Стиг Ларшон
Момичето, което си играеше с огъня (8)

Глава седма
Събота, 29 януари — неделя, 13 февруари

В единайсет часа в събота сутринта един рус великан зави към село Свавелшьо, разположено между Йерна и Ванхерад. То се състоеше от около петнайсет къщи. Мъжът спря пред последната, която се намираше на около 150 метра извън самото село. Представляваше занемарена бивша промишлена сграда, която в миналото бе служила за печатница, а сега гордо носеше табела, поясняваща, че вътре се помещава мотоциклетен клуб „Свавелшьо“. Въпреки че нямаше никакъв друг трафик, мъжът се огледа внимателно, преди да отвори вратата на колата и да излезе навън. Въздухът бе доста студен. Той си сложи кафяви кожени ръкавици и извади от багажника черен спортен сак.

Не се притесняваше, че могат да го видят. Старата печатница се намираше на такова място, че беше практически невъзможно някой да паркира наблизо, без да бъде забелязан. Ако някоя държавна институция искаше да държи сградата под наблюдение, щеше да й се наложи да екипира сътрудниците си с камуфлажно облекло и да ги разположи в някоя канавка от другата страна на полето с телескоп в ръка. Което със сигурност щеше да бъде забелязано и обсъждано от хората в селото. И тъй като три от къщите бяха притежание на членове на „Свавелшьо“, в клуба бързо щяха да научат новината.

Мъжът обаче не искаше да влиза в сградата. Полицията на няколко пъти бе претърсвала клуба и никой не можеше да е сигурен, че не са инсталирали трудно откриваеми устройства за подслушване. Всъщност ежедневните разговори в сградата на клуба се въртяха най-вече около коли, мацки и бира, понякога и около това в кои акции е добре да се инвестира. Почти никога не се споделяха важни и драматични тайни.

Русият великан изчака, докато Карл-Магнус Лундин излезе на двора. Трийсет и шест годишният Маге Лундин беше президент на клуба. Имаше доста тънки кости, но с годините бе натрупал значително количество килограми и сега можеше да се похвали с внушително бирено коремче. Светлорусата му коса бе прибрана в конска опашка. Носеше ботуши, черни дънки и дебело зимно яке. Имаше пет присъди в биографията си. Две от тях бяха за дребни престъпления с наркотици, третата бе за търговия с крадени вещи и една — за кражба на кола и шофиране в нетрезво състояние. Петата присъда, най-тежката от всички, му бе донесла 12 месеца затвор за нанасяне на тежки телесни повреди, когато преди няколко години вилня в нетрезво състояние в едно нощно заведение в Стокхолм.

Маге Лундин и великанът си стиснаха ръцете и се заразхождаха бавно около плета на двора.

— Минаха няколко месеца от последния път — каза Маге.

Русият великан кимна.

— В момента движим една сделка. Три хиляди и шейсет грама метамфетамин.

— Същата договорка като предния път?

— Фифти-фифти.

Маге Лундин изрови един пакет цигари от предния си джоб. После кимна. Обичаше да върти бизнес с русия великан. Цената на метамфетамина на улицата се движеше между 160 и 230 крони за грам, в зависимост от наличното количество. Три хиляди и шейсет грама съответстваха на около 600 000 крони. Мотоциклетен клуб „Свавелшьо“ щеше да разпредели трите килограма между редовните си разпространители, като даде на всеки от тях по около 250 грама. Това щеше да доведе до спадане на цената докъм 120–130 крони грама и до намаляване на цялостния приход.

Тези сделки бяха изключително доходоносни за мотоциклетен клуб „Свавелшьо“. За разлика от всички останали доставчици, русият великан не искаше предплата, нито пък настояваше за постоянно ниво на цените. Той отговаряше за доставката на продуктите и прибираше процент, представляващ съвсем приличен дял от печалбата. Знаеха горе-долу какви приходи може да очакват от килограм метамфетамин. Точната сума зависеше от това какви продажби ще реализира Маге Лундин. Дяловете им можеха да бъдат с няколко хилядарки над или под очакваната сума, но когато сделката приключеше окончателно, русият великан щеше да дойде и да прибере около 190 000 крони, колкото щяха да останат и в касата на мотоциклетен клуб „Свавелшьо“.

