Стиг Ларшон
Момичето, което си играеше с огъня (29)

Глава двайсет и осма
Сряда, 6 април — четвъртък, 7 април

Бублански се срещна със Соня Мудиг на чаша кафе и сандвич в кафене „Уейнс“ на улица Васагатан в осем часа вечерта. Соня никога преди не бе виждала началника си толкова мрачен. Информира я за всичко случило се през деня. Тя дълго остана мълчалива. Накрая сложи ръката си върху неговата. За първи път го докосваше, а намеренията й бяха чисто приятелски. Той се усмихна тъжно и я погали по ръката също така приятелски.

— Може би трябва да се пенсионирам — рече той.

Тя му се усмихна с разбиране.

— Разследването върви към пълен провал — продължи Бублански. — Съобщих на Екстрьом за всички събития от днешния ден, а той ми каза да съм постъпел както намеря за добре. Съвсем се е отчаял.

— Не искам да говоря лошо за началниците си, но Екстрьом може да върви по дяволите.

Бублански кимна.

— Официално те връщат в разследването. Подозирам, че няма да ти се извини.

Тя вдигна рамене.

— Чувствам се така, сякаш цялото разследване лежи единствено на нашите плещи — рече Бублански. — Фасте изхвърча бесен сутринта, а мобилният му телефон е изключен цял ден. Ако се появи, ще трябва да се срещна с него.

— По-добре да стои настрана от разследването. Какво ще стане с Никлас Ериксон?

— Нищо. Исках да го арестувам и да му повдигна обвинения, но Екстрьом не посмя. Изритахме го, а аз се срещнах с Драган Армански и проведох сериозен разговор с него. Прекратихме сътрудничеството с „Милтън“, което за жалост означава, че ще изгубим и Сони Буман. Той е способен полицай.

— Как го прие Армански?

— Беше съсипан. Най-интересното е, че…

— Какво?

— Армански каза, че Лисбет Саландер изобщо не е харесвала Никлас Ериксон. Спомни си, че преди няколко години го посъветвала да го уволни. Казала му, че е отрепка, но отказала да обясни защо. Армански, разбира се, не я послушал.

— Ясно.

— Кърт все още е в Сьодертеле. Всеки момент ще обискират дома на Карл-Магнус Лундин. Йеркер е зает с изравянето на парчетата от трупа на постоянния клиент на затворите Кенет Густавсон Скитника край Нюкварн. Малко преди да дойда, ми се обади, че и в другия гроб също има труп. Ако се съдело по дрехите, най-вероятно бил на жена. Предполагат, че е погребана по-отдавна.

— Гробище в гората. Ян, тази история е доста по-зловеща, отколкото си мислехме в началото. Предполагам, че не подозираме Саландер за убийствата в Нюкварн.

Бублански се усмихна за първи път от часове.

— Не. Поне за тях не. Но тя със сигурност е въоръжена, а и е простреляла Лундин.

— Искам да отбележа, че го е простреляла в ходилото, а не в главата. Може би това няма кой знае какво значение в случая с Маге Лундин, но досега се водехме от убеждението, че извършителят на убийствата в Еншеде е отличен стрелец.

— Соня… Това е пълна лудост. Маге Лундин и Сони Ниеминен са двама закоравели престъпници с километрични досиета. Вярно е, че Лундин е качил няколко килограма и не е в най-добрата си форма, но въпреки това е опасен. А Ниеминен е брутален дявол, който всява страх и у едри печени мъжаги. Не мога да разбера как едно кльощаво момиче като Саландер е успяло да ги смели от бой по този начин. Лундин е сериозно пострадал.

— Хм.

— Не че не си го е заслужил. Но не разбирам как се е случило.

— Ще я попитаме, като я открием. Все пак е документирано, че е склонна към насилие.

— За мен събитията в двора на лятната къща на Бюрман са необясними. Дори Кърт Свенсон би се побоял да се бие с тези двамата, и то поотделно. А той не е от хората, които се церемонят с престъпниците.

— Въпросът е дали е имала причина да се нахвърли върху Лундин и Ниеминен.

— Само момиче срещу двама психопати и пълни идиоти в двора на празна вила. Мога веднага да ти дам няколко причини — рече Бублански.

— Възможно ли е някой да й е помогнал? Там да е имало и други?

— Няма улики, които да подкрепят подобна версия. Саландер е била в къщата. Има извадена чаша за кафе. Освен това разполагаме с показанията на седемдесет и три годишната Ана Виктория Хансон, която е местният страж и забелязва всички появили се в местността. Кълне се, че единствените хора, минали по пътя, са Саландер и двамата господа от Свавелшьо.

— Как е влязла във вилата?

— С ключ. Предполагам, че го е взела от апартамента на Бюрман. Спомняш ли си…

— … прерязаната лента. Да. Младата дама си я бива.

Соня Мудиг забарабани с пръсти по масата и смени темата.

— Сигурно ли е, че Лундин участва в отвличането на Мириам Ву?

Бублански кимна.

— Паоло Роберто разгледа албум със снимки на три дузини рокери. Веднага го посочи, без грам колебание. Твърди, че това е мъжът, когото е видял в склада край Нюкварн.

— А Микаел Блумквист?

