Джон Хюз-Уилсън
Най-големите гафове в света на разузнаването (6)

Глава 5
„Най-голямото поражение на Британската армия“
Сингапур, 1942 г.

Британското поражение в Малая и падането на Сингапур през 1941–1942 г. бяха резултат от най-опасния порок в разузнаването: подценяване на противника.

Според Уинстън Чърчил това беше „най-голямото поражение на Британската армия“. На 15 февруари 1942 г., разположеният на най-южната точка на Малая и смятан за непревземаем Кралски гарнизон отстъпи пред по-малобройните японски ударни отряди. 130 000 добре въоръжени британски, австралийски и индийски офицери и войници капитулираха само пред 35 000 гладни, изморени и останали без муниции японски войници. Самите японци бяха изненадани от лесната си победа. Няма по-унизителен провал в кратката, но войнствена история на Британската империя.

Само 9000 от 60 000 японски войници паднаха жертви в малайската кампания. За разлика от тях, британците загубиха 146 000 човека, от които 130 000 се предадоха. Много от военнопленниците загинаха в японските затвори. Само атинският разгром при Сиракуза през 415 г. пр.н.е. може да се сравни с поражението в Сингапур: и двете събития бележат края на големи военни империи.

Главната причина за британското поражение стана лошото разузнаване и подценяването на Япония като сериозен противник, както и самочувствието на британското правителство на непобедима сила. Чак на 15 февруари 1942 г., когато японците обкръжиха деморализираните английски и индийски части, Кралските морски пехотинци, наземното командване на Кралските въздушни сили и остатъка от командваните от генерал-лейтенант Пърсивал гарнизони — едва тогава Англия разбра, че нейното време свърши.

И ако някой е имал някакви съмнения, клането и насилието срещу ужасените мирни жители ги разсеяха напълно. Времето на белите туани в Азия свършваше и започваше кошмарът на тригодишната японска окупация. Митът за бялото превъзходство в Азия свърши завинаги. Нещата никога нямаше да са същите.

Години преди Втората световна война, Англия, с нарастващо безпокойство следеше възхода на Имперската военна сила на Япония на Изток. През Първата световна война, Япония беше съюзник на Британия в кампанията им да освободят Тихия океан от германските завоеватели. Версайският мирен договор от 1919 г. дойде като голямо разочарование за едната от страните победителки. Независимо че японците получиха право върху някои немски колонии, те смятаха, че приносът им във войната остана недооценен. Тяхното негодувание се увеличи още повече след Военноморската конференция във Вашингтон през 1922 г., когато Япония остана изолирана в Тихия океан според новото споразумение, изготвено в полза на Съединените щати.

Западното влияние започна да навлиза в Япония чак през 1850 г. Средновековната политика в страната на Шогуните се смяташе от западните демокрации за примитивна и неподходяща за развиващия се модерен свят. Глобалната икономическа криза от края на двадесетте и началото на тридесетте години накара правителството на Япония да предприеме политика на военното разширение, за да осигури на страната достъп до икономическите блага и суровини на Изтока. През 1931 г. Военната партия предприе нападение на Манджурия, започвайки така продължителна кампания на военно-политическо разширение, върха на което станаха Пърл Харбър и Малая след десет години, на 7 декември 1941 г.

Британските колонии на Малая представляваха особен интерес за икономическия растеж на Япония. През тридесетте години тя със сила си осигури достатъчно въглища от Китай. Все още й липсваха обаче важните суровини като желязо, калай, петрол и каучук. Опитите на Япония да продължи окупацията си на север бяха пресечени от Съветската армия в битката при Халхин Гол още през 1939 г. Япония се обърна на юг. В отговор на нахлуването й във Френски Индокитай, САЩ започнаха да упражняват политически натиск през 1940 г., за да замразят икономическата дейност на Япония на американски територии. Затова още през лятото на 1941 г., Японският съвет по планиране можеше точно да прогнозира кога Япония ще остане без необходимите суровини. Японското правителство също предсказа с голяма яснота, че „ще е невъзможно да си осигурят петрол… по мирен начин“.

Според японците единственият отговор на въпроса за суровините се намираше на юг, в проспериращите и слабо защитени мирни колонии на Британска Малая и холандските колонии на Източна Индия. Със запасите си от калай и каучук Малая беше златна мина за Британия, която печелеше цяло състояние всяка година за лондонското сити и субсидираше войната с Хитлер в Европа и Близкия Изток. Победеното правителство на Нидерландия, намиращо се в изгнание в Лондон, се издържаше от богатите петролни кладенци на „Роял Датч Шел“ в Източна Индия. Ако Япония превземеше двете колонии, щеше да стане индустриално независима, а изглеждаше, че нито британците, нито холандците имаха възможност да защитят притежаваните от тях ресурси.

За да опази икономическата си империя на изток след Първата световна война, британското правителство беше изпратило флота и военноморски бастион в залива и в „Крепостта Сингапур“. Предназначението им беше ясно: да удържат първоначалния натиск на атакуващите, докато Кралската флота изпрати бойни кораби на защитаващия се бастион. Британците лъгаха империята с празните си приказки в парламента. Както бяха доказали римляните две хиляди години преди това, единственият начин да се защитят отдалечените точки на империята е да има силни мобилни единици на разположение, които във всеки момент да бъдат изпратени на помощ на застрашените територии. Такива мобилни сили Чърчил не можеше да гарантира, когато започна войната и Англия беше заета с битките си в Европа.