Бяха сключили доста сделки през годините, винаги по една и съща схема. Маге Лундин бе наясно, че русият великан може да удвои печалбата си, ако сам организира разпространението. Знаеше и защо партньорът му приема по-ниска печалба — така оставаше на заден план, докато клубът поемаше целия риск. Русият великан си осигуряваше по-малък, но сравнително сигурен доход. За разлика от всички останали доставчици, за които Маге бе чувал, отношенията му с великана се основаваха на бизнес принципи, предоставяне на кредит и доброжелателност. Без тежки думи, без мрънкане и без заплахи.

Веднъж русият великан дори бе преглътнал загуба от близо 100 000 крони във връзка с една провалила се оръжейна сделка. Маге Лундин не познаваше никой друг от бранша, който би се примирил с подобна ситуация. Той самият бе доста ужасѐн, когато трябваше да обясни какво се е случило и как се е провалила сделката — полицай от Службата за борба с организираната престъпност бе направил страхотен удар, залавяйки един от членовете на Арийското братство във Вермланд. Великанът обаче дори не трепна. Даже прояви разбиране. Такива неща се случваха. Самият Маге Лундин не бе могъл да реализира каквато и да било печалба и получаваше половината от нула. С това сложиха точка.

Маге Лундин не беше глупак. Той разбираше, че принципът на по-малка, но сравнително сигурна печалба е изключително добър.

Никога не му бе минавало през ума да изиграе русия великан. Това би било проява на лош вкус. Русият великан и сътрудниците му приемаха по-нисък доход, докато получаваха честни отчети. Ако измамеше великана, със сигурност щеше да бъде посетен от него и едва ли щеше да оживее след това. Следователно и дума не можеше да става за нечестна игра.

— Кога можеш да доставиш стоката?

Русият великан пусна сака на земята.

— Доставена е.

Маге Лундин не си направи труда да отвори сака и да провери съдържанието му. Вместо това му подаде ръка като знак, че ще изпълни уговорката им без пазарлъци.

— Има още нещо — рече великанът.

— Какво?

— Бихме искали да те наемем за една специална работа.

— Казвай.

Русият великан извади плик от вътрешния джоб на якето си. Маге Лундин го отвори и извади паспортна снимка и лист с биографични данни. Повдигна учудено вежди.

— Казва се Лисбет Саландер и живее на улица Лундагатан в Сьодермалм в Стокхолм.

— Окей.

— В момента вероятно се намира в чужбина, но все някога ще се върне.

— Окей.

— Човекът, който ме нае, иска да получи възможност да разговаря с нея на спокойствие и насаме. Това означава, че трябва да му бъде доставена жива. За предпочитане в склада край Юнгерн. Ще ни трябва и някой, който да разчисти след разговора. Жената трябва да изчезне безследно.

— Сигурно ще можем да го уредим. Как ще разберем кога ще се върне?

— Ще ти съобщя.

— Цена?

— Какво ще кажеш за десет хилядарки? Работата е доста проста. Отиваш в Стокхолм, прибираш я и ми я доставяш.

Двамата отново си стиснаха ръцете.

 

 

При второто си посещение на улица Лундагатан Лисбет седна на изтъркания си диван и се замисли. Трябваше да вземе няколко стратегически решения, едно от които бе дали да запази апартамента.

Запали цигара, издиша дима към тавана и изтръска пепелта в една празна кутия от кока-кола.

Нямаше причина да обича апартамента. Бе се преместила в него с майка си и сестра си, когато бе на четири години.

Майка й живееше в дневната, а двете с Камила деляха малката спалня. На дванайсет години, след епизода с Голямото зло, я настаниха в детска клиника, а след като навърши петнайсет, живя в различни приемни семейства. Апартаментът бе даден под наем от попечителя й Холгер Палмгрен, който се погрижи да й го върне, когато тя стана на осемнайсет години и се нуждаеше от покрив над главата.