— Не успях да се свържа с него. Не си вдига мобилния.

— Ясно. Външността на Маге Лундин отговаря на описанието на нападателя от Лундагатан. Следователно можем да заключим, че МК „Свавелшьо“ е бил по петите на Саландер известно време. Защо?

Бублански махна с ръце.

— Дали Саландер не е живяла в лятната къща на Бюрман през цялото време, докато я издирваме? — зачуди се Соня Мудиг.

— Мина ми тази мисъл. Но Йеркер не смята така. Къщата, изглежда, не е обитавана скоро, а и свидетелят ни твърди, че се е появила в района тази сутрин.

— Защо е отишла там? Съмнявам се да е имала среща с Лундин.

— Едва ли е имала среща. Сигурно е търсела нещо. Единственото, което открихме, бяха няколко папки, в които Бюрман е събирал материали по собственото си проучване за Лисбет Саландер. Има всякакви документи на социалните служби, Агенцията за контрол на попечителите, както и училищни досиета. Няколко папки обаче липсват. Имат номера на гърба. Разполагаме с 1, 4 и 5.

— Значи втората и третата ги няма.

— А и тези с номера след пет, ако е имало такива.

— Това навежда на един въпрос. Защо й е на Лисбет Саландер да търси информация за самата себе си?

— Мога да се сетя за две причини. Или иска да скрие нещо, което Бюрман е написал за нея, или иска да разбере нещо. Има още един въпрос обаче.

— Да?

— Защо му е на Бюрман да извършва задълбочено проучване за нея и да го крие в лятната си къща? Саландер, изглежда, е открила папките на тавана. Като неин попечител е трябвало да управлява финансите й и така нататък. Ако се съди по съдържанието на папките обаче, той е бил обзет от идеята да открие всеки детайл от живота й.

— Бюрман става все по-подозрителен. Мислех си за това, докато разглеждах имената от списъка с клиенти на проститутки, направен от „Милениум“. Очаквах и неговото име да присъства в него.

— Уместно предположение. Бюрман имаше голяма колекция от садистична порнография, която открихме в компютъра му. Струва си да помислим над това. Откри ли нещо?

— Не съм напълно сигурна. Микаел Блумквист в момента разговаря с лицата от списъка, но според онова момиче, Малин Ериксон, не е попаднал на нищо интересно. Ян… Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Не мисля, че Саландер е извършила всичко това. Имам предвид убийствата от Еншеде и Оденплан. И аз като всички останали бях напълно сигурна, когато започнахме, но вече не го вярвам. Не мога да обясня защо.

Бублански кимна. Осъзна, че е съгласен със Соня Мудиг.

 

 

Русият великан се разхождаше напред-назад в дома на Маге Лундин в Свавелшьо. Спря до кухненския прозорец и се загледа в пътя. Трябваше вече да са се върнали. Сърцето му бе свито. Нещо не беше наред.

Не му допадаше и да стои сам в къщата на Маге Лундин. Все пак този дом му беше непознат. В таванската му стая ставаше течение, а цялата къща неприятно скърцаше. Опита се да се отърси от тревогата. Русият великан знаеше, че е глупаво, но мразеше да е сам. Изобщо не се страхуваше от хора от плът и кръв, но намираше, че в празните къщи в провинцията има нещо неописуемо зловещо. Множеството звуци подхранваха въображението му. Не можеше да прогони чувството, че някакво тъмно зло го наблюдава през процеп във вратата. Понякога му се струваше, че чува нечие дишане.

Когато бе малък, често му се подиграваха заради страха от тъмното. До момента, когато, без да му мигне окото, постави на място връстниците си и по-големите си приятели, които се забавляваха, като го поднасяха по този повод. Биваше го да наказва.

Въпреки това бе унизително. Ненавиждаше мрака и самотата. Мразеше съществата, обитаващи мрака и самотата. Искаше му се Лундин да се прибере. Присъствието му щеше да възстанови равновесието, дори и да не си говореха и да не бяха в една и съща стая. Щеше да чуе реални звуци от реални движения и щеше да знае, че наблизо има хора.

Опита се да се разсее, като включи стереоуредбата и пусна музика, и нетърпеливо затърси нещо за четене по етажерките на Лундин. За съжаление Лундин не се отличаваше с особена интелигентност, затова трябваше да се задоволи с колекцията му от списания за мотори, мъжки списания и изтъркани криминалета джобен формат, от типа, който никога не му бе допадал. Самотата нагнетяваше все по-силно клаустрофобията му. Отдели известно време, за да почисти и смаже оръжията, които носеше в чантата си. Тази терапия оказа очаквания ефект и леко го успокои.

Накрая обаче си даде сметка, че не може да остане повече в къщата. Разходи се малко навън в двора, за да подиша чист въздух. Гледаше да се движи така, че да не бъде забелязан от обитателите на съседните къщи, но понякога спираше, за да погледа осветените прозорци, зад които се виждаха хора. Ако стоеше съвсем неподвижен, можеше дори да долови музика в далечината.

Преди отново да влезе в дървената къща на Лундин, бе обзет от толкова силно неприятно чувство, че дълго стоя на стълбите с разтуптяно сърце. Накрая успя да се пребори с безпокойството си и решително отвори вратата.

