Стиг Ларшон
Момичето, което си играеше с огъня (27)

Глава двайсет и шеста
Сряда, 6 април

Криминален инспектор Ян Бублански беше в много лошо настроение, когато посрещна Соня Мудиг на паркинга пред болница „Сьодра“ малко преди седем. Микаел Блумквист го бе събудил по телефона. В хода на разговора разбра, че през нощта се е случило нещо драматично, и на свой ред събуди Мудиг. Срещнаха се с Блумквист при входа и го последваха до стаята на Паоло Роберто.

На Бублански му бе трудно да асимилира всички детайли, но постепенно прие факта, че Мириам Ву е била отвлечена и Паоло Роберто е пребил похитителя. Макар че, ако се вгледаше човек в лицето му, трудно можеше да каже кой кого е пребил. Що се отнася до Бублански, събитията от изминалата нощ усложняваха допълнително разследването по случая на Лисбет Саландер. Нищо, свързано с този случай, не беше нормално.

Соня Мудиг зададе първия конкретен въпрос, като попита как Паоло Роберто се е забъркал в цялата история.

— С Лисбет Саландер сме добри приятели.

Бублански и Мудиг се спогледаха озадачено.

— Откъде я познавате?

— Боксира се с мен на тренировките.

Бублански втренчи поглед някъде в стената зад Паоло Роберто. Соня Мудиг изведнъж изхихика неуместно. Наистина нищо в този случай не бе нормално и просто. Постепенно записаха всички важни факти.

— Бих искал да отбележа някои неща — рече Микаел Блумквист сухо.

Те го погледнаха.

— Първо, човекът, който е карал микробуса, очевидно е този, който нападна Лисбет Саландер на абсолютно същото място на Лундагатан. Висок рус мъж с конска опашка и бирено коремче. Нали?

Бублански кимна.

— Второ. Целта на отвличането е била да принудят Мириам Ву да им каже къде се крие Лисбет Саландер. Следователно двамата блондини преследват Саландер поне от една седмица преди убийството. Схващате ли?

Мудиг кимна.

— Трето. След като в тази история има забъркани и други лица, то Лисбет Саландер не е единственият „убиец психопат“, за какъвто беше нарочена.

Нито Бублански, нито Мудиг казаха нещо.

— Едва ли може да се твърди, че мъжът с конската опашка е член на лесбийска сатанинска лига.

Мудиг се усмихна леко.

— И накрая, мисля, че цялата история е свързана с мъж на име Зала. Даг Свенсон се беше съсредоточил изключително върху него през последните две седмици. Съответната информация се намира в компютъра му. Даг Свенсон свързва Зала с убийството на една проститутка, на име Ирина Петрова, в Сьодертеле. Аутопсията е показала, че е била подложена на жесток побой. Толкова жесток, че минимум две от нараняванията са били смъртоносни. В доклада на съдебния лекар не е било посочено с какво оръжие е пребита, но раните са били подобни на тези на Мириам Ву и Паоло. Може да се окаже, че са дело на един рус великан.

— Ами Бюрман? — попита Бублански. — Да речем, че някой може и да е искал да запуши устата на Даг Свенсон. Но кой би убил попечителя на Лисбет Саландер?

— Не знам. Не всички парчета от пъзела са по местата си, но трябва да съществува някаква връзка между Бюрман и Зала. Това е единственото логично обяснение. Какво ще кажете да насочите мислите си в друга посока? Ако Лисбет Саландер не е виновна, то някой друг е извършил убийствата. Мисля, че престъпленията са свързани с търговията със секс робини. А Саландер по-скоро би умряла, отколкото да се забърка в нещо подобно. Казах ви, че е крайна моралистка.

— Каква е в такъв случай ролята й?

— Не знам. Свидетел? Противник? Може просто да е отишла до Еншеде, за да предупреди Даг и Мия, че животът им е в опасност. Не забравяйте, че е изключително добра в проучванията.

 

 

Бублански задейства машината. Позвъни в полицейското управление на Сьодертеле и им предостави описанието на пътя до склада, което му бе дал Паоло Роберто. Помоли ги да търсят изоставено складово помещение малко след езерото Унгерн, в североизточна посока. След това се обади на инспектор Йеркер Холмберг — той живееше във Флемингсберг и следователно се намираше най-близо до Сьодертеле — и го помоли по възможно най-бързия начин да се присъедини към екипа от полицията в Сьодертеле и да им помогне при огледа на местопрестъплението.

Йеркер Холмберг му позвъни след около час. Точно бе пристигнал на мястото на престъплението. Полицаите от Сьодертеле не бяха имали никакъв проблем да открият въпросния склад. Той бе изгорял заедно с двете прилежащи постройки за съхранение на багаж и пожарникарите се опитваха да изгасят тлеещите останки. Две захвърлени туби с бензин свидетелстваха, че става въпрос за умишлен палеж.

Бублански бе обзет от разочарование, граничещо с ярост.

Какво, по дяволите, се случваше? Кой бе русият великан? Коя всъщност беше Лисбет Саландер? И защо не можеха да я открият?

Ситуацията се усложни още повече, когато прокурор Ричард Екстрьом се появи на срещата в девет часа сутринта. Бублански информира за драматичното развитие на събитията от сутринта и предложи приоритетите на разследването да бъдат преразгледани поради множеството мистериозни случки, внасящи неяснота във версията, по която се работеше в момента.

Разказът на Паоло Роберто потвърждаваше категорично историята на Микаел Блумквист за нападението над Лисбет Саландер на Лундагатан. Това намаляваше вероятността убийствата да са извършени от сама жена психопат в пристъп на лудост. Оттук обаче не следваше, че подозренията срещу Лисбет Саландер ще изчезнат — трябваше например да се обясни защо пръстовите й отпечатъци се намират върху оръжието на убийствата. Новата информация все пак означаваше, че разследващите трябва сериозно да обмислят възможността извършителят да е друг. В такъв случай съществуваше една-единствена хипотеза — теорията на Микаел Блумквист, че убийствата са свързани с разкритията за търговията със секс робини, които Даг Свенсон е възнамерявал да направи. Бублански очерта три основни пункта.

Най-важната задача за деня бе да идентифицират огромния рус мъж и съучастника му с конската опашка, които бяха отвлекли и пребили Мириам Ву. Огромният рус мъж имаше запомнящ се външен вид и следователно би трябвало лесно да могат да го открият.

