Робин Шарма
Монахът, който продаде своето ферари (4) (Духовна притча за това как да осъществите мечтите си и да постигнете съдбата си)

Глава 3
Чудотворната трансформация на Джулиан Мантъл

Бях изумен от този нов, подобрен Джулиан Мантъл.

„Как е възможно човек, който само преди няколко години изглеждаше като съсипан старец, сега да има такъв цветущ и жизнерадостен вид? — питах се аз в нямо недоумение. — Дали чрез някакво магическо лекарство не е намерил извора на вечната младост? На какво се дължи това невероятно подмладяване?“

Джулиан пръв наруши мълчанието. Разказа ми как свръхконкурентният правен свят му нанесъл тежки щети — не само физически и емоционални, но и духовни. Неумолимият темп и непрестанният натиск го изтощили и съсипали. Той призна, че здравето му се разклатило и че е загубил някогашните си блестящи интелектуални способности. Инфарктът бил само един симптом на по-дълбок проблем. Постоянното напрежение и изтощителният график на адвокат от световна класа като него разрушили най-важното — и може би най-човешкото му притежание — духа му.

Когато докторът му дал ултиматум да се откаже от правото или да се откаже от живота, той видял златна възможност да разпали вътрешния огън, който познавал от младостта си, онзи огън, който угаснал, когато правото за него станало повече бизнес, отколкото удоволствие.

Джулиан видимо се вълнуваше, докато разказваше как продал цялото си имущество и заминал за Индия, страна, чиято древна култура и мистични традиции отдавна го привличали. Пътувал от едно селце към друго, понякога пеш, понякога с влак, научавал непознати обичаи, разглеждал древните забележителности и обикнал индийците, които излъчвали топлина, доброта и освежителна перспектива за истинския смисъл на живота. Дори онези, които имали много малко, откривали домовете и сърцата за изморения посетител от Запада. В тази магическа обстановка дните преминавали в седмици и Джулиан бавно започнал да се съживява и да усеща, че отново живее като пълноценен човек, може би за пръв път от детството си насам. Постепенно си възвърнал присъщото си желание да учи нови неща, творческата искра, а също и ентусиазма и енергията за живот. Почувствал се по-радостен и спокоен. И придобил отново способността да се смее.

Въпреки, че се наслаждавал на всеки момент от времето, прекарано в тази екзотична страна, пътуването му в Индия било нещо повече от обикновена ваканция за разтоварване на съзнанието. Джулиан нарече престоя си в тази далечна страна „лична одисея на аза“. Каза ми, че бил решен да открие кой всъщност е той и каква е целта на живота му, преди да стане прекалено късно. За да постигне това, най-важно било да се свърже с огромната съкровищница на древната индийска мъдрост и да научи как да води по-богат, пълноценен и просветлен живот.

— Дано не ти прозвучи много превзето, Джон, но сякаш получих заповед отвътре, сякаш някакъв вътрешен глас ми каза, че ми предстои да замина на духовно пътешествие, за да разпаля загубената искра — каза Джулиан. — За мен това беше период на пълно освобождаване.

Колкото повече разширявал изследванията си, толкова по-често чувал за индийските монаси, които живеели над сто години и въпреки напредналата възраст водели младежки, енергичен и пълноценен живот. Колкото повече пътувал, толкова повече научавал за безсмъртните йогини, които владеели изкуството да управляват съзнанието и духовното пробуждане. И колкото повече виждал, толкова повече копнеел да разбере динамиката, скрита зад тези чудеса на човешката природа и се надявал да приложи тяхната философия в своя собствен живот.

През първите етапи от пътуването си Джулиан потърсил и намерил много прочути и високоуважавани учители. Всеки от тях го посрещал с отворени обятия и отворено сърце. Всеки бил готов да сподели с него скъпоценното познание, което бил натрупал в много прераждания, прекарани в спокойно съзерцание на висшите въпроси, свързани с човешкото съществуване. Джулиан се опита да ми опише красотата на древните храмове, с които е осеян мистичният пейзаж на Индия, постройки, издигащи се като верни стражи на вечната мъдрост. Разказа ми колко дълбоко го развълнувала светостта на цялата обстановка.

