Стиг Ларшон
Момичето, което си играеше с огъня (20)

Глава деветнайсета
Сряда, 30 март — петък, 1 април

В сряда не се случи нищо драматично. Микаел използва деня, за да прегледа внимателно материала на Даг Свенсон и да открие всички препратки към името Зала. Точно като Лисбет Саландер по-рано, и той намери папката „Зала“ в компютъра на Даг Свенсон и прочете всичките три документа — „Ирина П.“, „Сандстрьом“ и „Зала“, и точно като нея осъзна, че колегата му е имал източник в полицията на име Гюлдбрансен. Откри, че работи в криминалната полиция на Сьодертеле, но когато се опита да се свърже с него по телефона, му казаха, че Гюлдбрансен е в командировка и ще се върне на работа следващия понеделник.

Освен това установи, че Даг Свенсон бе посветил много време на Ирина П. Прочете протокола от аутопсията и разбра, че жената е била убита по особено жесток и мъчителен начин. Убийството бе извършено в края на февруари. Полицията не разполагаше с никакви улики по отношение на евентуалния извършител, защото момичето е било проститутка и разследващите бяха предположили, че извършителят е някой клиент.

Микаел се зачуди защо Даг Свенсон бе поставил документа за Ирина П. в папката, кръстена „Зала“. Това означаваше, че той свързва Зала с Ирина П., но в текста нямаше нищо по този въпрос. Даг Свенсон очевидно беше установил връзката, но не я бе записал.

Документът „Зала“ беше толкова кратък, че напомняше по-скоро на нахвърляни работни записки. Микаел констатира, че Зала (ако наистина съществуваше) е някакъв фантом в престъпния свят. Цялата история не изглеждаше реалистична, а и липсваха източници, които да я потвърдят.

Затвори документа и се почеса по главата. Разследването на убийството на Даг и Мия се оказваше доста по-сложна задача, отколкото си бе представял. Освен това не можеше да се пребори с непрекъснато глождещото го съмнение. Проблемът бе, че не разполагаше с нито едно доказателство за невинността на Лисбет Саландер. Водеше се единствено от усещането си, че е абсурдно тя да е отишла в Еншеде и да е убила двама от приятелите му.

Очевидно не й липсваха средства — бе използвала таланта си на хакер, за да открадне фантастичната сума от няколко милиарда крони. Дори самата Лисбет не подозираше, че той знае. Като се изключи фактът, че му се наложи да разкаже (с нейно позволение) за таланта й в компютърната сфера на Ерика Бергер, не бе разкрил тайните й на никой друг.

Не искаше да вярва, че Лисбет Саландер е извършила убийствата. Беше й безкрайно задължен и никога нямаше да може да й се отблагодари. Не само че спаси живота му, когато Мартин Вангер възнамеряваше да го убие, но и спаси професионалната му кариера, а вероятно и самия вестник „Милениум“, като му поднесе главата на Ханс Венерстрьом на тепсия.

Беше й признателен. Дължеше й лоялност. Независимо дали бе виновна или не, той смяташе да стори всичко по силите си, за да й помогне, когато рано или късно я заловяха.

Не можеше обаче да не признае, че не знае абсолютно нищо за нея. Подробните психиатрични експертизи, фактът, че е била лекувана в едно от най-известните психиатрични заведения в страната и че дори е била поставена под попечителство, бяха сериозен признак, че нещо с нея не е наред. Главният лекар на психиатричната клиника „Санкт Стефан“ в Упсала, Петер Телебориан, бе получил голямо поле за изява в медиите. Спазвайки принципите на лекарската тайна, той не се бе изказал по адрес на Саландер, но за сметка на това бе дискутирал спада в нивото на грижите за психично болните. Телебориан бе признат авторитет не само в Швеция, той се радваше на уважение и сред колегите си в чужбина, които го считаха за бележит експерт в областта на душевните болести. Умееше да говори изключително убедително и успя да изрази съпричастието си към съдбата на жертвите и техните семейства. Заедно с това показа и загриженост за състоянието на Лисбет Саландер.

Микаел си каза, че може би трябва да се свърже с Петер Телебориан и да провери дали той не може да му съдейства по някакъв начин. Но се въздържа. Предположи, че Петер Телебориан ще помогне на Лисбет Саландер, когато му дойде времето — след арестуването й.