Кърт Свенсон ги отрезви, като им припомни, че Лисбет Саландер също има запомнящ се външен вид и че полицията я издирва от почти три седмици, без да има ни най-малка представа къде се намира.

Втората задача предполагаше ръководещите разследването да съставят екип, който активно да се заеме със списъка с клиенти на проститутки от компютъра на Даг Свенсон. Имаше само един организаторски проблем. Разследващите разполагаха с иззетия от „Милениум“ компютър и zip дисковете, в които бе копирана информацията от лаптопа му. Те обаче съдържаха дългогодишни проучвания и буквално хиляди страници материали, така че щеше да отнеме дълго време да ги каталогизират и да се запознаят с тях. Групата щеше да има нужда от подкрепление и Бублански определи Соня Мудиг за неин ръководител.

Третата задача бе да проучат мъж на име Зала. В това отношение разследващият екип щеше да поиска подкрепление от специалния отдел за разследвания, свързани с организираната престъпност, отдел, който според наличната информация няколко пъти се бе сблъсквал с въпросното име. Възложи тази задача на Ханс Фасте.

Накрая бе определено Кърт Свенсон да организира издирването на Лисбет Саландер от този момент нататък.

Отчетът на Бублански отне шест минути, но породи едночасово обсъждане. Ханс Фасте бе яростен противник на начина, по който Бублански ръководеше разследването, и не криеше отношението си. Това изненада Бублански. Той никога не бе харесвал особено Ханс Фасте, но го имаше за компетентен полицай.

Ханс Фасте смяташе, че разследването трябва да остане фокусирано върху Лисбет Саландер въпреки допълнителната информация. Според него уликите срещу Саландер бяха толкова силни, че нямаше никакво основание в настоящия момент да започват да работят над версии за друг извършител.

— Това са глупости. Говорим за склонна към насилие психопатка, чието състояние се влошава все повече през годините. Да не би наистина да мислиш, че всички доклади на психиатрията и на „Съдебна медицина“ са шега работа? Освен това съществуват доказателства, че е присъствала на местопрестъплението. Разполагаме с улики, че проституира. А пък в банковата й сметка има огромна недекларирана сума.

— Знам всичко това.

— Последователка е на някакъв лесбийски секс култ. Мога да се обзаложа, че тая лесбийка Сила Норен знае повече, отколкото признава.

Бублански повиши тон.

— Фасте! Престани. Напълно си обсебен от хомосексуалната страна на въпроса. Не е професионално.

Веднага съжали, че го каза пред целия екип, вместо да поговори насаме с Фасте. Прокурор Екстрьом прекъсна караницата им. Изглеждаше объркан и не знаеше чия страна да избере. Накрая подкрепи Бублански — да пренебрегне мнението му би означавало да му отнеме ръководството на разследването.

— Ще следваме решенията на Бублански.

Бублански погледна към Сони Буман и Никлас Ериксон от „Милтън Секюрити“.

— Разбирам, че можем да разчитаме на услугите ви още три дни и ще трябва да се възползваме максимално от този шанс. Буман, ще помагаш на Кърт Свенсон в преследването на Лисбет Саландер. Ериксон, ти продължаваш с Мудиг.

Екстрьом помисли малко и вдигна ръка точно когато всички се канеха да си тръгнат.

— Само още едно нещо. Ще си мълчим за случилото се с Паоло Роберто. Медиите ще полудеят, ако още едно известно лице се окаже замесено в разследването. Тоест не искам и дума да споменавате за това извън стените на тази стая.

 

 

Соня Мудиг спря Бублански веднага след срещата.

— Изпуснах си нервите с Фасте. Постъпих непрофесионално — рече Бублански.

— Знам как се чувстваш — усмихна се тя. — Започнах да преглеждам съдържанието на компютъра на Свенсон още в понеделник.

— Знам. Докъде си стигнала?

— Има дузина варианти на ръкописа му, огромно количество материали от проучвания, а и ми е трудно да преценя кое е важно и кое не. Ще ми отнеме няколко дни само да отворя и прегледам всички документи.

— Ами ако включиш Никлас Ериксон?

Соня Мудиг се колебаеше. След това се обърна и затвори стаята на кабинета на Бублански.

— Честно казано… Не че искам да го клеветя зад гърба му, но не ми помага особено.

Бублански сбърчи чело.

— Казвай.

— Не знам, той не е бил полицай като Буман. Говори сума ти глупости. Има почти същото отношение към Мириам Ву като Ханс Фасте и не проявява никакъв интерес към разследването. Не съм сигурна на сто процента, но ми се струва, че не харесва особено Лисбет Саландер.

— Как така?

— Имам чувството, че са имали някакъв конфликт.

Бублански кимна бавно.

— Жалко. Буман се държи съвсем нормално, но всъщност не ми допада особено, че в разследването участват външни лица.

Соня Мудиг кимна.

— Какво ще правим?

— Ще трябва да работиш с него до края на седмицата. Армански е заявил, че ще се откажат, ако няма резултат. Захващай се с материалите на Свенсон и не разчитай на помощ от друг.

 

 

Работата на Соня Мудиг по материалите на Даг Свенсон бе прекъсната само след четирийсет и пет минути поради отстраняването й от разследването. Внезапно я повикаха в кабинета на Екстрьом. Бублански вече беше там. И двамата мъже бяха с почервенели лица. Журналистът на свободна практика Тони Скала точно бе пуснал новината, че Паоло Роберто е спасил лесбийката със садомазохистични наклонности Мириам Ву от някакъв похитител. Статията му съдържаше редица детайли, известни единствено на работещите по разследването полицаи. Текстът бе формулиран така, сякаш полицията възнамерява да повдигне обвинения срещу Паоло Роберто за нанасяне на тежки телесни повреди.

Екстрьом вече бе получил няколко позвънявания от журналисти, които искаха информация за ролята на боксьора. Той се намираше почти в състояние на афект, когато обвини Соня Мудиг, че е разкрила секретната информация. Мудиг веднага отхвърли обвиненията, но напразно. Екстрьом искаше да я отстрани от разследването. Бублански беше бесен и категорично застана на страната на Мудиг.

— Соня твърди, че не е издавала информация на медиите. Това ми е достатъчно. Лудост е да свалим опитен полицай, който е навътре в случая.

