Стиг Ларшон
Момичето, което си играеше с огъня (9)

Глава осма
Понеделник, 14 февруари — събота, 19 февруари

Драган Армански вдигна поглед, когато чу тихото потропване по рамката на вратата. Видя Лисбет Саландер да стои там и да балансира с две чаши от автомата за кафе. Армански бавно остави химикалката си и бутна отчета настрана.

— Здравей — рече му тя.

— Здравей — отвърна Армански.

— Това е приятелско посещение — каза Лисбет. — Може ли да вляза?

Драган Армански за миг присви очи. След това й посочи стола за посетители и хвърли поглед на часовника си. Бе шест и половина вечерта. Лисбет Саландер му подаде едната чаша и седна. Известно време се гледаха изучаващо.

— Мина повече от година — рече Драган.

Лисбет кимна.

— Ядосан ли си ми?

— Трябва ли?

— Не си взех довиждане с теб.

Драган сбърчи устни. Бе шокиран, ала същевременно облекчен, че Лисбет Саландер поне е между живите. Внезапно усети силно раздразнение и умора.

— Не знам какво да кажа — отвърна той. — Не си длъжна да ми се отчиташ. Какво искаш?

Гласът му прозвуча по-хладно, отколкото искаше.

— Не съм напълно сигурна. Най-вече да кажа здравей.

— Работа ли търсиш? Не възнамерявам да се обръщам повече към теб.

Тя поклати глава.

— Работиш ли някъде другаде?

Лисбет отново поклати глава. Явно се опитваше да намери точните думи. Драган изчака.

— Пътувах — рече тя накрая. — Върнах се наскоро в Швеция.

Армански кимна замислено и я огледа изпитателно. Лисбет Саландер се бе променила. Поведението и изборът й на дрехи издаваха известна зрялост. Освен това бе натъпкала сутиена си с нещо.

— Променила си се. Къде си била?

— Насам-натам — отвърна тя уклончиво, но продължи, когато видя раздразнения му поглед.

— Първо посетих Италия, след което продължих до Близкия изток, а оттам — до Хонконг и Банкок. Бях за малко в Австралия и Нова Зеландия и обиколих островите в Тихия океан. На Таити останах един месец. След това попътувах през Щатите, а последните месеци бях на Карибите.

Той кимна.

— Не знам защо не си взех довиждане с теб.

— Защото, честно казано, пет пари не даваш за останалите хора — рече Драган Армански делово.

Лисбет Саландер прехапа устна и се замисли за миг. Може би беше вярно, но въпреки това намираше обвинението за несправедливо.

— Обикновено се получава така, че на останалите не им пука за мен.

— Глупости — отвърна Армански. — Ти имаш проблеми с поведението и се отнасяш с хората, които искат да са ти приятели, като с боклуци. Нещата са толкова прости.

Настана тишина.

— Искаш ли да си тръгна?

— Постъпи както искаш. Винаги си правила така. Но ако си тръгнеш в този момент, не искам да те виждам никога повече.

Лисбет Саландер изведнъж се уплаши. Един от хората, които всъщност уважаваше, бе на път да я отблъсне. Не знаеше какво да каже.

— Изминаха две години, откакто Холгер Палмгрен получи удар. Ти не си го посетила нито веднъж — продължи Армански неумолимо.

Лисбет се втренчи в Армански шокирана.

— Палмгрен е жив?

— Значи дори не знаеш дали е жив или мъртъв.

— Лекарите казаха, че…

— Лекарите казаха доста неща по негов адрес — прекъсна я Армански. — Състоянието му бе много тежко и той не можеше да общува с околните. Беше му трудно да говори и човек трябваше да слуша много внимателно, за да разбере какво се опитва да каже. Има нужда от помощ за много неща, но вече дори може да ходи до тоалетна сам. Хората, на които им пука за него, го посещават.

Лисбет седеше като вцепенена. Именно тя откри Палмгрен, след като бе получил удар преди две години. Извика линейка, а лекарите поклатиха глави и обявиха, че прогнозата не е никак обнадеждаваща. Тогава Лисбет буквално се пренесе да живее в болницата през първата седмица, докато един лекар не й каза, че Палмгрен е изпаднал в кома и вероятността да излезе от нея е изключително малка. В този момент престана да се притеснява и го зачеркна от живота си. Изправи се и напусна болницата, без да се обръща назад. А очевидно и без да провери цялата информация.

Сбърчи чело. Поради така стеклите се обстоятелства й натресоха адвокат Нилс Бюрман и той погълна част от вниманието й. Ала никой, дори Армански не й каза, че Палмгрен е жив, а още по-малко, че дори върви към подобрение. На нея самата дори не й хрумна подобна възможност.

