Стефан Чолаков
Древноиндийската култура (10)

ПОЛИТИЧЕСКА И СОЦИАЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ

Не е трудно да си дадем сметка, че всяко общество се развива и променя, че изучаващият древноиндийското общество ще намери специфични черти и особености в различните исторически периоди. Онова, което виждаме през VI в. пр.н.е. в Индия, носи всички основни характеристики на отминалия ведически период, но има и много свои особености. Колкото и недълготрайни да са персийското и гръцкото завоевание в северозападните райони на страната, те упражняват забележимо влияние върху нея. Твърде интересно е развитието на индийската култура, на социалния живот и на икономическите условия през периода на огромната империя, създадена от Мауриите в края на IV в. пр.н.е. и покриваща почти целия полуостров и обширни територии на северозапад. В т.нар. „златен век“ на индийската култура, по време на империята на Гуптите — (IV — V в.), ще открием недостижими образци на обществено, политическо и икономическо устройство, на литературата и изкуството, на науката и прочее. Но тъй като всяко обществено развитие предполага натрупване и избистря-на на идеи и практика, а това значи и приемственост, ще се опитаме да дадем обобщена картина на икономическата, политическата и социалната организация на древноиндийското общество за един по-дълъг период.

Както вече казахме, в малко древни цивилизации образованието е било право, привилегия и даже задължение на широк кръг от населението. Но в Индия — със сигурност. Затова, изглежда, обществената практика поражда, но и следва определени научни образци. Литературата, посветена на политическата, икономическата и социалната организация на обществото и включваща най-широк кръг въпроси, е известна като Артха-шастра и Нити-шастра — първата, описваща организацията и управлението на обществото, втората — политическата наука, а в по-широк план и науката за обществените нрави.

От различни по-късни източници се вижда, че през IV в. пр.н.е. в страната има поне четири различни школи и тринадесет видни учители по артха-шастра. И както Ману е законодател на индийския начин на живот, така един друг мъдрец, министър при двора на Мауриите, на име Каутиля, или Чанакя, създава Артха-шастра. Краткият преглед на този труд ще ни даде отговор на много въпроси за организацията и управлението на древноиндийското общество. Както може да се очаква, цялата теория на Каутиля се основава на съзнателното изпълнение на предписаните за четирите касти и четирите агирама задължения.

Започвайки с образованието и възпитанието на царя, Каутиля посочва, че той трябва да владее до съвършенство четирите клона на тогавашното знание — метафизика, четирите Веди заедно с техните коментари Ити-хаса и Ведата, всички икономически дисциплини и политическата наука, или науката за управлението. Той трябва да бъде възпитаван така, че да постигне пълен контрол върху шестте вътрешни врага в човешката природа: похотта, гнева, алчността, суетата, високомерието и ревността. Тъй като човешката природа е несъвършена, а човек е изпълнен със слабости и склонен към грешки и престъпления, едно от главните задължения на царя е да раздава справедливост, да наказва при нужда. Но изкуството да се управлява е изкуство да се спазва определена мяра. Царят не трябва да бъде прекалено строг, нито пък жесток в наказанията, за да не се превърне в страшилище за народа, не трябва да бъде мек и благодушен, за да не си навлече презрението на поданиците. Той трябва да наказва справедливо, за да бъде уважаван. Царят не само трябва да се отнася с нужното внимание, но трябва да владее изкуството да създава министрите в най-широк смисъл, да ги назначава според техните лични качества и квалификация, да изпитва тяхната честност и лоялност по специално предписани методи. По аналогия с кастовото устройство на обществото той трябва да цени съветниците и тези, които правят политиката, повече от нейните изпълнители.

Предписваната от Каутиля система на вътрешен и външен шпионаж е твърде поучителна даже и за съвременните държави и общества. Заедно с подробната разработка на тази тема на царя се дават съвети как да се отнася към недоволните, заговорниците, амбициозните, надменните, наплашените и подстрекаваните в собственото и в противниковото царство и към принцовете в двора. Сам царят трябва да следи поведението на принцовете, да внимава за пороците, които ги разяждат. Той няма право да предава трона даже на единствения си син, ако последният е недостоен. Царят трябва да се отзовава на всеки неотложен повик в управлението, да не бави и отлага решението на проблемите, защото отлагането ги усложнява и прави нерешими.

В отделна глава на книгата е събрана обилна информация за дейността на царската администрация. Тук се изясняват въпросите за условията на предоставяне и ползуване на колонизираните земеделски земи, за привилегиите и защитата на производителите, за опрощаването на задълженията им към държавната хазна. От съответните царски служители и строителите на укрепени градове и крепости се изисква да създават условия и да спазват стриктно задължението за обзавеждане и поддържане на неприкосновен запас от храна, топливо, метали, кожи, сухожилия за бойните машини, отрови, рога, бамбук, кори от дървета, дървен материал, оръжие и броня, стигащи за дълготрайна обсада. Завеждащият държавната хазна отговаря за съкровищата, складовете, арсеналите и затворите. Отговарящият за приходите организира вземанията от градовете и крепостите, от селата, от мините и земеделските култури, от горите, животновъдните ферми и транспорта.

Царят държи под строг контрол не само главните чиновници, но и техните подчинени. Никой главен чиновник не може да заема службата си прекалено дълго. Отчитайки, че материално-отговорните служители са непрекъснато изкушавани, Каутиля предписва мерки против корупция.

