Стиг Ларшон
Момичето, което си играеше с огъня (32)

Глава трийсет и първа
Четвъртък, 7 април

Лисбет Саландер влезе в плевнята през малкия отвор за отходните води. Във фермата нямаше животни. Огледа се наоколо и установи, че постройката е празна, като се изключат три автомобила — бялото волво от „Ауто-Експерт“, един по-стар модел форд и един малко по-модерен сааб. По-навътре имаше ръждив плуг и други захвърлени селскостопански инструменти.

Лисбет остана в тъмната плевня, наблюдавайки къщата. Навън се бе спуснал мрак и лампите във всички стаи на първия етаж бяха запалени. Къщата беше замряла, но й се струваше, че вижда отблясъците на телевизор. Погледна часовника си. Беше 19,30. По това време вървяха новините на националната телевизия.

Учуди се, че Залаченко е избрал да живее в толкова изолирана къща. Това не подхождаше на мъжа, когото бе познавала някога. Не очакваше да го открие на село в бяла къщурка. По-скоро би търсила в някоя малко известна вилна зона или курорт в чужбина. Явно през годините си бе създал и други врагове освен Лисбет Саландер. Смущаваше я това, че мястото изглежда толкова незащитено. Въпреки това предполагаше, че в къщата има оръжие.

След дълго колебание излезе от плевнята и се сля с мрака. Премина бързо и безшумно през двора и спря при къщата. Облегна се на стената й. Внезапно долови слаба музика. Тихо заобиколи постройката и се опита да надникне през прозорците, но те бяха твърде високо.

Ситуацията притесняваше Лисбет. През първата половина на живота си се бе бояла от мъжа в къщата. През втората половина, след като не бе успяла да го убие, непрекъснато очакваше да се появи отново в живота й. Този път не смяташе да допусне грешка. Залаченко можеше и да е стар и куц, но си оставаше професионален убиец, оцелял след не една битка.

Освен това трябваше да се погрижи и за Роналд Ниедерман.

Би предпочела да изненада Залаченко някъде навън, в двора, където би бил лесна мишена. Нямаше никакво желание да разговаря с него и й се искаше да има оръжие с мерник. За жалост не разполагаше с такова, а и Залаченко едва ходеше. Бе го видяла навън само за няколко минути, когато с Ниедерман отидоха до бараката. Едва ли щеше да излезе на нощна разходка. Следователно Лисбет трябваше да се върне и да остане в гората, докато настъпи по-подходящ момент. Не разполагаше със спален чувал и макар все още да бе сравнително топло, температурите през нощта щяха да паднат. Най-накрая го бе открила и не желаеше да рискува да й се изплъзне. Мислеше си за майка си и за Мириам Ву.

Прехапа устни. Трябваше да проникне в къщата, което бе най-лошият вариант. Разбира се, можеше да почука на вратата и да стреля в мига, в който тя се отвори, след което да влезе вътре и да види сметката и на последния гад. Той обаче вероятно щеше да я очаква с оръжие в ръка. „Анализ на последствията. Какви варианти има?“

Изведнъж зърна профила на Ниедерман, който мина покрай един прозорец съвсем близо до нея. Той погледна назад през рамо към стаята, говорейки с някого.

„И двамата са в стаята вляво от входа.“

Лисбет взе решение. Извади пистолета от джоба на якето си, свали предпазителя и безшумно се изкачи на площадката пред входа. Хвана оръжието в лявата си ръка, а с другата изключително бавно натисна дръжката на вратата. Беше отключено. Лисбет сбърчи чело и спря, изпълнена с колебание. На вратата имаше две секретни ключалки.

Залаченко не би я оставил отключена. Кожата на тила й настръхна.

Нещо не беше наред.

В преддверието цареше пълен мрак. Вдясно забеляза стълба, водеща до втория етаж. Видя две врати, една пред нея и една от лявата й страна. Стоеше неподвижно и слушаше. След това чу глас и звук на преместен стол от стаята вляво.

Направи две бързи крачки, отвори вратата с трясък и насочи пистолета към… Стаята беше празна.

Чу шумолене на дрехи зад гърба си и тутакси се извъртя. В секундата, в която се опита да вдигне пистолета за стрелба, Роналд Ниедерман стисна врата й в желязна хватка с огромния си юмрук, като същевременно хвана ръката й, с която държеше пистолета. После я вдигна във въздуха, сякаш бе безтегловна кукла.