В така създалата се ситуация възникваха много стратегически въпроси, на които Империята се затрудняваше да отговори. Колко време трябваше да се удържи морската база при едно евентуално нападение? Какви сили ще са необходими за това? За колко време можеше да се събере флотилия, която да бъде изпратена в Далечния Изток? Защо Англия харчеше цяло състояние за Сингапур, когато истинските колониални притежания, които трябваше да бъдат пазени бяха на Малайския полуостров, където се добиваха повече от 60% от световния добив на каучук и калай? С какво щеше да се плаща: с парите от малайската колония, или с парите на данъкоплатците на „Големия бял крал отвъд морето“, които вече усещаха на свой гръб „Голямата депресия“?

Въоръжени с тези съмнения и Хазна, която успешно използваше държавната политика „без война в следващите десет години“, за да не прави излишни разходи, Англия доведе крепостта в Сингапур до пълно бездействие, оставяйки я да поглъща все повече средства и без защитна стратегия. В този момент крепостта не беше непревземаема. Англичаните пренебрегнаха северния подход към Малайската крепост, а Кралските въздушни сили строяха летища из цяла Малая, без да се консултират с армията относно тактическата нужда от наземна защита. Независимо от всичко, илюзията за сигурност съществуваше.

Докато военната база с мирния си гарнизон не осигуряваше реална защита, отечеството на Запад вярваше на пропагандата по кината, че Сингапур е най-доброто укрепление в света. Това може да обясни и липсата на заинтересованост и притеснение, когато Япония навлезе в Северна Малая. Сингапур се смяташе за непобедим. Това обяснява и паниката, когато се разбра, че невъзможното се случваше и че „Гибралтарът на Изтока“ беше пред капитулация през февруари 1942 г.

Един от главните виновници за слабата защита на Сингапур беше Уинстън Чърчил. Още като министър на финансите през 1928 г. той спря проекта за набиране на средства и беше пламенен защитник на финансовата политика на отбраната „без война в следващите десет години“, което беше рисковано за международната сигурност. Като министър на флотата, Чърчил пак се опълчи срещу изчисленията на Кралската флота за разходите по създаването на отбранителна база в Сингапур. И накрая, вече като министър-председател, той беше главният виновник за катастрофалната отбрана на Малая между 1940 и 1942 г.

Сингапур хвърля сянка върху мита за великия военен стратег Чърчил. Според мнозина това е причината за липсата на правителствено разследване по случая Малая. Затова и многото официални държавни документи по случая в Малая се пазят в тайна и досега. Но ако някой може да бъде наречен виновник за разгрома в Сингапур, то безспорният титуляр е Уинстън Спенсър Чърчил.

Австралийското правителство беше скептично настроено към политиката на Чърчил през 1941 г. Сътрудничеството между двете страни беше основано на подозрения, недоверие и лъжливи обещания. За Чърчил Австралия не беше само потенциална база на изток и свежо попълнение за британската армия. Бяха дадени всички възможни обещания, които принудиха Австралия да се съюзи с Англия и да осигури бойна сила. Когато Чърчил беше министър на флотата, той се опита да увери австралийския министър Ричард Кейси, че Англия е готова да напусне и Средиземноморието, само за да спаси Австралия. Това беше обещание, което той със сигурност нямаше да изпълни.

Лъжите не идваха само от английска страна. В мирно време за австралийското правителство беше по-удобно да не прави разходи за отбрана и да се залъгва, че „старата държава“ ще им осигури защита. Така разходите за отбрана бяха по-малко от 1% от държавния бюджет през трийсетте години. Австралия живееше с илюзията, че ако британците са отговорни за отбраната им и че ако най-лошото се случи, Англия ще се притече на помощ и ще ги спаси. Тази политика беше поддържана от австралийското правителство, което не се замисляше как Англия може да изпрати флотата си в случай на война, при положение, че в мирно време не успяха да отделят и един кораб. Тези въпроси бяха неудобни и никой не ги задаваше. Беше по-лесно друг да отговаря за сигурността, колкото и неправдоподобно да беше това.

Когато Чърчил смени Невил Чембърлейн като министър-председател през май 1940 г., той погледна с нарастващо безпокойство към Далечния Изток и Япония. Добрите му речи обаче не можаха да заместят добросъвестната и добре осигурена политика на отбрана. Със стратегическите си обещания Чърчил заложи на карта сигурността на Австралия и Изтока с цената на война в Северна Африка и помощта на обсадения Съветски съюз.

Когато през 1941 г. Съветският съюз окончателно отряза похода на японците към Сибир в битката при Халхин Гол, те решиха да се обърнат на юг. Тайланд, непосредствено на север от Малая, участваше в кратка война с вишисткия режим на Франция в Индокитай в спор за гранични територии. Под предлог, че ще посредничи между воюващите, Япония разположи 200 000 войници в Индокитай, като настояваше за военно присъствие и право на преминаване през Тайланд. За първи път северните части на Малая бяха застрашени. Последвалото заемане на летищата в Индокитай от японците постави Малайския полуостров в обсега на техните бомбардировачи.

Британското разузнаване проследи развитието на тези събития с голямо безпокойство. Те обаче бяха затруднени в разузнаването от четири основни фактора: пълното подценяване на боеспособността на японските войски; накъсаните и некоординирани разузнавателни действия в Далечния Изток; липсата на ресурси и източници за събиране на информация на местна почва и липсата на влияние измежду цивилните и военни институции в Малая.

