Стиг Ларшон
Момичето, което си играеше с огъня (19)

Глава осемнайсета
Вторник, 29 март — сряда, 30 март

Трите паралелни разследвания на убийството в Еншеде напредваха бавно. Това на инспектор Бубла имаше предимството да се провежда от държавна институция. На пръв поглед решението изглеждаше съвсем близко — имаха и заподозрян за убийството, и оръжие за извършването му. Разполагаха и с неоспорима връзка между заподозрения и първата жертва и възможна връзка посредством Микаел Блумквист с останалите две. Основната цел на Бублански в момента бе единствено да залови Лисбет Саландер и да я затвори в една от килиите на ареста „Крунобергсхектет“.

Разследването на Драган Армански формално бе подчинено на официалното, но той имаше и собствен план. Намеренията му бяха по някакъв начин да защити интересите на Лисбет Саландер — да открие истината, а още по-добре щеше да бъде, ако откриеше и смекчаващи вината обстоятелства.

Разследването на „Милениум“ бе свързано с най-много проблеми. Вестникът не разполагаше с ресурсите на полицията и организацията на Армански. За разлика от полицията обаче, Микаел Блумквист не се стремеше да открие разумен мотив, който да обясни защо Лисбет Саландер би отишла до Еншеде и би убила двама от приятелите му. По време на великденските празници бе стигнал до извода, че не вярва на тази история. Ако Лисбет Саландер по някакъв начин бе замесена в убийствата, то трябваше да има причини, съвсем различни от загатнатите в официалното разследване — или някой друг бе стрелял, или се бе случило нещо извън нейния контрол.

 

 

Никлас Ериксон мълча през цялото време, докато пътуваха с такси от Слусен до Кунгсхолмен. Чувстваше се смутен от факта, че най-накрая без предупреждение бе станал част от истинско полицейско разследване. Хвърли скришом поглед към Сони Буман, който за пореден път четеше доклада на Армански. След това внезапно се усмихна сам на себе си.

Задачата му бе предоставила една напълно неочаквана възможност да осъществи своя амбиция, за която не подозираха нито Армански, нито Сони Буман. Внезапно се бе озовал в позиция, която му позволяваше да притисне Лисбет Саландер. Надяваше са да спомогне за залавянето й. Надяваше се да я осъдят на доживотен затвор.

Лисбет Саландер не се ползваше с особена популярност в „Милтън Секюрити“. Повечето от колегите й, които бяха контактували с нея, я смятаха за живо наказание. Но нито Буман, нито Армански подозираха колко дълбоко я ненавижда Никлас Ериксон.

Животът бе постъпил несправедливо с Никлас Ериксон. Той изглеждаше добре, беше интелигентен мъж в разцвета на силите си, но бе завинаги лишен от възможността да практикува единствената професия, за която мечтаеше — професията на полицай. Имаше микроскопичен отвор на перикарда, което водеше до шум в сърцето и означаваше, че стената на едната камера е изтънена. Подложи се на операция и проблемът бе решен, но заради сърдечното му заболяване завинаги го заклеймиха като втора ръка човек.

Когато му предложиха да започне работа в „Милтън Секюрити“, прие, но без грам ентусиазъм. „Милтън“ му приличаше на приют за бивши величия — полицаи, които бяха твърде стари и вече не можеха да покрият изискванията. Той също бе един от отхвърлените, без обаче да има лична вина за това.

Когато започна в „Милтън“, една от първите му задачи бе да анализира нивото на сигурност на личната охрана на една международно известна възрастна певица, която получаваше заплахи от фанатизиран почитател. Мъжът, освен всичко друго, бе пациент, избягал от заведение за психично болни.

Работата бе част от обучението му в „Милтън Секюрити“. Певицата живееше сама в къща в Сьодертьорн. Хората на „Милтън“ инсталираха апаратура за наблюдение и алармена система, за известно време й предоставиха и бодигард. Фанатизираният почитател се опита да се промъкне в къщата късно една нощ. Бодигардът бързо го обезвреди, след което въпросното лице бе осъдено за отправяне на заплахи и взлом и изпратено обратно в лудницата.