 

 

Лисбет зарита с крака във въздуха. След това се извърна и се опита да го ритне в слабините. Не успя да уцели и кракът й попадна отстрани на бедрото му. Имаше чувството, че е ритнала дънер на дърво. Причерня й, когато я стисна за врата. Усети как пистолетът се изплъзва от ръката й.

„По дяволите.“

Роналд Ниедерман я хвърли в стаята. Тя се стовари тежко върху дивана и се изсули на пода. Усети как кръвта нахлу в главата й и се изправи на крака, олюлявайки се. Видя масивен стъклен триъгълен пепелник на една маса, хвана го бързо и се приготви да го хвърли с дясната си ръка. Ниедерман я хвана точно преди да успее да го метне. Лисбет бръкна със свободната си ръка в джоба на панталона си, извади електрошоковия пистолет, извъртя се и го натисна в слабините на Ниедерман.

Усети как токът преминава в собственото й тяло през другата й ръка, онази, която Ниедерман държеше. Очакваше мъжът да се строполи на земята в силни болки. Вместо това той погледна учудено надолу към нея. После я зашлеви. Все едно, че я удари с бухалка. Лисбет се свлече на пода пред дивана. Вдигна глава и погледна Ниедерман в очите. Той я наблюдаваше любопитно, сякаш се опитваше да предвиди следващия й ход. Като котка, която се приготвя за игра с плячката си.

След това Лисбет долови движение откъм една врата малко по-навътре в стаята. Извърна поглед.

Той бавно излезе на светло.

Подпираше се на бастун, пригоден за патерица. Виждаше протезата му да стърчи от крачола на панталона.

Лявата му ръка приличаше на съсухрена топка. Няколко пръста липсваха.

Вдигна очи към лицето му. Лявата половина бе нашарена с белези от изгарянията. Ухото му приличаше на малък израстък, а едната му вежда я нямаше. Беше плешив. Спомняше си го като силен и атлетичен мъж с черна чуплива коса. Всъщност бе висок 165 см и напълно изпосталял.

— Здравей, татко — рече тя тихо.

Александър Залаченко наблюдаваше дъщеря си с напълно безизразно лице.

 

 

Роналд Ниедерман запали таванската лампа. Претърси Лисбет за други оръжия, след което обезопаси нейния „Р-83 Ванад“ и извади патрондаша. Залаченко заобиколи Лисбет, куцукайки, седна в един фотьойл и взе дистанционното.

Погледът на Лисбет попадна на екрана зад него. Залаченко натисна някакво копче и пред очите й внезапно затрепка картина на местността зад плевнята и част от алеята към къщата. „Камера с оптика за нощно виждане. Знаели са, че съм дошла.“

— Бях започнал да си мисля, че няма да посмееш да влезеш — рече Залаченко. — Наблюдаваме те от четири часа следобед. Активира почти всяка алармена система във фермата.

— Датчици за движение — рече Лисбет.

— Два при алеята и четири в сечището отвъд полето. Избра за наблюдателен пост точно мястото, където имахме аларма. Оттам се открива най-добър изглед към фермата. Най-често датчиците се активират от някой лос, сърна или берач на плодове, които са се приближили твърде много. Рядко ни се случва да видим някой да се промъква насам с оръжие в ръка.

Помълча за секунда.

— Нима наистина мислеше, че Залаченко ще живее напълно беззащитен в малка къща на село?

 

 

Лисбет разтри тила си и се опита да се изправи.

— Не ставай от пода — рече Залаченко рязко.

Ниедерман спря да си играе с пистолета й и се вгледа спокойно в нея. Вдигна вежда и й се усмихна. Лисбет си спомни обезобразеното лице на Паоло Роберто по телевизията и реши, че да си остане на пода е по-скоро добра идея. Въздъхна и се облегна на дивана.

Залаченко протегна здравата си дясна ръка. Ниедерман извади пистолет от панталона си и му го подаде. Лисбет забеляза, че е „Зиг Зауер“, стандартното полицейско оръжие. Залаченко кимна. Ниедерман внезапно се обърна и си облече яке. Излезе от стаята, а Лисбет го чу как отваря и затваря външната врата.