В отговор на това Екстрьом изрази открито недоверието си към Соня Мудиг. Накрая Екстрьом седна на бюрото си и се намуси. Решението му бе окончателно.

— Мудиг, не мога да докажа, че изнасяш информация, но ти нямам никакво доверие по отношение на разследването. Отстранена си от него, считано от днес. Вземи си отпуска до края на седмицата. В понеделник ще получиш нови задачи.

Мудиг нямаше избор. Кимна и тръгна към вратата. Бублански я спря.

— Соня, отбележи, че не вярвам ни най-малко на тези обвинения и напълно ти се доверявам. Но не аз решавам в случая. Отбий се в кабинета ми, преди да си тръгнеш.

Тя кимна. Екстрьом се разгневи още повече. А и цветът на лицето на Бублански будеше безпокойство.

 

 

Соня Мудиг веднага се върна в стаята, където двамата с Никлас Ериксон работеха с компютъра на Даг Свенсон. Беше ядосана и й се плачеше. Ериксон я погледна и забеляза, че нещо не е наред, но не каза нищо. Тя не му обърна внимание. Седна на бюрото си и се втренчи в празното пространство пред себе си. В стаята настъпи тежка тишина.

Накрая Ериксон се извини, че трябва да отиде до тоалетната. Попита я дали иска кафе, но тя поклати глава.

Когато Ериксон излезе от стаята, Соня Мудиг се изправи и си облече якето. Взе дамската си чанта и отиде в кабинета на Бублански. Той й посочи да седне в стола за посетители.

— Соня, няма да оставя този въпрос неразрешен, докато Екстрьом не отстрани и мен. Не приемам решението му и няма да го подмина току-така. Ще продължиш да работиш с разследването по мое нареждане. Разбрано?

Тя кимна.

— Няма да се прибираш, нито пък ще си вземаш отпуска до края на седмицата. Нареждам ти да отидеш до редакцията на „Милениум“ и да си поговориш с Микаел Блумквист. След това просто ще го помолиш да ти помогне с материалите на твърдия диск на Даг Свенсон. В „Милениум“ разполагат с тяхно копие. Ще спестим много време, ако разполагаме с човек, който е запознат с тях и може да каже кое е важно и кое не.

Соня Мудиг си отдъхна малко.

— Не съм казала нищо на Никлас Ериксон.

— Аз ще се погрижа за него. Ще го прикрепя към Кърт Свенсон. Виждала ли си Фасте?

— Не. Той си тръгна веднага след края на срещата.

Бублански въздъхна.

 

 

Микаел Блумквист напусна болницата към осем часа сутринта. Даде си сметка, че е спал твърде малко, а трябва да е в кондиция на следобедната среща с Гунар Бьорк в Смодаларьо. Съблече се, нави будилника за десет и половина и поспа два часа, от които определено имаше нужда. Изкъпа се, обръсна се, облече си чиста риза и излезе. Точно минаваше покрай площад Гюлмарсплан, когато Соня Мудиг му се обади на мобилния телефон и му каза, че би искала да разговаря с него. Микаел й обясни, че е зает и няма възможност да се види с нея. Тя му обясни какво иска и той я насочи към Ерика Бергер.

Соня Мудиг отиде в редакцията на „Милениум“. Огледа Ерика Бергер и установи, че тази самоуверена и леко авторитарна дама с трапчинки и късо подстриган рус бретон й харесва. Напомняше й леко на една поостаряла Лора Палмър от „Туин Пийкс“. Зачуди се дали и Ерика Бергер не е лесбийка, което реално нямаше никаква връзка с посещението й. Само Ханс Фасте смяташе, че всички дами с отношение към разследването имат подобни сексуални предпочитания. После си спомни, че е чела някъде за брака на Ерика Бергер с художника Грегер Бакман. Ерика изслуша молбата й да й бъде оказана малко помощ при преглеждането на материалите от твърдия диск на Даг Свенсон. Изглеждаше притеснена.

— Има само един проблем — рече Ерика Бергер.

— Обяснете ми какъв е той — помоли Соня Мудиг.

— Не че не искаме да помогнем на полицията да разкрие убийствата. А и вие разполагате с всички материали, които се съхраняват в компютъра на Даг Свенсон. Става въпрос за етична дилема. Медиите не се сработват добре с полицията.

— Повярвайте ми, тази сутрин го разбрах — усмихна се Соня Мудиг.

— Как така?

— Не е важно. Просто споделих лично наблюдение.

— Добре. За да запазят обективността си, медиите трябва да стоят на разстояние от властите. Журналисти, които се мотаят в полицията и помагат на служителите на реда, накрая се превръщат в техни момчета за всичко.

— Срещала съм няколко такива — рече Мудиг. — Ако съм разбрала правилно нещата, обратното също е вярно и има полицаи, които определено обслужват медиите.

Ерика Бергер се разсмя.

— Така е. За жалост трябва да призная, че „Милениум“ чисто и просто не може да си позволи подобна скъпоплатена журналистика. В конкретния случай обаче не искате да разпитате някой от служителите ни, за което бихме се отзовали без какъвто и да било протест, а ни молите да подпомогнем активно полицейското разследване, като ви предоставим свои журналистически материали.

Соня Мудиг кимна.

— Има две гледни точки. От една страна, става въпрос за убийството на един от сътрудниците на вестника и ние, разбира се, правим всичко възможно, за да ви помогнем. От друга страна обаче, има документи, които не бихме могли да предоставим на полицията. Става въпрос за нашите източници.

— Мога да проявя разбиране и да обещая да не разкривам източниците ви. Не се интересувам от тях.

— Не става въпрос за вашата честност или за това доколко ви вярваме. Просто не съществуват обстоятелства, при които бихме разкрили самоличността на източниците си.

— Добре.

— Има и още нещо. Ние правим собствено разследване на убийствата, което би могло да се определи като журналистическа работа. В това отношение съм готова да предоставя информация на полицията, когато разполагаме с нещо готово за печат, но не и преди това.

Ерика Бергер сбърчи чело и се замисли. Накрая каза:

— Но не бих могла да си простя, ако не ви помогна. Ще направим следното… Ще работите с нашата сътрудничка Малин Ериксон. Тя е напълно запозната с материала и може да определи докъде да се простре помощта й. Ще й възложа да ви помогне с книгата на Даг Свенсон, с чието копие разполагате. Целта й ще бъде да ви сътрудничи, за да съставите списък на потенциалните заподозрени.