Апартаментът бе играл ролята на опорна точка през по-голямата част от живота й. И макар в момента да не се нуждаеше от него, мисълта да се откаже от този дом не й харесваше. Не й се щеше някакви непознати хора да се разхождат наоколо и да стъпват по пода й.

От логистична гледна точка проблемът бе, че цялата й официална кореспонденция, ако изобщо можеше да се каже, че получава такава в момента, биваше изпращана на адреса й на улица Лундагатан. Ако прекратеше договора за наем на апартамента, трябваше да се регистрира на друг адрес. Лисбет Саландер не искаше да присъства в какъвто и да било официален регистър. Беше параноична и не виждаше причина да вярва на властите или на когото и да било друг.

Погледна през прозореца и видя противопожарната стена в задния двор. Беше гледала тази стена през целия си живот. Изведнъж почувства облекчение, че е решила да напусне апартамента. Тук никога не се бе чувствала на сигурно място. Всеки път, когато свиваше по улица Лундагатан и се приближаваше към входа си, трезва или пияна, оглеждаше внимателно всичко наоколо, например паркираните или преминаващите по улицата коли. Имаше достатъчно основателни причини да смята, че някъде съществуват хора, които искат да й навредят и които най-вероятно ще я нападнат, когато се прибира или излиза от дома си.

Това никога не се случи, но тя си остана неспокойна. Адресът й на улица Лундагатан фигурираше в официалните регистри, а през всичките тези години не бе разполагала със средства да повиши сигурността си. Можеше да разчита единствено на своята бдителност. Сега обаче ситуацията бе различна. Нямаше ни най-малко желание някой да научи новия й адрес на площад Мусебаке. Инстинктивно усещаше, че трябва да живее колкото се може по-анонимно.

Това обаче не разрешаваше проблема с апартамента. След като поразсъждава известно време, Лисбет взе телефона и звънна на Мими.

— Здравей, аз съм.

— Здравей, Лисбет. Да не би да искаш да ми кажеш, че ми се обаждаш едва седмица след последния път?

— На улица Лундагатан съм.

— Добре.

— Чудя се дали би искала да живееш в апартамента ми.

— Да живея в апартамента ти?

— Твоят е като дядовата ръкавичка.

— Тук ми харесва. Ще се местиш ли?

— Вече съм се преместила. Апартаментът е празен.

Мими се колебаеше.

— И ти искаш аз да го получа.

— Месечната такса е 1480 крони. Това вероятно е по-малко от сумата, която плащаш за дядовата ръкавичка. Освен това таксата е предплатена за година напред.

— Смяташ да го продаваш ли? Искам да кажа, че той струва повече от един милион.

— Около милион и половина, ако съдя по обявите за продажба.

— Аз не мога да си го позволя.

— Нямам намерение да го продавам. Можеш да се нанесеш още довечера и да останеш колкото искаш. Няма да плащаш наем в продължение на една година. Аз нямам право да го отдавам под наем на трети лица, но мога да те впиша като моя партньорка на семейни начала, за да нямаш проблеми.

— Ей, Лисбет, ти да не ми предлагаш брак? — разсмя се Мими.

Лисбет бе страшно сериозна.

— Нямам нужда от апартамента, а не искам да го продавам.

— Тоест, искаш да ми кажеш, че мога да живея в него безплатно? Сериозно ли говориш?

— Да.

— За колко време?

— За колкото искаш. Заинтересована ли си?

— Разбира се. Не всеки ден получавам предложение за безплатна квартира в Сьодермалм.

— Има една уловка.

— Предположих.

— Ти ще живееш там колкото искаш, но аз ще се водя официално на същия адрес и ще получавам кореспонденцията си на него. Единственото, което трябва да направиш, е да следиш пощата ми и да ми се обаждаш, ако пристигне нещо интересно.

— Лисбет, ти си най-шантавият човек, когото познавам. С какво се занимаваш всъщност? Къде ще живееш?

— За това ще говорим по-късно — рече Лисбет уклончиво.

