

Тя се чувствуваше уверена и спокойна — беше под закрилата на бога. Кризата, която бе изкарала първата вечер, онзи миг на слабост, който можеше да се извини с внезапно развилата се драма, беше минал. В нея беше останала вече само спокойна, притъпена скръб. Тя бе свикнала да живее в допир и в доверие със силата, която ръководи живота на вселената, с онова всичко, в което един ден всеки от нас трябва да стопи мимолетната си външна форма. Затова не изпитваше никакъв страх пред смъртта. Дори като младо момиче не бе чувствувала ужас пред трупа на баща си. Нито за момент не се бе усъмнила, че духовното присъствие на този, който винаги я бе напътствувал и когото дълбоко уважаваше, ще продължи да я ръководи и след разрушението на тялото: и действително тази подкрепа никога не й бе липсвала. Тя и през тази седмица бе имала доказателства, че пасторът не бе престанал да бъде тясно свързан с живота й, с борбите й, не бе престанал да я ръководи в колебанията й и да й помага да взема решения.

Точно така и сега тя не можеше да схване смъртта на Жером като окончателен край. Нищо не умира, всичко се преобразява, всичко се подновява; годишните времена се редуват едно след друго. Пред този ковчег, запечатан завинаги, в който бе затворена нетрайната материя, тя изпитваше мистичен възторг, подобен на чувството, което я обхващаше всяка есен, когато гледаше в градината си в Мезон как листата, които бе видяла да се раззеленяват напролет, се откъсват едно по едно, всяко в своя час, без с това ни най-малко да се навреди на тайнствената сила на ствола, където течеше живителният сок, където бе увековечен жизненият порив. За нея смъртта оставаше едно от явленията на живота; и да гледаш без ужас неизбежното завръщане към вечното зараждане, значеше да се приобщиш смирено към божията мощ.

Сладката, леко противна миризма на розите, които Жени бе поставила върху ковчега, се смесваше с гробовния хлад на килията. Госпожа дьо Фонтанен машинално търкаше ноктите на дясната си ръка в дланта на лявата. Имаше навик, когато свърши сутрин тоалета си, да сяда за няколко минути пред прозореца и докато лъска ноктите си, да се отдаде пред прага на новия ден на кратко съзерцание, което тя наричаше утринна молитва; привичката бе създала у нея рефлекс между лъскането на ноктите и призоваването на духа.

Докато Жером беше жив, макар и далеч от нея, тя тайно хранеше надеждата, че тази велика изтерзана любов най-после един ден ще намери своята земна награда; че един ден Жером ще се върне при нея разкаян и вразумен; че може би ще им бъде дадено на двамата да завършат живота си един до друг, да забравят миналото. Напразно очакване, за което тя си даваше сметка едва в момента, когато трябваше да се откаже завинаги от него. Все пак споменът за прекараните страдания оставаше твърде болезнен, затова тя не можеше да не изпитва известно облекчение, че най-после се е освободила от тези изпитания. Смъртта бе пресушила единствения извор на горчивина, който от толкова години тровеше живота й. Това беше като някакво неволно освобождение от дълго робуване. Съвършено човешко чувство, напълно основателно, чиято сладост тя вкусваше, без сама да подозира. Би се засрамила, ако го осъзнаеше. Но сляпата й вяра не й позволяваше да проникне с ясен поглед до глъбините на съзнанието си. Тя отдаваше на духовно просветление това, което беше последица на най-инстинктивен егоизъм; благодареше на бога, че й дава примирение и душевен покой; така можеше да се отдаде без угризения на това чувство на облекчение.

