Стиг Ларшон
Момичето, което си играеше с огъня (7)

Глава шеста
Неделя, 23 януари — събота, 29 януари

Лисбет Саландер взе асансьора от гаража и се качи до петия етаж на офис сградата, в която се помещаваше „Милтън Секюрити“. Отвори вратата с незаконно копие на главния ключ, с което се бе сдобила няколко години по-рано. Погледна механично часовника си, когато излезе в тъмния коридор. Бе 3,10 часа в неделя сутринта. Нощната охрана дежуреше до центъра за бързо реагиране на третия етаж и тя знаеше, че най-вероятно ще е сама на етажа.

Както всеки път, отново се удиви от факта, че професионална компания по сигурността страдаше от толкова очебийни недостатъци, що се отнасяше до собствената й система за сигурност.

Коридорът на петия етаж не се бе променил особено през изминалата година. Като начало посети собствения си кабинет — малка квадратна стая зад стъклена стена в коридора, която Драган Армански й бе избрал. Вратата бе отключена. Само след няколко секунди Лисбет установи, че в кабинета й всичко си беше същото, като се изключи един кашон с хартия за изхвърляне, който някой бе оставил до вратата. В стаята имаше маса, офисен стол, кошче за боклук и празна етажерка. Офис оборудването й се състоеше от един прост персонален компютър „Тошиба“ със смешно малък твърд диск.

Лисбет не откри нищо, което да сочи, че Драган е предоставил стаята на някой друг. Изтълкува това като добър знак, но същевременно бе наясно, че то не означава кой знае какво. Стаята нямаше и четири квадратни метра и следователно не можеше да се използва почти за нищо.

Лисбет затвори вратата, премина безшумно по целия коридор, като провери дали някоя нощна птица все още не беше на работа. Спря се до автомата за кафе и си взе капучино в пластмасова чаша, след което продължи напред до кабинета на Драган Армански и отключи вратата с незаконното си копие на ключа.

В офиса на Армански, както обикновено, царяха дразнещи чистота и ред. Лисбет обиколи набързо стаята, разгледа етажерката с книги, седна на бюрото и включи компютъра.

Извади един компактдиск от вътрешния джоб на новото си кожено яке и го постави в четящото устройство. След това стартира програма с името „Асфикция 1.3“, която сама бе създала. Единствената й функция бе да инсталира по-нова версия на „Интернет Експлорър“ на твърдия диск на Армански. Процедурата отне около пет минути.

Когато приключи, извади компактдиска, рестартира компютъра и зареди новата версия на „Интернет Експлорър“. Тя изглеждаше и функционираше точно като предишната, ала бе малко по-голяма по обем и работеше с около една микросекунда по-бавно. Всички настройки бяха идентични с предишните, включително датата на инсталиране. Новият файл не можеше да бъде открит по никакъв начин.

Лисбет въведе ftp адреса на един сървър в Холандия и на екрана се отвори команден прозорец. Избра едно поле с текста Copy, въведе името „Армански/МилтСек“ и натисна ОК. Компютърът започна веднага да копира съдържанието на твърдия диск на Драган Армански на сървъра в Холандия. На екрана се появи часовник, според който процедурата щеше да отнеме трийсет и четири минути.

Докато компютърът прехвърляше файловете, Лисбет взе резервния ключ за бюрото на Армански, който той държеше в една декоративна саксия на етажерката си. През следващия половин час се запозна с новата информация от папките на Армански в горното дясно чекмедже — те съдържаха документация по всички актуални и спешни задачи. Когато компютърът издаде звуков сигнал, че прехвърлянето на файловете е приключило, Лисбет прибра папките в абсолютно същия ред, в който ги бе извадила. След това изключи компютъра, загаси осветлението на бюрото и взе празната чаша от капучино със себе си. Напусна „Милтън Секюрити“ по същия път, по който бе дошла. Когато се качи в асансьора, часовникът й показваше 4,12.

Прибра се пеша до апартамента си на площад Мусебаке, седна пред своя „Пауърбук“ и се свърза към сървъра в Холандия, откъдето стартира програмата „Асфикция 1.3“. На екрана се появи прозорец за избор на дестинация. Той съдържаше около четирийсет алтернативи и Лисбет плъзна курсора надолу по списъка.