В седем часа слезе на първия етаж и включи телевизора, за да гледа новините на ТВ4. Изслуша потресен анонса, а след това и самия репортаж за стрелбата край лятната къща в Сталархолмен. Именно с тази новина започна емисията.

Изтича нагоре по стълбите до стаята за гости на втория етаж и натъпка личните си принадлежности в една чанта. Две минути по-късно излезе през външната врата и потегли бясно с бялото волво.

Бе успял да се измъкне в последната секунда. Само на няколко километра от Свавелшьо срещна две полицейски коли със запалени лампи, които караха към селото.

 

 

Микаел Блумквист успя с много усилия да се срещне с Холгер Палмгрен в шест часа вечерта в сряда. Много трудно убеди персонала да го пуснат. Настояваше толкова много, че дежурната сестра позвъни на някой си д-р А. Сиварнандан, който очевидно живееше близо до санаториума. Сиварнандан пристигна само след петнайсет минути и пое упорития журналист. В началото се опита да го отпрати. През последните две седмици мнозина журналисти бяха търсили Холгер Палмгрен в отчаяни опити да получат изявление от него. Самият Холгер Палмгрен упорито отказваше да приема подобни посетители.

Сиварнандан следеше събитията с безпокойство, ужасѐн от писанията по адрес на Лисбет Саландер в медиите. Забеляза също, че пациентът му е изпаднал в дълбока депресия, която (както подозираше Сиварнандан) се дължеше на факта, че не бе в състояние да направи каквото и да било. Палмгрен се бе отказал от рехабилитацията и прекарваше дните си в четене на дневните вестници и в гледане на телевизия, за да следи преследването на Лисбет Саландер. Като цяло стоеше в стаята си и размишляваше.

Микаел обаче продължаваше упорито да седи до бюрото на Сиварнандан и да му обяснява, че при никакви обстоятелства не би притеснил Холгер Палмгрен и целта му не е да получи изявление. Каза му, че е добър приятел на издирваната Лисбет Саландер, че се съмнява във вината й и че отчаяно се опитва да намери информация, която да хвърли светлина върху определени събития от миналото й.

Д-р Сиварнандан не отстъпваше. Микаел бе принуден да му обясни подробно ролята си в драмата. Сиварнандан се предаде след половинчасова дискусия. Помоли Микаел да изчака малко и се качи при Холгер Палмгрен, за да го попита дали ще приеме посетителя.

Сиварнандан се върна след десет минути.

— Съгласи се да се срещне с вас. Ако не ви хареса, ще ви натири от стаята си. Нямате право да го интервюирате или да публикувате каквато и да било информация от срещата ви в медиите.

— Уверявам ви, че няма да напиша и ред за това.

Стаята на Холгер Палмгрен беше малка. В нея имаше легло, шкаф и маса с няколко стола. Самият Палмгрен приличаше на белокосо кльощаво плашило, на което очевидно му бе трудно да пази равновесие. Въпреки това се изправи, когато Микаел влезе в стаята. Не му подаде ръка, но посочи към столовете край малката маса. Микаел седна. Д-р Сиварнандан остана в стаята. В началото Микаел трудно разбираше заваляната реч на Холгер Палмгрен.

— Кой сте вие, че се представяте за приятел на Лисбет Саландер, и какво искате?

Микаел се облегна назад. Помисли малко.

— Холгер, не е нужно да ми казвате нищо. Но ви моля да ме изслушате, преди да решите дали да ме изхвърлите.

Палмгрен кимна леко и докуцука до стола срещу този на Микаел.

— Запознах се с Лисбет Саландер преди около две години. Наех я да извърши едно проучване за мен, за което за съжаление не мога да говоря. Посети ме в друго населено място, където живеех временно, и работихме заедно в продължение на няколко седмици.

Чудеше се какво да сподели с Палмгрен. Реши да се придържа максимално до истината.

— През този период се случиха две неща. Лисбет ми спаси живота. Освен това станахме много добри приятели за известно време. Опознах я и много я харесах.

Микаел му разказа за връзката им, без да се впуска в детайли. Обясни как отношенията им внезапно бяха приключили по Коледа преди една година, когато Лисбет бе изчезнала в чужбина.

После започна да разказва за работата си в „Милениум“, за убийствата на Даг Свенсон и Мия Бергман и как изведнъж се бе оказал замесен в преследването на един убиец.

— Разбрах, че журналистите са ви притеснявали напоследък, а и вестниците публикуват глупост след глупост. Сега мога единствено да ви уверя, че не съм тук в търсене на материал за поредната статия. Тук съм заради Лисбет в качеството си на неин приятел. Вероятно съм един от малкото хора в страната, които без колебание и без задни мисли застават на нейна страна. Вярвам в невинността й. Смятам, че зад убийствата стои мъж на име Залаченко.

Микаел направи пауза. При споменаването на името Залаченко в очите на Палмгрен проблесна искра.

— Ако можете да ми дадете нещо, което да хвърли светлина върху миналото й, то сега е моментът. Ако не желаете да й помогнете, значи само ще съм си изгубил времето, но пък ще знам на чия страна сте.