От посочените фактори безспорно най-голяма беше първата грешка: подценяването на Япония като равностоен противник. Това беше странно, понеже Япония беше войнствена държава с впечатляваща история. Те бяха смазали Русия в Далечния Изток през 1904–1905 г., притежаваха силна и модерна флота и водеха успешни войни в Китай и Манджурия от 1931 г. За да разберем причината за това фатално подценяване, трябва да изучим манталитета на Белия колониален свят преди трусовете през 1941 г.

Англия не беше единствената държава, която смяташе азиатците за малко по-умни туземци. Дори в Америка, където имаше много японски имигранти в навечерието на Пърл Харбър, на тях гледаха като на аборигени. Митът за расовото превъзходство беше присъщ не само за нацистка Германия на Хитлер през трийсетте години. Британската гледна точка беше ясно изразена в думите на тогавашния главнокомандващ войските в Далечния Изток, маршала на военновъздушните сили Робърт Брук-Попъм, след негова визита в Хонконг през декември 1940 г:

„Огледах ги добре (японските войници, пазещи границата). Отвъд бодливата тел видях човекоподобни същества в мръсни сиви униформи… Ако това е средностатистическия японски войник, то не виждам как те ще формират ефективна бойна сила.“

Тогава се смяташе, че японците са дребни, със стърчащи зъби и лошо зрение, неспособни да се бият на тъмно или да управляват сложна техника. Навред беше разпространено мнението, че белите мъже са по-висшестоящи. Един военноморски експерт дори написа: „Всеки ще се съгласи… че японците са смели, но неспособни авиатори… Те имат расов дефект в областта на вътрешното ухо и са късогледи. Това ги прави дефектни.“ Смяташе се, че японците „не могат да стрелят с пушка“, защото „не могат да си затворят само едното око, за да се прицелят“. Един смятан за сериозен автор в областта на авиацията каза, че „няма нищо по-глупаво от един японец и по-умно от двама“. Всеобщото мнение беше, че „ужасените японци ще избягат само при вида на бял войник“. Документирано е и изказването на двамата командващи офицери на британската пехота в Малая: „надяваме се, че войските ни в Малая не са прекалено силни… защото това ще откаже японците от битка“. Но най-арогантната забележка принадлежи на един друг командващ офицер: „Не мислите ли, че моите войници заслужават по-добър противник от японците?“

Това беше опасна глупост. Горчивата действителност от операциите срещу японската имперска армия дойде като шок за всички съюзнически бойни единици — на земята, във въздуха и във водата. Австралиецът Ръсел Брадън беше ужасѐн, щом видя първите японски трупове в Малая: нито един екземпляр под 180 см, нито един с очила и нито един със „стърчащи зъби“. Докато британците нямаха нито един танк на разположение на Малайския полуостров, „неспособните“ да управляват бойна техника японци успешно използваха леките си танкове срещу статичната защита на британците по главните пътища.

Генералният щаб в Малая беше поразен, защото британската военна доктрина ги беше учила, че танк не може да бъде използван в джунгла. Още повече че разузнаването беше уверило британските стратези, че японците нямат бронирана техника. И изведнъж японската танкова атака проби британските укрепления в джунглата и се насочи на юг, към Джохор и Сингапур.

Японците бяха разработили нова тактика. Бойните действия в Малая не се водиха в гъста джунгла, а в каучукови насаждения с достатъчно място и видимост между дърветата. Те се промъкваха покрай модерните малайски пътища, а когато бяха спирани от британски укрепления, японската пехота се разпръсваше измежду дърветата от двете страни на пътя, стреляйки в движение. Така те минаваха по фланговете на окопаната отбрана и я елиминираха. Използвайки т.нар. тактика „рибешки скелет“, японците непрекъснато обкръжаваха по фланговете тежката пехота и караха уморените австралийци, британци и индийци да отстъпват панически.

Изненадани и объркани, защитниците отстъпваха под силните януарски мусонни дъждове до следващото пътно укрепление, оставяйки след себе си техника, оръжия, провизии и ранените си другари, позволявайки на японците да си правят с тях каквото си поискат. Често японците използваха колела, за да се предвижват по-бързо измежду дърветата, отколкото затруднената Имперска пехота. Британското разузнаване дори не подозираше за това „тайно оръжие“, преди да се направи пълен анализ на събитията в Индия след позорния разгром.

Във въздуха цареше същият хаос. Всички смятаха, че независимо от модерните самолети, които Япония произвеждаше, пилотите й не можеха да се справят с управлението като западните. Това мислене продължи, докато първите бомби се изсипаха върху летищата на Кралските военновъздушни сили. Британските летци завинаги проклеха деня, когато се запознаха с тъй наречената тактика „диария“. Японските бомбардировачи се групираха и изхвърляха наведнъж бомбите си върху определен участък от целта. Това не бяха единичните прецизни удари, за които бяха подготвени Кралските войски.

Този тип нападения имаха успех. Тренирани при набезите си срещу Китай, японските ескадрили знаеха добре какво правят. По заповед от главния бомбардировач, бомбите се хвърляха наведнъж в широк периметър, което се оказа успешна тактика за поражение на аеродруми. Нямаше как поне една от бомбите да не попадне в целта. Това което изненада авиаторите в Малая най-много обаче, беше, че японските бомбардировачи винаги знаеха къде и кога да ударят.