Изведнъж усети, че в очите й напират сълзи. Никога досега през целия си живот не се бе чувствала като долен егоистичен боклук. Нито пък някога преди й се бяха карали така тихо и гневно. Сведе глава.

Поседяха в мълчание известно време. Армански пръв го наруши.

— Как си?

Лисбет вдигна рамене.

— Как се издържаш? Имаш ли работа?

— Не, нямам и не знам какво точно искам да работя. Но разполагам с достатъчно средства.

Армански я изгледа изпитателно.

— Наминах само за да кажа здрасти… Не си търся работа. Не знам… Във всеки случай бих работила за теб, ако се нуждаеш от мен в някакъв момент, но трябва да е нещо, което да ме заинтригува.

— Предполагам, че не искаш да ми разкажеш какво се случи в Хедестад миналата година.

Лисбет мълчеше.

— Нещо се случи. Мартин Вангер се уби с колата си, след като ти беше тук и зае от мен оборудване за наблюдение, защото някой ви бил заплашил. А сестра му възкръсна от мъртвите. Това бе, меко казано, сензация.

— Дала съм дума да не казвам.

Армански кимна.

— Също така предполагам, че не искаш да ми разкажеш за участието си в аферата „Венерстрьом“.

— Помогнах на Кале Блумквист в неговото разследване — гласът й изведнъж стана доста по-хладен. — Това бе всичко. Не искам да ме забъркват в случая.

— Микаел Блумквист те търси под дърво и камък. Обаждаше ми се поне веднъж месечно и ме питаше дали знам нещо за теб.

Лисбет не каза нищо, но Армански забеляза как тя здраво стисна устни.

— Не знам дали го харесвам — продължи Армански. — Но на него определено му пука за теб. Срещнах го веднъж миналата есен. И той не искаше да говори за Хедестад.

Лисбет Саландер нямаше желание да обсъжда Микаел Блумквист.

— Наминах само за да кажа здрасти и да те осведомя, че вече съм тук. Не знам дали ще остана. Това е номерът на мобилния ми телефон и новият ми електронен адрес, в случай че имаш нужда от мен.

Тя подаде една бележка на Армански и се изправи. Той я взе. Лисбет бе стигнала до вратата, когато извика след нея.

— Почакай секунда. Какво смяташ да правиш?

— Ще отида да навестя Холгер Палмгрен.

— Окей. Но аз имах предвид… Какво ще работиш?

Тя го изгледа замислено.

— Не знам.

— Трябва все някак да се издържаш.

— Нали ти казах, че имам достатъчно пари.

Армански се облегна назад и се замисли. Никога не знаеше как точно да тълкува думите на Лисбет Саландер.

— Така се ядосах, когато изчезна, че почти бях решил да не те наемам отново. — Той направи гримаса. — На теб не може да се разчита. Но същевременно нямаш равна в проучванията. Може би имам работа, която ще ти пасне.

Тя поклати глава, но се върна при бюрото му.

— Не искам да ми даваш работа. Искам да кажа, че нямам нужда от пари. Говоря сериозно. Напълно независима съм финансово.

Драган Армански отново сбърчи вежди в знак на несигурност. Накрая кимна.

— Добре, финансово независима си, каквото и да означава това. Приемам думите ти за истина. Ала ако се нуждаеш от работа…

— Драган, ти си вторият човек, когото посещавам след завръщането си. Не се нуждая от парите ти. Но ти от доста години си един от малкото хора, които уважавам.

— Окей. Но всички хора трябва да се издържат.

— Съжалявам, но вече не съм заинтересована да правя проучвания за теб. Обади ми се, ако се сблъскаш с истински проблем.

— Какъв например?

— Такъв, с който не можеш да се справиш. Ако стигнеш до задънена улица и не знаеш какво да правиш. Ако ще работя за теб, то трябва да е нещо, което ми е интересно. Като оперативна единица например.

— Оперативна единица? Ти? Която изчезваш безследно, когато ти щукне.

— Глупости. Никога не съм пропускала да довърша работа, която съм приемала.

Драган Армански я наблюдаваше безпомощно. Терминът „оперативна единица“ бе жаргонен и в действителност се отнасяше до работа на терен. Това можеше да означава всичко — от работа като бодигард до специални задачи, свързани с охраната на изложби на произведения на изкуството. Оперативните му служители бяха стабилни ветерани, на които можеше да се разчита, често със стаж в полицията. Освен това деветдесет процента бяха мъже. Лисбет Саландер бе пълната противоположност на всички установени от него критерии по отношение работата на оперативните единици в „Милтън Секюрити“.

— Ами… — рече той колебливо.