Накрая влезе в бокса, наля си кафе в чаша с логото на Партията на модератите и отиде при Ерика Бергер.

— Имам дълъг списък от клиенти на проститутки и сутеньори, които трябва да интервюирам — рече той.

Тя му кимна със загрижено изражение на лицето.

— Сигурно ще ми отнеме една-две седмици да стигна до края на списъка. Включените в него лица са пръснати от Странгнес до Норшьопинг. Ще ми трябва кола.

Тя отвори чантата си и извади ключовете на БМВ-то си.

— Сигурна ли се, че няма да е проблем?

— Естествено. Пътувам с метрото също толкова често, колкото шофирам. А ако изникне нещо спешно, винаги мога да взема колата на Грегер.

— Благодаря.

— Обаче има едно условие.

— Така ли?

— Някои от тези фигури са изключително брутални. Ако възнамеряваш да обвиниш сутеньори в убийството на Даг и Мия право в лицето, то искам да вземеш това и винаги да го носиш в джоба на сакото си.

Тя постави флакон със сълзотворен газ на бюрото.

— Откъде го имаш?

— Купих го в САЩ миналата година. Да не мислиш, че ще обикалям наоколо съвсем сама по нощите без каквото и да било оръжие?

— Ще се вдигне голяма врява, ако го използвам и вляза в затвора за незаконно притежание на оръжие.

— По-добре това, отколкото да ми се наложи да публикувам некролога ти във вестника. Микаел, не знам дали го разбираш, но понякога наистина се притеснявам за теб.

— Така значи.

— Не се страхуваш да поемаш рискове и си толкова самонадеян, че никога не се отказваш, дори когато вършиш глупости.

Микаел се усмихна и върна спрея с газ на Ерика.

— Благодаря за загрижеността, но нямам нужда от него.

— Мике, настоявам.

— Разбирам, но вече съм взел мерки.

Пъхна ръка в джоба на сакото си и извади един флакон. Това бе сълзотворният газ, който откри в чантата на Лисбет Саландер и вече носеше със себе си.

 

 

Бублански почука на вратата на кабинета на Соня Мудиг и се настани на стола за посетители пред бюрото й.

— Компютърът на Даг Свенсон — рече той.

— И аз мислих по този въпрос — отвърна му тя. — Нали се опитах да възпроизведа събитията от последното денонощие на Свенсон и Бергман. Все още има някои празноти, но Даг Свенсон не е бил в редакцията на „Милениум“ през въпросния ден. За сметка на това обаче е обикалял из града и в четири часа е срещнал свой бивш съученик. Става въпрос за случайна среща в кафене на улица Дротнинггатан. Съученикът му свидетелства, че Даг Свенсон определено е носел компютър в раницата си. Видял го е с очите си и дори е изкоментирал.

— А след убийството му към единайсет часа компютърът вече го няма в апартамента му.

— Правилно.

— Какъв извод трябва да си направим?

— Може да се е отбил още някъде и по някаква причина да е оставил или забравил компютъра си там.

— Каква е вероятността за това?

— Не особено голяма. Но може да го е оставил за ремонт. Възможно е също така да работи и на друго място, за което не знаем. В миналото например е имал офис под наем в едно бюро за журналисти на свободна практика край площад Санкт Ерик.

— Добре.

— Не е изключено и убиецът да е взел компютъра със себе си.

— Според Армански Саландер много я бивало с компютрите.

— Така е — кимна Соня Мудиг.

— Хм. Теорията на Блумквист е, че Даг Свенсон и Мия Бергман са убити заради разследването, върху което работи Свенсон. И което трябва да се намира в компютъра.

— Малко сме поизостанали. Три жертви на убийство водят след себе си толкова улики за проследяване, че не можем да смогнем, но все още не сме претърсили основно работното място на Даг Свенсон в „Милениум“.

— Говорих с Ерика Бергер тази сутрин. Тя ми каза, че се чудели как така още не сме ги посетили, за да разгледаме вещите му.

— Съсредоточихме всичките си усилия върху това да заловим Саландер възможно най-бързо, ето защо все още не знаем почти нищо за евентуалния мотив. Ти можеш ли…?

— Разбрал съм се с Бергер да отида в „Милениум“ утре.

— Благодаря.