 

 

Разбраха се да се срещнат по-късно същия следобед, за да може Мими да разгледа по-обстойно апартамента. Лисбет се почувства много по-добре след края на разговора. Погледна ръчния си часовник и констатира, че разполага с предостатъчно време, преди Мими да дойде. Затова излезе от апартамента и отиде пеша до Ханделсбанкен^[1] на улица Хорнсгатан, където си взе номер за опашката и търпеливо изчака да дойде редът й.

Легитимира се и обясни, че известно време е била в чужбина и че би искала да провери баланса по спестовния си влог. Официално капиталът й възлизаше на 82 670 крони. По сметката липсваха каквито и да било движения от последната година, като се изключи една вноска в размер на 9312 крони от есента. Това бе наследството от майка й.

Лисбет Саландер изтегли въпросната сума в брой. След това се замисли за малко. Искаше да използва парите за нещо, което би се харесало на майка й. Нещо добро. Разходи се до пощата на улица Росенлундсгатан и направи анонимно дарение на един от центровете за помощ на жени, станали жертви на насилие в Стокхолм. Не бе съвсем сигурна защо реши да постъпи точно така.

 

 

В осем вечерта Ерика изключи компютъра си и се изтегна. Бе посветила последните десет дни на приключването на мартенския брой на „Милениум“. Тъй като Малин Ериксон бе заета с тематичния брой, посветен на разкритията на Даг Свенсон, трябваше да редактира почти всичко сама. Хенри Кортез и Лоти Карим също се бяха включили в работата, ала те се занимаваха основно с писане на статии и извършване на проучвания и нямаха опит в редакторската дейност.

В резултат на това Ерика Бергер бе уморена и я болеше гърбът, но се чувстваше удовлетворена от изминалия ден и от живота си като цяло. Икономическото състояние на вестника бе стабилно, текстовете постъпваха в редакцията или преди крайния срок, или със съвсем малко закъснение. Персоналът бе доволен и адреналинът на всички все още бе повишен след аферата „Венерстрьом“, въпреки че оттогава бе изминала почти година.

След като помасажира врата си, Ерика констатира, че има нужда от душ, и се зачуди дали да не използва миниатюрната баня до бокса. Но я домързя и вместо това качи крака върху бюрото. След три месеца щеше да навърши четирийсет и пет и светлото бъдеще, за което всички говореха, малко или много оставаше зад гърба й. Около очите и устата й се бе образувала мрежа от фини малки бръчици, ала въпреки това знаеше, че все още изглежда добре. Всяка седмица правеше по две железни тренировки в залата за фитнес. Но усещаше, че й е все по-трудно да се катери по мачтата, когато двамата със съпруга й се отправяха на някое дълго пътуване с лодка. Тази роля се падаше на нея, тъй като Грегер страдаше от ужасен световъртеж.

Ерика констатира още, че първите четирийсет и пет години от живота й, въпреки известен брой спадове, като цяло бяха доста успешни. Имаше пари, статус, страхотен дом и работа, която харесваше. Имаше предан съпруг, който я обичаше и в когото тя все още бе влюбена, даже и след петнайсет години брак. Освен това можеше да се похвали и с един привлекателен и, както изглежда, вечен любовник. Да, той не можеше да задоволи духовните й потребности, но се справяше чудесно с телесните.

Мисълта за Микаел Блумквист накара Ерика да се усмихне. Чудеше се кога той ще събере кураж да я посвети в тайната си, че има връзка с Хариет Вангер. Нито Микаел, нито Хариет бяха споменавали за това, ала Ерика не беше вчерашна. Усети, че между тях има нещо, по време на една среща на управителния съвет през август, когато ги видя да се споглеждат. От спортна злоба по-късно същата вечер се опита да позвъни на мобилните телефони и на двамата, но те бяха изключени, което не я изненада. Това доказателство, разбира се, само по себе си не стигаше. Но Микаел не беше на разположение и през вечерите след следващите срещи на управата. Ерика дори се бе развеселила, като видя как Хариет бързаше да напусне празничната им вечеря под неубедителния предлог, че трябвало да се прибере в хотела, за да си легне. Ерика не любопитстваше и не ревнуваше. За сметка на това обаче бе твърдо решена при удобен случай да подхвърли и на двамата нещо по този повод.