За протекция на обществото царят не трябва да разрешава внос на безполезни и вредни стоки, а да поощрява чрез освобождаване от мито вноса на особено търсени и липсващи стоки. Забранявала се продажбата на стоки от мястото на тяхното производство. Особено внимание е отделено на управлението на градовете, начело на които стоят кметове. Кметът и неговата администрация са задължени да водят регистри за общинската собственост. Управителите на странноприемници трябва да регистрират пристигането и отпътуването на пътниците. Съдържателите на хотели, ресторанти и публични домове могат да приемат само хора с доказана самоличност. Лекарите и главите на семейства трябва да информират властите за появили се болести. Мъртвите се изнасят за кремиране през определена врата на града. Всяко градско семейство има на разположение и поддържа инструменти за гасене на пожар. Кметът е задължен да докладва за престъпленията. Най-младите, най-възрастните, болните и безпомощните затворници са помилвани в рождените дни на царя или по време на пълнолуние.

Правото в Древна Индия се разглежда в два аспекта. Веднъж като съставна част от дхарма, съзнателното саморегулиране на обществото, което, както видяхме, не се покрива и с понятието за морал, и, втори път, като право в привичния за нас смисъл. Правото като дхарма е свързано със самонаказанието. В Артха-шастра на Каутиля то се разглежда във втория си аспект, като създадено от законодатели и наложено от държавата. Царят е върховната инстанция на съдебната власт. Той се подпомага от трима съдии, както и от специалисти по Шастрите.

Правото третира въпросите на женитбата и по-специално видовете женитби и тяхната правомерност, повторния брак, зестрата, развода. Важен раздел представляват въпросите по наследството, подялбата на родителската собственост, владението, изпълнението на договорите, дълговете, влоговете, залозите, ипотеката, робството и свободният труд, партньорството, анулирането на продажби и покупки, отменянето на дарения, отношението между собствеността и нейния притежател. Интересно е, че в правната система на Каутиля девойките на дванадесет години и момчетата на шестнадесет се смятат за достигнали зрелост и могат да се женят. Родителите неарии могат да залагат временно или да продават в робство децата си. Правно регулирани са отношенията в гилдиите и кооперативните сдружения. Сериозни наказания се предвиждат за изнасилване, клевета, нападение, хазарт, кражба, отвличане. Нито близките и роднините на царя, нито висшите чиновници, нито отшелниците се ползуват с имунитет.

В Артха-шастра се предвиждат строги наказания и ефикасни мерки за борба с антисоциалните елементи: измамни занаятчии и търговци, фалшификатори на монети, нарушители на мерките и теглилките. Специални грижи се полагат за предотвратяване на пожари, наводнения, епидемии, глад. Защитата на населението от престъпления включва профилактика и преследване на хора със съмнителни занятия, разследване на случаи на внезапна смърт, извличане на признания от заподозрени посредством мъчения. Важно място заема защитата на населението от произвола на държавните чиновници, а също и наказанията за нарушение на държавните и обществените повинности.

Както и в други древни общества, едно от тежките наказания било осакатяване или отрязване на крайниците на престъпници, но то често се заменяло с голям откуп. Смъртното наказание е със или без предхождащо мъчение. Особеното в наказателния кодекс на Каутиля, а несъмнено и в наказателната практика, е, че никой брахман не може да бъде подлаган на мъчения или осъждан на смърт. Най-тежкото наказание за престъпления на брахманите са жигосването с неизличимо клеймо върху челото и прогонването от страната. В същото време даже царят не се ползува с имунитет при нарушение на справедливостта или причинени бедствия на страната. Но той има правото да налага тайни наказания на придворните и висшите чиновници.

В книгата на Каутиля подробно се разглеждат основните характеристики на шестте външнополитически средства на държавата: мирът, войната, експедицията, неутралитетът, мирът с едни и войната с други, съюз-ничеството. От внимателното, колебливо или безгрижно отношение към тях зависят нарастването, застоят или намаляването на територията на страната и загубването на нейната независимост. Изхождайки от доктрината за чакравартин, или за императора, разбиран като необходим обединител на всички малки държави в Индия под управлението на най-мощната, Каутиля предлага ефикасна схема на взаимоотношения на различните фактори или на дванадесетте компонента в един кръг от държави: държавата потенциален завоевател в центъра, нейните непосредствени съседи, разглеждани като противници, вероятните приятели на завоевателя, вероятните приятели на противника, приятелите на приятелите на завоевателя, приятелите на приятелите на противника, най-отдалечените врагове и най-отдалечените приятели на завоевателя, свързаните с последните две категории съюзници, неутралните страни. По-на-татък авторът анализира трите сили на държавата — силата на замисъла, силата на съкровището и армията, и степента на енергия, или духа на народа.

В отделна глава Каутиля разглежда шестте външнополитически средства на дипломацията. Според него царят трябва винаги да предпочита мира пред войната и да постига целите си чрез дипломация, а когато се наложи да води война, трябва да търси победа над врага в открита битка — даже с цената на тежки загуби и средства. Подготовката и воденето на войната, набирането, обучението и грижата за армията, организацията на тила, дисциплината сред цивилното население и редица още въпроси, свързани с войната, са разработени много подробно. За да получим най-обща представа за мястото на войната в древноиндийското общество, ще посочим, че през IV в. пр.н.е., когато Александър Македонски покорява не само и не толкова с военна сила някои малки индийски царства, срещу него е готова да се изправи могъщата индийска държава Магадха, чиято армия се състои от осемдесет хиляди конници, двеста хиляди пехотнци, осем хиляди колесници и шест хиляди бойни слона. И може би само бунтът на собствените войници е спасил великия завоевател от поражение.