 

 

В четвъртък Микаел седеше в кабинета си и разговаряше с Малин Ериксон, когато чу някакъв телефон да звъни в редакцията. Зърна Хенри Кортез през вратата и не се замисли повече върху това. В следващия миг обаче регистрира някъде дълбоко в съзнанието си, че звъненето идва от телефона на бюрото на Даг Свенсон. Замлъкна насред започнатото изречение и скочи на крака.

— Спри, не пипай телефона! — изкрещя той.

Хенри Кортез точно бе сложил ръка на слушалката. Микаел претича през стаята. „Какво, по дяволите, бе името…?“

— Агенция за проучвания „Индиго Маркнадс рисърч“. Микаел е на телефона. С какво мога да помогна?

— Ъъ… Здравейте, казвам се Гунар Бьорк. Получих писмо, че съм спечелил мобилен телефон.

— Поздравления! — рече Микаел Блумквист. — Става въпрос за последния модел на „Сони Ериксон“.

— И не трябва да платя нищо?

— Не. Но за да го получите, трябва да се явите на интервю. Извършваме пазарни проучвания и задълбочени анализи за различни компании. Въпросите ще отнемат около час. Ако се съгласите, ще пристъпим към следващия етап, който може да ви донесе печалба от 10 000 крони.

— Разбирам. Може ли да го направим по телефона?

— За съжаление, не. В рамките на проучването ще трябва да разгледате различни емблеми на компании и да ги разпознаете. Освен това ще ви попитаме какъв тип рекламни снимки ви допадат и ще ви покажем различни алтернативи. Ще се наложи да изпратим при вас един от сътрудниците ни.

— Ясно… Как ме избрахте?

— Извършваме този тип проучване два пъти годишно. В конкретния случай се интересуваме от наложили се в професионално отношение мъже във вашата възрастова група. Избрахме регистрационния ви номер случайно.

Накрая Гунар Бьорк се съгласи да приеме един от сътрудниците на „Индиго Маркнадс рисърч“. Съобщи им, че е в болнични и си почива във вилата си в Смодаларьо. Обясни им как да стигнат до нея. Разбраха се да се срещнат в петък сутринта.

— Йес! — възкликна Микаел, след като затвори телефона.

Замахна с юмрук във въздуха. Малин Ериксон и Хенри Кортез се спогледаха учудено.

 

 

Паоло Роберто кацна на летище „Арланда“ в единайсет и половина в четвъртък следобед. Бе спал през по-голямата част от полета от Ню Йорк и за пръв път не усещаше часовата разлика.

Прекара в САЩ цял месец и се нагледа на показни боксови мачове, докато търсеше материал за бъдеща продукция, която смяташе да продаде на „Стрикс Телевижън“. Каза си мрачно, че бе изоставил професионалната си кариера в известен смисъл заради деликатния натиск от страна на семейството, но и защото бе започнал да остарява. Можеше да поддържа форма само ако тренира усилено минимум веднъж седмично. Все още бе известен в боксьорските среди и се предполагаше, че по някакъв начин ще се занимава със спорт до края на живота си.

Получи куфара си от лентата за багаж. Спряха го на митницата и за малко да го приберат за проверка. Един от граничните служители обаче бе по-наблюдателен и го разпозна.

— Здравейте, Паоло. Предполагам, че не носите нищо друго освен боксови ръкавици, нали?

Паоло Роберто ги увери, че не притежава контрабандна стока, така че му позволиха да влезе на територията на кралството.

Излезе в залата за пристигащи и я прекоси в посока към входа за станцията на „Арланда Експрес“, но изведнъж спря и се втренчи в лицето на Лисбет Саландер, която го гледаше от първите страници на вечерните вестници. В първия момент не разбра какво вижда. Чудеше се дали все пак не страда от въздушна болест. След това отново прочете заглавието.

ПРЕСЛЕДВАНЕТО НА

ЛИСБЕТ

САЛАНДЕР

Премести поглед на следващия вестник.

СУПЕРПСИХОПАТКА

ПРЕСЛЕДВАНА ЗА

ТРОЙНО УБИЙСТВО

Приближи се колебливо към „Пресбюрон“ и си купи двата вечерни вестника, както и сутрешните издания, след което влезе в едно кафене и се зачете. Удивлението му растеше с всеки прочетен ред.