Не искаше да се меси в живота на Микаел и се надяваше връзката му с Хариет да не създаде проблеми на управителния съвет. Но не се притесняваше особено. Микаел имаше много приключили любовни авантюри зад гърба си, след които успяваше да запази приятелски отношения с дамите. Разделите му много рядко биваха драматични.

Самата Ерика Бергер бе ужасно щастлива, че е приятелка и интимна партньорка на Микаел. В някои случаи той постъпваше като истински глупак, но в други проявяваше изключително развита интуиция, като същински оракул. Микаел така и не можа да разбере нейната любов към съпруга й. Просто не успя да проумее защо тя намира Грегер за привлекателен, топъл, интересен и щедър човек. Най-важното бе, че на съпруга й не му бяха присъщи навиците, които тя дълбоко ненавиждаше у много мъже. Грегер бе мъж, с когото искаше да остарее. Искаше и да роди деца от него, но не можа, а сега вече беше късно. Ерика не си представяше по-добър и стабилен партньор за цял живот от Грегер. Вярваше му безрезервно, освен това той винаги бе до нея, когато имаше нужда от него.

Микаел беше различен. Той притежаваше толкова разностранни качества, че понякога на човек му се струваше, че страда от раздвоение на личността. В професионално отношение бе упорит и почти патологично фокусиран върху работата си. Подхванеше ли някоя история, не я оставяше, докато не я изпипаше почти до съвършенство и не навържеше всички детайли. Имаше брилянтни постижения, а останалите бяха далеч над средното ниво. Явно бе надарен с изключителна интуиция и усещаше коя история има потенциал и коя би се превърнала в безинтересна евтина статия. Ерика Бергер никога не бе съжалявала, че двамата са станали съдружници.

Това се отнасяше и за решението да му стане любовница.

Единственият човек, който разбираше страстното желание на Ерика да се люби с Микаел, бе съпругът й, а това бе така, защото тя не се страхуваше да говори за нуждите си с него. Тук не ставаше въпрос за изневяра, а за похот. В сексуално отношение Микаел Блумквист я стимулираше както никой друг мъж не можеше, в това число и Грегер.

Сексът бе важен за Ерика Бергер. Тя бе загубила девствеността си на четиринайсет и посветила голяма част от пубертета си в отчаяно търсене на начин да задоволи нагона си. Беше изпробвала почти всичко — от дълбок петинг със съученици до една сложна връзка с по-възрастен учител, телефонен секс и садо-мазо с един невротик. Опита повечето еротични занимания, които й се струваха интересни. Играеше на „господар и роб“, известно време членува в клуб „Екстрийм“, чиито занимания не се вписваха в рамките на социално приетото. Няколко пъти прави секс с жени и с разочарование констатира, че това не е по вкуса й и че жените не могат да я възбудят както един мъж. Или двама. Заедно с Грегер участва в тройка с двама партньори. Вторият бе виден галерист. Така откри, че съпругът й проявява силни наклонности към бисексуалност и че тя самата буквално се парализира от удоволствие, докато двама мъже едновременно я милват и задоволяват. Освен това изпитваше трудноразбираемо удоволствие, когато гледаше как съпругът й бива гален от друг мъж. Двамата с Грегер продължаваха редовно да си доставят тази стимулираща наслада с все същия успех с няколко различни постоянни партньори.

Следователно не можеше да се каже, че животът й с Грегер е скучен или незадоволителен в сексуално отношение. Работата бе там, че Микаел Блумквист я даряваше с едно съвсем различно преживяване.

Той имаше талант. Той просто олицетворяваше ДДС. Дяволски Добрия Секс.

Толкова добър, че Ерика смяташе, че е постигнала съвършения баланс с Грегер за съпруг и Микаел за любовник, когато имаше нужда от него. Не можеше без нито един от тях и нямаше намерение да избира.

Съпругът й бързо разбра, че не може да задоволи напълно нуждите й с леко скучните акробатични упражнения в джакузито, които можеше да й предложи.