Другата изненада във въздуха беше доброто представяне на японските бойни самолети и особено на изтребителя „Зиро“, или „Нулата“. Наречен от американските специалисти „небоеспособен, лек, спортен самолет, с двигател от 1000 конски сили“, маневреността на „Нулата“ при въздушен двубой дойде като голям шок за пилотите на Съюзниците. Екипажите на тромавите и остарели „Брюстър Бъфало“ разбраха, че нямат шанс срещу многобройните и маневрени японски „водни кончета“.

Най-добрият пример за подценяването на японците във въздуха дойде след събитията в Сингапур. Това стана през 1942 г. при сблъсък между самолетите „Дарвин Уинг“, придружаващи американските изтребители P-40 към Далечния Изток и „Нулите“, които ескортираха японските бомбардировачи към северните територии на Австралия. Това беше битка, която новодошлите британски ескадрони в Австралия биха искали да забравят. Когато опитните британски пилоти се врязаха в редиците на пикиращите „Нули“, японските пилоти умело се обърнаха и минавайки под тях, за пет минути свалиха единадесет от дванадесетте P-40, като само един от японските самолети беше унищожен. Това унижение не беше забравено от британците и през Тихоокеанската война всички съюзнически пилоти се научиха да се възползват от скоростта и по-силната огнева мощ на техните машини срещу маневрените „Нули“.

Кралското военновъздушно разузнаване знаеше за качествата на „Нулите“ много преди войната. През 1941 г. китайците бяха свалили един японски изтребител над Чункинг и направиха подробен доклад за бойните му способности. Когато той се получи в Лондон, Въздушното министерство го предаде на координаторите на цялата разузнавателна дейност в Малая, и по-точно на завеждащите на ОБДИ, или Обединеното бюро на Далечния Изток. В Малая този доклад не само че не беше взет под внимание, а просто изчезна!

Дотук не сме споменали, че ОБДИ не предупреди службите в Малая за заплахата от Япония. Съществува разузнавателен меморандум на Генералния щаб в Малая от средата на 1941 г., в който подробно са описани японските заповеди за нападение и техническите им възможности. Този доклад обаче беше пренебрегнат от щаба, военните части и от политиците. Ден преди началото на войната, член на Генералния щаб заяви, че „не разбира, защо губернаторът дига такъв шум и мобилизира доброволците“. Часове преди Япония да нападне, политиците още се колебаеха. Нещастният главнокомандващ Брук-Попъм, на запитването си дали да започва операция „Матадор“ (навлизане в тайландски територии и блокиране на тесните части на полуостров Кра), получи отговор от Лондон на 6 декември, който гласеше: „Действайте по свое усмотрение.“ Както сухо се изрази началник-щабът: „Сър, те ви направиха лично отговорен за обявяване война на Япония.“

Ако британците бяха подценили възможностите на Япония, то японците не направиха същата грешка. Информацията, събрана преди войната в Малая, беше добре подбрана, от сигурни източници. Агресорите винаги поемат инициативата, дори в разузнаването. За 10 години Япония изгради добра разузнавателна мрежа в Малая, използвайки множество легитимни търговски компании там, както и 7000 японски жители и туристи. В допълнение имаше и интензивен търговски трафик на малки кораби по източното крайбрежие. Повечето от екипажите на тези кораби бяха офицери от военноморските сили, работещи под прикритие. По-късно се твърдеше, че дори щатният фотограф на военноморската база в Сингапур беше действащ японски офицер от разузнаването, полковник Накаджима.

Японските разузнавателни действия бяха познати на малайските власти. Началникът на полицията в британските колонии дори спомена, че японското шпиониране го накарало да предложи на губернатора да принудят японските компании да намалят японския си персонал наполовина и да наемат работници от други националности. Нищо не беше направено по този въпрос. Напротив, заповедите от Лондон бяха да не се прави нищо, което да озлоби японците и да ги накара да атакуват.

Понякога наглостта на японските шпиони стигаше неимоверни граници. През 1940 г. пресаташето на Япония в Сингапур беше арестуван и затворен за три години и половина за поддържане на шпионска мрежа в Малайзия (в която влизаше и един британски ефрейтор). Той беше обвинен в организиране на екскурзии за японски офицери из британските казарми и военни установки. Най-наглото деяние от всички беше неразрешеното закотвяне на две японски подводници в малайското пристанище Ендоу, собственост на една японска миньорска компания. Според показанията на командващия доброволците в Малая, капитан Колидж, през септември или октомври 1940 г. той видял японски офицер в униформа на японската армия, който наблюдавал маневрите на британските бронирани машини. После той невъзмутимо се качил на една моторница и потънал в здрача вероятно „по посока на някой кораб, закотвен навътре в морето“. Щом докладвал това обаче Колидж беше посъветван от хората на губернатора да не вдига шум, понеже заповедите от правителството на Нейно Величество бяха да се угажда на японците и да не се провокират.

Можем да си представим яда на безпомощните офицери от ОБДИ в Малая, които напразно предупреждаваха Генералния щаб за наближаващата опасност. Колкото по-сериозни бяха фактите, толкова повече не им вярваха. В отпуснатия колониален живот в полутропическия рай губернаторът, Колониалната държавна служба и старите кучета имаха абсолютната власт. Никой, а най-малко белите туани, дошли да натрупат състояние в Малая, искаше да вярва в най-лошото. Малая не мислеше за война и животът за британците беше сладък.