През двете седмици на акцията Никлас Ериксон на няколко пъти посети къщата в Сьодертьорн заедно с останалите сътрудници на „Милтън“. И стигна до заключението, че певицата е снобка и студена вещица, която го бе погледнала озадачено, когато пусна в ход чара си. А всъщност трябваше да се радва, че някой почитател все още си я спомняше.

Ериксон ненавиждаше начина, по който хората на „Милтън“ се перчеха пред нея, но, разбира се, не разкри на никого тези свои чувства.

Един следобед, точно преди почитателят да бъде заловен, певицата и двама служители на „Милтън“ стояха край малкия басейн в задния двор, докато той самият беше в къщата, за да снима вратите и прозорците, които евентуално трябваше да се подсилят. Обиколи стаите и накрая стигна до спалнята й, където не устоя на внезапния импулс да отвори един шкаф. Вътре откри дузина фотоалбуми от върха на славата й през седемдесетте и осемдесетте години на XX век, когато групата й бе ходила по турнета из целия свят. Откри и кутия с лични снимки на певицата. Бяха сравнително невинни, но с малко фантазия можеха да бъдат наречени „еротични“. „Господи, каква тъпа овца е била!“ Открадна пет от най-дръзките фотографии, които явно бяха направени от някой любовник и запазени по лични причини.

Копира ги и върна оригиналите. Изчака няколко месеца, преди да ги продаде на един английски таблоид, за което получи 9000 лири. Снимките доведоха до сензационни заглавия.

Така и не разбра как бе узнала Лисбет Саландер, която го посети малко след публикуването на снимките. Знаеше, че именно той ги е продал. Заплаши да го разобличи пред Драган Армански, ако още веднъж направи нещо подобно. Впрочем вече щеше да го е сторила, стига да можеше да подкрепи твърденията си с доказателства, но явно не беше така. От този ден нататък обаче все имаше чувството, че го наблюдава отнякъде. Все му се струваше, че вижда гадните й очи.

Чувстваше се притиснат и нещастен. Единственият начин да отвърне на удара бе да срине репутацията й, като говори за нея гадости в стаята за почивка. Но и това не даде особен резултат. Не смееше да прави твърде злостни коментари, защото поради някаква непонятна причина тя бе протеже на Армански. Чудеше се с какво държи главния директор на „Милтън“ и дали пък не бе възможно старчокът да я чука тайно. Може и никой в „Милтън“ да не харесваше особено Лисбет Саландер, но за сметка на това всички питаеха голямо уважение към Армански, така че приемаха странното й присъствие. Ериксон изпита изключително облекчение, когато тя започна да се появява все по-рядко и накрая напълно спря да работи за „Милтън“.

Сега му се отваряше възможност да й отмъсти, и то най-накрая без риск за самия него. Можеше да отправи каквито и да било обвинения срещу него — никой нямаше да й повярва. Дори Армански нямаше да повярва на един патологично болен убиец.

 

 

Криминален инспектор Бублански видя Ханс Фасте да излиза от асансьора заедно с Буман и Ериксон от „Милтън Секюрити“. На Фасте се бе паднала честта да доведе новите им сътрудници от бранша по сигурността. Бублански не беше особено очарован от мисълта да даде достъп на външни лица до разследване на убийство, но решението бе взето без негово знание, а и… Е, Буман все пак беше истински полицай с доста голям опит. Ериксон пък бе завършил полицейската академия и не можеше да е пълен идиот. Бублански посочи към заседателната зала.

Преследването на Лисбет Саландер навлизаше в седмия си ден и бе дошло време за задълбочена равносметка. Прокурор Екстрьом нямаше да участва в срещата. Групата се състоеше от инспекторите Соня Мудиг, Ханс Фасте, Кърт Свенсон и Йеркер Холмберг, както и от подкреплението от четирима души от разследващото звено на националната полиция. Бублански започна, като представи новите им сътрудници от „Милтън Секюрити“, и ги попита дали някой не иска да каже нещо. Буман се прокашля.

— Отдавна не съм бил в тази сграда, но някои от вас ме познават и знаят, че преди да постъпя в частна фирма, в продължение на дълги години съм работил като полицай. Тук сме, защото Саландер няколко години работи за нас и се чувстваме отговорни. Задачата ни е по всякакъв начин да съдействаме за възможно най-бързото й залавяне. Можем да помогнем с информация за нея, защото я познаваме. Тоест не сме тук, за да ви подлагаме крак и да ви пречим.