— Да не ти хрумне да извършиш някоя глупост сега. В мига, в който се опиташ да се изправиш, ще те прострелям в корема.

Лисбет се отпусна. Нямаше да успее да избяга. Преди това той щеше да изстреля два, може би три патрона, най-вероятно от онези, които щяха да я умъртвят в рамките на няколко минути.

— Изглеждаш ужасно — рече Залаченко и посочи обицата на веждата й. — Като проклета курва.

Лисбет го фиксира с поглед.

— Но си взела очите ми — продължи той.

— Боли ли? — попита тя и кимна към протезата му.

Залаченко я наблюдава дълго.

— Не. Вече не.

Лисбет кимна.

— Единственото ти желание е да ме убиеш — каза той.

Лисбет не му отговори. Залаченко внезапно се разсмя.

— Мислил съм си за теб през годините. Горе-долу всеки път, щом се погледнех в огледалото.

— Трябваше да оставиш мама на мира.

Залаченко се разсмя.

— Майка ти беше курва.

Очите на Лисбет станаха черни като въглени.

— Не беше никаква курва. Работеше като касиерка в магазин, за да свързва двата края.

Залаченко отново се разсмя.

— Можеш да си фантазираш колкото искаш по отношение на нея. Аз обаче знам, че беше курва. Постара се набързо да забременее и се опита да ме накара да се оженим. Сякаш бих могъл да се оженя за курва.

Лисбет не каза нищо. Впери поглед в цевта, като се надяваше той да се разсее поне за миг.

— Да ме подпалиш с оная бомба беше доста хитър ход. Как само те мразех! След това обаче случката загуби значение. Не си струваше да хабя енергия заради теб. Ако си беше седяла мирна, изобщо нямаше да се занимавам с теб.

— Глупости. Бюрман те нае да ме очистиш.

— Не е същото. Това беше сделка. Той се нуждаеше от някакъв филм, който пазиш, а аз се занимавам с подобни услуги.

— И си мислеше, че ще ти дам филма.

— Да, скъпа ми дъще. Напълно съм убеден, че щеше да ми го дадеш. Не можеш да си представиш колко услужливи стават хората, когато Роналд Ниедерман ги помоли за нещо. Особено ако включи резачката и отреже един от краката ти. В нашия случай това би било добра компенсация… крак за крак.

Лисбет си представи Мириам Ву и Роналд Ниедерман в склада в Нюкварн. Залаченко изтълкува изражението на лицето й погрешно.

— Не се притеснявай. Нямаме намерение да те разчленяваме.

Погледна я.

— Бюрман наистина ли те изнасили?

Тя не му отговори.

— По дяволите, каква проява на лош вкус. Прочетох във вестника, че си скапана лесбийка. Не се учудвам. Разбирам, че никой мъж не би те поискал.

Лисбет продължаваше да мълчи.

— Може би трябва да помоля Ниедерман да те изчука. Изглежда, имаш нужда от това.

Той се замисли по въпроса.

— Макар че Ниедерман не прави секс с жени. Не че е гей, просто не прави секс.

— Тогава може би ти трябва да ме изчукаш — провокира го Лисбет.

„Приближи се. Направи грешка.“

— Не, няма начин. Би било твърде перверзно.

Поседяха мълчаливо известно време.

— Какво чакаме? — попита Лисбет.

— Сътрудникът ми скоро ще се върне. Само ще премести колата ти и ще свърши една дребна работа. Къде е сестра ти?

Лисбет вдигна рамене.

— Отговори ми.

— Не знам и честно казано, пет пари не давам.

Той отново се изсмя.

— Сестринска обич, а? От двете ви само Камила имаше нещо в главата. Ти беше безполезен боклук.

Лисбет не отговори.

— Трябва обаче да призная, че е приятно да те видя толкова отблизо отново.

— Залаченко — рече тя. — Скучен боклук. Ниедерман ли застреля Бюрман?

— Естествено. Роналд Ниедерман е съвършеният войник. Не само се подчинява на заповеди, а и сам поема инициативата, когато се налага.

— Откъде го изкопа?

Залаченко наблюдаваше дъщеря си със странно изражение на лицето. Понечи да каже нещо, но се разколеба и замълча. Хвърли поглед към външната врата и внезапно се усмихна на Лисбет.