 

 

Микаел Блумквист се прибра в апартамента си на Белмансгатан около единайсет часа вечерта. Чувстваше се уморен и депресиран. Бе възнамерявал да си легне рано и да се опита да поспи, но не можа да устои на изкушението да пусне лаптопа си и да провери електронната си поща.

Не бе получил нищо интересно, но за всеки случай отвори папката ЛИСБЕТ САЛАНДЕР. Пулсът му веднага се ускори, когато видя новия документ с име „МБ2“. Щракна два пъти с мишката по него.

Прокурор Е. предоставя информация на медиите. Попитай го защо не е споменал нищо за старото полицейско разследване.

Микаел се замисли учуден над кодираното послание. Какво имаше предвид? Какво старо полицейско разследване? Не можеше да разбере за какво става дума. Дяволска проклетница. Защо й трябва да формулира всяко съобщение като гатанка? След малко създаде нов документ, който нарече „Криптирано съобщение“.

Здравей, Сали. Адски съм уморен, не съм почивал нито миг след убийствата. Не ми се играе на гатанки. Може и да не те интересува и да не вземаш ситуацията насериозно, но искам да знам кой уби приятелите ми.

М.

Изчака пред екрана. Отговорът „Криптирано съобщение 2“ се появи след една минута.

Какво ще направиш, ако съм аз?

Отговори й с „Криптирано съобщение 3“.

Лисбет, ако съвсем си полудяла, вероятно ще помоля Петер Телебориан да ти помогне. Но не мисля, че ти си убила Даг и Мия. Надявам се и се моля да се окажа прав.

Даг и Мия възнамеряваха да направят известни разкрития за търговията със секс услуги. Хипотезата ми е, че по някакъв начин това е послужило като мотив за убийството им. Но нямам за какво да се хвана.

Не знам какво се обърка между нас, но двамата с теб си говорихме за приятелството веднъж. Аз ти казах, че то се гради на две неща — уважение и доверие. Даже и да не ме харесваш, все още можеш да ми вярваш и да разчиташ на мен. Никога няма да разкрия тайните ти. Няма да разкажа и какво се случи с милиардите на Венерстрьом. Имай ми доверие. Аз не съм твой враг.

М.

Отговорът се забави толкова много, че Микаел изгуби надежда. Но около петдесет минути по-късно на работния му плот се материализира документът „Криптирано съобщение 4“.

Ще си помисля по въпроса.

Микаел си отдъхна. Изведнъж съзря лъч на надежда. Отговорът не беше двусмислен. Тя щеше да си помисли по въпроса. За първи път, откакто внезапно изчезна от живота му, отново комуникираше с него. Думите й, че ще си помисли по въпроса, означаваха, че евентуално може и да говори с него. Микаел написа „Криптирано съобщение 5“.

Добре. Ще те чакам. Но не се бави много.

 

 

Мобилният телефон на криминален инспектор Ханс Фасте зазвъня, докато той се намираше на улица Лонгхолмсгатан, до моста Вестербрун, на път за работа в петък сутринта. Полицията не разполагаше с достатъчно ресурси, за да постави апартамента на Лундагатан под постоянно наблюдение, поради което бяха говорили с един съсед, бивш полицай, да държи жилището под око.

— Китайското момиче току-що влезе във входа — рече съседът.

Ханс Фасте не би могъл да се намира на по-подходящо място. Той направи един забранен завой покрай автобусната спирка, излезе на Хеленборгсгатан точно пред Вестербрун и продължи по Хьогалидсгатан до Лундагатан. По-малко от две минути след телефонното обаждане вече бе паркирал автомобила си и притичваше през улицата и входа, водещи към сградата във вътрешния двор.

Мириам Ву все още стоеше пред вратата на жилището си и гледаше втренчено разбитата ключалка и полицейските ленти през вратата, когато чу нечии стъпки по стълбите. Обърна се и видя едър мускулест мъж с напорист втренчен поглед. Прие поведението му за враждебно, пусна чантата си на пода и се приготви да му демонстрира уменията си по кикбокс, в случай че се наложеше.

— Мириам Ву? — попита той.

За нейно учудване извади полицейска значка.

— Да — отвърна Мими. — За какво става въпрос?

— Къде сте били през изминалата седмица?

— Отсъствах от града. Какво се е случило? Да не би да е имало взлом?

Фасте се втренчи в нея.