Подмина твърдия диск, именуван „Нилс Бюрман“, чието съдържание обикновено преглеждаше на всеки два месеца. За секунда спря до „МикБлум/лаптоп“ и „МикБлум/офис“. Не бе използвала тези две икони вече повече от година и малко се поколеба дали да не ги изтрие. Реши обаче да ги запази заради принципа — така или иначе вече бе проникнала незаконно в компютрите му веднъж и щеше да е глупаво да премахне цялата информация и някой ден да трябва да повтори процедурата отначало. Същото се отнасяше и за иконата „Венерстрьом“, която не бе отваряла отдавна. Притежателят на въпросния твърд диск бе мъртвец. Иконата „Армански/МилтСек“ бе най-скоро създадената и следователно заемаше последно място в списъка.

Лисбет можеше да копира твърдия му диск и по-рано, но не го бе направила, защото работеше в „Милтън“ и можеше да получи достъп до информацията, която Армански се опитваше да скрие от останалите. Проникването в компютъра му не бе злонамерено. Тя просто искаше да разбере с какво се занимава компанията в настоящия момент и как точно стоят нещата с нея. Чукна с мишката върху иконата, при което се отвори папка с нова икона с името „Твърд диск на Армански“. Опита да го отвори и се увери, че всички файлове са прехвърлени.

Лисбет остана пред компютъра си до седем часа сутринта и прочете докладите на Армански, икономическите отчети и електронната му поща. Накрая поклати замислено глава и изключи компютъра. Влезе в банята и си изми зъбите. След което отиде в спалнята, съблече се и остави дрехите си на купчина на пода. После се пъхна в леглото и спа до дванайсет и половина на обяд.

 

 

Годишната среща на ръководството на „Милениум“ се проведе през последния петък на февруари. На нея присъстваха касиерът на дружеството, един външен ревизор, както и четиримата акционери: Ерика Бергер (30 процента), Микаел Блумквист (20 процента), Кристер Малм (20 процента) и Хариет Вангер (30 процента). На срещата бе повикан и редакционният секретар Малин Ериксон като представител на персонала и председател на синдиката на вестника. В него членуваха тя, Лоти Карим, Хенри Кортез, Моника Нилсон и маркетинг мениджърът Сони Магнусон.

Срещата започна в четири часа и приключи след около час. По-голямата част от времето бе посветена на представяне на икономическите и ревизионните отчети. На срещата бе установено, че финансовото положение на „Милениум“ е стабилно в сравнение с кризата отпреди две години. Ревизията дори бе показала, че дружеството е реализирало печалба от 2,1 милиона, около един милион от които постъпил от продажбите на книгата на Микаел Блумквист за аферата „Венерстрьом“.

По предложение на Ерика Бергер се взе решение един милион да бъде вложен във фондове, за да служи като буфер при евентуални бъдещи кризи. 250 000 крони щяха да бъдат отделени за належащия ремонт на редакцията, както и за покупка на нови компютри и друго техническо оборудване. 300 000 крони щяха да използват за увеличение на заплатите и за назначаването на сътрудника им Хенри Кортез на пълен работен ден. Предложено бе оставащата сума да бъде разделена по следния начин: всеки от акционерите да получи премия от по 50 000 крони, а 100 000 крони да бъдат разпределени поравно под формата на премия към заплатата между четиримата служители на постоянен трудов договор, независимо дали работят на пълен, или на половин работен ден. За маркетинг мениджъра Сони Магнусон не се предвиждаше премия. В неговия трудов договор бе фиксирано, че той получава процент за всяка реклама, което през определени периоди от време го превръщаше в най-добре платения служител на вестника. Предложението бе прието единодушно.

Идеята на Микаел Блумквист за намаляване на бюджета, предвиден за закупуване на материали от журналисти на свободна практика, за сметка на назначаването на още един репортер на половин работен ден, предизвика кратка дискусия. Микаел имаше предвид Даг Свенсон, който по този начин щеше да може да използва „Милениум“ като основа за продължаване на свободната си практика, а с времето щеше да получи и назначение на пълен щат. Предложението срещна съпротива от страна на Ерика Бергер, която не смяташе, че вестникът може да оцелее, без да получава достатъчно голям брой текстове от външни автори.

Ерика получи подкрепата на Хариет Вангер, а Кристер Малм се въздържа. Така бе решено бюджетът да не бъде променян, като същевременно щяха да проверят дали не могат да се намалят други разходни пера. Всички страшно много искаха Даг Свенсон да стане техен сътрудник, най-малкото на половин работен ден.

След кратко обсъждане на бъдещата насоченост и планове за развитие на вестника Ерика Бергер бе преизбрана за председател на управителния съвет и за следващата година. След това срещата бе обявена за приключила.