— Не си ли го разбрала все още? — попита той. — Според Бюрман страшно те бива в проучванията.

След тези думи Залаченко се разхили.

— Започнахме да общуваме в Испания в началото на деветдесетте. Докато се възстановявах от малката ти бомба. Бе на двайсет и две и се превърна в мои ръце и крака. Не ми е подчинен… партньори сме. Бизнесът ни процъфтява.

— Трафик на секс робини.

Той сви рамене.

— Може да се каже, че бизнесът ни е разностранен и работим с множество стоки и услуги. Мотото ни е да не се показваме. Наистина ли не си разбрала кой е Роналд Ниедерман?

Лисбет седеше мълчаливо. Не разбираше какво иска да й каже.

— Той ти е брат — каза Залаченко.

— Не — промълви Лисбет потресена.

Залаченко отново се разсмя. Цевта на пистолета обаче все още бе заплашително насочена към нея.

— Или по-точно твой полубрат — поясни Залаченко. — Резултат от едно забавление, на което се отдадох по време на мисия в Германия през 1970-та.

— Превърнал си сина си в убиец.

— О, не. Просто му помогнах да развие потенциала си. Притежаваше умението да убива много преди да се заема с обучението му. Ще ръководи семейния бизнес дълго след като няма да ме има.

— Знае ли, че сме брат и сестра?

— Естествено. Но ако мислиш, че ще можеш да разчиташ на роднинската ви връзка, дълбоко грешиш. Аз съм неговото семейство. Ти си просто прашинка на хоризонта. Трябва да спомена, че не е единственият ти роднина. Имаш поне още четирима братя и три сестри в различни страни. Един от останалите ти братя е пълен идиот, но има и един с потенциал. Той движи клона на фирмата в Талин. Роналд обаче е единственото ми дете, което носи гените на Залаченко.

— Предполагам, че сестрите ми нямат място в семейния бизнес.

Залаченко изглеждаше озадачен.

— Залаченко, ти си просто един обикновен боклук, който мрази жените. Защо убихте Бюрман?

— Бюрман беше идиот. Не можеше да повярва, когато откри, че си ми дъщеря. Той все пак бе един от малкото хора в тази страна, който знаеше за произхода ми. Трябва да призная, че се притесних, когато внезапно се свърза с мен, но после нещата се разрешиха по най-добрия възможен начин. Той умря, а подозренията паднаха върху теб.

— Но защо го убихте? — попита Лисбет.

— Всъщност не беше планирано. Бях се подготвил за дълги години на сътрудничество с него. Винаги е добре да имаш връзка в Сепо. Дори връзката да е идиот. Само че онзи журналист от Еншеде по някакъв начин бе открил, че Бюрман е свързан с мен. Обадил му се точно когато Роналд бил в дома му. Бюрман се паникьосал и станал напълно неконтролируем. Роналд бил принуден да вземе решение на мига. Действията му бяха съвсем правилни.

 

 

Сърцето на Лисбет се сви, когато баща й потвърди страховете й. „Даг Свенсон е бил открил връзка.“ Тя бе говорила с Даг и Мия повече от час. Веднага хареса Мия, Даг — не толкова. Твърде много й напомняше за Микаел Блумквист — непоносим оптимист, който смяташе, че може да промени всичко с една книга. Въпреки това честността му й допадна.

Като цяло посещението й у Даг и Мия бе пълна загуба на време. Не можеха да я отведат до Залаченко. Даг Свенсон бе открил името му и бе започнал да рови, но не бе успял да го идентифицира.

По време на посещението си Лисбет допусна ужасяваща грешка. Знаеше, че вероятно има връзка между Бюрман и Залаченко. И започна да задава въпроси за Бюрман в опит да провери дали Даг Свенсон е попадал на името му. Не беше, но определено имаше нюх. Веднага се хвана за името Бюрман и на свой ред я засипа с въпроси.

Лисбет не му даде почти нищо, за което да се хване, но Даг въпреки това разбра, че тя е замесена в драмата. А освен това и че самият той притежава желана от нея информация. Разбраха се да се видят отново и да обсъдят нещата през почивните дни. След това Лисбет Саландер се прибра и си легна. Когато се събуди, чу новината, че двама души са застреляни в апартамент в Еншеде.