Това, което Ерика харесваше най-много във връзката си с Микаел, бе, че той нямаше никакво желание да я контролира. Изобщо не беше ревнив и макар тя самата да бе получавала няколко пристъпа на ревност в началото на отношенията им преди двайсет години, в крайна сметка осъзна, че това е напълно излишно. Връзката им се основаваше на приятелство, а той бе безгранично лоялен към приятелите си. Отношенията им можеха да оцелеят дори и след най-тежките изпитания.

Ерика Бергер съзнаваше, че принадлежи към кръга от хора, чийто избор и начин на живот едва ли биха били одобрени от Християнското сдружение на домакините в Шьовде. Но това не я притесняваше. Още в юношеските си години бе решила, че какво прави в леглото и как намира за добре да живее, не засяга никой друг освен нея. Въпреки това се дразнеше, че толкова много от познатите й непрестанно шушукат за връзката й с Микаел Блумквист, и то зад гърба й.

Микаел бе мъж. Можеше да скача от легло в легло, без на някого да му направи впечатление. Тя бе жена и фактът, че има любовник, и то с одобрението на съпруга си, и че връзката й с този любовник продължава вече двайсет години, пораждаше доста интересни разговори край масата за вечеря.

Fuck you all. Замисли се за миг, след което вдигна слушалката и се обади на мъжа си.

— Здравей, скъпи. Какво правиш?

— Пиша.

Грегер Бакман не беше просто художник. Той бе преди всичко доцент по история на изкуството и автор на редица книги в тази област. Често участваше в обществения дебат и услугите му бяха търсени от големи проектантски фирми. През последната година работеше върху книга за значението на художествената декорация на сградите, като разглеждаше и въпроса защо хората се чувстват добре в някои здания и зле в други. Книгата бе започнала да се видоизменя в изпълнен с неодобрение към функционализма труд, който (както Ерика подозираше) вероятно щеше да предизвика известен смут сред участниците в дебата по въпросите на естетиката.

— Как върви?

— Добре. Чудесно. А при теб?

— Точно приключих с последния брой. Ще го носим в печатницата в четвъртък.

— Поздравления.

— Чувствам се напълно изцедена.

— Звучи сякаш си намислила нещо.

— Планирал ли си нещо за довечера, или ще се разочароваш ужасно, ако не се прибера?

— Предай на Блумквист, че предизвиква съдбата — рече Грегер.

— Не мисля, че му пука.

— Добре. Предай му, че си вещица, която не може да бъде задоволена, и че заради теб ще се състари преждевременно.

— Това вече му е известно.

— В такъв случай ми остава единствено да се самоубия. Ще пиша, докато заспя. Приятно прекарване.

Казаха си довиждане, след което Ерика позвъни на Микаел. Той беше у Даг Свенсон и Мия Бергман в Еншеде и точно приключваше една дискусия относно някои детайли в книгата на Даг. Чудела се, каза му тя, дали е зает през нощта и дали би имал нещо против да помасажира схванатия й гръб.

— Имаш ключ — рече Микаел. — Чувствай се като у дома си.

— Непременно — отвърна му тя. — Ще се видим след някой и друг час.

Отне й десет минути да стигне пеша до улица Белмансгатан. Съблече се, взе си душ и си направи еспресо с машината на Микаел. След това се пъхна в леглото му гола и изпълнена с очакване.

Оптималната наслада за нея би била тройка със съпруга й и Микаел Блумквист. Но с почти стопроцентова сигурност можеше да каже, че това никога няма да се осъществи. Проблемът бе, че Микаел бе толкова изразено хетеросексуален, че тя понякога го дразнеше, като го обвиняваше в хомофобия. Той изобщо не проявяваше интерес към мъже. Явно човек не може да получи всичко.

 

 

Русият великан смръщи ядно вежди, докато внимателно шофираше автомобила си с около петнайсет километра в час по един толкова зле поддържан горски път, че за миг дори си помисли да не би да е разбрал погрешно описанието, което му бяха дали. Точно започваше да се свечерява, когато пътят най-накрая се разшири и той зърна хижата. Великанът паркира, изгаси мотора и се огледа. Трябваше да измине още около петдесет метра.