Малин Ериксон мълча през цялото време. Тя направи някои изчисления наум и констатира, че сътрудниците щяха да получат премия от по 25 000 крони, което бе повече от една работна заплата. Не виждаше причина да възрази срещу това решение.

Веднага след края на срещата Ерика Бергер свика извънредно съвещание на собствениците. Това означаваше, че Ерика, Микаел, Кристер и Хариет трябваше да останат по местата си. Останалите напуснаха конферентната зала и Ерика незабавно откри съвещанието.

— Дневният ред съдържа само една точка. Хариет, съгласно споразумението, което сключихме с Хенрик Вангер, той трябваше да остане акционер във вестника в продължение на две години. Договорът е на път да изтече. Следователно време е да решим какво ще правим с твоите акции — или по-точно с тези на Хенрик.

Хариет кимна.

— Всички знаем, че решението Хенрик да стане акционер във вестника бе импулсивно, породено от изключително специални обстоятелства — рече Хариет. — Тези обстоятелства вече не са налице. Какво предлагате вие?

Кристер Малм се размърда раздразнено в креслото си. Той бе единственият от присъстващите в стаята, който не бе наясно със същността на въпросните обстоятелства. Знаеше, че Микаел и Ерика пазят някаква история в тайна от него, но Ерика му бе обяснила, че става въпрос за нещо изключително лично, което засягало единствено Микаел и не подлежало на обсъждане при никакви обстоятелства. Кристер не беше малоумен и съзнаваше, че мълчанието на Микаел е свързано с Хедестад и Хариет Вангер. Той също така бе наясно, че не е нужно да притежава повече информация по случая, за да може да изрази мнение по принципен въпрос. Освен това уважаваше достатъчно много Микаел, за да прави от мухата слон.

— Ние тримата обсъдихме въпроса и стигнахме до единодушно решение — рече Ерика.

Направи пауза и погледна Хариет в очите.

— Преди да го споделим с теб, бихме искали да чуем твоето мнение.

Хариет Вангер погледна един след друг Ерика, Микаел и Кристер. Погледът й се спря по-дълго на Микаел, но лицата на всички бяха напълно непроницаеми.

— Ако искате да откупите дела ми, ще ви струва около три милиона плюс лихва. На това се равнява стойността на направената от семейство Вангер инвестиция в „Милениум“. Можете ли да си го позволите? — попита Хариет меко.

— Да — отвърна й Микаел и се усмихна.

Той бе получил пет милиона крони от Хенрик Вангер за свършената работа, която включваше, колкото и иронично да бе това, издирването на Хариет Вангер.

— В такъв случай всичко зависи от вас — рече Хариет. — Съгласно клаузите в договора можете да сложите край на дяловото участие на Вангерови още днес. Аз лично никога нямаше да съставя толкова лош договор като подписания от Хенрик.

— Ние можем да откупим дяла ти, ако ни се наложи — рече Ерика. — Въпросът обаче е какво би искала ти. Ти оглавяваш един индустриален концерн — всъщност два. Целият ни годишен бюджет се равнява на оборота, който правите през почивката за кафе. Имаш ли изобщо интерес да си губиш времето с нещо толкова незначително като „Милениум“? Ние провеждаме среща на управителния съвет веднъж на три месеца и ти винаги намираш време да присъстваш на тези събирания, след като зае мястото на Хенрик.

Хариет Вангер нежно изгледа своя председател. Мълча доста дълго, след това извърна очи към Микаел и отговори:

— Аз съм собственик на нещо откакто съм се родила. Дните ми минават в ръководене на един концерн, разкъсван от повече интриги, отколкото можете да срещнете в любовен роман от четиристотин страници. Станах член на управителния му съвет само защото това бе мой дълг, който не можех да пренебрегна. Но знаете ли какво, през изминалите осемнайсет месеца открих, че ми е много по-приятно да съм част от този управителен съвет, отколкото от всички останали, взети заедно.

Микаел кимна замислено. Хариет премести погледа си върху Кристер.

— Да си част от ръководството на „Милениум“ е като игра. Проблемите, с които се сблъскваш, са дребни, разбираеми и разрешими. Напълно естествено е, че дружеството иска да печели пари — това е предпоставка за съществуването му. Но целите на вашата дейност са съвсем различни — вие искате да постигнете нещо.

Тя отпи глътка от чашата с минерална вода „Рамльоса“ и фиксира Ерика с поглед.