Ако британците не бяха подготвени за война, то японците със сигурност бяха. Запазени са досега записките на началника на Имперския генерален щаб, полковник Масанобу Цуджи. Той беше и главен координатор на операциите на победоносната 25-та армия на генерал Ямашита. Планирането на нападението започна на 15 септември и беше придружено от интензивно въздушно разузнаване. С наближаването на определения ден японските пилоти започнаха да правят още по-нахални полети над летищата и базите на Кралските военновъздушни сили. Самият Цуджи е прелетял с японски разузнавателен самолет „Диана“ над пистите в Кота Бару и базата на КВВС при Алор Стар на по-малко от 1800 метра на 22 октомври 1941 г. Повечето от тези полети бяха забелязани от британците, но не бяха взети никакви мерки.

Една друга случка ни кара да се замислим още повече. Тя е разказана от Питър Шепърд, 18-годишен редник от КВВС, служещ на летището в Сунгей Патапи в северна Малая през декември 1941 г. На 4 декември 1941 г. Шепърд беше изпратен като втори пилот на цивилен „Локхийд Хъдсън“ до холандските колонии в Източна Индия. Ето какво разказва той самият:

„За мое учудване ние се приземихме на частно летище в Камбоджа, южно от Кампот. Френски Индокитай тогава беше в японски ръце, което правеше кацането на холандски самолет в Камбоджа много опасно. Френските власти бяха под въздействие на провишиската политика, така че през 1941 г., в тази част на света британците нямаха приятели.

Моето положение на служещ в КВВС в цивилни дрехи ме излагаше на още по-голяма опасност в тези условия. Нещата се влошиха, когато по пътя холандският пилот ми разкри, че истинската цел на нашата мисия е да приберем един британски агент под прикритие. Това ми заприлича на шпионска мрежа, придружена с контрабанда. Не ми бяха казали нищо, преди да излетим. До последно знаех, че отиваме в Тайланд, който беше неутрална територия, за разлика от Камбоджа. Реших да стоя настрани от нещата, когато се приземим.

По-късно през деня пилотът ме заведе в един ресторант. Бяхме само двамата. По едно време той отиде отзад, в кухнята, за да свърши нещо, вероятно свързано с каргото ни. Страхувах се, че мога да бъда обвинен в шпионаж и разстрелян, затова гледах да не се набивам на очи.

При мен дойде един ориенталец и ми предложи тигров балсам за ухапвания от комари. Той ми говореше нещо, но аз едва го разбирах. Единственото, което узнах от разваления му английски, придружен със знаци, беше, че е японец, цивилен и е самолетен инженер. Той ме помисли за французин със същата професия. Беше доволен от нещо и непрекъснато се опитваше да ме заговаря. Беше пиян. Комуникирахме си на странна смесица от знаци и имена на местности и накрая той извади един тефтер и карта и започна да ми показва къде е бил и какво е правил там.

От думите му разбрах, че прелитайки със самолет над залива Хитокапу, той видял там голяма армада. На 24 ноември е бил изпратен на юг, на остров Фу Куок, за да проследи някакви спешни модификации на бомбения отсек на японските бомбардировачи в Южна Камбоджа.

Той изглеждаше горд от работата си и от това, което беше видял. Даже сподели, че ние сме били единствените хора, които знаеха за флотилиите, и че те са планирали да отплават на 26 ноември, за да унищожат американските кораби в Пърл Харбър, като започнат атаки и срещу Малая и Сингапур. Той описа това с много знаци и звуци от типа на «бум-бум». Щом видя изненадата на лицето ми, той извади още един тефтер със скици на някои от бойните кораби, които беше видял.

Тогава осъзнах, че бях научил нещо важно. Когато той отиде до тоалетната, аз откраднах рисунките му. Като се върна, японецът продължи да пие и когато нашият пилот ми каза, че е време да тръгваме, той вече повръщаше провесен над парапета на верандата.

На 5 декември, ден след като се върнахме в Малая, аз докладвах всичко на един офицер от разузнаването на КВВС. По-късно същата сутрин бях изпратен в Куала Лумпур, където бях разпитан от двама цивилни. Предадох им и скиците, които бях откраднал от японския инженер. Казах им, че според мен японецът казваше истината и ако всички детайли на историята бяха верни, то денят на нападението щеше да бъде след три дни — на 8 декември (7 декември на Хаваите, заради часовата разлика). Преди да се върна в Сунгей Патани, бях инструктиран да си държа устата затворена.

Нищо не се случи, след като се прибрах. Летището дори не беше в бойна готовност и следващото, което си спомням, беше взривната вълна, която ме изхвърли през вратата на казармената баня в 7 часа сутринта на 8 декември.

Заради раните ми се наложи да ме евакуират в Батавия, а по-късно в Карачи, където, лекувайки се за две години, изгубих нишката на събитията. После бях уволнен от въздушните сили по инвалидност и се върнах във Великобритания през 1944 г.

Често съм се чудил какво ли е станало с информацията, която предадох на онези разузнавачи в Куала Лумпур. И досега не мога да разбера защо малайското командване не обяви военна готовност онази сутрин, да не говорим за нападение срещу японските кораби, които знаехме, че не са далеч в морето.“

Разказът на Питър Шепърд е драматичен пример за това, какъв обем информационни предупреждения пристигаха при британските власти в Малая месец преди нападението. Японците бяха снабдили британското разузнаване с достатъчно сигнали и индикатори за война. Остава въпросът защо нищо не беше предприето.