 

 

Ирене Несер нямаше абсолютно никаква представа за драматичните събития от изминалата нощ, когато се качи на влака от станция Сьодра към Сьодертеле. Бе облечена в кожено яке със средна дължина, тъмен панталон и изискан червен плетен пуловер. Носеше очила, които вдигна над челото си.

След като пристигна в Сьодертеле, се разходи до офиса на автобусна компания „Стренгенсбусен“ и си купи билет до Сталархолмен за малко след единайсет часа. Намираше се на спирка, около която не се виждаха никакви сгради. Представи си мислено географската карта на местността. Езерото Меларен бе на няколко километра в североизточна посока, а теренът бе застроен с вили и къщи, в които се живееше целогодишно. Недвижимият имот на адвокат Бюрман се намираше в една вилна зона на около три километра от спирката. Изпи глътка вода от пластмасова бутилка и продължи напред. Пристигна до набелязаната цел след около четирийсет и пет минути.

Като за начало обиколи района и огледа съседските къщи. До тази отдясно имаше около сто и петдесет метра. Беше празна. Отляво хижата на Бюрман граничеше с дере. Мина покрай две вили, преди да стигне до няколко скупчени къщи, където забеляза човешко присъствие — един прозорец беше отворен и се чуваше звукът от включено радио. Оттук до хижата на Бюрман имаше триста метра. Следователно можеше да работи сравнително необезпокоявана.

Бе взела ключовете от апартамента му, така че можа без проблем да отключи външната врата. Веднага след това отвори един от прозорците, откъдето можеше да избяга, в случай че изникнеше някаква неприятност. Под неприятност разбираше неочакваното посещение на някой полицай в къщата.

Лятната хижа на Бюрман представляваше стара и сравнително малка постройка с всекидневна, спалня и малък бокс с течаща вода. Тоалетната бе на двора. За трийсет минути огледа всички шкафове, гардероби и чекмеджета. Не откри абсолютно нищо, свързано с нея или Зала.

Накрая излезе на двора и огледа тоалетната и един навес за дърва. Там не намери нито документация, нито нещо ценно. Пътуването й се оказваше напразно.

Седна на площадката пред къщата, пийна малко вода и изяде една ябълка.

Когато се върна вътре, за да затвори прозореца, спря в антрето и се загледа в една еднометрова алуминиева стълба. Отново отиде във всекидневната и внимателно огледа дървения таван. Отворът за тавана едва се забелязваше между две греди. Донесе стълбата, отвори капака и веднага откри пет папки с формат А4.

 

 

Русият великан бе притеснен. Нещата съвсем се бяха объркали, а катастрофалните събития се редуваха едно след друго.

Сандстрьом се бе обадил на братята Ранта. Ужасен им бе докладвал, че Даг Свенсон планира да публикува разобличителен репортаж за посещенията му при проститутките и за братята Ранта. Това само по себе си не бе кой знае какъв проблем. Русият великан не се интересуваше, че медиите възнамеряват да разобличат Сандстрьом, а братята Ранта можеха да се покрият за известно време. Те така и сториха, като се качиха на ферибота „Балтик стар“ и прекосиха Балтийско море, за да се отправят на дълга почивка. Бе малко вероятно целият шум да доведе до съдебни дела, но даже и да се случеше най-лошото, щяха някак да се измъкнат. Това беше един от рисковете на професията.

Но Лисбет Саландер бе успяла да избяга от Маге Лундин. Това беше напълно непонятно, като се има предвид, че тя бе като порцеланова кукла в сравнение с него, а цялата му задача бе просто да я напъха в колата и да я докара до склада на юг от Нюкварн.

След това Сандстрьом бе посетен за втори път от Даг Свенсон, който вече бил по петите на Зала. Това напълно променяше нещата. Паниката на Бюрман и ровенето на Даг Свенсон представляваха потенциална опасност.

Аматьорът е гангстер, който не е готов да приеме последствията. Бюрман беше пълен аматьор. Русият великан бе посъветвал Зала да не се захваща с Бюрман, но Лисбет Саландер привличаше Зала с неустоима сила. Зала мразеше Саландер. Поведението му бе напълно ирационално. Беше напълно обсебен от нея.

По някаква случайност русият великан се намираше в дома на Бюрман вечерта, когато Даг Свенсон му се обади. Същият проклет журналист, който вече бе създал проблеми на Сандстрьом и братята Ранта. Великанът се отби у адвоката, за да го успокои или заплаши (според ситуацията) във връзка с неуспешния опит за отвличане на Лисбет Саландер. След обаждането на Свенсон Бюрман изпадна в неконтролируема паника. И постъпи необяснимо глупаво. Пожела да се оттегли.

На всичкото отгоре извади каубойския си пистолет, за да го заплаши. Русият великан го погледна учудено и му отне пистолета. Така или иначе носеше ръкавици и нямаше да остави отпечатъци. Всъщност Бюрман не му бе оставил друга възможност с откаченото си поведение.

Бюрман, разбира се, знаеше кой е Зала. Това го превръщаше в тежест. Не можеше да си обясни защо бе накарал Бюрман да се съблече, освен може би защото изобщо не го харесваше и искаше да му го покаже. Изуми се, когато видя татуировката на корема му: АЗ СЪМ САДИСТИЧНА СВИНЯ, ОТРЕПКА И ИЗНАСИЛВАЧ.

За един кратък миг дори изпита съжаление към Бюрман. Той бе пълен идиот. Русият великан обаче работеше в бранш, където подобни неадекватни чувства не биваше да пречат на дейността му. Затова го заведе в спалнята, накара го да застане на колене и използва възглавница вместо заглушител.

Отдели пет минути, за да претърси апартамента на Бюрман и да провери дали има нещо, което да го свързва със Зала. Откри единствено номера на собствения си мобилен телефон. За всеки случай прибра и мобилния на Бюрман.

Даг Свенсон бе следващият проблем. Ако откриеха Бюрман мъртъв, Даг Свенсон веднага щеше да позвъни в полицията. Щеше да им разкаже, че адвокатът е застрелян само няколко минути след като той му се е обадил и е разпитвал за Зала. Не се искаше голяма фантазия, за да разбере човек, че Зала щеше да стане обект на засилено внимание.