Холгер Палмгрен не бе промълвил нито дума по време на разказа му. Но при последния коментар на Микаел в очите му отново се появи блясък. Усмихна се. Опита се да говори колкото се може по-бавно и по-ясно.

— Наистина искате да й помогнете.

Микаел кимна.

Холгер Палмгрен се наведе напред.

— Опишете дивана във всекидневната й.

Микаел също се усмихна.

— В редките случаи, когато съм я посещавал, съм виждал една протрита, мръсна и грозна антика. Бих предположил, че е от петдесетте. Има две безформени възглавници от кафяв плат с някакви жълти фигури. Платът е скъсан на няколко места и дунапренът се подава.

Холгер Палмгрен изведнъж се разсмя. Смехът му прозвуча по-скоро като хриптене. Погледна към д-р Сиварнандан.

— Във всеки случай е бил в апартамента й. Смята ли докторът, че има някаква възможност гостът ми да получи кафе?

— Разбира се.

Д-р Сиварнандан се изправи и излезе от стаята. Спря на вратата и кимна на Микаел.

— Александър Залаченко — рече Холгер Палмгрен веднага след като лекарят затвори вратата.

Микаел се ококори.

— Името ви е известно?

Холгер Палмгрен кимна.

— Лисбет ми каза как се казва. Мисля, че е важно да разкажа тази история на някого… в случай че внезапно си отида от този свят, което не е кой знае колко невероятно.

— Лисбет? Откъде изобщо знае за съществуването му?

— Това е баща й.

В първия миг на Микаел му бе трудно да проумее какво му казва Холгер Палмгрен. След това думите достигнаха до съзнанието му.

— Какво, по дяволите, ми казвате?

— Залаченко пристига в Швеция през седемдесетте като политически бежанец. Така и не разбрах напълно историята, а и Лисбет никога не беше особено словоохотлива на тази тема. Всъщност изобщо не искаше да говори за това.

Актът й за раждане. Баща — неизвестен.

— Залаченко е баща на Лисбет — повтори Микаел.

— Разказа ми какво се е случило един-единствен път за всичките години, през които я познавам. Това се случи около месец преди да получа удар. Разбрах следното. Залаченко се появява за първи път в средата на седемдесетте. Запознава се с майката на Лисбет през 1977 г., събират се и от връзката им се раждат две деца.

— Две?

— Лисбет и сестра й Камила. Близначки са.

— Мили боже, искате да ми кажете, че има още една като нея.

— Много са различни. Но това е съвсем друга история. Майката на Лисбет всъщност се казва Агнета София Шьоландер. Тя е на седемнайсет, когато се запознава с Александър Залаченко. Не знам как точно са се срещнали, но доколкото разбрах, е била доста безволево момиче, лесна плячка за един по-възрастен и опитен мъж. Залаченко успява силно да я впечатли и тя хлътва до уши по него.

— Разбирам.

— Залаченко обаче се оказва всичко друго, но не и приятен и добър. Той е доста по-възрастен от нея. Предполагам, че си е търсил жена, която да иска да прави секс с него, но нищо повече.

— Мисля, че сте прав.

— Майката на Лисбет вероятно си е мечтаела за сигурно бъдеще с него, но бракът изобщо не го е интересувал. Не се женят, въпреки това през 1979 г. тя променя фамилията си от Шьоландер на Саландер. Вероятно това е бил нейният начин да подчертае, че двамата са свързани.

— Какво искате да кажете?

— Зала. Саландер.

— Мили боже!

— Заех се да проуча историята точно преди да се разболея. Има право да вземе тази фамилия, защото майка й, бабата на Лисбет, всъщност се казва Саландер. Впоследствие се оказва, че Залаченко е истински психопат. Напива се и подлага Агнета на жесток тормоз. Доколкото разбрах, това се е случвало редовно в детството на Лисбет и сестра й. Лисбет си спомня, че Залаченко се е появявал през равни интервали от време. Случвало се да отсъства и доста дълго, но после изведнъж отново се връщал в апартамента на Лундагатан. Всеки път се повтаряло едно и също. Залаченко идвал, за да прави секс и да се напие, а накрая измъчвал Агнета Саландер по всевъзможни начини. Лисбет ми разказа подробности, които свидетелстваха, че насилието над нея не е било единствено физическо. Залаченко е бил въоръжен, държал се е враждебно и садистично, упражнявал е и психически терор. Доколкото разбрах, насилието става все по-яростно през годините. Майката на Лисбет живее в ужас през по-голямата част на осемдесетте.

— И децата ли бие?

— Не. Очевидно не е проявявал абсолютно никакъв интерес към дъщерите си. Почти не ги поздравявал. Майка им обикновено ги изпращала в малката стая, когато Залаченко идвал, и не им позволявала да излизат оттам без позволение. Рядко плясвал Лисбет или сестра й, най-вече ако му пречели или го притеснявали. Майката е основният обект на насилието му.

— Дяволска работа. Горката Лисбет.

Холгер Палмгрен кимна.

— Лисбет ми разказа всичко това месец преди да получа удар. За първи път говореше открито за случилото се. Точно бях решил, че е време да се сложи край на тези глупости с попечителството и всичко останало. Лисбет не е по-глупава от мен или от теб. Бях започнал да се подготвям за внасяне на делото й в съда. После получих удар, а когато се събудих, се намирах тук.