— Това беше вълшебно време в моя живот, Джон. Представи си ситуацията — изморен стар адвокат продава всичко — от състезателния кон до ролекса си, пъха останалото в една голяма раница, която ще е негов постоянен спътник, и тръгва на пътуване към древните традиции на Изтока.

— Трудно ли ти беше да заминеш? — попитах го аз, защото не можех повече да сдържам любопитството си.

— Всъщност това беше най-лесното нещо, което някога съм правил. Решението да се откажа от практиката си и всички материални притежания ми се стори съвсем естествено. Албер Камю някъде казва, че „истинската щедрост към бъдещето се състои в това да отдадем всичко на настоящето“. Е, точно това направих аз. Знаех, че трябва да се променя — затова реших да послушам сърцето си и го направих по необратим начин. Животът ми стана много по-прост и придоби много повече смисъл, когато оставих багажа на миналото зад себе си. В момента, в който престанах да прекарвам толкова много време в преследване на големите удоволствия в живота, започнах да се наслаждавам на дребните неща, например да гледам как звездите танцуват в лунното небе или да усещам как слънцето гали лицето ми в прекрасната лятна утрин. Индия е толкова стимулиращо интелекта място, че рядко се сещах за всичко, което бях оставил зад гърба си.

Първите срещи с мъдреците и учените от тази екзотична цивилизация били интересни, но не донесли на Джулиан жадуваното познание. Мъдростта, която търсел, и практическите техники, които се надявал, че ще променят качеството на живота му, продължавали да му убягват през тези първи дни на неговата одисея. Късметът за пръв път му се усмихнал след около седем месеца, прекарани в Индия.

Намирал се в Кашмир, древна загадъчна земя, задрямала в подножието на Хималаите, и там имал щастието да се запознае с един мъдрец на име Йоги Кришнан. Този слаб мъж с гладко обръсната глава също бил адвокат в „предишното си прераждане“, както често се шегувал с широка усмивка. Трескавият ритъм на съвременния градски живот в Ню Делхи един ден му омръзнал и той също се отказал от материалното си богатство и се оттеглил в един по-прост свят. Кришнан станал пазач на селския храм и по този начин постепенно познал себе си и предназначението си в генералния план на живота.

— Животът ми се беше превърнал в непрекъсната тренировка по гражданска отбрана и това ми омръзна. Разбрах, че мисията ми е да служа на другите и така да допринеса този свят да стане по-добър. Сега живея, за да давам — казал той на Джулиан. — Прекарвам ден и нощ в този храм и водя аскетичен, но щастлив живот. Споделям прозренията си с всички, които идват тук да се молят. Служа на онези, които са в нужда. Не съм свещеник. Аз съм просто човек, който е намерил душата си.

Джулиан разказал на този бивш адвокат и настоящ йогин собствената си история. Описал му предишния си живот, в който бил прочут и се радвал на много привилегии. Признал на Йоги Кришнан как ламтял за богатство и как работата му се превърнала в мания. Описал му с дълбоко вълнение вътрешното си объркване и духовната криза, в която изпаднал, когато някога яркият пламък на живота му започнал да гасне във вихъра на безумното препускане.

— Аз също съм минал по този път, приятелю мой. Аз също съм изпитал подобна болка. Но научих, че всичко се случва по определена причина — отвърнал съчувствено Йоги Кришнан. — Всяко явление има цел и всеки неуспех крие поуки. Разбрах, че провалът, независимо дали е личен, професионален или дори духовен, е жизненоважен за вътрешното израстване. Той носи вътрешно развитие и множество духовни награди. Никога не съжалявай за миналото, а го приеми като учител, защото то е точно това.

Щом чул тези думи, Джулиан изпитал дълбока радост. Може би в Йоги Кришнан той открил ментора, когото търсел. И кой друг, ако не един бивш топ адвокат, който чрез своята духовна одисея е намерил по-добър начин да се живее, би могъл да му разкрие по-добре тайната да постигне живот с повече равновесие, повече очарование и наслада?