Практиката на открити и честни сражения с дължимото уважение към противника, възхищението пред неговите воински добродетели, великодушието към победените се закрепва в толкова дълготрайна традиция, че се пренася в известна степен и върху по-късните чужди завоеватели на Индия. Но в първите срещи с тях индийските армии често губят поради високото си чувство за чест и кавалерство. Интересно е все пак, че когато не се водят от любов или някоя друга по-висока цел, индийците се ръководят по-скоро от чувството за справедливост, отколкото от омраза, а противникът е наистина повече противник, отколкото враг. Въпреки това Каутиля не отрича правото на по-слабия да ползува някои макиевелистки средства срещу по-силния. Сеенето на интриги в лагера на нашественика, разрушаването на неговите запаси, организирането на заговори срещу висши държавни и военни служители, даже ликвидирането на врага по време на богослужение можели да бъдат прилагани. Също така в подготовката за нападение влизали добре обмислени и провеждани действия за предизвикване на несъгласие в противниковата страна, внедряване на агенти, плашене на населението с могъществото на завоевателя и с неговата връзка с боговете и т.н. В замяна на това, когато успеел, новият владетел на завоюваната страна трябвало да замени недостатъците на бившия владетел със своите собствени добродетели, и добродетелите на своя предшественик с удвоените собствени добродетели. Той трябвало да прави благодеяния, да опрощава задължения, да раздава подаръци и да присъжда почести на завоюваните. Завоевателят бил длъжен да приеме техния начин на живот, облекло и техните обичаи, да почита техните богове като свои, да следва техните празници и да взима участие в техни веселия и забавления. Отнетите по силата на завоеванието земи трябвало да разпредели сред местното население и да освободи от данъци учените и отдадените на религията; при нужда да въведе по-справедливи обичаи. Така завоюването на други страни в субконтинента означавало не само обединение на тази огромна страна, но и усъвършенствуване на обществото.

Съвършената организация на обществото е несъмнено най-важната предпоставка за усъвършенствуване на личността в Древна Индия. Затова индийските учени се мъчат да разберат държавата в съпоставка с не-държавата и как държавната организация израства от неорганизираното общество. Отговора на тези въпроси те виждат в доктрината, наречена матся-няя, според която по-голямата риба изяжда по-малката. Формулирана така, доктрината предизвиква известна съпротива на чувството ни за справедливост, но тя всъщност означава насочване на инстинктите в по-благоприятна посока. Психологията на човека в естествено състояние се описва в един пасаж на Махабхарата. „Тогава безразсъдството и глупостта завладяват умовете. След като умът им се замъгли, чувството за справедливост се загубва. Алчността или изкушението ги надвиват. Така се появява желанието за притежаване на неща, още непритежавани. Това довежда до тяхното покоряване от привързаността (рага), под влияние на която те започват да пренебрегват различието между това, което може, и това, което не може да бъде правено. Появяват се сексуална разпуснатост, неправомерна свобода в словото и храненето, безразличие към нравствеността. Когато такова състояние се настани сред хората, Брахман (идеята за божественост) изчезва, а с нея и всеки закон.“

Състоянието на бездържавност е състояние на анархия, в която тиранията на разбойниците е в пълен ход, справедливостта не съществува и хората са жертва един на друг. Само разбойникът е щастлив, и даже не той, защото един е лишаван от своята плячка от двама, а двамата — от други няколко.

Геополитическата доктрина, разработена от Каутиля, освен казаното вече изяснява механизмите на появата, разрастването и паралелното съществуване на държавите. Тази доктрина разглежда суверенитета не само с оглед на съставящите го елементи в една отделно взета държава, но и с оглед на отношението й към останалите заобикалящи я държави. Суверенитетът не е пълен, ако не е и външен, ако владетелят не може да упражнява своята вътрешна власт невъзпрепятствувано и независимо от другите държави. На практика тази доктрина разглежда всеки владетел като претендиращ по отношение на съседите завоевател. Той е длъжен да разглежда себе си като център на гравитация в един кръг от държави, в който във всяко време едни са непосредствени врагове, други приятели, трети неутрални в зависимост от насоката на неговите завоевателни аспирации.

Индийската теория за суверенитета не свършва с правилото матся-няя. Тя съдържа идеята за световен мир чрез установяване на световна монархия. Разбира се, това е логиката на доктрината, иначе става дума за обединение на субконтинента на юг от Хималаите. Тъкмо във връзка с идеята за една световна държава стои понятието за световния господар — чакравартин. Символът на индийската държавност — чакра, колелото, и сега стои върху знамето на страната. Това е колелото на държавната колесница, която се търкаля навсякъде без препятствия. А самата идея за обединение на полуостров Индустан в единна държава, достигана неведнъж в миналото, е една от най-живите и благотворните в дългата история на тази страна.

Рядко човек е чист и безгрешен по природа, казва Ману. По-нискостоящите се стараят да заемат мястото на по-високостоящите, хората са склонни да оспорват правата на другите, да нарушават морала и обноските. Оставен на себе си, целият свят би бил една дяволска бъркотия. Човек признава само едно право, и това е правото на силата. Древните мислители и управници са разбирали природата на човека и са създали морал, закон и институции, за да може човешките инстинкти и импулси да бъдат овладени и преобразени, смятат индийските учени от древността.