— Каква бе тя като колега? — попита Фасте.

— Не точно човек, към когото да се привържеш — отвърна Никлас Ериксон и замлъкна, когато Бублански вдигна ръка.

— След малко ще имаме възможност да поговорим по-обстойно по въпроса. Нека първо обобщим докъде сме стигнали за момента. След тази среща вие двамата трябва да се видите с прокурор Екстрьом, за да подпишете декларация за поверителност. Ще започнем със Соня.

— Ситуацията е доста мрачна. Само няколко часа след убийствата направихме голям пробив и успяхме да идентифицираме Саландер. Открихме жилището й, или поне апартамента, където мислихме, че живее. Тук свършиха и всички следи. Получихме около трийсетина сигнали, че е била забелязана, но всичките се оказаха фалшиви. Изглежда, е потънала вдън земя.

— Това е малко странно — рече Кърт Свенсон. — Външният й вид е доста специфичен, а има и татуировки и не би трябвало да е трудно да я открием.

— Полицията в Упсала бе вдигната под тревога вчера при поредния сигнал. Обградили и изплашили до смърт едно четиринайсетгодишно момче, което на вид било досущ като Саландер. Родителите му бяха доста разстроени.

— Предполагам, че не е в наш плюс да преследваме жена, която прилича на четиринайсетгодишно момче. Лесно може да изчезне в някоя младежка група.

— Но като се има предвид целият шум, който се вдигна в медиите, все някой трябваше да е видял нещо — възрази Свенсон. — Имаха предаване за нея в „Издирвани“ тази седмица. Ще видим дали ще доведе до нещо ново.

— И на мен ми е трудно да повярвам, че никой не я е видял. Снимката й все пак се намира на първа страница на всички шведски вестници — рече Ханс Фасте.

— Което означава, че може би трябва да преразгледаме тактиката си — рече Бублански. — Би могло да е избягала в чужбина, но има по-голяма вероятност да се крие някъде в страната.

Буман вдигна ръка. Бублански му кимна.

— Според представата ни за нея тя не е склонна към самоубийство. Същински стратег е и планира действията си. Не прави нищо, без да анализира последствията. Така поне смята Драган Армански.

— Бившият й психиатър споделя същото мнение. Ще изчакаме с изводите за личността й още малко — рече Бублански. — Рано или късно трябва да направи някакъв ход. Йеркер, с какви финансови ресурси разполага?

— Ето ви нещо, върху което да помислите — рече Йеркер Холмберг. — От няколко години има влог в Ханделсбанкен. Именно неговото съдържание декларира. Или по-точно именно неговото съдържание декларира адвокат Бюрман. Преди една година във влога е имало около 100 000 крони. През есента на 2003 година е изтеглила цялата сума.

— Значи през есента на 2003-та е имала нужда от пари в брой. Именно тогава спира да работи за „Милтън Секюрити“ по думите на Армански — рече Буман.

— Възможно е. Влогът остава празен около две седмици. След това внася същата сума.

— Мислела е, че ще има нужда от пари за нещо, но не ги е използвала и ги връща обратно?

— Звучи разумно. През декември 2003 г. използва влога за плащане на различни сметки, включително наема за апартамента си за година напред. Наличността намалява на 70 000 крони. След това по влога няма никакво движение в продължение на една година, като се изключи превод от 9000 крони. Проверих го — става дума за наследство от майка й.

— Окей.

— През март тази година изтегля парите, които са точно 9312 крони. Това е единственият път, когато използва влога си по някакъв начин.

— От какво живее тогава?

— Слушайте сега. През януари тази година отваря нова сметка, този път в СЕБ. Внася в нея сумата от два милиона.

— Моля?

— Откъде са дошли парите? — попита Мудиг.

— Преведени са в сметката от банка на Англо-нормандските острови.

В заседателната зала настъпи тишина.

— Нищо не разбирам — рече Соня Мудиг след малко.

— Тоест това са пари, които не е декларирала? — попита Бублански.