— Помогни ми, Кришнан. Трябва да се науча как да изградя по-богат, по-пълен живот.

— За мен би било чест да ти помогна с всичко, с каквото мога — казал Йоги Кришнан. — Но ще позволиш ли да ти подскажа нещо?

— Разбира се.

— Откакто се грижа за този храм в това малко селце, чувам приказки за една мистична група мъдреци, които живеят високо в Хималаите. Според легендата те са открили някаква система, която дълбоко променя качеството на човешкия живот — нямам предвид само физически. Предполага се, че системата е холистична и съдържа пълен набор от вечни принципи и древни техники за освобождаване на потенциала на съзнанието, тялото и душата.

Джулиан бил силно заинтригуван. Това му се сторило идеално.

— И къде точно живеят тези монаси?

— Никой не знае, а аз за съжаление съм прекалено стар, за да тръгна да ги търся. Но ще ти кажа нещо, приятелю мой. Мнозина са се опитвали да ги намерят и мнозина са се провалили — с трагични последствия. Високите части на Хималаите са невероятно коварни. Дори и най-опитният алпинист е безпомощен пред опасностите, които крият. Но ако търсиш златните ключове към блестящо здраве, вечно щастие и вътрешно равновесие, не аз притежавам тази мъдрост — притежават я те.

Джулиан, който никога не се предава лесно, отново попитал Йоги Кришнан:

— Сигурен ли си, че нямаш представа къде живеят?

— Всичко, което мога да ти кажа, е, че местните хора в селото ги наричат Великите мъдреци от Шивана. Според тяхната митология Шивана означава „оазис на просветлението“. Тези монаси са почитани така, сякаш притежават божествени тела и божествена сила. Ако знаех къде се намират, би било мой дълг да ти кажа. Но съвсем честно не знам — всъщност никой не знае.

На следващата сутрин, когато първите лъчи на индийското слънце заиграли по многоцветния хоризонт, Джулиан поел пътя към загубената земя на Шивана. Първо си помислил дали да не наеме за водач някой шерпа, който да му помогне при изкачването на планината, но по някаква странна причина инстинктът му подсказвал, че това е пътешествие, което трябва да предприеме сам. Затова може би за пръв път в живота си той се отърсил от оковите на здравия разум и се доверил на интуицията си. Усещал, че не го заплашва нищо. По някакъв начин знаел, че ще намери онова, което търси. И така, с мисионерска страст, той започнал изкачването.

Първите няколко дни били лесни. Вървял нагоре и от време на време срещал някой от жизнерадостните жители на селцето в подножието, които се разхождали из гората — може би търсели подходящ материал за дърворезба, а може би усамотението, което това сюрреалистично място предлага на осмелилите се да се изкачат толкова високо в планината. Друг път вървял сам и използвал самотата, за да си мисли къде е бил през живота си — и накъде се е запътил сега.

Не минало много време и селото под него се превърнало в едва забележима точица на приказното платно от природни красоти. Величието на заснежените хималайски върхове карало сърцето му да затупти по-бързо и за момент спирало дъха му. Изпитвал един вид единство с пейзажа, нещо като близостта, на която се радват двама приятели, след като дълги години са споделяли най-съкровените си мисли и са се смели на шегите си. Джулиан, който многократно е пропътувал света, си мислел, че е видял всичко. Но никога не бил виждал такава красота. Чудесата, които поемал с пълни шепи през тези магически мигове, се сливали във величествената симфония на природата. Изведнъж той се почувствал радостен, въодушевен и безгрижен. Точно тук, високо над човешката обител, Джулиан бавно започнал да излиза от черупката на обикновеното и да изследва света на необикновеното.

— Все още си спомням какви мисли ми минаваха през главата там горе — каза Джулиан. — Мислех си, че в крайна сметка най-важното в живота е какъв избор ще направиш. Съдбата на всеки човек се определя от избора, който прави във всеки отделен момент, а аз изпитвах увереност, че съм направил правилния избор. Знаех, че животът ми никога няма да бъде същият и че скоро ще ми се случи нещо прекрасно, може би дори някакво чудо. Това беше невероятно пробуждане.