Лисбет бе дала на Даг Свенсон една-единствена добра следа — името Нилс Бюрман. Веднага след като бе напуснала апартамента им, Свенсон вероятно бе вдигнал телефонната слушалка и се бе обадил на Бюрман.

Лисбет беше връзката. Ако не бе посетила Даг Свенсон, двамата с Мия все още щяха да са живи.

Залаченко се разсмя.

— Не можеш да си представиш колко се изумихме, когато полицията започна да те издирва за убийствата.

Лисбет прехапа устни. Залаченко я изгледа.

— Как ме откри? — попита той.

Тя вдигна рамене.

— Лисбет… Роналд ще се върне след малко. Мога да го помоля да счупи всяка кост от тялото ти, докато ми отговориш. Спести ни усилията.

— Благодарение на пощенската кутия. Проследих колата на Ниедерман до фирмата за отдаване на автомобили под наем и изчаках, докато онзи смешен смотаняк дойде да прибере пощата.

— Ясно. Значи било толкова просто. Благодаря. Ще го имам предвид занапред.

Лисбет се замисли за миг. Цевта на пистолета все още бе насочена към гърдите й.

— Наистина ли мислиш, че цялата тази работа просто ще отшуми от само себе си? — попита Лисбет. — Направи твърде много грешки, полицията ще те открие.

— Знам — отвърна баща й. — Бьорк ми се обади вчера и ми каза, че някакъв журналист от „Милениум“ е надушил историята и че е въпрос на време да бъдем разкрити. Може да се наложи да се погрижим за него.

— Доста дълъг списък ще се получи — рече Лисбет. — Микаел Блумквист и главният редактор Ерика Бергер, както и редакционният секретар и още няколко служители на „Милениум“. След това ще ти се наложи да се захванеш и с Драган Армански и няколко от подчинените му от „Милтън Секюрити“. Трябва да добавим и инспектор Бублански и няколко от полицаите, работещи по разследването. Колко хора ще убиеш, за да потулиш всичко? Ще стигнат до теб.

Залаченко отново се изсмя.

— И какво? Не съм застрелял никого. Нито една улика не сочи към мен. Могат да заповядат. Повярвай ми… колкото и да обискират тази къща, няма да открият абсолютно нищичко, което да ме свързва с каквато и да било престъпна дейност. Сепо те затвори в лудница, не аз. Малко вероятно е тайната полиция да извади всичките документи на показ.

— Ами Ниедерман — припомни му Лисбет.

— Още утре рано сутринта Роналд ще замине на почивка в чужбина и ще остане там, докато нещата отшумят.

Залаченко погледна триумфално към Лисбет.

— Оставаш си главна заподозряна в убийствата. Най-добре ще е да изчезнеш без много шум.

 

 

Изминаха почти петдесет минути, преди Роналд Ниедерман да се върне. Носеше ботуши.

Лисбет Саландер хвърли поглед към мъжа, който по думите на баща й беше неин брат. Не откриваше никаква визуална прилика със себе си. Даже напротив, той бе пълната й противоположност. Лисбет усещаше, че в Роналд Ниедерман има нещо сбъркано. Структурата на тялото му, детското лице и немутиралия глас вероятно бяха резултат от някаква генетична болест. Изобщо не бе усетил електрошоковия пистолет, а и ръцете му бяха огромни. Нищо у Роналд Ниедерман не беше нормално.

„Явно в семейство Залаченко има доста генетични увреждания“ — помисли си тя горчиво.

— Приключи ли? — попита Залаченко.

Ниедерман кимна. Протегна ръка към своя „Зиг Зауер“.

— Ще дойда с теб — рече Залаченко.

Ниедерман се колебаеше.

— Доста път е дотам.

— Ще дойда. Донеси ми якето.

Ниедерман вдигна рамене и изпълни желанието му. След това взе пистолета, а Залаченко се облече и за малко изчезна в съседната стая. Лисбет наблюдаваше Ниедерман, който завиваше на пистолета саморъчно направен заглушител.

— Да вървим тогава — рече Залаченко от вратата.

Ниедерман се наведе и я изправи на крака. Лисбет го погледна в очите.

— И теб ще убия — рече му тя.

— Поне самочувствие не ти липсва — каза й баща й.