— Именно, но технически погледнато, не е нужно да го прави преди следващата година. Интересното в случая е, че сумата не присъства в икономическите отчети за финансовото й състояние, които адвокат Бюрман е представял ежемесечно.

— Следователно или не е знаел за сумата, или са направили някаква измама заедно. Йеркер, как стоят нещата с огледа на местопрестъплението?

— Разговарях с ръководителя на предварителното разследване снощи. Ето с какво разполагаме. Първо, можем да свържем Саландер и с двете местопрестъпления. Открихме отпечатъците й върху оръжието на убийството и върху парчета от една строшена чаша за кафе в Еншеде. Очакваме резултатите от изследването на ДНК… Но няма съмнение, че се е намирала в апартамента.

— Ясно.

— Второ. Открихме отпечатъците й върху кутията на пистолета в апартамента на адвокат Бюрман.

— Добре.

— Трето. Най-накрая намерихме свидетел, който потвърждава присъствието й в апартамента в Еншеде. Един търговец на тютюневи изделия се обади и ни разказа, че Лисбет Саландер е била в магазина му и си е купила пакет „Марлборо лайт“ в нощта на убийството.

— И той изплюва камъчето няколко дни след като се обърнахме към обществеността с молба за информация.

— Отсъствал е от града по време на празниците, като всички останали. Както и да е — Йеркер Холмберг посочи към една карта, — магазинът за тютюневи изделия се намира на този ъгъл, на около 190 метра от мястото на престъплението. Тя е влязла точно преди да затвори в десет часа. Даде ни перфектно нейно описание.

— Татуировката на врата? — попита Кърт Свенсон.

— По отношение на нея не беше напълно сигурен. Мисли, че е видял татуировка. Освен това без съмнение има пиърсинг на веждата.

— Нещо друго?

— Не и по отношение на веществените доказателства. Но това, с което разполагаме дотук, е напълно достатъчно.

— Фасте, как стоят нещата с апартамента на улица Лундагатан?

— Има нейни отпечатъци, но не мисля, че е живяла там. Претърсихме жилището из основи, но всички вещи, изглежда, принадлежат на Мириам Ву. Името й е вписано в договора през февруари тази година.

— Какво знаем за нея?

— Няма досие. Известна лесбийка. Често участва в шоута и други прояви като Прайд фестивала. Прави се, че следва социология, и е съсобственик на порнографски магазин на Тегнергатан „Домино Фашън“.

— Порнографски магазин? — попита Соня Мудиг учудено.

Веднъж си бе закупила еротичен костюм от „Домино Фашън“ — за радост на мъжа си, но нямаше никакво намерение да разкрие това на присъстващите в стаята мъже.

— Ами, продават белезници и курвенски дрехи и т.н. Трябва ли ти камшик?

— Тоест не става въпрос за порнографски магазин, а за моден бутик за хора, които обичат шикозно бельо — рече тя.

— Все тая.

— Продължавай — рече Бублански раздразнено. — Знаем ли къде се намира Мириам Ву?

— Не.

— Може да е заминала за празниците — предположи Соня Мудиг.

— Или Саландер е пречукала и нея — рече Фасте. — Може би иска да очисти целия си кръг от познати.

— Значи Мириам Ву е лесбийка. Можем ли да извадим заключението, че със Саландер са двойка?

— Мисля, че бихме могли с голяма сигурност да кажем, че имат сексуална връзка — рече Кърт Свенсон. — Основавам твърдението си на няколко неща. Първо, открихме отпечатъците на Саландер по и около леглото в апартамента. Освен това намерихме нейни отпечатъци и по едни белезници, които очевидно са били използвани при секс игра.

— Тогава може би ще й харесат и тези, които съм й приготвил — рече Ханс Фасте.

Соня Мудиг изстена.

— Продължавай — каза Бублански.

— Получихме сигнал, че Мириам Ву е целувала с език момиче с описанието на Саландер в „Кварнен“ преди около две седмици. Източникът ни твърди, че познава Саландер и я е виждал в това заведение и преди, но не и през последната година. Все още не съм успял да разпитам персонала. Смятам да го сторя този следобед.

— В досието на Саландер в социалните служби липсват каквито и да било данни, че е лесбийка. През юношеските си години често бяга от дома на приемните си родители, за да сваля мъже по заведенията. Няколко пъти е арестувана в компанията на по-възрастни от нея господа.