— Същността на това нещо обаче е малко неясна. Целите ви чисто и просто са мъгляви. Вие не сте политическа партия, нито пък професионална организация. Не дължите лоялност на други лица. Но в същото време критикувате недостатъците на обществото и с удоволствие вземате на мушка публичните личности, които не харесвате. Обикновено се опитвате да постигнете някаква промяна. Макар и всички да се правите на големи циници и нихилисти, вестникът ви се ръководи единствено от вашия личен морал. А аз вече на няколко пъти откривам, че той е доста специален. Не знам как бих могла да го обясня, но „Милениум“ има душа. Това всъщност е единственият управителен съвет, в който членувам с гордост.

Тя млъкна и не проговори толкова дълго, че Ерика накрая се разсмя.

— Звучи добре. Но ти все още не си отговорила на въпроса ни.

— Вашата компания ми е приятна и членуването в този управителен съвет ми се отразява добре. Това определено е едно от най-лудите и шантави неща, които съм правила. Ако ме искате, с удоволствие ще остана.

— Добре — рече Кристер. — Ние обсъдихме въпроса надълго и широко и сме напълно единодушни. Ще разтрогнем договора днес и ще откупим дяла ти.

Очите на Хариет се разшириха леко.

— Значи искате да се отървете от мен?

— Когато подписахме договора, бяхме с глава на дръвника и очаквахме палача. Нямахме никакъв избор. Още тогава започнахме да броим дните до мига, в който ще можем да се освободим от Хенрик Вангер.

Ерика отвори една папка и постави на масата пред Хариет документ и чек за назованата от нея сума. Хариет прегледа договора и без да каже дума, взе от масата една химикалка и го подписа.

— Добре — рече Ерика. — Мина безболезнено. Бих искала да благодаря на Хенрик Вангер за времето, в което бяхме сътрудници, и за стореното от него за „Милениум“. Надявам се, че ще му го предадеш.

— Да — отвърна Хариет безстрастно.

Не показа чувствата си, но бе дълбоко наранена и разочарована, че я оставиха да изрази желанието си да остане в управителния съвет, след което просто я изритаха. „По дяволите, това бе напълно ненужно.“

— Същевременно бих искала да привлека вниманието ти към един съвсем различен договор — продължи Ерика Бергер.

Тя извади нов комплект документи и ги плъзна по масата към Хариет.

— Бихме искали да знаем дали ти лично би искала да станеш дялов участник в „Милениум“. Цената се равнява на току-що получената от теб сума. Договорът обаче е различен — той е за неограничен период от време и не съдържа клаузи за изключителни права. Ти ще си напълно равноправен акционер в дружеството, със същите права и отговорности като всички нас.

Хариет вдигна вежди.

— Защо прибягвате до такава сложна процедура?

— Защото трябва да бъде направено рано или късно — рече Кристер Малм. — Можехме да подновяваме стария договор година за година до следващата среща на собствениците или докато не се изпокараме жестоко и не те уволним. Но този договор все някога трябваше да бъде разтрогнат.

Хариет се подпря на лакътя си и го изгледа изпитателно. След това спря поглед върху Микаел, накрая фиксира Ерика.

— Работата е там, че ние подписахме договор с Хенрик, притиснати от икономическото ни състояние в онзи момент — рече Ерика. — С теб бихме подписали, защото го искаме. За разлика от стария вариант, с този ще ни е значително по-трудно да те изритаме в бъдеще.

— За нас има голямо значение — рече Микаел тихо.

С това се изчерпа цялото му участие в обсъждането.

— Ние просто смятаме, че ти даваш на „Милениум“ повече от чисто икономическите гаранции, зад които стои името Вангер — рече Ерика Бергер. — Ти си интелигентна и разумна и предлагаш конструктивни решения. До този момент стоеше предимно в сянка, сякаш си обикновен посетител. Ала участието ти в нашия борд му придаде непознати до момента устойчивост и стабилност. Ти разбираш от сделки. Веднъж ме попита дали можеш да разчиташ на мен, и аз си задавах същия въпрос за теб. Сега вече и двете знаем отговора. Аз те харесвам и разчитам на теб — това важи за всички. Не искаме да заемаш някаква второстепенна позиция, гарантирана ти от смехотворна формулировка. Бихме искали да си наш партньор и пълноправен акционер.

Хариет дръпна договора към себе си и се залови да го чете ред по ред през следващите пет минути. Накрая вдигна очи.

— И всички сте единодушни? — попита тя.

И тримата кимнаха. Хариет хвана химикалката и подписа. След това плъзна чека през масата. Микаел го взе и го скъса.