— Ще се наложи да ви помоля да ме последвате до Кунгсхолмен — рече той и постави ръка върху рамото й.

 

 

Бублански и Мудиг видяха как Фасте ескортира ядосаната Мириам Ву до стаята за разпити.

— Заповядайте, седнете. Аз съм криминален инспектор Ян Бублански, а това е колегата ми Соня Мудиг. Съжалявам, че се наложи да ви приберем по този начин, но бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

— Аха. Защо? Онзи там не е особено разговорлив.

Мими посочи с пръст Фасте.

— Опитваме се да се свържем с вас повече от седмица. Можете ли да ни обясните къде се намирахте?

— Да, мога. Но нямам никакво желание да го правя и доколкото знам, това не ви засяга.

Бублански вдигна вежди.

— Прибирам се вкъщи и намирам вратата си разбита и запечатана с полицейски ленти. След което някакъв натъпкан с анаболи мъжкар ме домъква дотук. Може ли да получа обяснение?

— Не си ли падаш по мъжкари? — попита Ханс Фасте.

Мириам Ву учудено вдигна вежди. Бублански и Мудиг го погледнаха остро.

— Означава ли това, че не сте чели пресата през изминалата седмица? Да не би да сте били в чужбина?

Мириам Ву бе озадачена и започна да губи увереност.

— Не, не съм чела вестници. Намирах се в Париж. Гостувах на родителите си в продължение на две седмици. Току-що пристигам от Централна гара.

— Пътували сте с влак?

— Не обичам да летя.

— И не сте видели шведските вестници днес?

— Току-що слязох от нощния влак и се качих в метрото, за да се прибера.

Инспектор Бубла се замисли. Тази сутрин на рекламните табла на пресата не бе имало нищо за Саландер. Той се изправи, излезе от стаята, върна се след минута с великденското издание на вестник „Афтонбладет“ с паспортната снимка на Лисбет Саландер на първа страница и зачака реакцията на Мириам Ву.

 

 

Микаел Блумквист следваше инструкциите, които Гунар Бьорк, 62-годишен, му бе дал по телефона, за да го упъти до лятната си къща в Смодаларьо. Паркира и установи, че въпросната „лятна къща“ бе модерна вила, в която можеше да се живее целогодишно, с морски изглед към залива Юнгфрюферден. Мина по застланата с чакъл пътека и позвъни. Гунар Бьорк приличаше досущ на паспортната си снимка, която Даг Свенсон бе намерил.

— Здравейте — рече Микаел.

— Аха, значи ме открихте.

— Без проблем.

— Влизайте. Ще седнем в кухнята.

— Добре.

Гунар Бьорк, изглежда, се намираше в добро здравословно състояние, но леко накуцваше.

— В болнични съм — рече той.

— Нищо сериозно, надявам се — каза Микаел.

— Предстои ми операция от дискова херния. Искате ли кафе?

— Не, благодаря — отвърна Микаел, седна на един кухненски стол, отвори чантата си и извади една папка.

Бьорк седна срещу него.

— Струвате ми се познат. Срещали ли сме се и преди?

— Не — отговори му Микаел.

— Изглеждате ми странно познат.

— Може би сте ме виждали по вестниците.

— Как ви беше името?

— Микаел Блумквист. Журналист съм и работя във вестник „Милениум“.

Гунар Бьорк изглеждаше объркан. След това му просветна. „Кале Блумквист. Аферата «Венерстрьом».“ Въпреки това все още не бе навързал нещата напълно едно с друго.

— „Милениум“. Не знаех, че извършвате пазарни проучвания.

— Само понякога. Бих искал да погледнете три снимки и да ми кажете кой модел ви харесва най-много.

Микаел постави разпечатани снимки на три момичета на масата. Една от тях бе свалена от интернет страница с порнографско съдържание. Останалите две представляваха увеличени цветни паспортни снимки.

Гунар Бьорк изведнъж пребледня.

— Не разбирам.

— Не? Това е Лидия Комарова на шестнайсет години от Минск, Беларус. До нея е Мянг Су Чин, известна като Йо-Йо, от Тайланд. Тя е на двайсет и пет. Последната снимка е на Елена Барасова, деветнайсетгодишна, от Талин. Закупили сте сексуални услуги и от трите жени, затова се чудя коя ви хареса най-много. Приемете го като пазарно проучване.