— Не е нужно да се напрягаш. Ще приема само работа, която ми изглежда интересна. Шансът да откажа е голям. Обади се, ако се сблъскаш с наистина сложен проблем. Бива ме да разрешавам загадки.

Лисбет се врътна и изчезна през вратата. Драган Армански поклати глава. „Тя не е наред. Тя наистина не е наред.“

В следващата секунда Лисбет Саландер отново се появи на вратата.

— Между другото… Имаш две момчета, които от месец пазят онази актриса Кристин Рътърфорд от ненормалника, който й изпраща анонимни писма със заплахи. Вие смятате, че това е работа на вътрешен човек, заради множеството детайли от личния й живот, с които той е запознат.

Драган Армански погледна втренчено Лисбет Саландер. Сякаш през тялото му премина ток. „Отново го направи.“ Изстреля реплика за нещо, което нямаше как да знае. „Тя не може да знае.“

— Да…?

— Забрави. Всичко е измама. Тя самата и приятелят й пишат писмата, за да станат обект на внимание. Ще получи ново писмо през следващите дни и информацията за тях ще изтече до медиите идната седмица. Съществува голям риск тя да обвини „Милтън“ за изтичането. Задраскай името й от списъка с клиенти.

Преди Драган Армански да успее да каже нещо, тя бе изчезнала. Той втренчено загледа зеещия отвор на вратата. Нямаше начин тя да знае каквото и да било по случая. Трябваше да има вътрешен човек в „Милтън“, който да я държи в течение. Ала само четири-пет човека в компанията бяха запознати със случая — самият Армански, оперативният шеф и малцината служители, които разследваха заплахите… Те бяха солидни и утвърдили се професионалисти. Армански се почеса по брадичката.

После погледна надолу към бюрото си. Папката по случая Рътърфорд лежеше заключена в шкафа. Офисът му имаше алармена инсталация. Отново хвърли поглед към часовника си и констатира, че Хари Франсон, шефът на техническия отдел, трябваше да е приключил за днес и да си е тръгнал. Отвори електронната си поща и изпрати съобщение, в което молеше Франсон да дойде в офиса му на следващия ден и да инсталира скрита камера за наблюдение.

 

 

Лисбет Саландер се върна пеша до площад Мусебаке. Ускори ход, защото усещаше, че нещата не търпят отлагане.

Обади се в болница „Сьодершукхюс“ и накрая, след като няколко пъти повтори едно и също на различни телефони, успя да получи информация за местонахождението на Холгер Палмгрен. Той от четиринайсет месеца се намираше в рехабилитационния център „Ерщавикен“ в Елта. Изведнъж пред очите й пробяга образът на „Епелвикен“. Когато позвъни в дома, й съобщиха, че Палмгрен в момента спи, но е добре дошла да го посети на следващия ден.

Лисбет прекара вечерта в ходене напред-назад из апартамента си. Бе я обзело неприятно чувство. Легна си рано и заспа почти веднага. Събуди се в седем, взе душ и закуси в „Севън-Илевън“. В осем тръгна пеша към фирмата за отдаване на коли под наем на булевард Рингвеген. „Трябва да се сдобия с кола.“ Нае същия нисан микра, с който бе отишла до „Епелвикен“ няколко седмици по-рано.

Паркира до болничното заведение и изведнъж я обзе притеснение. Но събра смелост, отиде на рецепцията и помоли да я отведат при Холгер Палмгрен.

Жената от рецепцията, на чийто бадж бе написано „Маргит“, прегледа документацията и обясни, че той е на физиотерапия и ще е на разположение чак след единайсет часа. Лисбет можела да седне в чакалнята или да се върне по-късно. Тя се върна на паркинга, влезе в колата и изпуши три цигари, докато чакаше. В единайсет часа отиде на рецепцията. Оттам я препратиха към столовата, която бе надолу по коридора вдясно и после вляво.

Лисбет се спря на вратата и видя Холгер Палмгрен в полупразната столова. Той седеше с лице към нея, но цялото му внимание бе приковано в една чиния. Държеше непохватно вилицата в юмрук и съсредоточено насочваше храната към устата си. Кажи-речи всяка трета хапка бе неуспешна и храната падаше на масата.

Седеше прегърбен и приличаше на стогодишен. Лицето му беше странно вдървено. Холгер Палмгрен бе в инвалидна количка. Едва в този миг Лисбет Саландер осъзна, че той наистина е жив и че Армански не я е излъгал.

 

 

Холгер Палмгрен изруга тихо, докато за трети път се опитваше да набоде с вилицата хапка пудинг от макарони. Приемаше, че не може да ходи нормално и че много неща са невъзможни за него. Ала ненавиждаше мисълта, че не може да се храни като хората и че понякога се лигави като бебе.