Русият великан се смяташе за умен, но изпитваше огромен респект към почти зловещото стратегическо мислене на Зала.

Работеха заедно от близо дванайсет изключително успешни години и русият великан почиташе Зала почти като свой ментор. Можеше часове наред да слуша как Зала му говори за човешката природа и нейните слабости и за това как човек би могъл да се възползва от тях за собствена изгода.

Изведнъж обаче бизнесът им се бе оказал в опасност. Нещата бяха тръгнали на зле.

От дома на Бюрман веднага се отправи към Еншеде и паркира бялото волво на три пресечки от дома на Свенсон. За негов късмет входната врата бе открехната. Качи се горе и позвъни на вратата с табелка Свенсон-Бергман.

Нямаше време да претърсва апартамента или да търси документи. Изстреля два куршума — вътре имаше и една жена. След това взе компютъра на Даг Свенсон от масата в дневната, врътна се и слезе по стълбите, отиде до колата си и напусна Еншеде. Малко се издъни, като изпусна пистолета на стълбите, докато се опитваше да крепи компютъра и едновременно с това вадеше ключовете за колата си, за да спести време. Спря за една десета от секундата, но пистолетът се хлъзна надолу по стълбите към мазето и той реши, че ще загуби твърде много време, ако се върне да го прибере. Съзнаваше, че има лесно запомнящ се външен вид. Затова трябваше да изчезне от мястото, преди да бъде забелязан, това бе най-важното в случая.

Зала бе скастрил русия великан заради изпуснатия пистолет, но нещата се развиха благоприятно за тях. Останаха поразени, когато полицията внезапно погна Лисбет Саландер. Случайната загуба на пистолета на практика се бе оказала чист късмет.

За жалост това водеше до нов проблем. Саландер бе последното слабо звено. Познаваше и Бюрман, и Зала. Лесно щеше да събере две и две. Когато със Зала обсъдиха положението, се оказа, че са на едно и също мнение по въпроса. Трябваше да очистят Саландер и да я заровят някъде. Идеалният вариант беше тялото й никога да не бъде открито. След време разследването на убийствата щеше да бъде пратено в архива да събира прах.

Предположиха, че Мириам Ву може да ги отведе до Саландер. Но нещата се объркаха. За пореден път. Паоло Роберто. Как бе възможно именно той от всички хора да се появи така внезапно? А според вестниците бил и приятел на Лисбет Саландер.

Русият великан не можеше да дойде на себе си.

След случилото се в Нюкварн бе отишъл до дома на Маге Лундин в Свавелшьо, който се намираше само на стотина метра от МК „Свавелшьо“. Не беше перфектното скривалище, но нямаше кой знае какъв избор, а и трябваше да открие място, където да остане, докато синините по лицето му избледнеят и може незабелязано да напусне Стокхолмския регион. Опипа счупения си нос и цицината на тила. Тя бе започнала да спада.

Смяташе, че е постъпил умно, като се върна при склада и го подпали. Трябваше да разчисти.

Изведнъж обаче го обля студена пот.

Бюрман. Бе го срещнал съвсем набързо само веднъж в някаква лятна къща край Сталархолмен в началото на февруари, когато Зала се съгласи да се погрижи за Саландер. Бюрман имаше папка за Саландер, която великанът бе разлистил набързо. Как бе могъл да го пропусне? Информацията в нея водеше към Зала.

Слезе в кухнята и обясни на Маге Лундин защо по най-бързия възможен начин трябва да замине за Сталархолмен и да предизвика още един пожар.

 

 

През обедната почивка криминален инспектор Бублански се опита да си върне контрола над разследването, което съвсем се бе объркало. Прекара доста време с Кърт Свенсон и Сони Буман, като им помагаше да координират издирването на Лисбет Саландер. Бяха получили нова информация от Гьотеборг и Норшьопинг. Гьотеборг бе изключен почти веднага, но сведенията от Норшьопинг не бяха за подценяване. Информираха колегите си и поставиха под дискретно наблюдение адрес, на който бе забелязано момиче, приличащо на Саландер.

Опита се да проведе дипломатичен разговор с Ханс Фасте, но него го нямаше в управлението, а и не вдигаше мобилния си телефон. След разгорещените страсти по време на сутрешното заседание Фасте бе изчезнал, навъсен като буреносен облак.

След това Бублански отиде при прокурор Ричард Екстрьом, за да се опита да разреши проблема със Соня Мудиг. Разговорът им продължи дълго. Бублански обясняваше защо смята, че отстраняването й от разследването е пълна глупост, но Екстрьом отказваше да го чуе. Тогава реши да изчака до другата седмица, преди отново да повдигне въпроса. Отношенията между двамата ръководители бяха обтегнати до краен предел.

Малко след три следобед Бублански излезе в коридора и видя Никлас Ериксон да напуска стаята на Соня Мудиг, където продължаваше да работи със съдържанието на твърдия диск на Даг Свенсон. Бублански смяташе, че това е напълно излишно занимание, като се има предвид, че вече нямаше истински полицай, който да наблюдава работата на Ериксон и да следи да не изпусне нещо. Реши да го прехвърли в екипа на Кърт Свенсон до края на седмицата.

Преди обаче да успее да му каже нещо, Ериксон изчезна в тоалетната в другия край на коридора. Бублански се почеса по ухото и влезе в кабинета на Соня Мудиг, за да го изчака да се върне. Застана на вратата и се вгледа в празния стол на Мудиг.

След това погледът му се спря върху мобилния телефон на Никлас Ериксон, който лежеше забравен на етажерката зад стола му.

Бублански се поколеба за миг и хвърли поглед към вратата на тоалетната, която все още бе затворена. После импулсивно влезе в стаята, грабна телефона на Ериксон, бързо се върна в кабинета си и затвори вратата. Отвори списъка с повиквания.

В 9,57, само пет минути след края на бурното сутрешно заседание, Никлас Ериксон се бе обадил на номер с код 070^[1]. Бублански вдигна слушалката на стационарния си телефон и го набра. Чу гласа на журналиста Тони Скала.

Бублански затвори и се втренчи в мобилния телефон на Ериксон. След това внезапно се изправи с гневно изражение на лицето. Успя да направи две крачки в посока към вратата, когато телефонът на бюрото му иззвъня. Върна се и изкрещя името си в слушалката.