 

 

Бублански погледна несигурно Мириам Ву, която също го гледаше.

— Да обобщим. Твърдите, че познавате Лисбет Саландер от около три години. Тя ви е приписала апартамента си без компенсация тази пролет и се е изнесла. Правите секс от време на време, когато ви се обади, но не знаете къде живее, с какво се занимава и как се издържа. И искате да повярвам на всичко това?

— Пет пари не давам на какво ще вярвате. Не съм извършила престъпление и имам право сама да избирам как да живея, а това с кого правя секс, не е ваша работа.

Бублански въздъхна. Бе посрещнал с облекчение новината, че Мириам Ву внезапно се е появила в града тази сутрин. „Най-накрая някакъв пробив.“ Информацията, която тя му предостави обаче, бе всичко друго, но не и ясна. Дори напротив, всичко казано от нея беше ужасно странно. А той вярваше на думите й. Тя му отговаряше веднага, без да се замисля. Каза му къде и кога се е срещала с Лисбет Саландер. Освен това подробно му описа как се е стигнало до нанасянето й на Лундагатан, така че Бублански и Мудиг си извадиха заключението, че подобна странна история няма как да не е истинска.

Ханс Фасте бе слушал разпита на Мириам Ву с нарастващо раздразнение, но успя да се въздържи от коментар. Смяташе, че Бублански е дяволски мек с китайското момиче, което очевидно беше арогантно и с многословието си се опитваше да избяга от отговора на единствения важен въпрос. Къде в пъкления ад се намираше проклетата курва Лисбет Саландер?

Мириам Ву обаче нямаше никаква представа къде е Лисбет Саландер. Не знаеше какво работи. Никога не бе чувала за „Милтън Секюрити“, за Даг Свенсон или Мия Бергман и следователно не можеше да отговори на нито един от въпросите, които интересуваха полицията. Тя дори нямаше представа, че Саландер е била поставена под попечителство, че през юношеските си години е била картотекирана и че биографията й е пълна с психиатрични експертизи.

За сметка на това обаче можеше да потвърди, че с Лисбет Саландер са посещавали „Кварнен“, целували са се там, след което са се прибрали в жилището на Лундагатан и са се разделили на следващата сутрин. След няколко дни Мириам Ву се качила на влака за Париж и така пропуснала всички заглавия в шведската преса. Не била виждала Лисбет Саландер след въпросната вечер в „Кварнен“, като се изключи едно кратко посещение, при което Саландер й оставила ключовете за колата.

— Ключове за кола? — учуди се Бублански. — Саландер няма кола.

Мириам Ву им обясни, че приятелката й е купила виненочервена хонда, която стои паркирана пред апартамента им. Бублански се изправи и погледна Соня Мудиг.

— Ще поемеш ли разпита оттук нататък? — попита той и излезе от стаята.

Налагаше му се да издири Йеркер Холмберг и да го помоли да претърси и събере улики от една виненочервена хонда. Освен това имаше нужда да остане сам и да помисли.

 

 

Излезлият в болнични Гунар Бьорк, заместник-началник на отдела за чуждестранни граждани към Сепо, седеше пребледнял като призрак в кухнята си с красив изглед към залива Юнгфрюферден. Микаел го наблюдаваше търпеливо, без каквато и да било емоция в погледа. Към този момент вече бе убеден, че Бьорк няма абсолютно нищо общо с убийствата в Еншеде. Тъй като Даг Свенсон така и не бе успял да разговаря с него, Бьорк нямаше никаква представа, че името и снимката му скоро щяха да бъдат поместени в разобличителна статия за клиентите на проститутки.

От Бьорк научи една-единствена интересна подробност. Оказа се, че полицаят познава лично адвокат Нилс Бюрман. Били се срещнали в полицейския клуб по стрелба, в който Бьорк членувал активно от двайсет и осем години. За известно време дори бил член на управителния съвет на клуба заедно с Бюрман. Не били чак приятели, но на няколко пъти се срещали през свободното си време и вечеряли заедно.

Не, не се бил виждал с Бюрман от месеци. Доколкото си спомняше, за последно се срещнали в края на миналото лято, когато изпили по бира в едно тротоарно заведение. Изрази съжалението си, че Бюрман е бил убит от психопатка, но не възнамеряваше да отиде на погребението му.