Мозъкът му знаеше точно какво трябва да прави. Да свали вилицата под точен ъгъл, да я плъзне напред, да я вдигне и да я насочи към устата си. Ала координацията на движенията представляваше известен проблем. Ръката му отказваше да го слуша. Когато й нареждаше да се вдигне нагоре, тя се плъзгаше бавно встрани. Когато се опитваше да я приближи към устата си, тя се отклоняваше в последния момент и се насочваше към бузата или брадичката му.

Същевременно обаче той знаеше, че рехабилитацията дава резултат. Само допреди шест месеца трепереше толкова силно, че не успяваше да сложи в уста нито хапка. Сега се хранеше доста бавно, но поне се справяше сам. Не смяташе да се предава, преди да възвърне пълен контрол върху тялото си.

Холгер Палмгрен свали вилицата, за да набоде нова хапка, когато нечия ръка се спусна косо напред иззад гърба му и нежно взе прибора от ръката му. След това видя как ръката забоде малко от пудинга и вдигна храната към устата му. Веднага позна крехкия като на кукла юмрук, извърна глава и видя очите на Лисбет Саландер, които бяха на по-малко от дециметър от собственото му лице. Погледът й издаваше несигурност. Изглеждаше притеснена.

Палмгрен дълго се взира в лицето й. Сърцето му изведнъж се разтуптя. След това отвори уста и пое храната.

Тя започна да му дава залък след залък. Обикновено Палмгрен мразеше да му помагат с яденето, ала разбираше защо Лисбет Саландер прави това. В този случай той не изглеждаше като безпомощен труп. Тя го хранеше в знак на смирение — което при нея бе изключително рядко проявявана емоция. Правеше средно големи хапки и го изчакваше да сдъвче. Когато той посочи към чашата с мляко със сламка, Лисбет я вдигна бавно, за да може той да отпие.

Не си размениха нито дума по време на цялото хранене. Когато той преглътна и последната хапка, Лисбет остави вилицата и го погледна въпросително. Той поклати глава. „Не, не искам допълнително.“

Холгер Палмгрен се облегна назад в инвалидната количка и пое дълбоко въздух. Лисбет вдигна салфетката и избърса устните му. Той изведнъж се почувства като мафиотски бос от някой американски филм, като capo di tutti capi, към когото изразяват уважението си. Представи си я как целува ръката му и тази абсурдна фантазия го накара да се усмихне.

— Мислиш ли, че човек може да получи чаша кафе на това място? — попита Лисбет.

Той заваляше думите. Устните и езикът му не искаха да произнесат звуците правилно.

— Мсазасерврне зад ъглъ. „На масата за сервиране зад ъгъла.“

— Искаш ли? С мляко и без захар, както преди?

Той кимна. Лисбет отнесе таблата и след няколко минути се върна с две кафени чаши. Направи му впечатление, че тя пие кафето без мляко и захар, което бе необичайно за нея. Усмихна се, когато забеляза, че е запазила сламката от чашата му с мляко за кафето. Седяха мълчаливо. Холгер Палмгрен искаше да каже хиляди неща, но не можеше да артикулира нито сричка. За сметка на това погледите им непрекъснато се срещаха. Лисбет Саландер изглеждаше ужасно гузна. Накрая тя наруши тишината.

— Мислех, че си мъртъв. Не знаех, че си жив. Ако знаех, никога нямаше… Щях да те посетя много отдавна.

Той кимна.

— Прости ми.

Той кимна отново. После се усмихна.

— Ти беше в кома и лекарите ми казаха, че си отиваш. Мислеха, че ще умреш в рамките на няколко денонощия, и аз просто си тръгнах. Съжалявам. Прости ми.

Той вдигна ръка и я положи върху малката й длан. Лисбет я хвана здраво и си отдъхна.

— Ди бш счезнл. „Ти беше изчезнала.“

— Говорил си с Драган Армански?

Той кимна.

— Пътувах. Бях принудена да напусна страната. Не си взех довиждане с никого. Просто заминах. Притеснил ли се беше?

Той поклати глава.

— Никога не се притеснявай за мен.

— Аз нбех приснен. Ти се оправш… оправш винги. Но Арманш бе приснен. „Аз не бях притеснен. Ти винаги се оправяш. Но Армански беше.“

Тя се усмихна за първи път и на Холгер Палмгрен му олекна. Това бе нейната обичайна леко крива усмивка. Разгледа я внимателно, сравни спомена си за нея с момичето, което седеше пред него в момента. Беше различна — жива, здрава, чиста и добре облечена. Бе махнала обицата от устните си и… хм… татуираната върху шията й оса вече я нямаше. Изглеждаше пораснала. Той се разсмя за първи път от седмици наред. Смехът му прозвуча като пристъп на кашлица.