— Йеркер е. Все още се намирам при склада в Нюкварн.

— Ясно.

— Пожарът е угасен. През последните два часа търсихме улики на местопрестъплението. Полицаите от Сьодертеле доведоха куче, обучено да открива трупове, което да обиколи района в случай, че някой е заровен под руините.

— И?

— В склада не е имало никого. След това направихме кратка пауза, за да може носът на кучето да си почине малко. Водачът му каза, че това е наложително, защото миризмите на опожарено място са много силни.

— Давай по същество.

— Той заведе кучето на разходка и го пусна на известно разстояние от опожарената сграда. Песът надуши труп на около седемдесет и пет метра навътре в гората зад склада. Започнахме да копаем. Преди десет минути открихме човешки крак и една обувка. Прилича на мъжка. Останките бяха заровени относително плитко.

— По дяволите! Йеркер, трябва да…

— Вече поех ръководството на работата по гроба и прекратих разкопаването. Искам да дойдат съдебен лекар и криминолози, преди да продължим.

— Отлична работа, Йеркер.

— Това не е всичко. Преди пет минути песът маркира още едно място на около осемдесет метра от първото.

 

 

Лисбет Саландер си свари кафе на печката на Бюрман, изяде още една ябълка и в продължение на два часа преглежда страница по страница всички материали от проучването за нея, което Бюрман бе извършил. Той бе положил изключително голям труд, за да систематизира информацията, сякаш това му беше страстно хоби. Намерил бе документи, за чието съществуване дори самата тя не подозираше.

Прочете дневника на Холгер Палмгрен със смесени чувства. Бе изписал два черни тефтера с твърди корици. Започнал бе да го води след бягството на петнайсетгодишната Лисбет от дома на вторите й приемни родители, възрастна двойка в Сигтуна. Мъжът беше социолог, а жената — детска писателка. Лисбет остана у тях дванайсет дни, през които откри колко се гордеят с факта, че вършат добро дело, като поемат грижата за нея, и как очакват тя да им е дълбоко благодарна. Чашата преля, когато чу временната си приемна майка гръмко да възхвалява самата себе си пред една съседка и да й изнася цяла реч за това колко е важно някой да се погрижи за проблемните младежи. Всеки път, когато приемната й майка я показваше на познатите си, на Лисбет й се искаше да изкрещи, че не е обект на социален проект. На дванайсетия ден открадна 100 крони от касата за хранителни продукти, качи се на автобуса за Упландс-Весбю, а оттам на влака за Стокхолм. Полицията я откри шест седмици по-късно у един неин чичо по бащина линия.

Чичото беше готин. Осигури й покрив над главата и храна. Не желаеше да му се отплаща с кой знае какво. Единственото, което искаше, бе да я гледа скришом гола. Никога не я докосваше. Лисбет знаеше, че може да бъде определен като педофил, но не го смяташе за заплаха. Възприемаше го като затворен и асоциален човек. Впоследствие изпитваше странно чувство на роднинска привързаност, когато си спомнеше за него. И двамата бяха отхвърлени от обществото.

Накрая някакъв съсед я забеляза и позвъни в полицията. Впоследствие един служител на социалните служби всячески се опитваше да я убеди да обвини чичо си в сексуален тормоз. Тя категорично отказа да признае за каквито и да било неприлични действия от негова страна, а освен това беше на петнайсет и следователно не бе малолетна. Fuck you. След това се намеси Холгер Палмгрен и пое отговорността за нея. Започна да си води дневник в отчаян опит да се пребори със съмненията си. Първите записки бяха от декември 1993-та.

Л. се проявява все повече като най-неконтролируемото дете, с което някога съм работил. Въпросът е дали постъпвам правилно, като се противопоставям на въдворяването й в „Санкт Стефан“. Била е настанявана в две приемни семейства през последните три месеца. Съществува голям риск да пострада, ако продължи да бяга. Скоро трябва окончателно да реша дали да не се откажа от нея и да изискам да бъде поставена под грижите на професионални експерти. Не съм сигурен кое е правилно и кое погрешно. Днес проведохме сериозен разговор.

Лисбет си спомняше всяка дума, произнесена по време на въпросния сериозен разговор. Проведоха го в деня преди Бъдни вечер. Тогава Холгер Палмгрен я прибра в дома си и я настани в стаята за гости. Приготви спагети с кайма за вечеря, след което я отведе до дивана във всекидневната и седна на един фотьойл срещу нея. Мина й беглата мисъл, че може би и Палмгрен иска да я види гола. Вместо това обаче той говори с нея като с възрастен.

Произнесе близо двучасов монолог. Тя не му отговаряше дори когато се обръщаше към нея по име. Палмгрен й обясни как стоят нещата в момента и че трябва да избере между „Санкт Стефан“ и приемно семейство. Обеща й да се опита да открие що-годе нормални приемни родители и държеше тя да приеме избора му. Искаше тя да прекара коледните празници в дома му, за да обмисли на спокойствие бъдещето си. Сама трябваше да избере, но той искаше да чуе решението й най-късно на двайсет и шести декември. Освен това трябваше да му обещае, че ако срещне някакъв проблем, ще се обърне към него, вместо да бяга. След това я прати да си легне и за първи път написа няколко реда в дневника, посветен на Лисбет Саландер.

Заплахата, тоест евентуалната възможност да бъде върната в „Санкт Стефан“ в дните между Коледа и Нова година, я стресна повече, отколкото Холгер Палмгрен можеше да предположи. По време на коледните празници се чувстваше нещастна и следеше подозрително всяка негова стъпка. На двайсет и шести декември той нито започна да й натяква, нито по някакъв начин й показа, че иска да я види гола. Дори напротив, побесня, когато тя демонстративно се разходи без дрехи от гостната му до банята, и затръшна силно вратата на банята. След това тя му даде обещанията, които очакваше да чуе от нея. И повече или по-малко удържа на думата си.

В дневника Палмгрен описваше методично всяка тяхна среща. Понякога му трябваха само три реда, друг път изпълваше няколко страници с размисли. На моменти Лисбет зяпваше от изумление. Палмгрен се оказваше доста по-прозорлив, отколкото бе очаквала. Понякога обясняваше как се е опитала да го излъже и как е прозрял истината.