Тя днес се отдаваше още по-леко на това настроение, понеже този ден на бдение бе за нея само временна почивка. После щяха да се заредят дни на умора и борба: утре, събота — погребението, връщането в къщи, заминаването на Даниел; после, след неделя, щеше да започне неотложната и тежка работа — да спаси от безчестие името на децата си. Трябваше да отиде в Триест и във Виена, за да изясни делата на мъжа си. Не бе още уведомила нито Жени, нито Даниел за това. Предвиждайки съпротива от страна на сина си, тя предпочиташе да отложи часа на безполезния спор, защото вече бе взела решение. Висшата сила й бе нашепнала този план на действие. Не можеше да се съмнява в това, тъй като чувствуваше в себе си някакво душевно възбуждение, когато мислеше за смелия си проект, някакъв свръхестествен и повелителен устрем, който свидетелствуваше, че такава е божествената воля… Ако е възможно, в неделя или най-късно в понеделник тя ще тръгне за Австрия; ще остане там петнадесет дена, три седмици, целия август, ако е необходимо; ще поиска да се срещне със съдията-докладчик; ще се бори стъпка по стъпка с администраторите на фалиралото предприятие… Не се съмняваше в успеха, ако отиде там сама и въздействува с личността си, ако прояви пряко влиянието си. И в това инстинктът й не я мамеше: много пъти вече при трудни обстоятелства тя бе имала случай да изпита силата си. Но естествено никога не бе й минало през ум да обясни тази своя сила с личния си чар; в нея тя виждаше единствено чудесното божие въздействие, божествения промисъл, който се излъчваше чрез нея.

Във Виена тя се канеше да предприеме също и една деликатна постъпка: искаше да се запознае с Вилхелмина, чиито детски и нежни писма, намерени в куфарите на Жером, я бяха дълбоко трогнали…

Едва когато затвори очите му, тя се бе решила да прегледа багажа на Жером. Бе го направила миналата нощ, като избра такъв час, в който беше сигурна, че ще бъде сама; искаше да скрие докрай от децата тайните на баща им. Най-много време й отне да събере книжата, коиго бяха разхвърляни безредно между вещите му. Цял час тя пипаше с ръце тези лични вещи, луксозни и мизерни, които Жером оставяше след себе си като отломки от корабокрушение: протрито копринено бельо, хубаво скроени дрехи, износени до крайност, от които остро се носеше възкиселият свеж парфюм на лаванда и на цитронела, парфюм, на който Жером бе останал верен цели тридесет години и който я смущаваше като ласка… Неплатени фактури се намираха дори в отделението за обуща, дори в тоалетната му чанта: стари извлечения от сметки при банкери и сладкари, обущари и цветари, бижутери и лекари. Имаше и съвършено неочаквани сметки: от един китайски педикюрист от Ню-Бонд стрийт в Лондон, от един луксозен магазин на улица Дьо ла Пе за несесер от позлатено сребро, които също не бяха платени. От една разписка, издадена от някаква заложна къща в Триест, се виждаше, че една перла за връзка и една шуба с лутрена яка са били заложени за смешно малка сума. В портфейла, украсен с графска корона, наред със снимките на госпожа дьо Фонтанен, на Даниел и на Жени бяха поставени и надписаните фотографии от една виенска певица. За голяма своя изненада, между немските брошури, илюстровани с порнографски гравюри, госпожа дьо Фонтанен намери джобна библия, отпечатана на оризова хартия и овехтяла от употреба… Искаше й се да си спомня само за тази малка библия… Колко пъти, когато й даваше своите сърцераздирателни „обяснения“, при които майсторски извиняваше разпуснатия си живот, той бе възклицавал: „Много строго ме съдите, приятелко… Аз не съм толкова лош, колкото ме смятате!…“ Това беше истина. Само висшата сила знае тайната на всяко същество. Само тя знае през какви далечни пътища и за каква необходима цел всички човешки същества вървят към съвършенство…

Госпожа дьо Фонтанен стоеше, втренчила замъглен от сълзи поглед в ковчега, върху който вече капеха листата на розите.

„Не — каза си тя, развълнувана до дъното на сърцето си, — не, ти не беше изцяло отдаден на злото…“

Никол Еке, придружена от Даниел, влезе и това я изтръгна от съзерцанието й.