Усмивката на Лисбет се изкриви още повече и тя внезапно усети как сърцето й се стопля за първи път от много време насам.

— Добр си се справл. „Добре си се справила.“

Той посочи дрехите й. Тя кимна.

— Справям се отлично.

— К нов насник? „Как е новият ти настойник?“

Холгер Палмгрен видя как лицето на Лисбет помръкна. Изведнъж тя присви устни. После го погледна невинно.

— Той е окей… Знам как да се оправям с него.

Веждите на Палмгрен се свиха въпросително. Лисбет огледа столовата и смени темата.

— От колко време си тук?

Палмгрен не беше вчерашен. Беше получил удар, не можеше да говори нормално и да координира движенията си, ала съзнанието му бе напълно ясно и вътрешният му радар веднага усети лъжливата нотка в гласа на Лисбет Саландер. През годините на познанството им бе разбрал, че тя никога не го лъже в очите, но и никога не е напълно искрена. Сега лъжеше, като му отвличаше вниманието. Явно имаше някакъв проблем с новия си настойник. Това не изненадваше Холгер Палмгрен.

Изведнъж усети дълбоки угризения. Колко пъти бе мислил да се свърже с колегата си Нилс Бюрман, за да се поинтересува от положението на Лисбет Саландер, но не го стори. И защо не направи нищо по повод обявяването й за лице, което не може да се грижи само за себе си, докато все още бе здрав? Знаеше защо — просто не искаше да загуби връзка с нея. Обичаше това проклето проблемно девойче като собствена дъщеря, каквато никога не бе имал, и искаше да съществува причина да запази връзката си с нея. Освен това бе прекалено трудно и непосилно за един труп в рехабилитационен дом да започне работа, при положение че се затруднява дори да разкопчае дюкяна си, докато се клатушка към тоалетната. Чувстваше се така, сякаш в действителност той бе предал Лисбет Саландер. Тя винаги оцелява… Тя е най-оправното човешко същество, което познавам.

— Оксд.

— Не разбрах.

— Окржсъд.

— Окръжният съд? Какво имаш предвид?

— Трбва отмни твой о… обвзлиц, което…

Лицето на Холгер Палмгрен почервеня и се изкриви, когато не успя да формулира думите. Лисбет положи ръка върху неговата и нежно я притисна.

— Холгер… Не се притеснявай за мен. Планирала съм да се заема с този въпрос в скоро време. Това вече не е твой проблем, но не е изключено да имам нужда от помощта ти. Съгласен ли си? Можеш ли да бъдеш мой адвокат, ако се нуждая от теб?

Той поклати глава.

— Търде стр — чукна с кокалчето на пръста си по масата. — Глупв стрец.

— Да, наистина си един проклет глупав старец, ако приемаш нещата така. Имам нужда от адвокат. Искам теб. Може и да не си в състояние да държиш заключително слово в съда, но със сигурност можеш да ми дадеш съвет, като му дойде времето. Става ли?

Той отново поклати глава. След което кимна.

— Рбт?

— Не разбрах.

— Кво рбтиш? Не Рмански. „Какво работиш? Не си при Армански.“

Лисбет се поколеба за миг, докато се чудеше как да обясни положението си. Сложно беше.

— Холгер, вече не работя за Армански. Няма нужда да работя за него, за да се издържам. Имам пари и съм добре.

Палмгрен отново сбърчи вежди.

— Ще те посещавам редовно отсега нататък. Ще ти разкажа всичко… Но нека да не бързаме. Точно сега искам да направя нещо друго.

Тя се наведе, сложи чантата си на масата и извади дъска за шах.

— С теб не сме използвали дъската от две години.

Той не настоя за повече обяснения. Видя, че Лисбет го усуква. Бе убеден, че няма да одобри стореното от нея, но същевременно й вярваше достатъчно, за да знае, че заниманията й, каквито и да бяха, вероятно попадаха в графата „съмнителни“ от юридическа гледна точка, но не нарушаваха Божия закон. За разлика от повечето хора, Холгер Палмгрен смяташе Лисбет Саландер за морален човек. Проблемът бе, че нейният морал невинаги съответстваше на законовите постановления.

Тя постави фигурите пред него и той осъзна шокиран, че това бе собствената му дъска. „Трябва да я е откраднала от апартамента, след като се разболях. За спомен?“ Тя го остави да играе с белите. Той внезапно се почувства щастлив като дете.

 

 

Лисбет Саландер остана при Холгер Палмгрен два часа. Три пъти го разгроми, преди една сестра да прекъсне леките им препирни край шахматната дъска, за да им съобщи, че е време за следобедните физиотерапевтични процедури. Лисбет събра фигурите и сгъна дъската.