Докато се изкачвал все по-нагоре в планината и усещал как въздухът става все по-разреден, Джулиан малко се разтревожил.

— Но приличаше по-скоро на приятните тръпки, които те обземат преди абитуриентския бал или когато започва да се гледа някое интересно дело и журналистите те преследват по стълбите към съдебната зала. И макар да не разполагах нито с водач, нито с карта, ясно виждах накъде вървя и едва забележимата пътека ме отвеждаше все по-нагоре към най-високите части на планината. Сякаш имах някакъв вътрешен компас и той лекичко ме подтикваше към мястото, където отивах. Струва ми се, че не бих могъл да спра, дори и да исках.

Джулиан се развълнува и думите му се лееха като бърз планински поток след проливен дъжд.

Той продължил изкачването си още два дни и се молел пътеката да го отведе до Шивана, а през това време мислите му се връщали към предишния му живот. Макар и да се чувствал напълно освободен от стреса и напрежението — неразделна част от предишния му свят, той все пак се чудел дали наистина ще може да прекара остатъка от живота си без интелектуалното предизвикателство, което правната професия му предлагала през цялото време, след като завършил Харвард. После мислите му се връщали към кабинета с дъбова ламперия в блестящия небостъргач в центъра на града и идиличната вила, която продал за смешни пари. Мислел за старите си приятели, с които посещавал най-добрите ресторанти в най-скъпите квартали. Мислел си също и за любимото си ферари и как се разтуптявало сърцето му, когато форсира двигателя и цялата му мощ се събуди със страшен рев.

Той навлизал все по-дълбоко в недрата на това мистично място и изумителната красота на настоящето скоро сложила край на размишленията му за миналото. И точно докато поемал с цялото си същество даровете на природната интелигентност, се случило нещо много особено.

С крайчеца на окото си забелязал, че по пътеката малко по-нагоре пред него се движи друга фигура, облечена с особена дълга развяваща се червена роба и тъмносиня качулка. Джулиан се изненадал, че вижда друг човек в това усамотено място, до което бил стигнал след седем дълги и изтощителни дни. Намирал се на много километри от истинската цивилизация, освен това не бил сигурен къде точно е Шивана, накъдето се бил запътил, затова извикал към спътника си.

Фигурата не отговорила и ускорила крачки по пътеката, по която двамата се изкачвали, без дори да се обърне и да погледне Джулиан. Скоро мистериозният пътник започнал да тича, а червената роба затанцувала грациозно зад него, също като свежо изпран памучен чаршаф, закачен на въжето и разлюлян от вятъра в есенен ден.

— Моля те, приятелю, нужна ми е помощта ти, за да намеря Шивана — извикал Джулиан. — Пътувам вече седем дни почти без храна и вода. Мисля, че съм се изгубил!

Фигурата изведнъж спряла. Джулиан предпазливо се приближил, а непознатият стоял съвсем неподвижно и продължавал да мълчи. Не помръдвал нито с глава, нито с ръце, нито с крака. Джулиан не виждал лицето под качулката, но се изненадал от съдържанието на кошничката в ръцете на непознатия. В нея имало букет от най-нежните и красиви цветя, които бил виждал. Непознатият стиснал кошницата още по-здраво при приближаването на Джулиан, сякаш да покаже едновременно колко са му скъпи тези цветя и недоверието си към този висок човек от Запада, срещаш се по тези места толкова често, колкото вода в пустинята.

Джулиан се вгледал в непознатия с изключително любопитство. Един неочакван слънчев лъч осветил лицето под качулката и Джулиан видял, че той е мъж. Само че точно такъв мъж той никога не бил виждал. Макар той да бил най-малко на неговата възраст, лицето му било толкова необикновено, че Джулиан стоял като хипнотизиран и го гледал, без да може да отмести поглед в продължение на както му се сторило цяла вечност. Очите на непознатия приличали на очи на котка и така го пронизвали, че Джулиан се принудил да отвърне глава. Кожата на лицето му била съвсем гладка и имала цвят на маслини. Тялото му изглеждало здраво и силно. И макар ръцете му да издавали, че не е млад, от него се излъчвала толкова силна младежка енергия и жизненост, че Джулиан наистина бил хипнотизиран от тази гледка, също като дете, което за пръв път вижда магьосник на сцената.