В индийската политическа наука особено важно място заема доктрината за данда — наказанието, принудата. Тя е мечът с две остриета — заплаха за хората и коректив на социалните злоупотреби. Тя е морализиращ, пречистващ и цивилизоващ фактор, първооснова на собствеността. Според тази доктрина собствеността не е причина, а следствие от държавата, тъкмо поради наличието на данда. Докато при бездържавното състояние има притежание, основано на силата или правото на първия, при държавата има истинска собственост, придобита при регулиращото действие и защита на данда. Според съвременните автори древноиндийската политическа философия има две разбирания за правото — първото като несътворено, изначално, съществуващо като част от универсалното човешко съзнание или като обичай между хората и второто — като създадено от законодател, като нещо, което изисква спазване не защото е справедливо, добро или вечно, а защото е било въведено от държавата. Справедливостта според това разбиране се състои в прилагането на закона към възникващите между членовете на държавата казуси. С тези две разбирания са свързани двете концепции за дхарма като справедливост и като дълг. Но дхарма като справедливост е органично свързана с държавата и неприложима извън нея. Дхарма като дълг — още повече, защото именно страхът от наказание създава ред в обществото, като всеки помни своя дълг. Така държавата извисява човека над зверовете чрез установяване на законодателство, съд и налагане на дълга.

Уредбата на древноиндийското общество има сигурна опора в съдебната система. Тъкмо индийската съдебна система първа сред древните общества осъзнава и признава на практика важността на разделяне на съдебната и изпълнителната власт. Съдебната практика остава винаги независима както по форма, така и по дух. Еволюцията и трайното установяване на този принцип са преди всичко резултат от индийската концепция за закона като част от дхарма, стояща над владетеля. Индийците са осъзнали твърде рано, че някои закони стоят не само над всеки владетел, но и над всяка човешка власт. Един парламент може да постанови отмяната на даден природен закон, за гравитацията например, но с това той няма да спре да действа. Това е очевидно. По-важно е, че горното разбиране не се ограничава с природните и научните закони, а се разпростира и върху обществото, защото хора с мъдрост, опит и интуитивна сила са познавали добре човешката природа и сложната организация на обществото.

Съвременната практика съдилищата да действат в името на главата на държавата, на царя, била практика и на индийската съдебна система. Формално царят винаги председателствува съда независимо дали лично присъства или не. Съдебните решения в съвременните монархии също се вземат в името на царя. Индийската система не разрешава на монарха да изслушва сам делата, нито да ги решава сам. Той взима лично участие в апелационния съд, но и тук главна роля има не той, а главният съдия. Последният председателствува съда, след него идва министърът на правосъдието, който след обсъждане със състава предписва съответното положение на закона и процедурата, но основното задължение на главния съдия е да съветва царя относно решението.

Процедурата е забележително съвременна. Никакво гражданско дело не може да започне без тъжба под формата на петиция до съда, която да съдържа голите факти, съставящи оплакването. Когато ответникът се появявал, повикан от съда, тъжителят се призовавал да повтори в негово присъствие своето оплакване. Тук той можел да го изложи в детайли. Едва тогава се давал ход на делото. Не по-малко съвременни са и правилата за пледоария, както и тези за вземане на решение. Документи, свидетелски показания и поведение били главните средства за доказателство. Никой съд не можел да се провежда при закрити врати, без съответната юрисдикция или нощем. Свещено правило е равенството на всички пред съда. Наказанията били порицание, мъмрене, парични и телесни.

Фактът, че съвременната съдебна практика след толкова дълга еволюция и черпене от различни извори е прибавила малко към древноиндийската, говори красноречиво за достойнствата на последната и за нейната роля в поддържането в продължение на много столетия на едно стабилно и в много отношения по-добре организирано от сегашното общество.

Изложението на древноиндийската култура може да мине без системен обзор на индийската история, защото по необходимост съдържа елементи на историзъм, но не би могло без цялостно, макар и по-кратко очертаване на образа на това общество, което се опитваме да правим сега. А важна черта в този образ е начинът, по който хората произвеждат и разпределят продуктите от своя труд. Самите индийци далече преди Каутиля и дълго след него делели знанието в четири групи — философия, религия, политически науки и икономика, което показва не само че поставяли високо икономическата наука, но и я разглеждали като основа за удовлетворяване на материалните интереси на хората, така както Ведите обслужвали техните духовни стремления. Но нищо в индийската мисъл и практика не можело да се постави редом или по-високо от крайната цел на човешкото съществуване — духовното освобождение. И това се отразява върху тяхната концепция за артха, богатството. Последното никога не се разглеждало като крайна цел само по себе си. Индийците имали пълно съзнание за потискащото влияние на бедността, но никога не са абсолютизирали богатството. За тях материалното осигуряване на живота на хората било нещо крайно необходимо, но не крайна цел. Но тъй като умеели да се отнасят към живота рационално и сериозно, те оставили високи образци на икономическа организация и съществен принос в икономическата наука.

Индийската икономика винаги е отдавала предимство на земеделското производство и говедовъдството. С това се занимавала главно кастата на вайшиите, отчасти на шудрите, но не се смятало унизително и за първите две касти. На високо научно равнище били поставени четирите основни елемента на селскостопанското производство и отношението между тях — земя, труд, капитал и организация. Държавата и обществото били задължени всячески да подпомагат отрасъла.

Овладяването на нови земи за сметка на джунглата, рекултивирането на изтощените и мелиорирането се поощрявали с редица предимства и облекчения от страна на закона и обратно — собствениците, необработващи земите си, получавали определени санкции. Сеитбообращението, периодичното отпочиване на земите, наторяването с тор и други дейности били не толкова въпрос на лична преценка на стопанина, колкото научно подпомагани мерки. Големият напредък на земеделието в Древна Индия и познаването до най-малки подробности на производството от страна на икономистите се вижда не само от специални трактати, но и от многобройни изложения в Смрити. Зависимостта между земеделското производство и животновъдството, относителните предимства на интензивните и екстензивните култури, недостатъците на раздробяването на собствеността върху земята, относителните предимства на малките и големите стопанства в зависимост от предмета на производство, нагаждането на посевите според качеството на почвата, изборът и подготовката на семена, значението на опазването на горите и дивеча за земеделието, използуването на слабопродуктивните земи, напояването чрез дъжд по време на мусона от реките, водоемите и използуването на механични средства за това, изграждането на дренажи, диги, корекции на наклони, предотвратяването на рискове от дъжд, суша, град, опустошение от скакалци, насекоми, болести са само част от въпросите, разисквани в тези съчинения.