Микаел се замисли над това съвпадение, но въпросите му постепенно се изчерпаха. Бюрман вероятно бе познавал стотици хора по професионална линия и благодарение на участието си в различни сдружения. Нямаше нищо невероятно, нито странно от статистическа гледна точка, че по някаква случайност е познавал едно от лицата, които фигурираха в материала на Даг Свенсон. Микаел бе открил, че дори той самият познаваше бегло един от журналистите, който също се споменаваше в книгата на Даг Свенсон.

Дойде време за заключителните въпроси. Бьорк бе преминал през всички очаквани фази. Първо отрицание, а после, след като Микаел му показа част от документацията, гняв, заплахи, дори опит да го подкупи, и накрая — горещи молби. Микаел игнорира всичките му емоционални изблици.

— Разбирате ли, че ще разрушите живота ми, ако публикувате това? — попита го Бьорк накрая.

— Да — отвърна Микаел.

— И ще го сторите въпреки това?

— Абсолютно.

— Защо? Не можете ли да проявите разбиране? Болен съм. Не е кой знае колко трудно да проявите малко човещина.

— Прав сте. Вайкате се, че съм на път да разруша живота ви, а вие самият сте допринесли за разрушаването на живота на няколко млади момичета. Имаме доказателства за три от случаите. Бог знае колко други има още. Къде беше човечността ви тогава?

Микаел се изправи, събра документите си и ги прибра обратно в компютърната си чанта.

— Сам ще намеря изхода.

Тръгна към вратата, но се спря и отново се обърна към Бьорк.

— Чували ли сте за мъж на име Зала? — попита той.

Бьорк го погледна втренчено. Все още бе толкова потресен, че едва чуваше думите му. Името Зала сякаш не му говореше нищо. След това обаче очите му се ококориха.

„Зала! Не е възможно. Бюрман! Как е възможно?“

Микаел забеляза промяната и направи стъпка обратно към кухненската маса.

— Защо питате за Зала? — попита Бьорк.

Изглеждаше разтърсен и шокиран.

— Защото ме интересува — отвърна Микаел.

В кухнята настана неловка тишина. Микаел буквално можеше да види мислите, които се въртяха в главата на Бьорк. Накрая той взе пакет цигари от перваза на кухненския прозорец. За първи път щеше да запали, откакто Микаел бе влязъл в дома му.

— В случай, че знам нещо за Зала… Колко ценна би била подобна информация за вас?

— Зависи какво знаете.

Бьорк се замисли. В съзнанието му се щураха чувства и мисли.

„Как, по дяволите, Микаел Блумквист би могъл да знае нещо за Залаченко?“

— Отдавна не бях чувал това име — рече Бьорк накрая.

— Значи знаете кой е той? — попита Микаел.

— Не казах това. Какво ви интересува?

Микаел се поколеба за миг.

— Името му присъства в списъка с лица, в чийто живот се е разровил Даг Свенсон.

— Каква е цената?

— Каква е цената на кое?

— На това евентуално да ви отведа до Зала… Бихте ли се съгласили да не включвате името ми в статията?

Микаел седна бавно. След Хедестад бе решил никога повече да не се пазари за каквато и да е било история. Нямаше намерение да го стори и с Бьорк. Щеше да го разобличи на всяка цена. За сметка на това обаче бе открил, че е достатъчно безскрупулен, за да играе двойна игра и да сключи споразумение с Бьорк. Нямаше никакви угризения. Бьорк бе полицай и бе нарушил закона. Ако знаеше името на евентуален убиец, то работата му беше да реагира, а не да използва информацията, за да се пазари за собствена изгода. Следователно щеше да остави Бьорк да се надява, че ще се измъкне, ако му предостави информация за още един престъпник. Бръкна в джоба си и включи диктофона, който бе изключил, след като бе станал от масата.

— Разкажете ми — рече Микаел.

 

 

Соня Мудиг бе бясна на Ханс Фасте, но по никакъв начин не му показа какво мисли за него. Разпитът на Мириам Ву след излизането на Бублански от стаята бе всичко друго, но не и последователен, а Фасте бе игнорирал всичките й гневни погледи.