Той махна с ръка. Една сестра почука и им сервира кафе. Палмгрен я изчака да излезе, преди да проговори отново.

— Има някои неща в тази история, които не разбирам. Агнета Саландер е била принудена да търси медицинска помощ поне дузина пъти. Прочетох картона й. Било е очевидно, че е жертва на жестоко насилие. Социалните е трябвало да се намесят. Но нищо не се случва. Лисбет и Камила са били оставени на техните грижи, докато майка им се лекувала, но веднага след изписването тя се е прибирала вкъщи в очакване на следващия побой. Според мен цялата система за защита на социалните служби се е оказала неефективна, а Агнета се е бояла твърде много, за да стори каквото и да било друго, освен да седи и да чака мъчителя си. След това се случва нещо, което Лисбет нарича Голямото зло.

— Какво?

— Залаченко не се бил появявал месеци наред. Лисбет точно навършва дванайсет и започва да вярва, че си е тръгнал завинаги. Един ден обаче той идва отново. В началото Агнета затваря Лисбет и сестра й в малката стая. След това прави секс със Залаченко. После започва тормозът. Доставя му удоволствие да измъчва другите. Заключените в стаята деца обаче вече са пораснали… Двете момичета реагират различно. Камила е скована от панически страх, че някой би могъл да разбере какво се случва в дома й. Тя отрича всичко и си затваря очите за побоите над майка си. Когато Залаченко приключва, тя излиза и го прегръща, сякаш всичко е наред.

— Реакция на самозащита.

— Да. Но Лисбет е замесена от съвсем друго тесто. Този път прекъсва побоя. Отива в кухнята, взема един нож и намушква Залаченко в рамото. Забива ножа в тялото му цели пет пъти, преди той да успее да й го отнеме и да я удари с юмрук. Раните не са дълбоки, но той кърви като заклано прасе и побързва да изчезне.

— Звучи точно като Лисбет, която познавам.

Палмгрен изведнъж се засмя.

— Да. Не се закачайте с Лисбет Саландер. Философията й е, че ако някой я заплаши с пистолет, тя си набавя по-голям. Това е и причината да се страхувам толкова от така създалата се ситуация.

— Това ли е Голямото зло?

— Не. Случват се още две неща, които не мога да проумея. Залаченко е бил толкова зле ранен, че се е наложило да отиде в болница. Така че е трябвало да бъде заведено полицейско разследване.

— Но?

— Но, доколкото знам, не се случва нищо подобно. Лисбет твърди, че някакъв мъж дошъл да говори с Агнета. Не знае нито кой е той, нито какво са си казали. След това майка й рекла, че Залаченко й бил простил всичко.

— Простил?

— Този израз използвала.

Изведнъж на Микаел всичко му се изясни.

„Бьорк. Или някой от колегите му. Трябвало е да разчистят след Залаченко. Проклета свиня.“ Микаел затвори очи.

— Какво има? — попита Палмгрен.

— Мисля, че знам какво се е случило, и някой ще си плати за това. Но първо искам да чуя края на разказа.

— Залаченко не се появил месеци наред. Лисбет била готова за следващото му посещение. Бягала от училище през ден, за да наблюдава майка си. Страхувала се до смърт, че Залаченко може да я нарани. Тогава Лисбет е на дванайсет и се чувства отговорна за майка си, която не смее да отиде в полицията, нито да прогони Залаченко, или пък просто не осъзнава сериозността на ситуацията. Залаченко обаче се появява, когато Лисбет е на училище. Тя се прибира в момента, в който той напуска апартамента. Не й казва нищо. Само й се изсмива в лицето. Лисбет влиза вътре и открива майка си в безсъзнание на кухненския под.

— Залаченко не докосва Лисбет, така ли?

— Така. Тя обаче го настига, когато сяда в колата. Той сваля прозореца, вероятно за да й каже нещо. Но Лисбет се е подготвила предварително. Запраща в колата кутия от мляко, пълна с бензин. След това хвърля вътре горяща клечка кибрит.

— Мили боже!

— Опитва се да убие баща си два пъти. Този път последствията са сериозни. Няма как хората да не забележат, че човек в кола на Лундагатан гори като факла.

— Все пак е оцелял.

— Залаченко получава ужасяващи рани и изгаряния. Налага се да ампутират крака му. Лицето и други части от тялото му са обезобразени, а Лисбет попада в детската психиатрична клиника „Санкт Стефан“.

 

 

Въпреки че вече знаеше всяка дума наизуст, Лисбет Саландер прочете внимателно материалите за себе си, които бе открила в лятната къща на Бюрман. След това седна в прозоречната ниша и отвори табакерата, която бе получила от Мириам Ву. Запали цигара и се загледа към Юргорден. Бе научила подробности от живота си, за които не подозираше до този момент.

Толкова много неща й се изясниха, че направо я побиваха тръпки. Най-интересен й се стори докладът от полицейското разследване през 1991 г., съставен от Гунар Бьорк. Не беше напълно сигурна кой от всичките възрастни, които бяха говорили с нея, е бил Бьорк, но мислеше, че се досеща. Бе се представил под друго име. Свен Янсон. Спомняше си всяко изражение на лицето му, всяка изречена от него дума, всеки жест по време на трите им срещи.