— Можете ли да ми обясните в какво се изразява тази физиотерапия? — попита тя сестрата.

— Състои се от упражнения за сила и координация. И определено дава резултат, нали?

Последният въпрос бе насочен към Холгер Палмгрен. Той кимна.

— Вече можеш да извървиш сам няколко метра. През лятото ще се разхождаш из парка. Това дъщеря ти ли е?

Лисбет и Холен Палмгрен си размениха погледи.

— Примндъщр. „Приемна дъщеря.“

— Колко хубаво, че си дошла да го видиш.

Което трябваше да означава: Къде, по дяволите, беше досега? Лисбет игнорира скритата критика. Наведе се напред и го целуна по бузата.

— Ще дойда отново в петък.

Холгер Палмгрен се изправи с мъка от инвалидната количка. Тя го изпрати до асансьора, където се разделиха. Веднага щом вратата се затвори, Лисбет отиде на рецепцията и попита кой отговаря за пациентите. Насочиха я към някой си доктор А. Сиварнандан, когото откри в един кабинет малко по-надолу по коридора. Лисбет се представи и обясни, че е приемна дъщеря на Холгер Палмгрен.

— Бих искала да знам какво е състоянието му и какво го очаква оттук нататък.

Д-р А. Сиварнандан отвори картона на Холгер Палмгрен и прочете въвеждащите страници. Лицето му бе осеяно с белези от прекарана шарка, а под носа му имаше тънък мустак, който дразнеше Лисбет. Лекарят най-накрая вдигна очи от картона. За нейно учудване й заговори с ясен фински акцент.

— Не разполагам с данни, че господин Палмгрен има дъщеря или приемна дъщеря. Всъщност най-близкият му роднина, изглежда, е един осемдесет и шест годишен братовчед, който живее в Йемтланд.

— Той се грижеше за мен откакто навърших тринайсет, до момента, в който получи удар. Тогава бях на двайсет и четири.

Бръкна във вътрешния джоб на якето си и хвърли една химикалка на бюрото пред д-р А. Сиварнандан.

— Казвам се Лисбет Саландер. Запишете името ми в картона му. Аз съм му най-близката роднина на този свят.

— Възможно е — отвърна А. Сиварнандан с непоколебим тон. — Ала ако наистина сте най-близката му роднина, то идвате доста късно. Доколкото знам, той е бил посещаван няколко пъти от един-единствен човек, с когото нямат родствена връзка, но към когото трябва да се обърнем, ако здравословното състояние на пациента се влоши или в случай, че почине.

— Това трябва да е Драган Армански.

Доктор А. Сиварнандан вдигна вежди и кимна замислено.

— Вярно е. Вие го познавате.

— Можете да му се обадите и да проверите коя съм.

— Няма нужда. Вярвам ви. Съобщиха ми, че сте играли шах с него в продължение на два часа. Въпреки това обаче не мога да обсъждам здравословното му състояние с вас без неговото съгласие.

— Което никога няма да получите от този твърдоглав проклетник. Втълпил си е, че не трябва да ме натоварва с проблемите си и че все още той носи отговорност за мен, а не обратното. Нещата стоят по следния начин — в продължение на две години мислех, че Палмгрен е мъртъв. Научих, че е жив, вчера. Ако знаех, че той… Трудно е за обяснение, но искам да знам каква е прогнозата и дали някой ден ще се възстанови напълно.

Доктор А. Сиварнандан вдигна химикалката и четливо изписа името на Лисбет Саландер в картона на Холгер Палмгрен. Помоли за регистрационния и телефонния й номер.

— Окей, отсега формално сте негова приемна дъщеря. Това може и да не е съвсем по правилата, но имайки предвид, че сте първият човек, който го посещава от Коледа насам, когато тук се отби господин Армански… Срещнахте се с него и сама сте забелязали, че има проблеми с координацията и му е трудно да говори. Получил е удар.

— Знам. Аз го открих и викнах линейка.

— Аха. Тогава трябва да знаете, че е лежал в интензивното отделение три месеца. Доста дълго време е бил в безсъзнание. Пациентите често не се събуждат от подобна кома, но понякога се случва. Той очевидно не е бил готов да умре. Първо е бил преместен в отделение за страдащи от деменция хронично болни пациенти, неспособни да се грижат за себе си. Противно на очакванията започнал да проявява признаци на подобрение и е преместен в центъра за рехабилитация преди девет месеца.

— Какво го очаква в бъдеще?

Доктор А. Сиварнандан разтвори ръце.