Намираше се в близост до остров Стархолмен, което не бе никак далеч от Мариефред. Хижата бе съвсем обикновена. Бе построена през петдесетте години на миналия век и се намираше насред гората. Между дърветата се виждаше проблясваща ивица лед по езерото Меларен.

Великанът изобщо не можеше да разбере кой би искал да прекара свободното си време в тази изолирана дъбрава. Затвори вратата на колата след себе си и изведнъж го обзе неприятно чувство. Гората му се струваше някак враждебна и застрашително надвиснала. Тръгна към двора на хижата, но изведнъж чу някакво пращене и спря на място.

Мъжът втренчи поглед в гората. Бе тиха и безветрена вечер. Постоя така две минути, изнервен до крайност, преди с крайчеца на окото си да забележи силует, който внезапно се раздвижи между дърветата. Когато фокусира поглед върху него, силуетът вече стоеше напълно неподвижно на около трийсет метра навътре в гората и го гледаше втренчено.

Русият великан леко се паникьоса. Опита се да различи нещо. Видя мрачно кокалесто лице. Съществото явно бе джудже, около метър високо, и носеше камуфлажно облекло, което сякаш бе скроено от елхови клони и мъх. Баварско горско джудже? Ирландски леприкон? Колко опасни бяха те?

Русият великан стаи дъх и усети как косата по тила му настръхва.

След това примижа силно с очи и разтърси глава. Когато отново погледна към съществото, то се бе изместило на десетина метра вдясно. Там няма нищо. Въобразявам си. И все пак ясно можеше да го различи между дърветата. Внезапно съществото се размърда и започна да се приближава. Придвижваше се доста бързо и рязко в полукръг, за да заеме позиция за атака.

Русият великан припряно извървя последните метри до хижата. Почука на вратата малко по-силно и по-настойчиво от обикновено. Обзелата го паника се изпари в мига, в който чу шума, издаван от движещото се вътре човешко същество. Погледна назад през рамо. Там нямаше нищо.

Великанът обаче въздъхна с облекчение едва когато вратата се отвори. Адвокат Нилс Бюрман го поздрави учтиво и го покани да влезе.

 

 

Мириам Ву въздъхна облекчено, когато се прибра, след като бе свалила до стаята за обемист боклук в мазето и последния найлонов чувал с вещи на Лисбет Саландер. Апартаментът бе искрящо чист и ухаеше на препарат за почистване, боя и току-що сварено кафе. Последното бе дело на Лисбет. Тя седеше на една табуретка и наблюдаваше замислено голия апартамент, от който пердетата, килимите, купоните за отстъпка в различни магазини, натрупани върху хладилника, и обичайният куп боклуци в коридора бяха изчезнали като след замахване с магическа пръчка. Не можеше да се начуди колко голям е всъщност апартаментът.

Мириам Ву и Лисбет Саландер нямаха еднакви предпочитания нито по отношение на дрехите, нито по отношение на обзавеждането или украсата. Поправка: Мириам Ву имаше добър вкус и твърдо мнение относно това как трябва да изглежда апартаментът, в който ще живее, кои мебели иска да купи и кои дрехи стават за носене. Според Мими Лисбет Саландер бе тотално лишена от вкус.

След като бе дошла да инспектира апартамента на Лисбет на улица Лундагатан с окото на потенциален купувач, двете обсъдиха ситуацията и Мими реши, че повечето от вещите на Лисбет вече нямат място тук. Преди всичко ужасният мръсен кафяв диван от дневната. Би ли искала Лисбет да запази нещо? Не. След това Мими отдели няколко почивни дни и по няколко часа всяка вечер в продължение на две седмици, за да изхвърли старите, събирани от кофите за боклук мебели, да почисти шкафовете, да изтърка пода и ваната и да пребоядиса стените в кухнята, дневната, спалнята и коридора, да лакира паркета в дневната.