В онзи момент бе настанал пълен хаос.

Залаченко бе горял като факла в колата. Успя все пак да избута вратата и да се изтърколи навън на земята, но единият му крак се оплете в предпазния колан и остана вътре сред огнения ад. Дотичаха хора, които се опитаха да загасят огъня. Дойде и пожарна кола, която успя да го пребори. Пристигна и линейка. Лисбет се бе опитала да накара медиците да зарежат Залаченко и вместо това да се погрижат за майка й. Но я избутаха настрани. Пристигна полиция, а свидетелите на събитието сочеха към нея. Опита се да обясни какво се е случило, но никой не искаше да я чуе. После изведнъж се озова в някаква полицейска кола. Изминаха толкова много минути, почти час, преди полицията да влезе в апартамента и да открие майка й.

Майка й, Агнета София Саландер, беше в безсъзнание. С мозъчна травма. Бе получила първия лек кръвоизлив, предизвикан от побоите. Никога нямаше да се оправи.

Лисбет изведнъж разбра защо никой не бе прочел разследването, защо Холгер Палмгрен не бе успял да се сдобие с него и защо и днес прокурор Екстрьом, който ръководеше издирването й, нямаше достъп до документите. Разследването не бе извършено от редовите полицаи, а от агентите на Сепо. Имаше печати, които го класифицираха като секретно съгласно закона за държавната сигурност.

Александър Залаченко бе работил за Сепо.

И не ставаше дума за разследване, а за заличаване на факти. Залаченко бе по-важен от Агнета Саландер. Не трябваше да бъде идентифициран и изобличен. Залаченко не съществуваше.

Не Залаченко е бил проблемът, а Лисбет Саландер — лудото момиче, което е заплашвало да разкрие една от най-важните тайни в кралството.

Тайна, за която не бе подозирала. Лисбет размишляваше. Досещаше се, че Залаченко е срещнал майка й почти веднага след пристигането си в Швеция и й се е представил с истинското си име. Все още не е разполагал с фалшива самоличност и шведско име. Това обясняваше защо през всичките тези години така и не успя да открие името му в обществения регистър — защото не знаеше как се казва. Шведската държава му бе дала ново име.

Разбираше защо бяха прикрили историята. Ако срещу Залаченко повдигнеха обвинения за упражняване на насилие, адвокатът на Агнета Саландер щеше да се разрови в миналото му. „Къде работите, г-н Залаченко? Как се казвате всъщност?“

Ако Лисбет Саландер попаднеше под опеката на социалните служби, вероятността някой да започне да се рови в случая й бе значително по-малка. Беше твърде млада, за да бъде съдена, но все пак, ако полицията извършеше сериозно разследване на нападението с бензиновата бомба, последствията за Залаченко щяха да са същите. Можеше да си представи заглавията по вестниците. Следователно разследването е трябвало да бъде поверено на доверен човек. След това да се засекрети и погребе толкова надълбоко, че никой да не може да го открие. Същото трябваше да се случи и с Лисбет Саландер.

Гунар Бьорк.

„Санкт Стефан“.

Петер Телебориан.

Обяснението я изпълни с ярост.

„Уважаеми власти… Ще си поговоря с вас, стига някога да открия човек, който да ме изслуша.“

За миг се зачуди какво щеше да си помисли социалният министър, ако през вратата на сградата, в която се помещаваше министерството му, влетеше коктейл „Молотов“. Тъй като липсваха сведения за каквито и да било отговорни лица, трябваше да се задоволи с Петер Телебориан. Реши да се заеме с него сериозно, след като приключеше с другата история.

Въпреки това имаше неща, които все още й убягваха. Залаченко се бе появил отново след всичките тези години. Даг Свенсон заплашваше да го разобличи. Два куршума. В Даг Свенсон и Мия Бергман. А по оръжието на убийствата имаше нейни отпечатъци…

Залаченко или човекът, когото бе изпратил да му свърши работата, естествено, нямаше как да знае, че тя е открила револвера в кутията в чекмеджето на бюрото на Бюрман и го е пипала. Това беше чиста случайност, но Лисбет още от началото подозираше, че има връзка между Бюрман и Зала.

Въпреки това нещо не се връзваше. Тя се замисли и се опита да пренареди парчетата от пъзела.

Имаше само едно логично заключение.

Бюрман.

Бюрман я бе проучвал детайлно. Бе открил връзката между нея и Залаченко. И се беше обърнал към Залаченко.

Разполагаше с филм, който показваше как Бюрман я изнасилва. С това го държеше в шах. Бюрман вероятно си е въобразявал, че Залаченко може да принуди Лисбет да му разкрие къде го държи.

Тя скочи от прозореца, отвори чекмеджето на бюрото си и извади компактдиска. Бе го надписала „Бюрман“ с флумастер. Дори не го държеше в кутийка. Не го бе и гледала, след като го показа на Бюрман преди две години. Подържа го в ръка, след което отново го прибра в чекмеджето.