 

 

Собствениците на „Милениум“ вечеряха в ресторант „Самирс Грюта“ на улица Тавастгатан. Бяха се събрали на това тихо тържество с хубаво вино и кускус с агнешко, за да отпразнуват началото на новото си партньорство. Разговорът вървеше леко, а Хариет Вангер бе видимо замаяна. Беше им малко притеснено, като на първа среща, когато партньорите знаят, че нещо ще се случи, но не и какво е то.

Хариет Вангер напусна компанията още в седем и половина. Извини се и каза, че иска да се върне в хотела и да се пъхне в леглото. Ерика Бергер също тръгна, за да се прибере при мъжа си, и повървя с нея през част от пътя. Разделиха се при Слусен. Микаел и Кристер повисяха още малко в ресторанта, след което Кристер също каза, че трябва да се прибира.

Хариет Вангер взе такси до хотел „Шератон“ и се качи до стаята си на седмия етаж. Съблече се, взе си вана и след това се загърна в халата си. После седна до прозореца и погледна към „Ридархолмен“^[1]. Отвори пакет „Дънхил“ и запали цигара. Пушеше средно по три-четири цигари на ден, което бе толкова малко, че се смяташе за непушач и си позволяваше лудорията да си дръпне понякога, без да има угризения на съвестта.

В девет часа на вратата се почука. Тя отвори и пусна Микаел Блумквист да влезе вътре.

— Подлец — рече Хариет.

Микаел се усмихна и я целуна по бузата.

— За миг си помислих, че наистина смятате да ме изхвърлите.

— Никога нямаше да го сторим така. Разбираш ли защо искахме да променим договора?

— Да. Разумно е.

Микаел разтвори халата, сложи ръка на гърдите й и нежно ги погали.

— Подлец — рече тя отново.

 

 

Лисбет Саландер спря пред вратата с името Ву. Докато стоеше на улицата, видя, че прозорецът свети, а и отвътре се носеше музика. Името бе същото. Следователно, заключи Лисбет Саландер, Мириам Ву все още живее в едностайния си апартамент на улица Томтебугатан до площад Санкт Ерик. Бе петък вечер и в интерес на истината Лисбет тайничко се бе надявала, че Мими ще е излязла да се забавлява някъде и че в апартамента ще е тъмно. Оставаше да намери отговора само на два въпроса — дали Мими все още иска да има нещо общо с нея и дали е сама и свободна.

Лисбет позвъни на вратата.

Мими отвори и повдигна учудено вежди. След това се опря на рамката и сложи ръка на бедрото си.

— Саландер. Мислих, че си умряла или нещо такова.

— Или нещо такова — рече Лисбет.

— Какво искаш?

— Много неща.

Мириам Ву огледа стълбището, след което отново заби очи в Лисбет.

— Кажи поне едно.

— Ами например искам да проверя дали все още си свободна и дали искаш компания тази вечер.

Мими се стъписа за няколко секунди, след което се разсмя с глас.

— Само на теб от всичките ми познати би могло да ти хрумне да позвъниш на вратата ми след година и половина мълчание и да ме попиташ дали искам да се чукам.

— Да си тръгна ли?

Мими спря да се смее. След това помълча няколко секунди.

— Лисбет… Мили боже! Ти говориш сериозно.

Лисбет изчакваше.

Накрая Мими въздъхна и я пусна.

— Влизай. Поне мога да те почерпя с кафе.

Лисбет я последва вътре и седна на една от двете табуретки до трапезарията, които Мими бе разположила в коридора, точно до входната врата. Апартаментът бе 24 квадрата и се състоеше от тясна стая и сравнително голям коридор. Кухнята, до която Мими бе прекарала вода с един маркуч от тоалетната, бе вградена в малка ниша в коридора.

Лисбет погледна скришом Мими, докато тя наливаше вода за кафе. Майката на Мириам Ву бе от Хонконг, а баща й от Буден. Лисбет знаеше, че родителите й все още са женени и живеят в Париж. Мими следваше социология в Стокхолм. Имаше по-голяма сестра, която учеше антропология в САЩ. Майчините гени се бяха проявили в гарвановочерната й късо подстригана коса и леко ориенталските черти. Приносът на баща й се изразяваше в светлосините очи, които придаваха оригиналност на външността й. Имаше голяма уста и трапчинки, които не беше наследила нито от мама, нито от татко.

Мими бе на трийсет и една години. Обичаше да се издокарва с лъскави дрехи и да ходи по клубове, организиращи вечери на талантите, в които понякога се включваше. Лисбет не бе стъпвала в клуб от шестнайсетгодишната си възраст.