Жителите на всяко село били добре организирани и отговорни за общите работи, като поддържането на пътищата и напоителните канали. Държавата следяла от близо и регулирала цените на земеделските продукти в интерес на производители и купувачи, пък и с оглед на своите вземания. Производителите били пазени от излишно разсейване или досада от страна на пътуващи актьори, певци и музиканти. Царските чиновници и служители живеели извън границите на селата, явно за да не притесняват селяните. На войниците било забранено да влизат в селата освен в особени случаи, но даже и тогава те не можели да притесняват по никакъв начин производителите, нито да сключват сделки с тях. Тъй като армията се състояла предимно от кшатрии и имала свои задължения — да се подготвя за военни действия и да воюва, селскостопанското производство оставало незасегнато и добре организирано по време на война. То било сигурно защитено от търговци спекуланти.

Възнаграждението за труда на наемните работници се извършвало според резултатите и квалификацията, но то трябвало да осигури издръжката на работника и неговото семейство на относително нормално равнище. Макар да не е сигурно, че е било твърдо установена практика, осигуряването на свободно време, отпуска и извънредно възнаграждение за домашните слуги и осигуряване при болест, старост и злополука за наемните работници изглежда не било нещо необичайно. В своите разработки относно труда древноиндийските икономисти изхождат от някои всеобщо приети концепции: че наемният труд не може да бъде премахнат; че ефективният труд е в пряка зависимост от квалификацията; че работниците не са способни да организират производството; че са необходими компетентно ръководство и контрол; че ефективно производство може да бъде осигурено чрез заплащане според резултатите от труда.

Търговията представлявала важна част от икономическата дейност и както видяхме, достигнала високо равнище на развитие още преди идването на ариите в Индия. Парите и паричното обръщение, кредитът, обмяната, банковото дело били необходими нейни елементи. Тази дейност се подчинявала на строги държавни регулации. Към търговците се предявявали определени изисквания и никой не можел да търгува без специално разрешение. Индийските икономисти различавали производствената и потребителната стойност на стоките. Цените на едро за вносните стоки били определящи на митницата от специален надзирател. Определена била и границата на печалбата за търговците на дребно. Държавата защитавала твърде добре интересите на купувачите срещу неоторизирани цени и измамни сделки чрез армия от съгледвачи и търговски инспектори. Стоките се продавали на фиксирани пазарни цени, като за целта продавачът трябвало да представи спецификация за качеството, количеството и цената, които след установяване били вписвани в специални книги и контролирани.

Заедно с ефективната защита на населението държавата насърчавала, подпомагала и улеснявала търговията, като подобрявала и разширявала средствата за комуникация и транспорт, осигурявала нови пазари навън, предоставяла места за почивка и складове на търговците, въоръжена охрана по пътищата. Тя подпомагала също пълното използуване на речните и морските съдове. За да насърчава вноса, плащала съответни добавки на вносителите в случай че текущите цени в страната не им осигуряват печалба. Чуждите търговци можели да заявяват дела в индийските съдилища и били защитавани от завеждане на дела срещу тях в местните съдилища. Всичко това спомогнало Индия да има постоянен превес на износа над вноса и да натрупа огромни запаси от благородни метали.

Строги правила били установени за създаването, организацията и управлението на пазарищата. За да се осигури свобода на пазара, на царя не било разрешава-но да го посещава заедно със свитата си. Закупуването на стоки със спекулативна цел, контрабандата, подправянето, измамата и безчестието се наказвали според сериозността на провинението с глоба, затвор или осакатяване.

Поради необходимостта от повече капитал, съществуващия риск и особеностите на някои производства големите индустриални предприятия били непосредствена грижа на държавата. Мините и фабриките за добиване на злато, сребро, диаманти, скъпоценни и полускъпоценни камъни, мед, олово, калай, желязо, смола, осигуряващи главните приходи на хазната, били държавна собственост. Добивът на перли, седеф, раковини, корал — също. Изработването на оръжие, сеченето на монети, строителството на кораби, фабриките за обработка на памук, за добиване на масло и захар също били монопол на държавата. Тя контролирала производството и продажбата на вина и спиртни напитки. Към всичко това, разбира се, трябва да се прибавят голям брой по-малки частни предприятия за производство на други стоки, а също и цялото занаятчийско производство, съсредоточено главно в градовете.

Около VI в. пр.н.е. в Индия се появили два типа гилдии — индустриални и търговски, които обединявали както хора от една и съща каста, така и представители на различни касти. Дхарма-шастра свидетелствува, че всички основни производства били обединени в гилдии — на земеделски производители, на търговци, лихвари, животновъди, занаятчии, като производствените напомняли съвременни производствени обединения, а търговските — средновековните търговски гилдии в Европа.

Гилдиите били автономни. Те се облагали сами е данък и имали права да предприемат всичко позволено от закона и ненакърняващо интересите на държавата. Царят имал задължението да следи за незаконни, неморални и противодържавни действия на корпорациите, а виновните били сериозно наказвани. До VI в. пр.н.е. гилдиите станали много богати и мощни и някои от тях поддържали собствена войска.