— Значи е проституирала — рече Ханс Фасте.

— Какво знаем за приятелския й кръг? Кърт?

— Почти нищо. Не е била арестувана след навършване на пълнолетие. Знаем, че познава Драган Армански и Микаел Блумквист. И Мириам Ву, разбира се. Източникът, който ни съобщи, че е видял заподозряната с Мириам Ву в „Кварнен“, ни каза още, че тя и преди това често е посещавала заведението с група момичета. Наричали са се „Ивъл Фингърс“.

— „Ивъл Фингърс“? Що за група е това?

— Изглежда, са се занимавали с нещо окултно. Събирали се и буйствали.

— Само не ми казвай, че Саландер ще се окаже и някаква проклета сатанистка — рече Бублански. — Медиите ще полудеят.

— Група лесбийки сатанистки — намеси се Фасте услужливо.

— Хасе, отношението ти към жените е като от каменната ера — рече Соня Мудиг. — Дори аз съм чувала за „Ивъл Фингърс“.

— Така ли? — изненада се Бублански.

— Това е дамска рок банда от началото на деветдесетте години. Не се ползват със статуса на звезди, но придобиват известност за кратко.

— Добре, значи са сатанистки, лесбийки и рокаджийки — рече Ханс Фасте.

— Добре, стига глупости. Хасе, двамата с Кърт ще разберете кои са членовете на групата и ще се срещнете с тях. Знаем ли за още познати на Саландер?

— Не са много, като се изключи бившият й попечител Холгер Палмгрен. Той обаче се намира в санаториум след прекаран удар и явно е доста болен. Честно казано, не мога да твърдя, че открих какъвто и да било приятелски кръг. Все още не сме намерили жилището й и не разполагаме с неин бележник с адреси, но, както изглежда, няма никакви близки познати.

— Няма човек, който да може да живее като призрак в обществото, без да остави следи. Какво мислите за Микаел Блумквист?

— Не сме го следили, но на няколко пъти му се обадихме през почивните дни — рече Фасте. — В случай че Саландер се появи. Блумквист се прибра вкъщи веднага след работа и като че ли не е напускал апартамента си през почивните дни.

— Трудно ми е да повярвам, че той има нещо общо с убийствата — рече Соня Мудиг. — Всичко казано от него досега е вярно, а и има алиби за цялата вечер.

— Но познава Саландер и е свързващото звено между Саландер и двойката в Еншеде. Освен това разполагаме със свидетелските му показания, че двама мъже са нападнали Саландер седмица преди убийството. Какво мислите за това? — попита Бублански.

— Блумквист е единственият свидетел на нападението… Ако изобщо е имало такова — рече Фасте.

— Значи мислиш, че Блумквист си измисля или лъже?

— Не знам. Цялата тази история ми звучи като пълна небивалица. Възрастен мъж да не може да се справи с момиче, което тежи четирийсет килограма.

— Защо му е на Блумквист да лъже?

— Може би за да отвлече вниманието от Саландер.

— Нещо не се връзва. Нали Блумквист лансира теорията, че двойката в Еншеде е убита заради книгата, върху която работи Даг Свенсон?

— Глупости — рече Фасте. — Саландер е извършителката. Защо му е на някой да убива попечителя й, за да затвори устата на Даг Свенсон? А и кой… Някой полицай?

— Ако Блумквист разгласи теорията си публично, ни очаква същински ад. Всички ще обвиняват полицията — рече Кърт Свенсон.

Колегите му кимнаха.

— Добре — рече Соня Мудиг. — Защо е застреляла Бюрман?

— И какво означава татуировката му? — попита Бублански и посочи снимката на корема на Бюрман.

АЗ СЪМ САДИСТИЧНА СВИНЯ, ОТРЕПКА И ИЗНАСИЛВАЧ.

Групата се умълча.

— Какво е мнението на лекарите? — попита Буман.

— Татуировката може да е на една, две или три години. Свързано е със степента на кръвоснабдяване на кожата — рече Соня Мудиг.

— Можем да предположим, че Бюрман едва ли я е направил доброволно. Вярно е, че има луди хора, но това едва ли е популярен мотив сред любителите на татуировки.