За да си отговорим, ние трябва да обърнем внимание на втория основен проблем пред британското разузнаване в Малая: лошата организация. Подходът на британците към управлението и координирането на разузнаването в Далечния Изток изглеждаше накъсан. Разбираемо е, че при такъв свиреп враг като Нацистка Германия, Англия щеше първо да обърне внимание на собствената си сигурност, отколкото на Далечния Изток. Това е логично. По-трудно е да разберем липсата на организация на разузнавателната дейност в Малая. Освен нея голяма роля в случая изигра и липсата на ресурси и източници.

Структурата на разузнаването в Малая беше слаба. Основната роля играеше ОБДИ, което отговаряше за координирането на информацията от радистите и от докладите на МИ-6, след което докладваше на властите за потенциална заплаха срещу британските интереси. Всъщност ОБДИ беше инстанция на операцията по кодово улавяне „Блечли Парк Ултра“. Малко е писано за функциите на ОБДИ в сравнение с разположените в Уайтхол Обединен разузнавателен комитет (ОРК) и Държавно училище за кодиране и шифриране (ДУКШ). Със сигурност ОБДИ не заемаше важно политическо място в Далечния Изток като братовчедите си от Уайтхол. Те бяха повече агенция за информация, отколкото координиращо звено. През 1939 г. ОБДИ беше преместено от Хонконг в Сингапур.

Поради липсата на исторически записи за разузнаването в Малая, можем само да гадаем за истинските функции и влияние на ОБДИ. Знаем със сигурност че нямаха авторитет измежду военните съвети в Малая. ОБДИ беше изключен от всички тях и от съображения за сигурност, не участваше в комисиите, отговорни за отбраната на полуострова. Всичко това води до заключението, че нито една организация не координираше разузнаването и информацията в Малая през 1941 г.

Част от проблема беше, че никой не разбираше значението на разузнаването и какво трябва да прави то. Военното разузнаване беше само второстепенна институция между бюрокрациите, управляващи Малая, и беше често подминавано от „истинското разузнаване“. Това понятие се дължеше на невежеството на колониалния режим и на остарялото виждане за Голямата игра според Джон Бушан и Булдог Дръмонд, че разузнаването и тайните служби са едно и също нещо. Цялото командване на Далечния Изток беше на мнение, че Тайните разузнавателни служби (МИ-6) бяха единственото истинско разузнаване. Всеки друг процес на разузнаване беше непознат. Службите, като сигналното разузнаване, или радистите, които се занимаваха с разчитането на японските кодове, нямаха никакво влияние върху събитията преди 1942 г., а дори и да имаха, информацията, получавана от тях, не се използваше при операциите.

Непрофесионализмът се подсилваше от още една институция, която ревностно пазеше монопола си за контраразузнаването чрез Отговорника за сигурността на отбраната (ОСО). Британските тайни служби (МИ-5) винаги са се мислили за служба, чиито основни задължения са шпионаж, саботаж и диверсии на териториите на Британската корона. Но тогава на МИ-5 им липсваха оперативни работници. Накъсването на дейността им се дължеше и на съществуването на различни тайни политически полицейски служители (тъй наречените Специални звена) в полицейските структури в колониите. В резултат нямаше никаква координация в разузнаването на Далечния Изток и постоянните разправии между службите бяха станали ежедневие.

Началниците на различните разузнавателни департаменти до такава степен не можеха да се понасят, че сътрудничеството между тях беше немислимо. Например ОСО на МИ-5 в Сингапур, полковник Хейли Бел, не си говореше със завеждащия японската секция на Специалното звено на сингапурската полиция. Отношенията им бяха така обтегнати, че Морган, шефът на Специалното звено, отказваше да предостави на ОСО (който беше председател на Комисията по сигурност и разузнаване на губернатора) поради „съображения за сигурност“ информацията за японската шпионска дейност.

Накрая техните караници стигнаха и до знанието на военните. В досието на човека, който предаде Сингапур, генерал-лейтенант Пърсивал, има интересна записка, когато той беше още началник-щаб през 1937 г. Записката е за тайния полицай Морган: „Не може да имаме никакво доверие на майор Морган. Изказванията и позициите му създават впечатление, че той има ексцентричен манталитет, лоша преценка и объркани мисли, и че не може да си държи устата затворена.“ Това описание говори повече за професионалната деформация на всеки таен полицай, прекарал достатъчно време в потайния свят. Но Пърсивал, когото мнозина смятаха за по-забележим като началник-щаб през 1937 г., отколкото като командващ генерал през 1941–1942 г. не се ограничава само с това. Според него „Морган е неспособен да удържи и изпълни ангажиментите, които е поел, и това се потвърждава както от миналото му, така и от предшествениците му“. Морган обаче, както всички цивилни служители, изобщо не се притеснявал от подобни нападки, още повече от военен. В писанията си Пърсивал продължава със съжаление; „Изглежда, обаче, че той е на десетгодишен договор и ще има проблем с отстраняването му.“

С хора като Морган, търсещи шпиони, не е изненада, че британското контраразузнаване не успя да опази колонията от катастрофата, която я сполетя. Морган и колегите му може би щяха да са наясно, ако знаеха, че в Малая беше в ход операция на японското военно разузнаване, и че тя вървеше под ръководството на офицер от британската армия.