Мими си докарваше малко пари, като работеше един ден седмично като продавачка в „Домино Фашън“, на една пресечка на булевард Свеавеген. Основните клиенти на „Домино“ желаеха да закупят дрехи от типа на униформа на медицинска сестра от латекс или вещерско облекло от черна кожа, които се шиеха на място. Мими държеше магазина заедно с няколко приятелки и така прибавяше към студентския заем скромната сума от няколко хилядарки. Лисбет Саландер забеляза Мими при участието й в едно забележително шоу по време на гей парада и по-късно я срещна в една от шатрите за продажба на бира. Мими носеше странна лимоненожълта латексова рокля, която по-скоро разкриваше прелестите й, отколкото да ги скрива. Лисбет не можа да открие нищо еротично в това облекло, но бе толкова опиянена, че внезапно й се прииска да свали момичето, преоблечено като цитрусов плод. За огромно учудване на Лисбет цитрусовият плод й хвърли един поглед, разсмя се с глас, целуна я без всякакво стеснение и й каза „Искам те“. След това отидоха у Лисбет и цяла нощ правиха секс.

 

 

— Аз съм си аз — рече Лисбет. — Заминах, за да се махна от всичко и всички. Трябваше да си взема довиждане с теб.

— Мислех, че нещо ти се е случило. Но ние така или иначе не поддържахме много-много връзка през последните месеци, докато беше тук.

— Бях заета.

— Толкова си потайна. Никога не говориш за себе си. Не знаех къде работиш, нито пък на кого да се обадя, когато не си вдигаше мобилния телефон.

— В момента нищо не работя, а освен това ти си същата. Искаше секс, но не беше особено заинтересована от евентуална връзка. Не е ли така?

Мими погледна Лисбет.

— Така е — рече тя накрая.

— Аз чувствах нещата по същия начин. Никога не съм ти обещавала нищо.

— Променила си се — рече Мими.

— Не особено.

— Изглеждаш по-възрастна. По-зряла. Променила си стила си на обличане. Освен това си напъхала нещо в сутиена си.

Лисбет не каза нищо. Само се поразмърда. Мими бе засегнала точно онзи болезнен въпрос, на който й бе толкова трудно да реши какво точно обяснение да даде. Мими я бе виждала гола и нямаше как да не забележи промяната. Накрая сведе очи и измънка:

— Увеличих си бюста.

— Какво каза?

Лисбет вдигна глава и повиши глас, не подозирайки, че отговорът й звучи доста троснато.

— Отидох в една клиника в Италия и си сложих истински гърди. Затова ме нямаше. После просто продължих да пътувам. Сега обаче съм тук.

— Шегуваш ли се?

Лисбет погледна Мими с безизразни очи.

— Да, колко съм глупава. Ти никога не се шегуваш, д-р Спок.

— Нямам намерение да се извинявам. Искрена съм с теб. Ако искаш да си тръгна, то може спокойно да ми го кажеш.

— Наистина ли си си направила нов бюст?

Лисбет кимна. Мими Ву изведнъж се разсмя с глас. Лисбет посърна.

— Във всеки случай няма да те пусна, преди да видя как изглежда. Моля те. Плийз.

— Мими, сексът с теб винаги ми е харесвал. Ти изобщо не се интересуваше с какво се занимавам, а ако не бях на разположение, просто си намираше някой друг. Освен това пет пари не даваш какво мислят хората за теб.

Мими кимна. Бе осъзнала, че е лесбийка, още в основното училище и след няколко неловки плахи опити я посветиха в мистериите на еротиката на седемнайсетгодишна възраст, когато по една случайност придружи свой познат на купон, организиран от РФЛС^[2] в Гьотеборг. След това дори и не си помисляше да води друг начин на живот. Един-единствен път, когато бе на 23, пробва да прави секс с мъж. Участва в половия акт докрай, като механично правеше всичко, каквото се очакваше от нея. Но не изпита удоволствие. Освен това принадлежеше към онази малочислена група в самото малцинство на хомосексуалните, която изобщо не се интересуваше от брак, не държеше на верността и не си падаше по романтични вечери вкъщи.

— Прибрах се в Швеция преди няколко седмици. Исках да разбера дали все още искаш да си с мен, или трябва да си намеря някой друг.

Мими се изправи и отиде до Лисбет. Наведе се и я целуна по устата.

— Мислех да уча тази вечер.

Разкопча най-горното копче на блузата на Лисбет.

— Но защо пък не, по дяволите…

Отново я целуна и разкопча още едно копче.

— Просто трябва да ги видя.

Целуна я още един път.