Никол беше ослепително красива; траурната рокля подчертаваше още повече нежния цвят на кожата й. Блясъкът на очите, вдигнатите вежди и лицето й, естествено устремено напред, й придаваха винаги вид на човек, който се притичва на помощ, готов да отдаде младостта си в жертва. Тя се наведе да целуне леля си и госпожа дьо Фонтанен й бе благодарна, задето не смути тишината с обичайните съболезнования. После Никол се доближи до ковчега. Остана няколко минути права пред него, отпуснала ръце, със сключени пръсти. Госпожа дьо Фонтанен я наблюдаваше. Молеше ли се тя? Или си припомняше картини от миналото, миналото си на срамежливо дете, минало, в което Жером бе заемал толкова място?… Най-после, след като постоя малко все така загадъчно неподвижна, младата жена се върна при леля си, целуна я отново по челото и излезе от стаята, последвана от Даниел, който през всичкото време бе стоял прав зад майка си.

Когато се озоваха в коридора, Никол се спря и попита:

— В колко часа утре?

— Ще тръгнем оттук в единадесет. Процесията ще отиде направо на гробищата.

Те бяха сами пред входа на павилиона, в сянката на вестибюла. Пред тях се простираше обляната в слънце градина; по края на лехите лежаха тук-таме оздравяващи болни, облечени в светли халати. Следобедът беше горещ, чудесен; въздухът бе неподвижен и лятото сякаш никога нямаше да свърши.

— Пастор Грегори ще прочете кратка молитва на гроба — обясняваше Даниел. — Мама не искаше никакво опело.

Никол замислено слушаше.

— Колко добре се държи леля Терез — пошепна тя. — Така храбро, така спокойно… Съвършена както винаги…

Той й поблагодари с приятелска усмивка. Очите й не бяха вече детски, но сините й зеници бяха запазили необикновената си яснота и израза на леност и доброта, които така го вълнуваше някога.

— Колко отдавна не съм те виждал! — рече той. — Щастлива ли си поне, Нико?

Погледът на младата жена, зареян някъде далеч в зеленината, бавно се откъсна и измина дълъг път, докато пак се спря на Даниел; мъчителен израз се изписа на лицето й. Той помисли, че Никол ще избухне в плач.

— Знам — пошепна Даниел. — И ти също, бедничка Нико, имаше своите грижи…

Едва сега той забеляза колко се бе променила Никол. Долната част на лицето й бе напълняла. Под лекия слой пудра, под изкуствената руменина на бузите прозираше леко поувехнало, посърнало лице.

— Но все пак, Нико, ти си млада, животът е пред тебе! Трябва да бъдеш щастлива!

— Щастлива? — повтори тя, свивайки рамене.

Той я гледаше учудено.

— Да, разбира се, щастлива. Защо не?

Младата жена отново зарея поглед в блесналата градина. След кратко мълчание, без да обърне очи, тя каза:

— Странно нещо е животът… Не намираш ли? На двадесет и пет години вече се чувствувам толкова стара… — Тя се поколеба: — И така сама…

— Сама ли?

— Да — отвърна тя, загледана някъде далеч. — Майка ми, миналото, младостта ми — всичко е вече далеч, далеч… Нямам дете… И никога няма да имам, свършено е. Не мога да имам деца…

Тя говореше спокойно, без отчаяние.

— Имаш мъжа си — подхвърли Даниел.

— Мъжа ми, да… Ние се обичаме с дълбока, здрава обич… Той е умен, добър… Прави всичко, което може, за да бъде животът ми приятен.

Даниел мълчеше.

Тя направи крачка към стената и се облегна на нея. Без да повиши глас, само повдигайки леко глава, сякаш бе решила да каже всичко, тя простичко поде:

— Е какво пък? Въпреки всичко, нали знаеш, ние нямаме много общо помежду си, Феликс и аз… Той е тринадесет години по стар. Никога не се е държал с мен като с равна… Впрочем към всички жени той проявява някакво бащинско чувство, малко снизходително, което проявява и към болните си…

Образът на Еке изникна пред Даниел: Еке с посивелите слепоочия, набраздени от дребни бръчки, с проницателните късогледи очи, със сдържаните, точни, отсечени движения. Защо се бе оженил за Никол? Може би както човек, минавайки, откъсва сочен плод? Или за да внесе в изпълнения си с труд живот малко от тази младост, от тази естествена грация, от която сигурно винаги е бил лишен.