Капитан Патрик Хийнън вероятно е бил вербуван от японското военно разузнаване при визитата си в Япония през 1938 г. Колегите му от 3/16 пенджабски полк в Малая не го обичаха и той беше преместен във военновъздушното разузнаване. Това преместване не вещаеше нищо добро за кариерата му на пехотинец, но пък му осигури достъп до военните тайни. Сега вече Хийнън разполагаше с военните планове, разположението и въоръжението на всеки самолет на КВВС на полуострова, както имаше пряко наблюдение върху плановете за отбрана.

Една от големите загадки на Малайската кампания беше идеално разчетеното време и място за удар на японците, които им осигуряваха максимални загуби и поражения за британците. „Те сякаш знаеха за нашите планове“, каза един тогавашен офицер след събитията. И те наистина знаеха. Хийнън предостави на Япония пълната информация и точните планове за разположение на Алор Стар, основното летище на север. Алор Стар беше неутрализирано след серия от опустошителни удари още в самото начало, осигурявайки на японците превъзходство във въздуха до края на кампанията. Вероятно той е предал на Япония и тайните кодове и шифри, което позволи на японските радисти да следят целия радиообмен на КВВС по време на битката.

Но Хийнън се оказа невнимателен. Той беше привлякъл вниманието на армията още преди войната, но тогава нищо не беше направено. На 10 декември 1941 г. той беше арестуван за нескопосан опит за убийство на началника му майор Франс. След обиска в кабинета му бяха намерени неправомерно притежавани тайни карти, заповеди за операции и кодове, както и два замаскирани предавателя с кодова книга за шифриране на трансмисиите. Военното положение не позволи да се направи пълно разследване на дейността му, но скоро се разбра, че той е дълбоко замесен в шпионска дейност и в поддържане на шпионска мрежа в Малая преди войната.

Хийнън беше ескортиран в Сингапур през януари 1942 г. и изправен пред трибунал по обвинение в шпионаж. Той беше признат за виновен и осъден на смърт. Хийнън не беше единствен. За свой ужас, британците откриха след войната, че японците разполагаха и с най-секретния трафик между военното министерство в Лондон, Чърчил и главнокомандващия в Сингапур през 1941 г.

За да избегне изтичането на информация, Уайтхол изпрати кореспонденцията до Сингапур по бързия търговски кораб „Аутомедон“ през късния септември на 1940 г. На борда му имаше тежък сак с „най-секретните“ операционни планове за Далечния Изток, заедно с едно песимистично писмо от държавния глава за реалната възможност за отбраната на Малая. Капитанът на „Аутомедон“, Мак Иуън, и дипломатическият куриер, капитан Ивънс, имаха изрична заповед да изхвърлят пратката в морето при опасност.

И тя не закъсня. През ноември 1940 г. „Аутомедон“ беше засечен в Индийския океан от маскирания немски кораб „Атлантис“. Изобретателният капитан на „Атлантис“, Рьоге, беше маскирал част от екипажа си като жени и плаваше под холандско знаме. Градушка от снаряди разби радиостаята на „Аутомедон“, неутрализирайки дипломатическия куриер Ивънс, капитана и радиото.

Немците не можеха да повярват на късмета си. Те притежаваха куриерска пратка, със свръхсекретна кореспонденция и разузнавателни тайни на Далечния Изток, заедно с всичките британски морски кодове. Адмиралтейството си мислеше, че „Аутомедон“ е бил ударен от подводно торпедо, защото в противен случай биха получили радиосигнал от кораба. Не и този път.

Немците не се интересуваха от плановете за Далечния Изток и затова ги предадоха на съюзниците си в Япония. Британците не знаеха, че през ранната 1941 г., японците вече разполагаха с кореспонденцията между Лондон и Сингапур, както и с възможността да следят британския морски радиообмен. Накрая Лондон разбра за това, но твърде късно.

Аферата „Аутомедон“ беше една от най-големите британски загуби в Далечния Изток. Голяма загадка остава премълчаването за този инцидент в аналите на британското разузнаване, като се има предвид важността му за враговете им. Ясно е, че товарът на „Аутомедон“ беше основната причина за промяна на японските планове и катализатор за решението да бъдат нападнати Пърл Харбър и Малая. За да подчертаем значението му, само ще споменем, че капитанът на „Атлантис“, Рьоге, беше награден със Самурайски меч лично от Императора след падането на Сингапур през 1942 г.. Награда, немислима за европеец по онова време.

Разделеното командване на британските войски в Малая допринесе още повече за поражението. Последният щрих в тази тъжна картина беше сложен и от разделението на колониалното правителство. Никой не знаеше кой управлява кралските колонии през 1941 г. Със сигурност това не бяха въоръжените сили, нито преди, нито след японското нападение.

Проблемът идваше от самите управляващи на колонията. Под управлението на Шентън Томас, губернатор от 1934 г., колониите в Сингапур и Малая се интересуваха повече от статуквото и социалния живот, отколкото от суровата външна действителност. Губернаторът Томас, сякаш беше събрал в себе си най-лошото от британските ценности в ранния период на XX век.

Не е учудващо тогава, че най-тежките обвинения паднаха върху него, отправени главно от британските въоръжени сили. Губернаторът стана жертва както на неумението си да ръководи, така и на заповедите на Чърчил Малая да не се подготвя за война с Япония, а да печели пари за империята, продавайки каучук на американците.