Соня Мудиг размаха показалец.

— Патологът каза, че татуировката изглежда ужасно. Дори аз самата го забелязах. Тоест, направена е от пълен аматьор. Иглата е влизала на различна дълбочина, а освен това самата татуировка е доста голяма и се намира на много чувствителна част от тялото. Процедурата като цяло трябва да е била доста болезнена и може да бъде определена като нанасяне на тежка телесна повреда.

— Само че Бюрман не е подал оплакване в полицията — рече Фасте.

— И аз нямаше да го сторя, ако някой татуираше на корема ми подобно послание — каза Кърт Свенсон.

— Разполагам с още нещо — продължи Соня Мудиг. — То би могло да докаже, че посланието на татуировката е истина и Бюрман е садистична свиня.

Тя отвори папка с разпечатани снимки и ги даде на останалите.

— Това е само малка част от намереното на твърдия диск на Бюрман. Снимките са свалени от интернет. Компютърът му съдържа около две хиляди подобни фотоси.

Фасте подсвирна с уста и размаха снимка на жена, завързана в брутално изкривена поза.

— Това може да се хареса на „Домино Фашън“ и „Ивъл Фингърс“ — рече той.

Бублански раздразнено махна с ръка на Фасте да си затваря устата.

— Как бихме могли да тълкуваме това? — попита Буман.

— Татуировката е на около две години — рече Бублански. — Именно по това време Бюрман внезапно се разболява. Нито докладът на патолога, нито собственият му медицински картон съдържат информация за каквото и да било сериозно заболяване, с изключение на високо кръвно налягане. Следователно бихме могли да предположим, че съществува някаква връзка.

— Саландер се променя през същата година — рече Буман. — Внезапно спира да работи за „Милтън Секюрити“ и изчезва в чужбина.

— Можем ли да предположим, че всички тези събития са свързани? Ако посланието на татуировката е вярно, то Бюрман е изнасилил някого. Саландер без съмнение е идеалната жертва. В такъв случай разполагаме с добър мотив за убийство.

— Можем да го изтълкуваме и по друг начин — рече Ханс Фасте. — Мога да си представя следния сценарий. Саландер и китайката работят като компаньонки, които практикуват садомазохизъм. Бюрман може да е бил някой луд, който обича да бъде бичуван от малки момиченца. Може да е имал подобна връзка със Саландер, но нещата да са се объркали.

— Това обаче не обяснява защо тя отива в Еншеде.

— Ако Даг Свенсон и Мия Бергман са били на път да направят разкрития по отношение на търговията със секс услуги, може да са се сблъскали със Саландер и Ву. Саландер може и да е имала мотив да ги убие.

— Всичко това все още са празни предположения — рече Соня Мудиг.

Заседанието им продължи още един час. Обсъдиха дори въпроса за липсващия лаптоп на Даг Свенсон. Когато направиха пауза за обяд, всички бяха обезсърчени. Разследването повдигаше повече въпроси от когато и да било.

 

 

Ерика Бергер позвъни на Магнус Боргшьо, председател на управителния съвет на „Свенска Морон-Постен“, веднага след като дойде в редакцията във вторник сутринта.

— Заинтересувана съм — рече тя.

— Така и предположих.

— Смятах да съобщя решението на колегите си веднага след празниците. Но както сам разбираш, в момента в редакцията цари пълен хаос.

— Убийството на Даг Свенсон. Съжалявам. Неприятна история.

— Тогава разбираш, че това не е подходящият момент да съобщя на всички, че смятам да напусна кораба.

Той помълча малко.

— Имаме проблем — рече Боргшьо.

— Какъв?

— При последния ни разговор ти казах, че постът е свободен от първи август. Проблемът е, че настоящият главен редактор Хокан Морандер, когото ще замениш, е в много лошо здравословно състояние. Страда от проблеми със сърцето и трябва да намали темпото. Разговаря с лекаря си преди два дни и през празниците научих, че смята да излезе в пенсия на първи юли. Идеята бе той да остане до есента и двамата да работите заедно през август и септември. Но при настоящото стечение на обстоятелствата нямаме време. Ерика, ще имаме нужда от теб от първи май, най-късно — от петнайсети.

— Мили боже! Та това е само след няколко седмици.