След това отвори разследването от 1991 година.

И изведнъж всички парчета се наместиха. Имаше чувството, че земята се разлюлява под краката й.

Прочете доклада на съдебния лекар Йеспер Х. Льодерман, в който експертното мнение на д-р Петер Телебориан бе цитирано с особена почит. Льодерман бе козът на прокурора, пледирал за принудителното й затваряне в психиатрична клиника по време на съдебното обсъждане, проведено, след като навърши пълнолетие.

След това откри плик с кореспонденция между Петер Телебориан и Гунар Бьорк. Писмата бяха от 1991 година, малко след Голямото зло.

Двамата се изразяваха доста иносказателно и й отне няколко минути да разбере за какво става дума. И да загуби опора под краката си. Гунар Бьорк споменаваше някакъв разговор. Не го казваше открито, но се подразбираше, че идеалният вариант за Бьорк би бил Лисбет Саландер да остане затворена в лудница до края на живота си.

Важно е детето да се отдалечи от настоящите събития. Не бих могъл да преценя психическото й състояние и от какви грижи се нуждае, но колкото по-дълго остане в институцията, толкова по-малък е рискът непреднамерено да създаде проблеми по актуалния случай.

Актуалният случай.

Лисбет Саландер поразсъждава над израза известно време. Петер Телебориан отговаряше за лечението й в „Санкт Стефан“. И това не беше случайно. Неформалният тон на писмата свидетелстваше, че не са предназначени за чужди очи.

Петер Телебориан познаваше Гунар Бьорк.

Лисбет Саландер прехапа устни. Никога не бе проучвала Телебориан, но знаеше, че е започнал кариерата си в „Съдебна медицина“. А тайната полиция от време на време се консултираше със съдебни медици или психиатри във връзка с различни разследвания. Внезапно осъзна, че ако се разрови, ще открие връзка. В някакъв момент в началото на кариерата си Телебориан се бе срещал с Бьорк. И когато на Бьорк му е потрябвал някой, за да погребе Лисбет Саландер, той се е обърнал към Телебориан.

Това обясняваше всичко. Развоят на събитията, който до този момент изглеждаше напълно случаен, придобиваше съвсем нов смисъл.

 

 

Лисбет поседя неподвижно доста дълго време, втренчила поглед пред себе си. Няма невинни хора. Има само различни степени на отговорност. Някой бе отговорен за случилото се с Лисбет Саландер. Определено щеше да й се наложи да посети Смодаларьо. Предположи, че никой служител на съдебната система няма да има желание да обсъжда въпроса с нея, така че при липса на други желаещи трябваше да се задоволи да говори с Бьорк.

Очакваше този момент с нетърпение.

Нямаше нужда да взема папките със себе си. Бе ги прочела и съдържанието им завинаги се бе запечатало в ума й. Взе със себе си дневниците на Холгер Палмгрен, полицейското разследване на Бьорк от 1991 година, доклада на съдебния лекар от 1996-та, заради който бе поставена под попечителство, както и кореспонденцията между Петер Телебориан и Гунар Бьорк. Раницата й се напълни.

Затвори вратата, но преди да успее да я заключи, чу бръмченето на мотоциклети зад гърба си. Огледа се. Бе късно да опитва да се скрие, а и знаеше, че няма никакъв шанс да се измъкне от двама мотоциклетисти с „Харли Дейвидсън“. Слезе бавно по стълбите и ги посрещна по средата на двора.

 

 

Бублански замарширува бесен по коридора и констатира, че Ериксон все още не се е върнал в стаята на Соня Мудиг. Тоалетната обаче вече беше свободна. Продължи надолу по коридора и внезапно го видя да седи с чаша кафе от автомата заедно с Кърт Свенсон и Сони Буман.

Бублански се извърна, за да не го забележат, и се качи до кабинета на прокурор Екстрьом на горния етаж. Отвори вратата, без да чука, и свари Екстрьом да говори по телефона.

— Ела! — рече той.

— Моля? — възкликна Екстрьом.

— Затвори телефона и ела.

Бублански имаше такова изражение на лицето, че Екстрьом се подчини. В този момент не му беше трудно да разбере защо колегите им бяха дали на Бублански прозвището инспектор Бубла. Лицето му приличаше на яркочервен баражен балон. Слязоха долу до стаята на Кърт Свенсон, където колегите им си почиваха на чаша кафе. Бублански отиде до Ериксон, хвана го здраво за косата и го обърна към Екстрьом.

— Ай! Какво, по дяволите, правиш? Полудя ли?

— Бублански! — извика Екстрьом.

Изглеждаше ужасѐн. Кърт Свенсон и Сони Буман зяпнаха от почуда.

— Твой ли е? — попита Бублански и извади телефона с марка „Сони Ериксон“.

— Пусни ме!

— Твой ли е този телефон?

— Да, по дяволите! Пусни ме!

— Няма да стане. Арестуван си.

— Кво?

— Арестуван си за издаване на тайна и за възпрепятстване на полицейско разследване. Или можеш да ни дадеш друго разумно обяснение защо според списъка с повиквания в телефона ти си се обадил на журналист на име Тони Скала в 9,57 тази сутрин, веднага след края на сутрешното заседание и малко преди той да публикува информация, която се бяхме разбрали да пазим в тайна.

 

 

Маге Лундин не повярва на очите си, когато видя Лисбет Саландер да стои на двора пред лятната къща на Бюрман. Бе изучил внимателно една пътна карта, а и русият великан подробно му обясни как да стигне дотам. След като получи инструкции да отиде до Сталархолмен и да предизвика пожар, се разходи до клуба, който се помещаваше в сградата на затворената печатница в покрайнините на Свавелшьо, и взе Сони Ниеминен със себе си. Беше топло — идеално време, за да изкарат моторите за първи път след края на зимата. Извадиха кожените си дрехи и изминаха разстоянието от Свавелшьо да Сталархолмен в умерено темпо.

А ето че там ги чакаше Лисбет Саландер.

Бонус, който щеше приятно да изненада русия великан.

Спряха на около два метра от двете й страни. Когато изгасиха двигателите, в гората настана тишина. Маге Лундин не знаеше какво точно да каже. Накрая все пак проговори.

— Я гледай. От доста време те търсим, Саландер.