Бюрман беше идиот. Ако се бе държал прилично, щеше да го остави на мира, стига да успееше да отмени попечителството. Залаченко никога нямаше да го остави да се измъкне. Бюрман завинаги щеше да се превърне в негово вярно куче. Подобаващо наказание.

Мрежата на Залаченко. Някое от звената й водеше до МК „Свавелшьо“.

Русият великан.

Той бе ключът.

Трябваше да го открие и да го принуди да й разкрие местонахождението на Залаченко.

Запали нова цигара и се загледа в цитаделата край Шепсхолмен. След това плъзна поглед към влакчето на ужасите в увеселителния парк „Грьона Лунд“. Изведнъж си каза на висок глас, имитирайки герой на филм, който бе гледала някога по телевизията:

— Daaaddyyyy, I am coming to get yooooou^[1].

Ако някой я бе чул, щеше да реши, че е напълно луда. В седем и половина пусна телевизора си, за да чуе последните новини от преследването на Лисбет Саландер. Преживя най-големия шок в живота си.

 

 

Бублански успя да се свърже с Ханс Фасте по мобилния телефон малко след осем вечерта. Не си размениха никакви любезности. Бублански не го попита къде е бил, а вместо това хладно го информира за случилото се през деня.

Фасте беше в шок.

Циркът в полицията му бе дошъл в повече и той бе постъпил както никога досега, докато е на работа. В яда си бе отишъл в центъра. След известно време си изключи телефона, седна в ресторанта на Централна гара и изпи две бири, докато се тресеше от яд.

След това се прибра, взе душ и заспа.

Имаше нужда от сън.

Събуди се навреме, за да чуе централната емисия новини по държавната телевизия и зяпна от изумление, докато слушаше анонса. Гроб в Нюкварн. Лисбет Саландер е простреляла президента на МК „Свавелшьо“. Гонитба през южните предградия. Кръгът се стесняваше.

Включи си телефона.

Проклетият Бублански му се обади почти веднага и му съобщи, че разследването е поело в друга посока, като официално се работи върху нова версия за друг извършител, и още, че Фасте трябва да смени Йеркер Холмберг на местопрестъплението край Нюкварн. Преди самата развръзка на случая Саландер Фасте щеше да събира фасове в гората, докато другите я преследват.

Какво общо имаше МК „Свавелшьо“ с всичко това?

Ами ако проклетата лесбийка Мудиг излезеше права?

Не бе възможно.

Трябваше да е Саландер.

Искаше той да я залови. Толкова много искаше да я залови, че ръцете го заболяха, докато стискаше мобилния си телефон.

 

 

Микаел ходеше напред-назад пред прозореца в малката болнична стая. Наближаваше седем и половина вечерта. Бяха говорили неспирно почти час.

— Седнете, преди да си изтъркате подметките — рече Палмгрен.

Микаел седна.

— Всички тези тайни — поде журналистът. — Нищо не разбирах, преди да ми разкажете за миналото на Залаченко. Бях виждал единствено докладите за Лисбет, които постановяваха, че страда от психическо заболяване.

— Петер Телебориан.

— Явно има някаква договорка с Бьорк. Сигурно си сътрудничат.

Микаел се замисли. Каквото и да се случеше, Петер Телебориан щеше да се превърне в обект на журналистическо разследване.

— Лисбет ми каза да стоя настрана от него. Каза ми и че е зъл.

Холгер Палмгрен го погледна строго.

— Кога го е казала?

Микаел замлъкна. После се усмихна и погледна Палмгрен.

— Още тайни. По дяволите! Влязох във връзка с нея, докато се криеше. Чрез компютъра ми. Изпращаше ми кратки кодирани съобщения, но през цялото време ме е насочвала накъдето трябва.

Холгер Палмгрен въздъхна.

— А вие, естествено, не сте разказали на полицията.

— Не. Не точно.

— Официално не сте разказали и на мен. Много е добра с компютрите.

„Не можеш да си представиш колко.“

— Вярвам силно, че все някой ден ще си стъпи на краката. Може в момента да й е трудно, но тя е боец.

„Не й е особено трудно. Все пак открадна почти три милиарда крони. Няма да умре от глад. И тя като Пипи Дългото чорапче си има сандък със злато.“

— Това, което не мога да разбера напълно — продължи Микаел, — е защо не сте направили нищо през всичките тези години.

Холгер Палмгрен отново въздъхна. Бе неописуемо тъжен.

— Провалих се — рече той. — Когато приех да съм неин попечител, гледах на нея като на поредното момиче с проблеми. Грижел съм се за дузини такива деца. Случаят й ми бе възложен от Стефан Бродхенсшьо, докато бе шеф на социалните. По това време тя вече лежеше в „Санкт Стефан“ и аз дори не се срещнах с нея през първата година. Говорих няколко пъти с Телебориан и той ми обясни, че тя страда от психоза и че получава възможно най-доброто лечение. Аз, разбира се, му повярвах. След това разговарях и с Йонас Берингер, който бе шеф на болницата по същото време. Не мисля, че е имал нещо общо с цялата история. Проучи случая й по моя молба и двамата се разбрахме да се опитаме да я върнем обратно в обществото с помощта на приемни родители. Тогава беше на петнайсет.