През втората половина на I в. пр.н.е. бил даден сериозен тласък на индийската търговия със западния свят в резултат на откриването на мусоните от римските мореплаватели и съкращаване на времето на плаване до Индия. Прогресът бил продължен и ускорен през управлението на Гуптите (IV — V в. сл. Хр.) и техните приемници. Условията за развитие на гилдиите били неимоверно подобрени. Постигнати били невиждани дотогава производство и търговия. Това положение се запазило практически до мюсюлманските нашествия през XI — XII в. Някои корпорации, като „Хиляда и петстотинте от всички страни и посоки“, чиято дейност обхваща периода IX — X в. сл. Хр. и стига до Бирма и Суматра, напомня тази на съвременните международни монополи.

С развитие на промишленото и земеделското производство естествено нарастват възможностите за обогатяване на държавата, в резултат на което била разработена стройна система за набиране на приходи за държавната хазна. Никога обаче не било допуснато консумативният дух в обществото да надмогне стремежа към интелектуално, морално и духовно усъвършенствуване на човека в обществото, никога не отслабнало вниманието на държавата към другите непроизводствени дейности.

Към казаното за древноиндийската система на образование би могло да се добавят още някои щрихи главно с оглед на неговата организация в различните исторически периоди. При това следва да се помни, че главната цел на системата е да се подготви умът като инструмент на знание, а не да се изпълва той с конкретни знания за обективната реалност. Онова, което отслабва ума според тази система, е неговата връзка с материята, онова, което го прави силен, е освобождението му от тази утежняваща връзка. Единственият начин, чрез който умът може да издигне заложените си вътрешни възможности, е да се държи в постоянно общение с космическия принцип и да стои отворен за влиянието на последния. Този именно процес на връзка на индивидуалната душа с всеобщия дух се нарича йога.

Според най-разпространеното индийско схващане всичко в този свят — неодушевеният предмет, растението, насекомото, животното и човекът са само адхара, или маса, която получава виталност от космическата енергия, предхождаща света и изпълваща всичко. И колкото отделното е по-пригодно да приеме нахлуването и въздействието на божествената енергия, толкова то е по-съвършено. Затова първият принципна образованието е да проправи пътя на космическата енергия към индивида, а първото условие за това е целомъдрието на последния.

Казаното дотук обяснява защо училищата били установявани далече от шума и суетата на градовете, в горски убежища в атмосфера на спокойствие, предразполагаща към душевна концентрация. Това обяснява и защо индийската цивилизация от древността е до голяма степен продукт на нейните гори.

Друга особеност на индийската образователна система е особеното място на учителя, на гуру. Той не е просто разказвач, интерпретатор или коментатор на писаните знания, не е оня, който с изкусни въпроси довежда ученика до внушаваните истини за обективния свят. Той е носител на всичкото знание на времето, нещо като подвижна библиотека и извор на знания, от които ученикът черпи с пълни шепи. Той е възпитател във възможно най-пълния смисъл на думата и с всеки ученик работи като с единствен, а неговата цел е да разтвори широко ума и душата на своя възпитаник.

Към дадената най-обща представа за начина на обучение ще трябва да прибавим и най-същественото. Самият процес на обучение, придобиването на върховни знания се осъществява в три стъпки. Първата е слушане на текстове, произнасяни от учители. Това е дълго-вечната традиция на устно предаване на знанията от учител на ученик във формата на мантри или сутри, в които максимално значение се обхваща в минимален словесен израз. Следващата стъпка е процесът на асимилация, на осмисляне на вече наизустените текстове. Но осмислянето е само интелектуално домогване до значението на текста. Ето защо усвояването трябва да завърши с третата стъпка, т.е. с медитация, водеща към овладяване на истината след нейното интелектуално възприемане. Колко е важна третата степен се вижда от факта, че възпитани в друга система, ние знаем безброй неща, но малко от тях са наше вътрешно убеждение, още по-малко — основа за нашето поведение, а обикновени истини като раждането и смъртта, съществуващи за нас като нещо абстрактно, ние откриваме със силата на шок само когато конкретно се сблъскаме с тях. Самата медитация, както знаем от Упанишадите, има различни степени на усвояване, като най-високата е процес на пълно сливане с Абсолюта.

Още през ведическия период съществуват различни институти за обучение. Първият, както вече знаем, е ашрамът, обител с един учител, който приема в своето домашно училище толкова ученици, колкото може сам да обучи. В тези училища учениците преминават своето редовно обучение. Но имало хора, които желаят да се отдадат на учение за цял живот. Те обикаляли страната, търсейки повече знания чрез дискусии или връзка с прославени мъдреци. Имало също институти за напреднали в науката, известни като паришади, отговарящи на днешните висши учебни заведения или академии. Отделно от това към царските дворци се събирали учени мъже в нещо като постоянно действуващи асамблеи.

От края на ведическия период до началото на управлението на Гуптите образованието обхванало по-пълно първите три касти на индийското общество и било систематизирано. От брахманите се изисквало да изучават всички клонове на науката, на първо място, разбира се, Ведите и техните основни коментари, астрология, астрономия, цялото философско знание, в.т.ч. материалистическата философия, докато образованието на кшатриите и вайшиите било практически ориентирано съобразно техните задължения в обществото. Нови черти в образователната система прибавили будистки-те манастири, засилвайки колективното начало в образователния процес.

През този период се появяват и висшите учебни заведения в големите градове, където прииждат студенти от различни краища на страната. Най-известни от тях са тези в Таксила — западен Пенджаб, и в Бенарес, допускащи студенти от всички касти и степени на живот срещу определено заплащане. Освен традиционното обучение в тях се изучавали икономически дисциплини, медицина, военно изкуство. През този период възникнала система на професионално-техническо обучение.