Внезапно се усмихна. Лисбет Саландер наблюдаваше Лундин с безизразен поглед. Забеляза, че на брадичката му все още личи червен белег от раната, която му бе нанесла с ключовете си. Вдигна очи нагоре и се загледа във върховете на дърветата зад него. После отново сведе поглед. Очите й бяха плашещо черни.

— Преживях отвратителна седмица и съм в много лошо настроение. Знаеш ли кое е най-гадното? Че всеки път, щом се обърна, виждам някакъв проклет боклук с разплут корем да стои на пътя ми и да се надува. Сега смятам да се прибирам. Отмести се.

Маге Лундин зяпна. В първия момент реши, че не е чул правилно. След това го напуши смях. Ситуацията бе комична. Пред него стоеше кльощаво момиче, което можеше да се побере в джоба на гърдите му, и се ежеше на двама едри мъже, чиито жилетки показваха, че членуват в МК „Свавелшьо“ и следователно принадлежат към възможно най-опасната банда, а скоро щяха да станат и пълноправни членове на „Hell’s Angels“^[2]. Можеха да я разкъсат и да я напъхат в буркан за сладки. А тя им се дървеше.

Макар и момичето да бе напълно лудо, което явно бе истина, ако се съдеше по вестникарските статии и поведението й в настоящия момент, жилетките им трябваше да й вдъхнат респект. Но тя изобщо не даваше вид да е впечатлена. Колкото и смехотворна да бе ситуацията, не можеха да толерират подобно отношение. Маге Лундин хвърли един поглед на Сони Ниеминен.

— Мисля, че на лесбийката й трябва един член — рече той, пусна страничната стойка на мотора и слезе от своя ХД. С бавни стъпки тръгна към Лисбет Саландер, като я гледаше отвисоко. Тя не помръдна от мястото си. Маге Лундин поклати глава и въздъхна мрачно. След това замахна с дясната си ръка със силата, която Микаел Блумквист бе изпитал на гърба си при срещата им на Лундагатан.

Не успя да я удари. В мига, в който ръката му щеше да се стовари върху лицето й, тя направи крачка назад и отново застана неподвижно, така че да не може да я стигне.

Подпрян на кормилото на своя ХД, Сони Ниеминен наблюдаваше развеселен приятеля си. Лундин почервеня и бързо направи две крачки към Лисбет. Тя отново пристъпи назад. Лундин се забърза.

Лисбет Саландер изведнъж спря и изпразни половината флакон със сълзотворен газ в лицето му. Очите му запариха ужасно. Върхът на ботуша й се стрелна нагоре и се впи между краката му с кинетична енергия, равняваща се на 120 килопаунда на квадратен сантиметър. Маге Лундин се свлече на колене, останал без дъх, и така зае още по-удобна позиция за Лисбет Саландер. Тя се засили и го ритна по лицето, сякаш изпълняваше ъглов удар в мач. Чу се ужасно изпукване и Маге Лундин се строполи на земята като чувал с картофи.

На Сони Ниеминен му отне няколко секунди да осъзнае, че пред очите му се разиграва безумна сцена. Понечи да спусне страничната стойка на мотора, но не успя да я уцели с крак и бе принуден да погледне надолу. След това реши да заложи на сигурното и затърси пистолета си, който държеше във вътрешния джоб на якето си. Точно възнамеряваше да дръпне ципа, когато съзря някакво движение с ъгълчето на окото си.

Когато отново вдигна очи, видя Лисбет Саландер да се носи като куршум към него. Тя скочи и с двата си крака го ритна с все сила по бедрото. Не успя да го нарани особено, но го бутна заедно с мотора на земята. Кракът му за малко да остане под машината. Той се олюля и отстъпи няколко крачки, преди да успее да възстанови равновесието си.

Когато отново се появи в обсега на зрението му, Лисбет замахваше с ръка и хвърляше към него камък с големината на юмрук. Сони приклекна инстинктивно. Камъкът мина на няколко сантиметра от главата му.

Накрая успя да извади пистолета, но когато вдигна очи за трети път, Лисбет Саландер вече стоеше пред него. Погледът й бе изпълнен с ярост. Мъжът с изненада установи, че се бои от нея.

— Приятни сънища — рече му Лисбет Саландер.

Натисна електрошоковия пистолет в чатала му, пусна 75 000 волта през тялото му и задържа така пистолета в продължение на поне двайсет секунди. Сони Ниеминен се строполи на земята като попарено мушкато.

Лисбет чу шум зад себе си, обърна се и се вгледа в Маге Лундин. Той с мъка бе успял да застане на колене и се опитваше да се изправи. Лисбет наблюдаваше озадачено как се лута като сляп в парещата мъгла на сълзотворния газ.

— Ще те убия! — изкрещя внезапно той.

Заваляше силно думите и шареше наоколо в опит да я намери. Тя наклони глава на една страна и се загледа замислено в него. Той отново изрева.

— Проклета курва!

Лисбет Саландер се наведе и вдигна пистолета на Сони Ниеминен. Констатира, че е полски „Р-83 Ванад“.

Извади пълнителя и видя, както и очакваше, че е зареден с деветмилиметрови куршуми „Макаров“. После го зареди с един куршум в цевта, прескочи Сони Ниеминен, приближи се до Маге Лундин, хвана пистолета с две ръце, прицели се и го простреля в ходилото. Той изрева от шока и отново се строполи.

Лисбет го погледа, чудейки се дали да си направи труда да му зададе няколко въпроса относно самоличността на русия великан, в компанията на когото го бе видяла в сладкарница „Блумгренс“ и който според думите на журналиста Пер-Оке Сандстрьом заедно с Маге Лундин бе убил някакъв човек в склад. Хм. Може би трябваше да изчака малко и да го разпита, преди да го простреля.

Но от една страна, Маге Лундин, изглежда, не бе в състояние да води нормален разговор, и от друга, съществуваше потенциална възможност някой да е чул стрелбата. Следователно трябваше незабавно да напусне района. Можеше да открие Маге Лундин по-късно и да го разпита в по-спокойна обстановка. Спусна предпазителя, прибра пистолета в джоба на якето си и взе раницата си.

Бе изминала около десет метра надолу по пътя, който започваше от лятната къща на Нилс Бюрман, когато спря и се обърна. Бавно се върна назад и огледа внимателно мотоциклета на Маге Лундин.

— Харли Дейвидсън — рече тя. — Яко.