— И вие сте я подкрепяли през годините.

— Недостатъчно. Започнах да се боря за нея след епизода в метрото. До този момент вече я бях опознал и много я харесвах. Беше силна. Успях да се преборя с иска за въдворяването й в психиатрията. Компромисът бе да бъде обявена за лице, което не е в състояние да се грижи само за себе си, и аз да стана неин попечител.

— Едва ли Бьорк е можел да повлияе върху решението на съда. Това не би останало незабелязано. Той е искал да я държи заключена и се е опитвал да я очерни посредством докладите на лекари като Телебориан, като се е надявал, че съдът ще вземе единственото логично решение. Вместо това обаче те са застанали на ваша страна.

— Никога не съм смятал, че трябва да бъде под попечителство. Но ако трябва да съм честен, не направих почти нищо, за да променя нещата. Трябваше да предприема по-сериозни действия по-рано. Аз обаче страшно много харесвах Лисбет… И все го отлагах. Носех твърде много дини под една мишница. А после се разболях.

Микаел кимна.

— Не мисля, че имате основание да се самообвинявате. Всъщност сте един от малкото хора, които са я подкрепяли през годините.

— Проблемът бе, че така и не разбрах, че е трябвало да реагирам. Лисбет беше мой клиент, но не ми бе казала нищо за Залаченко. След излизането й от „Санкт Стефан“ й трябваха доста години, преди да започне поне малко да ми вярва. Едва след края на процеса ми направи впечатление, че постепенно започва да общува с мен повече, отколкото предполагаха деловите ни отношения.

— Как стана така, че ви е разказала за Залаченко?

— Предполагам, че накрая въпреки всичко е започнала да ми вярва. Освен това на няколко пъти подхващах разговор с нея за отменянето на попечителството. Мисли над предложението ми няколко месеца. Накрая ми се обади и поиска да се видим. Бе взела решение. Разказа ми за Залаченко и нейната версия защо се е получило така.

— Разбирам.

— Предполагам, разбирате, че ми беше доста трудно да смеля информацията. Тогава започнах да се ровя в историята. Не можах да открия Залаченко дори в регистъра. Беше ми трудно да преценя дали не си измисля.

— След като сте получили удар, за неин попечител е определен Бюрман. Едва ли е случайно.

— Не, не знам дали някога ще успеем да го докажем, но предполагам, че ако се разровим достатъчно надълбоко, ще разберем… кой е получил след Бьорк задачата да оправя бакиите на Залаченко.

— Разбирам защо Лисбет категорично отказва да разговаря с психолози и с представители на властта — рече Микаел. — Всеки път, когато е решавала да го стори, нещата само са се влошавали. Опитала се е да обясни на дузина възрастни какво се е случило, но никой не е искал да я чуе. Сама се е помъчила да спаси живота на майка си и да я защити от един психопат. Накрая е направила единственото, което й е оставало. А вместо да я похвалят, я затварят в лудница.

— Не е толкова просто. Надявам се, разбирате, че Лисбет не е напълно нормална — рече Палмгрен остро.

— Какво имате предвид?

— Знаете за проблемите в детството й и през училищните години.

— Бяха описани във всеки ежедневник. И аз щях да имам проблеми в училище, ако растях в подобна среда.

— Проблемите й далеч не се изчерпват с поведението и провиненията й в училище. Прочел съм всички психиатрични експертизи, но никоя от тях не поставя диагноза. Въпреки това смятам, че ще се съгласите с мен — Лисбет Саландер не е като останалите хора. Играли ли сте шах с нея някога?

— Не.

— Притежава фотографска памет.

— Знам. Разбрах го, докато общувах с нея.

— Добре. Тя обожава загадки. Веднъж, когато ме посети на Коледа, я подмамих да реши няколко задачи от тест за интелигентност на „Менса“. Бяха от типа, при който са представени пет символа, които си приличат, и трябва да откриете шестия.

— Ясно.

— Аз самият също се бях пробвал и бях отговорил правилно на около половината въпроси. А си блъсках главата над тях в продължение на две вечери. Тя само погледна листовете и отговори правилно на всеки въпрос.

— Така е — рече Микаел. — Лисбет е много специално момиче.

— Изключително трудно й е да взаимодейства с останалите хора. Предположих, че страда от синдром на Аспергер^[2] или нещо подобно. Ако прочетете клиничната картина на пациенти с поставена диагноза синдром на Аспергер, ще откриете неща, които с пълна сила се отнасят за Лисбет, но има също толкова пункта, по които тя се отличава от тях.

Замлъкна за момент.

— Тя не представлява никаква опасност за хора, които не я закачат и се отнасят с уважение към нея.

Микаел кимна.

— Но без съмнение е склонна към насилие — рече Палмгрен тихо. — Ако бъде провокирана или се почувства застрашена, може да реагира изключително яростно.

Микаел отново кимна.

— Въпросът е какво да правим оттук нататък — рече Холгер Палмгрен.

— Ще открием Залаченко — отвърна Микаел.

В този миг Сиварнандан почука на вратата.

— Надявам се, че не ви прекъсвам, но ако се интересувате от Лисбет Саландер, трябва да включите телевизора и да гледате новините по националната телевизия.