— Добре дошла отново.

 

 

Хариет Вангер заспа към два часа сутринта, а Микаел Блумквист лежеше буден, заслушан в дишането й. Накрая стана от леглото, взе назаем една цигара „Дънхил“ от пакета в чантата й. Седна гол на един стол до леглото и се вгледа в нея.

Микаел не бе планирал да стане любовник на Хариет Вангер. Даже напротив. След прекараното в Хедестад време изпитваше нужда да стои на разстояние от семейство Вангер. Бе виждал Хариет на няколко от срещите на управителния съвет миналата пролет и се бе държал учтиво, но дистанцирано. Двамата знаеха тайните си и биха могли взаимно да се държат в шах. Но като се изключат задълженията на Хариет към управата на „Милениум“, нямаха други отношения помежду си.

През уикенда на Петдесетница Микаел за първи път от месеци наред бе заминал за хижата си в Сандхамн, просто така, за да остане на спокойствие, да седне на кея и да прочете някой детективски роман. В петък следобед, няколко часа след пристигането си, се разходи до местния магазин, за да си купи цигари, и неочаквано се сблъска с Хариет. Тя изпитвала нужда да се махне от Хедестад и си запазила стая за уикенда в хотела в Сандхамн. Не била идвала тук от детството си. Хариет беше напуснала Швеция на шестнайсет години и се бе върнала на петдесет и три. Именно Микаел я бе открил.

След няколкото задължителни фрази в началото на всеки разговор Хариет бе замълчала смутено. Микаел знаеше историята й. Тя бе наясно, че той е нарушил принципите си, за да прикрие ужасяващите тайни на семейство Вангер. И че го е сторил най-вече заради нея.

После Микаел я покани да разгледа хижата му. Свари кафе, след което двамата се настаниха на кея и разговаряха в продължение на няколко часа. Това беше първият път, в който водеха сериозен разговор след завръщането й в Швеция.

— Какво направихте с нещата от мазето на Мартин Вангер?

— Наистина ли искаш да знаеш?

Той кимна.

— Разчистих ги. Изгорих всичко, което ставаше за горене. След това съборих къщата. Не можех да живея там, нито да оставя някой друг да се настани в нея. За мен тя символизираше единствено злото. Смятам да построя нова къща на същото място, по-малка, с размерите на хижа.

— Нима никой не се учуди, че я събаряш? Тя все пак бе модерна и стилна.

Хариет се усмихна.

— Дирх Фроде разпространи слуха, че мазето й е поразено от мухъл и евентуалното й саниране ще ни струва по-скъпо.

Дирх Фроде бе семейният адвокат.

— Как е той?

— Скоро ще навърши седемдесет. Не го оставям без работа.

Вечеряха заедно и Микаел изведнъж осъзна, че Хариет споделя с него най-интимните и лични подробности от живота си. Когато я прекъсна и попита защо, тя се замисли за миг и накрая му отвърна, че той е единственият човек в целия свят, от когото няма смисъл да крие каквото и да било. Как да крие нещо от малкото момченце, което е бавила преди четирийсет години.

Беше правила секс с трима мъже през живота си. Първо с баща си, след това с брат си. Беше убила баща си и избягала от брат си. Така оцеляла, след което срещнала един мъж и започнала съвършено нов живот.

— Той бе нежен и любящ. Стабилен и честен. Бях щастлива с него. Живяхме заедно двайсет години, преди да се разболее.

— Нямаш втори брак. Защо?

Тя вдигна рамене.

— Бях майка на две деца в Австралия и собственик на огромно селскостопанско предприятие. Нямаше как да се измъкна за някой романтичен уикенд. Сексът не ми липсваше.

Поседяха мълчаливо известно време.

— Късно е. Трябва да се връщам в хотела.

Микаел кимна.

— Иска ли ти се да ме съблазниш?

— Да — отвърна той.

Микаел се изправи, хвана я за ръката и я поведе навътре в къщата и нагоре към спалнята си. Тя изведнъж го спря.

— Не съм сигурна какво точно трябва да правя. Това не ми се случва всеки ден.

Прекараха уикенда заедно, след което се срещаха веднъж на всеки три месеца във връзка със събиранията на управителния съвет на „Милениум“. Връзката им не беше постоянна. Хариет Вангер работеше денонощно и често пътуваше. Прекарваше всеки втори месец в Австралия. Но явно ценеше нередовните срещи с Микаел.