Ниедерман й се усмихна нежно, замъкна я до външната врата и я изведе на двора. Държеше я здраво за врата. Пръстите му обхващаха цялата й шия. Поведе я към гората на север от плевнята.

Вървяха бавно, а Ниедерман се спираше от време на време, за да изчака Залаченко. Носеха силни фенери. Когато навлязоха в гората, Ниедерман я пусна. Държеше цевта на пистолета на няколко метра от гърба й.

Изминаха около четиристотин метра по една труднопроходима пътека. Лисбет се спъна на два пъти, но я изправиха на крака.

— Завий тук надясно — нареди й Ниедерман.

След около десетина метра излязоха на една просека. Лисбет забеляза дупката в земята. В светлината от фенера на Ниедерман видя лопата, забита в купчина пръст. Изведнъж разбра какво бе изпратен да свърши Ниедерман. Той я бутна към дупката. Тя се спъна и падна на четири крака, а ръцете й потънаха дълбоко в пръстта. После се изправи и погледна безизразно брат си. Залаченко доста се забави, а Ниедерман го изчака спокойно. През цялото време държеше Лисбет на мушка.

 

 

Залаченко бе задъхан. Мина почти минута, преди да може да проговори.

— Би трябвало да кажа нещо, но просто няма какво — рече той.

— Няма нищо — каза му Лисбет. — И аз нямам какво да ти кажа.

Тя му се усмихна накриво.

— Да приключваме — рече Залаченко.

— Радвам се, че последното нещо, което ще сторя, е да те натопя — рече Лисбет. — Полицията ще почука на вратата ти още тази нощ.

— Празни приказки. Очаквах, че ще започнеш да блъфираш. Единствената причина, поради която дойде тук, е да ме убиеш. Не си говорила с никого.

Лисбет Саландер се усмихна още по-широко. Изведнъж лицето й придоби злобно изражение.

— Може ли да ти покажа нещо, татко?

Пъхна бавно ръка в левия джоб на панталона си и извади някакъв правоъгълен предмет. Роналд Ниедерман наблюдаваше внимателно всяко нейно движение.

— Всяка произнесена от теб дума през последния час бе излъчена по едно радио в интернет.

Извади ръчния си компютър „Палм Тунгстен ТЗ“.

Залаченко сбърчи чело.

— Дай да видя — рече той и протегна здравата си ръка.

Лисбет му подхвърли компютъра си. Баща й го хвана във въздуха.

— Глупости — рече Залаченко. — Това е един обикновен „Палм“.

 

 

Когато Роналд Ниедерман се наведе напред, за да разгледа компютъра й, тя хвърли шепа пясък в очите му. Така го ослепи временно, но той механично произведе един изстрел с пистолета със заглушител. Лисбет бе успяла да се дръпне настрани, така че куршумът изсвистя през празното пространство. Лисбет грабна лопатата и замахна с острата й част към ръката, с която държеше оръжието. Удари го с все сила по кокалчетата и видя как „Зиг Зауер“-ът изписа широка дъга във въздуха и падна далеч от тях сред няколко храсти. Над показалеца на Ниедерман зейна дълбока рана, от която течеше кръв.

„Би трябвало да вие от болка.“

Ниедерман зашари с ранената си ръка по земята пред себе си, докато отчаяно търкаше очи с другата. Единственият начин да спечели в тази битка бе да му причини някакво сериозно нараняване. Нямаше абсолютно никакъв шанс, ако се стигнеше до ръкопашен бой. Трябваха й пет секунди, за да успее да избяга в гората. Засили се и хвърли лопатата през рамо. Опита се така да извърти дръжката, че лопатата да падне с острата част надолу, но позицията на тялото й не го позволяваше. Лопатата се стовари върху лицето на Ниедерман с широката част.

Ниедерман изръмжа, когато носът му се счупи за втори път в рамките на няколко дни. Все още нищо не виждаше заради пясъка, но замахна с дясната си ръка и успя да отблъсне Саландер. Тя залитна назад и се препъна в един корен. За няколко секунди остана на земята, но след това бързо се изправи на крака. За момента Ниедерман бе обезоръжен.

„Ще се справя.“

Направи две крачки към храсталака, когато с крайчеца на окото си забеляза как Александър Залаченко вдигна ръка.