„Това сигурно е някой от великите мъдреци от Шивана“ — помислил си Джулиан, като едва сдържал възторга от откритието си.

— Казвам се Джулиан Мантъл. Идвам, за да уча при мъдреците от Шивана. Знаеш ли къде мога да ги намеря? — попитал той.

Мъжът погледнал замислено този изтощен гост от Запада. Спокойствието и вътрешният мир му придавали ангелски вид — вид на човек, който е постигнал просветление.

— Защо търсиш тези мъдреци, приятелю? — проговорил мъжът тихо, почти шепнешком.

Джулиан усетил, че наистина е попаднал на един от загадъчните монаси, които толкова много други хора преди него не успели да намерят, разтворил сърцето си и му разказал цялата си одисея. Описал предишния си живот, духовната криза, в която изпаднал, как изтъргувал здравето и енергията си за мимолетните удоволствия, които му донесла адвокатската практика. Разказал му как изтъргувал богатствата на душата си срещу тлъстата банкова сметка и илюзорните наслади на един живот, в който „живееш бързо и умираш млад“. Разказал му за пътуванията си из загадъчната Индия и срещата си с Йоги Кришнан, някогашния адвокат от Ню Делхи, който също се отказал от предишния си живот с надеждата да намери вътрешна хармония и спокойствие.

Непознатият продължавал да мълчи, без да помръдне. Чак когато Джулиан споменал за изгарящото го, почти налудно желание да постигне древните принципи на просветления живот, той проговорил. Поставил ръка на рамото на Джулиан и тихо казал:

— Щом наистина изпитваш дълбоко желание да научиш мъдростта на по-добрия начин на живот, то мой дълг е да ти помогна. Аз наистина съм един от тези мъдреци, за които си дошъл толкова отдалече. Ти си първият, който ни намира от много години насам. Поздравявам те. Възхищавам се на твоята упоритост. Сигурно си бил страхотен адвокат.

Мъжът замълчал, сякаш малко се колебаел какво да направи по-нататък, и после добавил:

— Ако искаш, можеш да дойдеш като мой гост в нашия храм. Той е скрит в тази част на планината и до него все още има много часове път. Моите братя и сестри ще те посрещнат с отворени обятия. Ние заедно ще те научим на древните принципи и стратегии, които нашите предци са ни завещали през вековете.

Но преди да те отведа в нашия свят и да споделя с теб знанието, което сме събрали, за да изпълниш живота си с повече радост, сила и смисъл, искам да ми обещаеш нещо — добавил мъдрецът. — След като научиш тези вечни истини, трябва да се върнеш в родината си на Запад и да споделиш тази мъдрост с всички, които изпитват нужда да я чуят. Макар да водим изолиран живот в тези вълшебни планини, знаем за нещастията, в които е потънал вашият свят. Много добри хора са изпаднали в безизходица. Трябва да им дадеш надеждата, която заслужават и — нещо по-важно — трябва да им дадеш средствата, с които да осъществят мечтите си. Не искам нищо друго от теб.

Джулиан начаса приел условията на мъдреца и обещал, че ще отнесе скъпоценното послание в родината си. Двамата поели по планинската пътека към изгубената страна Шивана, а индийското слънце започнало да залязва и огненочервеният му диск потънал в магическа дрямка след дългия и изтощителен ден. Джулиан ми каза, че никога няма да забрави величието на момента, когато двамата с този индийски монах, който нямал възраст и към когото по някакъв начин изпитвал братска любов, тръгнали към мястото, което жадувал да намери, с всичките му чудеса и многобройни тайни.

— Това определено беше най-забележителният миг в живота ми — призна Джулиан.

Той винаги бил убеден, че целият живот се свежда до няколко ключови момента. Това бил един от тях. Дълбоко в душата си усещал, че това е първият миг от останалата част от живота му — един живот, който скоро щял да бъде много повече, отколкото някога е бил.