— Все още ли си заинтересувана?

— Да… Но това означава, че разполагам само с месец да разчистя бъркотията в „Милениум“.

— Знам. Съжалявам, Ерика, но трябва да те притисна. Един месец трябва да ти стигне да уредиш нещата във вестник с по-малко от половин дузина служители.

— Да, но ще трябва да напусна насред целия хаос.

— Трябва да напуснеш при всички случаи. Единствената промяна е, че ще го сториш няколко седмици по-рано.

— Имам няколко условия.

— Какви?

— Ще продължа да съм член на управителния съвет на „Милениум“.

— Това май не е съвсем уместно. „Милениум“ може и да има малък тираж и да излиза веднъж месечно, но технически погледнато, сме конкуренти.

— Въпросът не подлежи на обсъждане. Няма да имам никакво отношение към редакторската работа в „Милениум“, но не възнамерявам да продам акционерния си дял и следователно ще продължа да съм член на управителния съвет.

— Добре, ще намерим някакво решение.

Разбраха се Ерика да се срещне с управителния съвет през първата седмица на април, за да обсъдят подробностите и да подпишат договор.

 

 

Микаел Блумквист изпита чувство за нещо вече видяно, когато прочете списъка със заподозрени, който бяха съставили с Малин през уикенда. Той се състоеше от трийсет и седем лица, които Даг Свенсон смяташе да разобличи в книгата си. До един клиенти на проститутки или сутеньори. Двайсет и един от тях бе успял да идентифицира.

Микаел внезапно си спомни как бе тръгнал по следите на един убиец преди две години в Хедестад и бе попаднал на цяла галерия от заподозрени, цели петдесет на брой. Безсмислено бе да се опитва да предположи кой от тях можеше да е виновен.

Към десет часа във вторник сутринта повика Малин Ериксон в кабинета си в редакцията. Затвори вратата и я помоли да седне.

Поседяха мълчаливо известно време, като отпиваха от кафето си. Накрая той бутна към нея списъка с трийсетте и седем имена, който бяха съставили заедно.

— Какво ще правим?

— Първо ще обсъдим този списък с Ерика след десет минути. След това ще се опитаме да ги разгледаме един по един. Много е възможно някой от тях да е замесен в убийството.

— Как ще ги разгледаме?

— Смятам да се фокусираме върху онези двайсет и един клиенти на проститутки, които книгата изобличава. Възнамерявам да тръгна по стъпките на Даг и да ги посетя един по един.

— Добре.

— Имам две задачи за теб. На първо място, в този списък има седем лица, които не са идентифицирани — двама клиенти и петима сутеньори. През следващите дни ще се опиташ да установиш самоличността им. Някои от имената се срещат в дисертацията на Мия. Може да има някакви препратки, които да ни помогнат да открием истинските им имена.

— Добре.

— Освен това знаем твърде малко за Нилс Бюрман, попечителя на Лисбет. Вестниците публикуваха кратка негова биография, но предполагам, че половината от фактите в нея са неверни.

— И ще трябва да открия информация за него.

— Точно така. Трябва ми всичко, което намериш.

 

 

Хариет Вангер позвъни на Микаел Блумквист в пет часа следобед.

— Можеш ли да говориш?

— Само минутка.

— Момичето, което издирват… Тя ти помогна да ме откриеш, нали?

Хариет Вангер никога не бе срещала Лисбет Саландер.

— Да — отвърна Микаел. — Съжалявам, че не намерих време да ти се обадя и да те осведомя за новостите по случая. Но да, тя е.

— Какво означава това?

— По отношение на теб — нищо, поне така се надявам.

— Но тя знае всичко за мен и за събитията отпреди две години.

— Да, знае всичко за случилото се.

Хариет Вангер притихна в другия край на слушалката.

— Хариет… Не мисля, че тя го е извършила. Вярвам на Лисбет Саландер.

— Ако трябва да се вярва на статиите във вестниците…

— Не трябва да се доверяваш сляпо на всичко, което пишат вестниците. Съвсем просто е. Тя даде дума, че ще пази тайната ти. Вярвам, че никога няма да я наруши. Според мен тя е изключително принципен човек.

— Ами ако не е?