Имайки предвид тези инструкции, основните приоритети бяха от икономическо естество. Затова всичко, което не засягаше добива на калай и каучук, се считаше за скъпо отклонение от основните задачи на малайската колония. Томас се беше разпоредил да бъде оказана цивилна помощ при построяването на военни лагери и летища, но опитът му за пренасочване на работната сила към тези задачи се оказа неуспешен. След войната той се опита да се оправдае с недостиг на работна сила и с невъзможността тогава да плаща заплати без държавна помощ. Това ни кара да зададем логичния въпрос дали Малая беше на бойна нога, или се водеше от икономическите интереси през 1941 г., и дали беше управлявана от военните или от старата колониална администрация? Всеки отговор изглежда верен.

Може би истинската причина за малайските проблеми е това шизофренично управление. При надвисналата смъртоносна опасност, навиците от времето на мирния живот останаха непроменени. Подобна невъзмутимост преди катастрофа е присъща за англичаните, но през 1942 г. тя стигна предела си.

Не всички британци обаче оставаха незаинтересовани като губернатора и хората му. Поне двама души предсказаха края на Сингапур. Единият беше генерал-лейтенант Пърсивал през 1937 г., а другият С. А. Вийланд. За голямо съжаление, Вийланд беше цивилен и член на администрацията на губернатора Томас. През 1938 г. той беше назначен за министър на отбраната на Малая, но си подаде оставката през 1941 г. заради политически интриги. Преди да си отиде, той предсказа с голяма точност развитието на едно евентуално нападение от Япония през Сиам и Малая. Със същата точност той описа и нуждата от силна защита на гористите местности северно от Сингапур и отхвърли възможността за нападение по море. Той дори оприличи „Крепостта Сингапур“ с бял слон и изказа съмнение в способността й да смогне с малайските отбранителни приоритети. С тези си виждания той стана неудобен на мандарините и обединените служби, прокламиращи британската политика.

Главната трагедия на Вийланд беше, че се забърка в бюрократичните игри между губернатора, армията, КВВС и новия главнокомандващ, генерал Бонд, пристигнал през 1939 г. Бонд, силна и нетърпяща възражения натура, бързо се зае да възвърне контрола над отбранителната стратегия. Основен негов приоритет стана остров Сингапур и той нямаше намерение да допусне цивилен да се бърка във военната политика, особено пък със собствено мнение по въпроса. Изходът от неизбежния сблъсък беше предсказуем. В началото на 1941 г. Вийланд си подаде оставката като министър на отбраната на Малая. При завръщането си в Англия, той с болка следеше развитието на събитията в Сингапур, както ги беше предсказал през 1940 г.

Може би тези военно-цивилни дрязги имаха по-голям принос към падането на Малая, отколкото лошото разузнаване и подценяването на противника. Непрестанните вътрешни разправии и липсата на изразена управленска структура означаваше, че нито една от службите, било то разузнавателна, военна или цивилна, няма да издържи на напрежението. Съчетано с останалите слабости на британските служби и японските „къртици“ в структурите на разузнаването, става още по-невероятно да мислим, че британците щяха да успеят, дори да управляваха Малая и Сингапур като военна зона, а не като колония.

Дори и с пристигането на последното подкрепление в края на януари и началото на февруари 1942 г., беше късно кампанията да бъде спасена. Подкреплението, пристигнало за 8-ма австралийска дивизия на 24 януари само наля масло в огъня за съжаление на австралийското правителство. Битката за Малая беше загубена.

За свое облекчение, министър-председателят на Австралия разбра, че Чърчил е изпратил 18-та британска дивизия в помощ на Сингапур. Джон Къртин вече беше свидетел как Чърчил пожертва австралийските войници на два пъти в Гърция и Кипър и внимаваше за всеки признак на двойна игра от страна на британския премиер. През януари 1942 г. той изпрати телеграма до Чърчил, в която казваше, че всеки опит 18-та дивизия да бъде отклонена от Сингапур щеше да бъде разглеждана от австралийските власти като „опит за измяна“. Чърчил отстъпи и изпрати последните части на 9-та, 11-та и 18-та дивизии да се присъединят към австралийците при края на обречената колония.

Тези войски можеха да потрябват другаде. Паника беше обзела Далечния Изток. Японските бомбардировки над Дарвин всяха още смут в отдалеченото население на Северна Австралия. След ужасяващия рейд на японците, когато всичките кораби в пристанището бяха ударени или потопени, стотици дезертираха и хукнаха на юг. Стотици необходими авиационни техници потърсиха спасение навътре в континента. За голям късмет на Австралия, Япония беше на края на възможностите си и не предприе по-сериозно нападение. Събитията през 1942 г. очертаха един безславен период в австралийската история. Във въздуха цареше отчаяние, слагащо края на една епоха.

Последното жестоко действие беше изиграно и заглушено от шумотевицата на последните дни. На 13 февруари 1942 г., ден станал известен като „Черния петък“, предателят капитан Патрик Хийнън беше разстрелян. Носят се слухове, че бил застрелян в главата от упор от сержант от военната полиция и изхвърлен на пристанището, докато ужасените пияници, дезертьори и граждани се опитваха да хванат последните кораби от Сингапур преди японското нападение.

Японската армия трябваше да възстанови реда и спокойствието в имперските гарнизони. Тя го направи бързо и ефективно с брутална сила, като още веднъж доказа, че е била подценена напразно. Може би Чърчил е бил прав, като е отказал парламентарно разследване на грешките и лошото управление, довели до падането на Сингапур — „непревземаемата крепост“. Някои грешки са толкова срамни, че е по-добре за тях да се премълчи. Урокът от тях обаче никога не трябва да се забравя.