Системата на висшето образование и научната дейност продължила да се развива по установените пътища и през периода на Гуптите. Засилил се приносът на будистките манастири в светското обучение. Най-известният манастир, този в Наланда, бил постоянно обитаван от десет хиляди монаси, при това достъпът до него бил тъй труден, че от десет желаещи били приемани двама или трима. Преподаватели в него били най-големите будистки учени, а възпитаниците на манастира били приемани с особен респект в цялата страна поради високите си интелектуални и морални качества.

Големият недостатък на образователната система на Древна Индия е недопускането на жените до божествените Веди, до светая светих на индийската образованост. Те можели да изучават всичко останало наред с мъжете, но поради обичая на ранна женитба и други някои причини те не са се ползували широко от тези си възможности. Само жени от първите две касти достигали висока степен на образованост и ярка социална реализация извън семейството като поетеси, генерали, администратори. Но тъй като никое древно общество не се отнасяло по-добре към образованието на жената и тъй като никоя страна не е създала по-добра система на образование изобщо, образованието в Древна Индия си остава едно от най-драгоценните достижения в старата история на човечеството.

Отношението на държавата към религията или поточно към отделните религии и многобройните секти е толерантно. Няколко са главните причини за това. На първо място, дългата културна традиция, в която съществуват не без борба, но не и без търпимост едно към друго различни религиозни и философски учения. На второ място, кастовата организация на обществото, при която всяка каста има своя дхарма, своя функция в социалната организация и задълженията на управляващите стоят встрани от упражняването на религиозния култ и в организацията на религиозните общности. На трето и не на последно място стои опитът на големите империи от древността, в които подвластните народи запазват своята религия и даже най-могъщите царе не само че не налагат своята на завоюваните, но и биват посвещавани в чуждите богове и ги приемат като свои закрилници. Така че от времето след ведическия период в Индия, когато авторитетът на царската власт нараства значително, царете можели да покровителствуват една или друга религия, но не можели да я налагат като единствена държавна религия. Като образец на държавна политика спрямо религията се сочи тази на императора Ашока, известен със силната си подкрепа на будизма, условие, което има изключително важно значение за широкото разпространение на тази религия. Императорът не бил по никой начин враждебно настроен към другите вярвания и това се вижда от неговите наставления към поданиците да почитат брахманите така, както почитат будистките монаси, и от дарения, направени от него на други религиозни общности. Своята твърда защита на религиозната търпимост той засвидетелствувал в редица скални надписи и най-вече в прочутия XII скален едикт. Тази политика на търпимост обаче не пречела на императора и на владетелите след него да осъществяват някои регулиращи реформи в текущата религиозна практика, когато това се изисквало по хуманни съображения.

Що се отнася до патронажа на царската власт над отделни религии древната история на Индия е изпълнена с многобройни примери, а издигането и западането на някои от тях, макар и не в решаваща степен, са свързани и с наличието или отсъствието на такъв патронаж. Трябва обаче да се каже, че държавата в лицето на царя не била единственият поддръжник на религията. Аристокрацията, богатите търговци отделно или в могъщите гилдии, военни обединения, производствени корпорации се надпреварвали и си съдействували в подпомагане на различни религии и секти. Така били издълбани в скали многобройни храмове, били издигнати будистките ступи и устроени многобройни светилища. Така били построени забележителните със своята архитектура и каменна пластика храмове на индуизма и джайнизма. С течение на времето храмовете развили силна социална дейност, привличайки в продължение на векове огромни дарения. Те се превърнали едновременно в банки, във владелци на земя, в училища, в болници, в средища, където хората отделно или в групи можели да проявят своето благочестие и милосърдие, както и да получат подкрепа. Те станали мощни културни средища. Наистина най-забележителните храмове като тези в Елора, Танджор, Пури и Конарак били построени от царете, но много други заедно с несекващия поток от дарения били дело на лична благотворителност на богатите слоеве от населението. Религиозната търпимост и подкрепата на религиите от царската институция и от населението са нещо наистина забележително в Индия и то не можело да изчезне даже след идването на исляма с неговата непоносимост към другите вярвания. Едва по-късно, когато религиозните различия започват да се използуват за политически цели и когато индуистките религии срещат предизвикателствата на исляма, религиозната търпимост на индусите била предизвикана. Но макар че се е стигало до сериозни кървави сблъсъци, една друга по-силна тенденция винаги е била налице. Това е тенденцията на добрата индуистка традиция, в съгласие с която мюсюлманските завоеватели управляват страната и в резултат на която се появяват нови религии, обединяващи най-доброто от индуизма и исляма.

Остава да хвърлим поглед върху още една любопитна страна на древното индийско общество — монашеството. В религиозната история на човечеството усилията за духовно усъвършенствуване са приемали различни форми. Една форма обаче е особено характерна за Индия. Това е санняса — напускането на дома, на роднини и близки и приемането на живот в бездомничество. В никоя друга цивилизация, в никоя друга страна не се среща такова нещо. Тъй като във Ведите не се споменава за подобна практика, се смята, че тя е установена по-късно. Паривраджаките, или странниците, учителите, при които отива и самият Буда, са такива бездомници. Отшелниците, с които Александър Македонски води тъй интересния диалог за целта на човешкото съществуване — също. Практиката на санняса е различна от всички други форми на отшелничество, защото е свързана с особеното устройство на човешкия живот в Индия и защото едно от задължителните й изисквания е постоянното странствуване.