— Разполагаш ли с кристално кълбо, което е по-добро от моето? Истината е, че нямам ни най-малка представа. Може да почине от мозъчен кръвоизлив още тази нощ. Но може и да живее сравнително нормално още двайсет години. Не знам. Може да се каже, че всичко зависи от Бог.

— Да приемем, че ще живее още двайсет години.

— Рехабилитацията му беше доста мъчителна и едва през последните няколко месеца успяхме да забележим признаци на подобрение. Преди половин година не можеше да се храни без чужда помощ. А допреди месец не беше в състояние да се изправи от количката, което освен всичко друго се дължи и на факта, че мускулите му са закърнели от дългото лежане. Сега поне може да ходи по малко сам.

— Ще се подобри ли още?

— Да. И то значително. Първата стъпка бе най-трудна. Сега забелязваме напредък с всеки изминал ден. Той загуби почти две години от живота си. След няколко месеца, през лятото, се надявам да може да се разхожда наоколо в парка.

— А що се отнася до говора му?

— Проблемът е, че инсултът е засегнал и центъра на движението, и този на речта. Той наистина доста дълго е бил жив труп. Трябваше отново да се учи да контролира тялото си и да говори. Трудно му е да си спомня кои думи да използва, и се налага да ги запаметява отново. Но това не е като да учиш едно дете да говори — той разбира значението на думите, просто не може да ги формулира. Дайте му няколко месеца и сама ще забележите, че речта му се е подобрила в сравнение с днес. Същото се отнася до чувството му за ориентация. Преди девет месеца му бе трудно да прави разлика между дясно и ляво, между нагоре и надолу в асансьора.

Лисбет Саландер кимна замислено. Размишлява две минути. Откри, че харесва д-р А. Сиварнандан с индийския му външен вид и финския акцент.

— На какво е съкращение „А“? — попита тя внезапно.

Той я погледна развеселено.

— На Андеш.

— Андеш?

— Роден съм в Шри Ланка, но са ме осиновили от Обу, когато съм бил на няколко месеца.

— Окей, Андеш. Как мога да помогна?

— Посещавайте го. Стимулирайте го интелектуално.

— Мога да идвам всеки ден.

— Не ви искам тук всеки ден. Щом ви харесва, ще трябва да очаква с нетърпение посещенията ви, а не да му омръзне от тях.

— Има ли някаква форма на специално лечение, която може да увеличи шансовете му за възстановяване? Ще платя колкото и да струва.

Той се усмихна внезапно на Лисбет Саландер, но веднага отново стана сериозен.

— Ние предлагаме точно такова лечение. Бих искал, разбира се, да разполагахме с повече ресурси и да не ни се налагаше да съкращаваме персонал, но мога да ви уверя, че той е в ръцете на изключително компетентни специалисти.

— А ако можехте да заобиколите съкращенията, какво бихте могли да му предложите?

— Идеалният вариант за пациенти като Холгер Палмгрен, разбира се, е личен рехабилитатор на пълен работен ден. Ала в Швеция от доста време не разполагаме с подобни ресурси.

— Назначете един.

— Моля?

— Назначете личен рехабилитатор на Холгер Палмгрен. Намерете най-добрия. Направете го още утре. Освен това набавете цялото необходимо техническо оборудване и каквото друго е нужно. Ще се погрижа да получите парите за заплатата и оборудването още в края на тази седмица.

— Шегувате ли се?

Лисбет погледна доктор А. Сиварнандан с твърдия си прям поглед.

 

 

Мия Бергман намали и паркира своя фиат до тротоара пред метростанция „Гамла стан“. Даг Свенсон отвори вратата и бързо се шмугна на предната седалка. Наведе се напред и я целуна по бузата, докато тя се опитваше да направлява автомобила зад един автобус от градския транспорт на Стокхолм.

— Здравей — рече Мия, без да отклонява поглед от трафика. — Изглеждаш толкова сериозен, да не се е случило нещо?

Даг Свенсон въздъхна и закопча предпазния си колан.

— Не, нищо сериозно. Имам само малко проблеми с текста.

— Какви?

— Остава един месец до крайния срок. А съм готов само с девет от двайсет и единия разговори със засегнатите лица, за които говорихме. Имам проблеми с Бьорк от Сепо^[1]. Проклетникът е в дългосрочен отпуск по болест и не отговаря на домашния си телефон.

— В болница ли е?

— Не знам. Опитвала ли си се да получиш информация от Сепо някога? Те дори отказват да признаят, че той работи там.

— Пробвал ли си с родителите му?

— И двамата са мъртви. Няма съпруга. Единственият му брат живее в Испания. Нямам никаква представа как ще успея да се свържа с него.