— И освен това — продължаваше Никол — той си има свой живот, живота на хирург. Знаеш какво е това — той принадлежи на хората от сутрин до вечер… Повечето пъти обядваме и вечеряме в различни часове… Впрочем така е може би по-добре: когато сме заедно, нямаме много нещо да си кажем, нямаме какво да споделим… Нямаме еднакви вкусове, нямаме общи спомени, нямаме нищо общо… О, ние никога не спорим, никога нямаме ни най-малки недоразумения!… — Тя се разсмя. — Щом той изкаже някакво желание, каквото и да било, аз винаги казвам „да“. Винаги желая предварително всичко, което той желае… — Никол вече не се смееше. — Всичко ми е така безразлично! — промълви тя някак странно бавно.

Неусетно се бе отдръпнала от стената и бе започнала бавно да слиза по стъпалата. Даниел я следваше мълчаливо. Тя се обърна непринудено към него и му се усмихна.

— Искаш ли да ти разправя! — рече тя. — Тази зима той беше решил да направи нова библиотека за малкия салон и искаше да продаде едно малко махагоново бюро, което не знаеше къде да сложи. То ми беше останало от майка ми, но това ми беше безразлично; аз нямам нищо мое и не държа на нищо. Само че трябваше да изпразним малкото писалище. Беше пълно с книжа, които никога не бях поглеждала — цялата кореспонденция на родителите ми, стари тефтери със сметки, стари писма на баба ми, съобщения за женитби, писма от приятели… Цялото минало — улица Рен, Роайа, Биариц… Един куп стари неща, забравени истории, стари хора, отдавна умрели… Всичките ги прочетох, ред по ред, преди да ги хвърля в огъня… Петнадесет дни плаках над тях… — Тя отново се засмя. — Петнадесет прекрасни дни!… Феликс не подозираше нищо. А не би ме и разбрал. Той не знае нищо за мен, за детството ми, за спомените ми…

Те вървяха през градината, без да бързат. Тя сниши глас, когато минаха край болните.

— Засега върви още… Но понякога бъдещето плаши… Нали разбираш? Днес и двамата все още имаме заниманията си: той има болницата, срещи, пациенти; аз винаги имам работа из града, да ходя на гости; после отново се залових и с музика — свиря по малко на цигулка с приятелки. Няколко пъти седмично не вечеряме в къщи — положението на Феликс изисква да водим светски живот… Но какво ще стане по-късно? Когато той престане да работи? Когато няма да излизаме вечер? Това ме плаши… Какво ще стане с нас, когато остареем, когато ще трябва да седим един срещу друг по цели вечери пред камината?

— Ужасно е това, което казваш, бедна моя Нико — пошепна Даниел.

Тя избухна в бодър смях, сякаш младостта й неочаквано се събуди.

— Колко си глупав! — извика тя. — Аз не се оплаквам. Животът е такъв, това е всичко. Животът на другите не е по-добър от моя. Напротив, аз съм измежду най-щастливите… Само че ето на’ — когато сме малки, въобразяваме си разни неща… Вярваме, че ще живеем като в приказките…

Те наближиха градинската врата.

— Драго ми беше да те видя — рече Никол. — Чудесен си в тази униформа!… Кога ще свършиш службата?

— През октомври.

— Толкова скоро ли?

Той се засмя:

— Кратко ти се е видяло на тебе това време!

Тя се беше спряла. Слънчеви петна трептяха върху кожата й, правеха зъбите й да блестят и на места придаваха на косите й прозрачността на светла раковина.

— Довиждане — рече Никол, като му протегна сестрински ръка. — Кажи на Жени, че страшно съжалявам, задето не можах да я видя… Пък идната зима, като се върнеш в Париж, ще трябва от време на време да ми идваш на гости… от жалост към мен… Ще си побъбрим като стари приятели, ще се поровим из спомените си… Колко чудно… колкото повече остарявам, толкова повече се привързвам към миналото… Ще дойдеш, нали? Обещаваш ли?

Той впи за миг поглед в хубавите й очи, малко прекалено големи, малко прекалено кръгли, но кристалночисти и каза почти тържествено:

— Обещавам.