 

 

Два часа по-късно Мими стана да направи кафе, а Лисбет остана да лежи потна в леглото. Запали цигара и се загледа в Мими през отвора на вратата. Завиждаше й за тялото. Мими имаше забележителни мускули. Ходеше на фитнес три вечери седмично, в една от които тренираше кикбокс или нещо подобно. Благодарение на това тялото й бе невероятно стегнато.

Беше чисто и просто красива. Не като фотомодел, но истински привлекателна. Обичаше да провокира. Когато се наконтеше за някой купон, можеше да накара всеки да я пожелае. Лисбет не разбираше защо Мими се интересува от кокошка като нея.

Същевременно обаче се радваше, че е така. Сексът с Мими бе толкова драматичен и освобождаващ, че Лисбет трябваше единствено да се отпусне, да се наслаждава, да попива и на свой ред да дарява.

Мими се върна в леглото с две чаени чаши, които остави на близката табуретка. След това се пъхна при Лисбет, наведе се над нея и я захапа леко по едното зърно.

— Окей, стават — рече тя.

Лисбет не отвърна. Погледна гърдите на Мими, които бяха пред очите й. Те също не бяха особено големи, но изглеждаха пропорционални на тялото й.

— Честно казано, Лисбет, изглеждаш супер.

— Това е смешно. Бюстът няма никакво значение, но сега поне мога да се похваля, че го имам.

— Толкова си вманиачена на тема тяло.

— И това го казваш ти, която тренираш като луда.

— Аз тренирам като луда, защото ми доставя удоволствие. Това е също толкова силен стимулатор, колкото секса. Трябва да пробваш.

— Аз се боксирам — рече Лисбет.

— Да, бе! Боксираше се веднъж на два месеца, защото те кефеше да разбиваш ония сополанковци. Това не е тренировка, която те кара да се чувстваш добре.

Лисбет сви рамене. Мими я възседна.

— Лисбет, разбери веднъж завинаги, че ми харесва да се любя с теб не заради външния ти вид, а заради поведението ти. Според мен си дяволски сексапилна.

— Ти също. Затова се върнах при теб.

— А не от обич? — попита Мими престорено разстроена.

Лисбет поклати глава.

— Ходиш ли с някого в момента?

Мими се поколеба за миг, след което кимна.

— Може би. Донякъде. Сложно е.

— Не обичам да се ровя в живота на другите.

— Знам. Но нямам нищо против да ти разкажа. Става въпрос за една жена от университета, която е малко по-възрастна от мен. Омъжена е от двайсет години и иска да се виждаме зад гърба на мъжа й. Живее в къща в предградията и така нататък. Пази в тайна бисексуалността си.

Лисбет кимна.

— Съпругът й пътува често и се виждаме от време на време. Връзката ни продължава от миналата есен и вече започва да ми доскучава. Тя обаче е наистина красива. Освен нея си общувам и с обичайната тайфа.

— Всъщност въпросът ми беше дали може да те посетя отново.

Мими кимна.

— Много би ми се искало да го направиш.

— Даже и ако след това изчезна отново за половин година?

— Недей да губиш връзка с мен. Искам да знам дали си жива или не. Освен това помня рождения ти ден.

— Без обвързване?

Мими въздъхна и се усмихна.

— Знаеш ли, с теб бих могла дори да живея. Ще ме оставяш на спокойствие, когато имам нужда от това.

Лисбет запази мълчание.

— Като се изключи фактът, че ти не си същинска лесбийка. Може би бисексуална е по-точното определение. Всъщност преди всичко имаш силно развита сексуалност — обичаш секс и не се интересуваш с кой пол го практикуваш. Ти си ентропичен хаотичен фактор.

— Не знам какво съм — рече Лисбет. — Но сега отново съм в Стокхолм и хич не ме бива с връзките. Истината е, че не познавам никого тук. Ти си първият човек, с когото разговарям, откакто се прибрах.

Мими я погледна със сериозно изражение.

— Наистина ли искаш да се запознаеш с хора? Ти си най-анонимният и затворен в себе си човек, когото познавам.

Те помълчаха за малко.

— Ала новите ти гърди са наистина красиви.

Мими постави пръсти под едното зърно на Лисбет и изпъна кожата.

— Добре ти стоят. Не са нито твърде големи, нито твърде малки.

Лисбет си отдъхна облекчено — все пак бе получила положителна оценка.

— Освен това на пипане са като истински.

Мими стисна гърдите й толкова силно, че Лисбет си пое дъх и отвори уста. Погледнаха се. После Мими се наведе и целуна Лисбет дълбоко с език. Лисбет й отвърна и я прегърна. Кафето изстина неизпито.