Мудиг беше и учудена. Никога не бе харесвала Ханс Фасте и поведението му на мачо, но досега го бе смятала за компетентен полицай. От тази компетентност обаче днес нямаше и следа. Очевидно Фасте се чувстваше провокиран от една красива, интелигентна жена, която не криеше, че е лесбийка. Също толкова очевидно бе, че и Мириам Ву усещаше раздразнението му и умишлено го предизвикваше още повече.

— Значи си открил фалоса в нощното ми шкафче. Какво си фантазираше в този момент?

Мириам Ву се подсмихна любопитно. Фасте изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне.

— Затваряй си устата и отговори на въпроса — рече той.

— Попитахте ме дали чукам Лисбет Саландер с него. Отговорът ми е, че това изобщо не ви засяга.

Соня Мудиг вдигна ръка.

— Разпитът на Мириам Ву е прекъснат за почивка в 11,12 ч.

Мудиг изключи касетофона.

— Мириам Ву, бихте ли изчакали малко. Фасте, може ли да поговоря с теб?

Мириам Ву се усмихна сладко, когато Ханс Фасте й хвърли гневен поглед и бавно последва Мудиг навън в коридора. Мудиг се врътна и застана на два сантиметра от носа на Фасте.

— Бублански ми нареди да поема разпита й. Ти изобщо не ми помагаш.

— Тази проклета лесбийка се извърта като змия.

— Да не би това сравнение да съдържа някаква фройдистка символика?

— Какво?

— Забрави. Отиди да намериш Кърт Свенсон и го предизвикай на партия воден шах или слез да постреляш долу, в залата на клуба, изобщо прави каквото намериш за добре. Само стой настрана от залата за разпити.

— Защо, по дяволите, се държиш така, Мудиг?

— Защото проваляш разпита ми.

— Толкова ли те възбужда, че искаш да я разпитваш сама?

Преди да успее да се овладее, Соня Мудиг замахна и му зашлеви плесница. Съжали в същата секунда, но вече бе късно. Огледа набързо коридора и откри, че за щастие там нямаше никого.

В първия момент Ханс Фасте изглеждаше учуден. След това само й се ухили, метна якето си през рамо и си тръгна. Соня Мудиг понечи да го извика и да му се извини, но реши да си премълчи. Изчака една минута да се успокои. След това взе две чаши кафе от автомата и се върна при Мириам Ву.

Поседяха мълчаливо една срещу друга за малко. Накрая Мудиг погледна Мириам Ву.

— Извинете ме. Това вероятно е един от най-лошо проведените разпити в цялата история на полицията.

— Колегата ви изглежда доста забавен. Мога да предположа, че е хетеросексуален, разведен и вицовете за гейове през паузата за кафе обикновено излизат от неговата уста.

— Той е… Възгледите му са като на първобитен човек. Само това мога да кажа.

— Но това не се отнася за вас?

— Аз поне не съм хомофоб.

— Окей.

— Мириам, аз… Всички ние почти не сме подвивали крак през последните десет дни. Уморени сме и сме раздразнителни. Опитваме се да разрешим едно ужасно двойно убийство в Еншеде и едно също толкова ужасно убийство край Оденплан. Вашата интимна приятелка е присъствала и на двете местопрестъпления. Разполагаме с улики и тя е обявена за общодържавно издирване. Надявам се, разбирате, че на всяка цена трябва да я заловим, преди да е наранила някой друг или дори себе си.

— Познавам Лисбет Саландер… Не мога да повярвам, че е убила някого.

— Не можете да повярвате или не искате? Мириам, не бихме обявили човек за общодържавно издирване, ако нямахме достатъчно основателни причини за това. Но мога да ви кажа, че началникът ми, инспектор Бублански, не е напълно убеден във вината на Саландер. Не изключваме възможността да е имала съучастник или да е замесена по някакъв друг начин. Трябва обаче да я открием. Вярвате, че е невинна, Мириам, но какво ще се случи, ако грешите? Самата вие признавате, че не знаете много за Лисбет Саландер.

— Не знам на какво да вярвам.

— Помогнете ни тогава да открием истината.

— Задържана ли съм за нещо?

— Не.

— Мога ли да си тръгна, когато пожелая?

— На теория, да.

— А на практика?

— Ще продължим да се интересуваме от вас.

Мириам Ву се замисли над думите й.

— Добре, питайте. Ако въпросите ви ме ядосат, ще спра да отговарям.

Соня Мудиг отново пусна касетофона.