Подобни дейности изобщо не можеха да заинтригуват Лисбет, ала тя все пак идваше от време на време и наблюдаваше с възхищение Мими. След като приключи с всичко, апартаментът остана съвсем празен, като се изключи една поизтъркана масивна кухненска маса, която Мими възнамеряваше да шлифова и лакира, две здрави табуретки, прибрани от Лисбет след едно почистване на тавана в блока, и една солидна етажерка в дневната, от която Мими смяташе, че може да има някаква полза.

— Ще се нанеса през уикенда. Сигурна ли си, че не си размислила?

— Нямам нужда от апартамента.

— Ама той е страхотен. Имам предвид, че може и да има по-големи и луксозни апартаменти, но този се намира в центъра на Сьодермалм, а наемът е нищожен. Лисбет, изпускаш цяло състояние, ако не го продадеш.

— Имам достатъчно пари, за да живея.

Мими замълча, тъй като не бе сигурна как точно трябваше да тълкува откъслечната информация, която й даваше Лисбет.

— Къде ще живееш?

Лисбет не отговори.

— Приемаш ли гости?

— Точно сега не.

Лисбет отвори чантата си и извади някакъв документ, който бутна към Мими.

— Уредила съм договора с жилищното сдружение. Най-простият вариант е да те запиша като мой партньор на семейни начала и да ти продам половината апартамент. Срещу сумата от една крона. Трябва единствено да подпишеш договора.

Мими взе химикалката, постави подписа си и вписа личните си данни в договора.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Лисбет, вярно е, че винаги съм те смятала за малко луда, но съзнаваш ли, че в този момент ми подари половината от апартамента си? Аз много бих искала да имам собствено жилище, но същевременно не желая да се озова в ситуация, при която ти внезапно да размислиш и между нас да възникнат проблеми.

— Това никога няма да се случи. Искам да живееш тук. Това ми харесва.

— Безплатно? Без никаква компенсация? Ти не си наред.

— Ще проверяваш пощата ми. Това е условието.

— Което вероятно ще ми отнема четири секунди седмично. Смяташ ли да се отбиваш от време на време за секс?

Лисбет фиксира Мими с очи. Остана мълчалива известно време.

— Много би ми се искало, но това не е част от договора. Можеш да ме отрежеш, когато пожелаеш.

Мими въздъхна.

— А пък аз вече очаквах с нетърпение новата си роля на държанка. Нали знаеш, да ми предоставиш апартамент, да ми плащаш наема и да се примъкваш от време на време, за да се позабавляваш в леглото ми.

Помълчаха известно време. След това Мими се изправи решително, отиде в дневната и загаси крушката.

— Ела тук.

Лисбет я последва.

— Никога досега не съм правила секс на пода на току-що измазан апартамент без никаква мебелировка. Веднъж гледах един филм с Марлон Брандо, в който една двойка направи така в Париж.

Лисбет хвърли поглед към пода.

— Искам да си поиграем малко. Имаш ли желание?

— Почти винаги имам.

— Тази вечер смятам да се вживея в ролята на доминираща кучка. Аз решавам. Събличай се.

Лисбет се усмихна леко накриво. След това си свали дрехите. Отне й около десет секунди.

— Лягай на пода. По корем.

Лисбет изпълни командата на Мими. Паркетът бе хладен и кожата й веднага настръхна. Мими използва тениската на Лисбет с текста You have the right to remain silent^[2], за да завърже ръцете й на гърба.

Лисбет внезапно си помисли, че Проклетият Зъл Дъртак адвокат Нилс Бюрман я бе вързал по подобен начин преди около две години.

С това приликите между двата случая се изчерпваха.

Мими я изпълваше единствено със сластно очакване. Лисбет покорно й позволи да я обърне по гръб и да разтвори краката й. Наблюдаваше я в полумрака как сваля тениската си и се възхити на нежните й гърди. След това Мими използва собствената си тениска, за да й завърже очите. Лисбет чу шумолене на дрехи. След няколко секунди усети езика на Мими по корема си, а пръстите й по вътрешната страна на бедрата си. Не бе усещала такава възбуда доста отдавна. Стисна здраво очи под превръзката и остави Мими да определи такта.