„Дъртакът също има пистолет.“

Тази мисъл я шибна като камшик.

Тръгна в друга посока в мига, в който баща й изстреля първия куршум. Улучи я от външната страна на бедрото и наруши равновесието й.

Не почувства болка.

Вторият куршум я улучи в гърба и заседна в лявата й лопатка. През тялото й премина остра парализираща болка.

Лисбет падна на колене. В продължение на няколко секунди бе напълно неспособна да се движи. Знаеше, че Залаченко стои на около шест метра зад нея. С последни сили се изправи на крака и олюлявайки се, тръгна към гъстите храсти.

Залаченко разполагаше с достатъчно време, за да се прицели.

Третият куршум попадна на около два сантиметра от върха на лявото й ухо и проникна през черепа й. Около входната рана се образува паяжина от радиални пукнатини. Оловният куршум спря в главния лоб на мозъка й на около четири сантиметра навътре от мозъчната кора.

Това твърде академично описание на практика означаваше, че куршумът е предизвикал сериозна травма. Последният спомен на Лисбет Саландер бе за яростна болка и шок, след което видя бяла светлина.

После всичко потъна в мрак.

Щрак.

Залаченко се опита да стреля още веднъж, но ръцете му трепереха толкова силно, че не можеше да се прицели. „За малко да се измъкне.“ После осъзна, че тя е мъртва, и свали пистолета. Целият трепереше, във вените му пулсираше адреналин. Погледна надолу към оръжието си. Смяташе да го остави вкъщи, но накрая го пъхна в джоба на якето си, за късмет. „Чудовище.“ Те бяха двама възрастни мъже, а Роналд Ниедерман бе въоръжен и с пистолет. „А гадната курва за малко да се измъкне.“

Хвърли един поглед към тялото на дъщеря си. В светлината на фенера му тялото й приличаше на окървавена парцалена кукла. Обезопаси пистолета и го пъхна в джоба на якето си. После отиде до Роналд Ниедерман, който стоеше напълно беззащитен, с насълзени очи и кървящи ръка и нос. Носът му не бе успял да заздравее след боя с Паоло Роберто, а лопатата го бе натрошила още повече.

— Мисля, че отново ми счупиха носа — рече той.

— Идиот — каза Залаченко. — За малко да се измъкне.

Ниедерман продължаваше да търка очите си. Не го болеше, но сълзите му не спираха да текат, а и нищо не виждаше.

— Я се стегни, по дяволите! — Залаченко поклати презрително глава. — Какво щеше да правиш без мен?

Ниедерман мигаше отчаяно с очи. Залаченко закуцука към тялото на дъщеря си и я дръпна за яката на якето. Вдигна я и я завлачи до изкопания гроб. Дупката бе твърде къса, за да се събере тялото й на дължина. Залаченко изправи тялото й, така че краката й докоснаха края на изкопа, и я пусна вътре като чувал с картофи. Падна по очи, а краката й останаха под нея.

— Закопай я, за да можем да се приберем най-накрая — изкомандва Залаченко.

На полуслепия Роналд Ниедерман му отне доста време да зарие дупката. След това разпръсна със замах останалата пръст.

Залаченко пушеше цигара, докато наблюдаваше работата на Ниедерман. Все още трепереше, но нивото на адреналина в кръвта му бе започнало да спада. Внезапно изпита облекчение, че Лисбет вече я няма. Все още си спомняше очите й в мига, в който го замери с кутията с бензин преди толкова години.

В девет вечерта Залаченко се огледа и кимна. Успяха да открият „Зиг Зауер“-а на Ниедерман под едни храсти. След това се върнаха в къщата. Залаченко изпитваше странно задоволство. Дори се погрижи за ръката на Ниедерман. Раната от лопатата бе доста дълбока, така че му се наложи да извади игла и конци, за да я зашие. Умееше да го прави още на петнайсетгодишна възраст, когато го обучаваха във военното училище в Новосибирск. Сега поне от упойка нямаше нужда. За сметка на това обаче можеше да се окаже, че раната е твърде сериозна, и да се наложи Ниедерман да отиде в болница. Обездвижи пръста му и го превърза.

Когато приключи, си отвори бутилка бира, докато Ниедерман току прескачаше до банята да си мие очите.