В по-късното развитие на индийската религия, когато различията във вярата и системите стават по-ясно очертани, бродниците от всяка религия създават свои общества със свои правила и практика, със свои дисциплинарни кодекси. Но за това допринасят най-вече особеностите на индийския климат. Индия е земя на мусонни дъждове. Има два дъждовни сезона — един по-ранен и по-дълъг в края на лятото и друг по-къс през зимата, засягащ само северозападните райони на страната. От незапомнени времена примитивните скитащи общности са създали навика да отсядат през дъждовния сезон и да поемат след неговото преминаване. Така постъпвали и паривраджаките, само че придали святост и церемониален характер на древния обичай.

Първи будистите създали точни правила, според които трябвало да бъде организиран близо четиримесечният престой на странствуващите. С течение на времето обаче станало така, че будистките отшелници, наричащи се бхикшу, започнали да се разграничават от останалите странствуващи отшелници и развили монашеското съжителство до такава степен, че престоявали почти целогодишно в своите сезонни обиталища. Така се създава будисткият манастир и се развива монашеството подобно на познатото ни в християнството, но твърде различно от него.

Първоначално странствуващите отшелници от различните секти били организирани в общности със свой учител. Постъпващият в тях трябвало да приеме вярата на учителя и да се постави под негово наставничество. Будистката сангха, обществото на монасите, обитаващи едно място, наричано аваса, била организирана по друг начин. Премахнато било главенството на учителя. Всички членове на сангхата били равнопоставени и принципът на подчинение на ръководителя бил сведен до уважение и почитане на по-възрастните и на тези, които подпомагали духовното израстване на новопостъпилите. Всички въпроси по организацията и ръководството на сапгхата били решавани по демократичен път. В това изглежда намерил израз опитът на Буда от неговия живот в условията на републиката, от която произхождал. Сангхата действала като корпоративно тяло. Всички нейни действия от определяне границите на аваса до въвеждането на дисциплина сред непослушните били осъществявани от името на общността. Всичко се решавало на събрание на цялата конгрегация в аваса. Будистката сангха била нещо като държава в държавата. Тя имала легален статус на обединение и нейните правила и закони били признавани от държавата в качеството им на обичайно право. Нямало централно ръководство на отделните сангхи, но всяка от тях се смятала за част от общата будистка сангха. Общите въпроси на вярата били решавани на събори. Членството било открито за всички с изключение на заразноболни, престъпници и роби. Новопостъпващият трябвало да си избере учител между монасите и да бъде одобрен от специален съвет. Към него били предявявани десет изисквания: да не убива, да не краде, да не прелюбодействува, да не лъже, да не употребява алкохол и опиати, да не обядва, да не гледа танци и слуша музика, да не използува гирлянди и парфюми, да не спи на удобно легло и да не приема злато и други скъпоценности. В продължение на десет години той трябвало да премине специално обучение и да съблюдава строг морал под ръководството на учител, след което бил приеман за редовен член на сангхата.

Монасите и монахините, живеещи отделно, но близо едни до други, трябвало да практикуват някои спиритуални упражнения освен съблюдаването на кодекса за поведение и правилата за благочестие. Между най-важните били четирите върховни настроения, в които, седейки спокойно с кръстосани крака, те се стремели да изпълват своя ум с четирите основни добродетели на будизма — любов, състрадание, радост от успеха на другите и невъзмутимост. Петото настроение било това на нечистотата, по време на което те размишлявали върху цялата низост и ужас на света и на живота в плътта. Още едно упражнение било необходимо за менталното обучение на монаха. Това е т.нар. „правилна нагласа за непрекъсната самооценка на действията и грешките и за необходимите поправящи мерки“.

Тъй като не бил религия на ритуалите и церемониите, ранният будизъм акцентирал върху културното развитие на всеки монах. Имало също пълна свобода на мисълта. По отношение на доктрината никой авторитет, личен или институционален, не бил натрапван. Атмосферата в аваса била преизпълнена с дух на търсене, подробно обсъждане и свободно дискутиране. Това водело до обособяване на многобройни секти, но и до високо интелектуално израстване на монасите. С течение на времето будистките манастири, известни вече повече като вихари, придобили силно изразен академичен характер и предмет на обучение и научно дирене в тях били не само собствените, но и другите религиозни и философски системи, както и частните науки. Така характерното за индийската културна история непрекъснато връщане към будисткото научно наследство изглежда се дължи на крайната всеобхватност и възприемчивост на будистката монашеска култура.

Под патронажа на Гуптите, макар и поддръжници на индуизма, в източните части на страната освен Наланда се появяват още няколко будистки махавихари (големи манастири). В практиката и съблюдаването на общественото съжителство, както и в традиционната религиозна и монашеска атмосфера, те запазвали своя характер на манастири, но тяхната същност била повече на културни, отколкото на религиозни центрове. Напълно осигурени с учители и студенти, с постоянно действуващи курсове и учебни програми, с академични правилници, лекционни зали, библиотеки и изпитна система, те били на практика университети. В една или друга степен подобно на тях действували и останалите будистки манастири.

Будизмът е религията, в която монашеството процъфтява най-вече. Джайнизмът не достига такава постоянна организация на отшелниците, макар те да практикуват обичайното събиране в общи убежища по време на дъждовния сезон. В по-голяма степен, но значително по-късно, индуистите възприемат монашеската организация на будизма и наричат манастирите си ашрами, където монасите живеят повече или по-малко като организирано корпоративно общество с правила различни, но до голяма степен подобни на тези на будистите. Научната си дейност индуистите развиват повече в университетите, най-прочутият от които е този в Бенарес, а ашрамите запазват своя характер на манастири с традиционната си грижа за обучение и възпитание на монасите.