Мия Бергман хвърли бърз поглед на партньора си, докато шофираше през Слусен към тунела, излизащ на булевард Нюнесвеген.

— В най-лошия случай ще трябва да се откажем от частта за Бьорк. Блумквист настоява да дадем шанс за коментар на всички, преди публично да изложим обвиненията си срещу тях.

— Следователно е жалко да изпуснем представител на тайната полиция, който се възползва от услугите на проститутки. Какво да правя?

— Намери го, разбира се.

— А ти как си? Не си ли нервна?

Той я побутна с пръст нежно по гърдите.

— Всъщност, не. Следващия месец ще защитя труда си и ще получа докторска степен, а се чувствам спокойна като пън.

— Ти си знаеш материята. Защо да си нервна?

— Погледни към задната седалка.

Даг Свенсон се обърна и видя найлонова торба.

— Мия, та тя е отпечатана — възкликна той.

Държеше труда й в ръце.

From Russia with Love

Трафик на хора, организирана престъпност и обществени мерки

Автор: Мия Бергман

— Мислех, че ще я отпечаташ чак следващата седмица. По дяволите… Трябва да отворим бутилка вино, като се приберем. Поздравления, докторе!

Той се наведе и отново я целуна по бузата.

— Спокойно, ще стана доктор чак след три седмици. Стой мирно, докато шофирам!

Даг Свенсон се разсмя. След това отново стана сериозен.

— Между другото, ще ти помрача малко радостта… Преди около година интервюира едно момиче, Ирина П.

— Ирина П., 22-годишна, от Санкт Петербург. Пристига за първи път тук през 1999 г. и се връща още няколко пъти. Какво за нея?

— Днес срещнах Гюлдбрансен — полицая, който води разследването на бордея в Сьодертеле. Прочете ли миналата седмица, че са открили труп на момиче по течението на канал Сьодертеле? Във вечерната преса имаше заглавия, посветени на това. Била е Ирина П.

— Не, колко ужасно!

Преминаха край Сканстул^[2] в мълчание.

— Пиша за нея в дисертацията си — рече Мия Бергман накрая. — Присъства там под псевдонима Тамара.

Даг Свенсон отвори дисертацията From Russia with Love на частта с интервютата и я заразлиства, докато не стигна до това на Тамара. Прочете го съсредоточено, докато Мия караше покрай площад Гулмарсплан и Глубен^[3].

— Доведена е тук от някого, когото наричаш Антон.

— Не мога да използвам истински имена. Предупредиха ме, че е възможно да бъда критикувана по този пункт по време на самата защита, но въпреки това не мога да назова момичетата. В противен случай бих изложила живота им на риск. Следователно няма как да назова и клиентите им, защото така ще могат да се досетят с кои от момичетата съм говорила. Затова във всички случаи съм използвала само псевдоними и съм премахнала всички специфични детайли, които биха могли да доведат до идентифицирането им.

— Кой е Антон?

— Най-вероятно се казва Зала. Така и не можах да установя самоличността му, но мисля, че идва от Полша или от Югославия и че истинското му име е съвсем друго. Разговарях с Ирина П. четири-пет пъти и тя го назова едва последния път. Опитваше се да подреди живота си и смяташе да се откаже, но страшно много се страхуваше от него.

— Хм — продума Даг Свенсон.

— Какво?

— Чудя се… Попаднах на името Зала преди около седмица.

— Къде?

— Докато разговарях със Сандстрьом — проклетия журналист курвар. По дяволите. Той е пълен боклук.

— Как така?

— Дори не е истински журналист. Списва рекламни вестници за някакво предприятие. Ала е обсебен от доста извратени сексуални фантазии, включващи изнасилване, което пресъздава с онова момиче…

— Знам. Аз я интервюирах.

— А видяла ли си, че е направил оформлението на информационна брошура за болестите, пренасяни по полов път, за Института за национално здраве?

— Това не ми беше известно.

— Говорих с него миналата седмица. Той, разбира се, бе напълно сломен, когато му представих цялата документация и го попитах защо търчи по малолетни проститутки от Източния блок, за да задоволява извратените си фантазии. Постепенно обаче ми даде обяснение.

— Така ли?

— Сандстрьом е изпаднал в такава ситуация, че вече не просто плаща за проститутки, а и работи за секс мафията. Даде ми имената, които знаеше, и Зала беше между тях. Не каза нищо по-специално за него, но самото име е доста необичайно.

Мия Бергман му хвърли бърз поглед.

— Не знаеш ли кой е той? — попита Даг Свенсон.

— Не. Така и не успях да установя самоличността му. За мен той съществува единствено като име, което срещам от време на време. Момичетата, изглежда, ужасно се страхуват от него и отказват да разкажат каквото и да било повече.