— Не знам, Хариет. Правя всичко по силите си, за да открия какво всъщност се е случило.

— Добре.

— Не се притеснявай.

— Не се притеснявам. Но искам да съм подготвена за най-лошото. Как си, Мике?

— Не особено добре. Не съм спирал след убийствата.

Хариет Вангер помълча малко.

— Микаел… В момента се намирам в Стокхолм. Утре летя за Австралия и ще отсъствам в продължение на месец.

— Така ли?

— Отседнала съм в същия хотел.

— Не знам. Напълно разнебитен съм. Трябва да работя нощес и няма да съм приятна компания.

— Не е нужно да си приятна компания. Мини за малко, за да се разсееш.

 

 

Микаел се върна вкъщи в един часа сутринта. Бе уморен и се чудеше дали да не зареже всичко и да си легне, но вместо това пусна лаптопа си и провери електронната си поща. Нямаше нищо интересно.

После отвори папката, кръстена ЛИСБЕТ САЛАНДЕР, и откри в нея нов документ. Той носеше името „За Мик-Блум“ и се намираше до „За Сали“.

Бе шокиран да го открие ей така изведнъж в компютъра си. „Лисбет Саландер е проникнала в компютъра ми. Може би е тук дори в момента.“ Чукна с мишката два пъти върху документа.

Не знаеше какво да очаква. Може би писмо. Отговор. Уверение, че е невинна. Обяснение. Отговорът на Лисбет Саландер до Микаел Блумквист беше отчайващо кратък. Цялото й съобщение се състоеше от една-единствена дума. От четири букви.

Зала.

Микаел се втренчи в името.

Даг Свенсон му бе споменал за Зала по време на последния им телефонен разговор, два часа преди да бъде убит.

„Какво иска да ми каже? Да не би Зала да е връзката между Бюрман, Даг и Мия? По какъв начин? Защо? Как го е разбрала Лисбет Саландер? По какъв начин е замесена?“

Разгледа свойствата на документа и установи, че е създаден преди по-малко от петнайсет минути. След това внезапно се усмихна. Според информацията на компютъра файлът беше създаден от Микаел Блумквист. Тя бе използвала собствената му лицензирана програма. Това бе по-добър начин за комуникация от електронната поща и не оставяше айпи адрес, който да може да бъде проследен, макар че Микаел бе напълно сигурен, че никой нямаше да успее да проследи Лисбет Саландер по интернет. Освен това нямаше никакво съмнение, че Лисбет Саландер е извършила едно Hostile Takeover^[1] (както сама се изразяваше) на компютъра му.

Застана до прозореца и погледна навън към сградата на кметството. Не можеше да прогони усещането, че в момента Лисбет Саландер го наблюдава отнякъде. Чувстваше се така, сякаш тя беше в стаята с него и го гледаше през екрана на лаптопа му. На практика можеше да се намира където и да било по света, но той подозираше, че е доста близо. Някъде в Сьодермалм. В радиус от няколко километра от дома му.

Помисли за миг, седна и създаде нов текстови документ, който кръсти „Сали-2“ и съхрани на работния плот. В него написа многозначително послание.

Лисбет,

Дяволски проклето момиче. Кой, по дяволите, е Зала? Той ли е връзката? Знаеш ли кой е убил Даг и Мия — кажи ми в такъв случай, за да можем да разрешим тази проклета история, да се приберем и да се наспим.

Микаел

Тя определено се намираше в компютъра на Микаел Блумквист. Отговорът й пристигна в рамките на една минута. В папката на работния му плот се появи нов документ, този път с името „Кале Блумквист“.

Журналист си. Разбери сам.

Микаел сбърчи вежди. Тя му показваше среден пръст и използваше прякора му, въпреки че знаеше, че го мрази. Освен това не му даваше никакъв ключ. Тутакси отвори документ с име „Сали-3“ и го постави на работния плот.

Лисбет,

Журналистът прави своите открития посредством въпросите, които задава на запознатите лица. Аз питам теб. Знаеш ли защо Даг и Мия бяха убити и кой е отговорен за това? Ако е така, кажи ми. Дай ми нещо, за което да се хвана.

Микаел

Чака часове наред — отговор не дойде. В четири часа сутринта се отказа и си легна.