Стиг Ларшон
Момичето, което си играеше с огъня (16)

Глава петнайсета
Велики четвъртък, 24 март

Кристер Малм се чувстваше уморен и нещастен, когато най-накрая се прибра вкъщи след извънредния работен ден. Усети пикантния аромат, който се носеше от кухнята, влезе вътре и прегърна интимния си приятел.

— Как се чувстваш? — попита Арнолд Магнусон.

— Напълно разнебитен — отвърна му Кристер.

— Цял ден говорят за това по новините. Все още не са съобщили имената. Но звучи ужасно.

— Наистина е ужасно. Работеха за нас. Той ми беше приятел и страшно много го харесвах. Не познавах приятелката му Мия, но Мике и Ерика я бяха срещали.

Кристер огледа кухнята. Бяха се нанесли в новозакупения си апартамент на улица Алхелгунгатан преди три месеца. Изведнъж обаче жилището му се стори напълно чуждо.

Телефонът зазвъня. Кристер и Арнолд се спогледаха и решиха да не вдигат. След това се включи телефонният секретар и чуха добре познат глас.

— Кристер. Там ли си? Вдигни слушалката.

Бе Ерика Бергер, която се обаждаше, за да информира Кристер, че полицията преследва бившата партньорка на Микаел Блумквист по обвинение в убийствата на Даг и Мия.

Кристер не можеше да повярва на ушите си.

 

 

Хенри Кортез пропусна акцията на улица Лундагатан по простата причина, че през цялото време се намираше пред пресцентъра на полицията на Кунгсхолмен и на практика не знаеше какво се случва. В следобедните часове не бяха съобщили нищо ново след набързо проведената пресконференция по-рано през деня. Кортез беше уморен, гладен и раздразнен от това, че хората, с които се опитва да се свърже, непрекъснато го отпращат. Едва към шест часа, когато акцията в апартамента на Лисбет Саландер приключи, до ушите му достигна слухът, че полицията разполага със заподозрян. За голямо негово съжаление новината дойде от негов колега от вечерната преса, който поддържаше постоянен контакт с редакцията си. Малко след това Хенри най-накрая успя да изрови номера на личния мобилен телефон на прокурор Ричард Екстрьом. Представи се и зададе съответните въпроси по повод случилото се.

— От кой вестник казахте, че сте? — прекъсна го Ричард Екстрьом.

— От „Милениум“. Познавах една от жертвите. Според един източник полицията издирва определено лице. Какво се е случило?

— В момента не мога да предоставя каквато и да било информация.

— А кога ще можете?

— Възможно е да проведем още една пресконференция по-късно тази вечер.

Отговорите на прокурор Ричард Екстрьом определено бяха уклончиви. Хенри Кортез подръпна златната си обица.

— Пресконференциите са за журналистите новинари, които публикуват казаното на мига. Аз работя за ежемесечник, където сме лично заинтересовани да разберем какво се случва.

— Не мога да ви помогна. Ще се наложи да изчакате търпеливо като всички останали.

— Източниците ми твърдят, че заподозряната е жена. Коя е тя?

— В момента не мога да коментирам.

— Можете ли официално да отречете, че издирваното лице е жена?

— Не, мога само да кажа, че няма да коментирам…

 

 

Криминален инспектор Йеркер Холмберг стоеше на прага на спалнята и наблюдаваше замислено огромната локва кръв, в която бе намерена Мия Бергман. Когато обърнеше глава, можеше да види през отвора на вратата една също толкова голяма локва кръв на мястото, където бе лежал Даг Свенсон. Учудваше го огромното количество изтекла кръв, много по-голямо, отколкото бе свикнал да вижда при употреба на огнестрелно оръжие. Използваните амуниции бяха нанесли ужасяващи рани, което подкрепяше предположението на комисар Мортенсон, че убиецът бе използвал ловни патрони. Кръвта се беше съсирила в черна и ръждивокафява маса, която покриваше толкова голяма част от пода, че персоналът на Спешна помощ и криминолозите нямаше как да не стъпят в нея и следователно да оставят следи из целия апартамент. Холмберг носеше сини полиетиленови терлици върху маратонките си.

За него същинската работа на местопрестъплението започваше в настоящия момент. Телата на двете жертви бяха изнесени от апартамента. Йеркер Холмберг остана сам, след като двамата други криминолози му пожелаха приятна вечер и се оттеглиха. Бяха фотографирали жертвите, измерили кървавите петна по стените и обсъдили накратко splatter distribution areas^[1] и droplet velocity^[2].

Холмберг знаеше значението на тези думи, но почти не бе проявил интерес към техническия анализ на местопрестъплението. Криминолозите щяха да обобщят работата си в обстоен доклад, който детайлно щеше да предостави информация за позицията на убиеца спрямо жертвите и разстоянието между тях, за реда на изстрелване на куршумите и за пръстовите отпечатъци, които биха могли да представляват интерес. Йеркер Холмберг намираше всичко това за напълно безинтересно. Докладът нямаше да съдържа и намек за самоличността на извършителя, нито за мотива, от който той или тя, в случая бе заподозряна жена, се бяха водили по време на убийствата. Именно на тези въпроси трябваше да се опита да намери отговор.

Йеркер Холмберг влезе в спалнята. Постави изтърканото си куфарче на един стол и извади от него джобен диктофон, цифров апарат и тефтер.

Започна, като издърпа чекмеджетата на шкафа зад вратата на спалнята. Горните две съдържаха бельо, пуловери и кутия за бижута, която очевидно бе принадлежала на Мия Бергман. Подреди всички вещи на леглото и внимателно разгледа кутията за бижута, но установи, че тя не съдържа нищо особено ценно. В най-долното чекмедже откри два фотоалбума и две папки с документи, свързани с домакинството. Пусна диктофона.

„Протокол за изземване на вещи от булевард Бьорнеборсвеген 8 Б. Спалня, най-долно чекмедже на шкафа. Два фотоалбума с твърди корици, формат А4. Черна папка с надпис «Домакинство» и синя папка с надпис «Документи за покупка на апартамент», съдържаща данни за заем и вноски по погасяването му. Малка картонена кутия с писани на ръка писма, картички и лични принадлежности.“

Изнесе предметите в коридора и ги прибра в един куфар. След това продължи с чекмеджетата на нощните шкафчета от двете страни на двойното легло, но не откри нищо интересно. Отвори гардеробите, огледа дрехите, прерови всеки джоб и всяка обувка в търсене на нещо забравено или скрито, след което насочи интереса си към най-горните рафтове на гардероба. Отвори различни кашони и малки пластмасови кутии за съхранение на вещи. От време на време намираше документи или предмети, които включваше в протокола по различни причини.

В един от ъглите на спалнята имаше вместено бюро, което оформяше съвсем малък домашен работен кът със стационарен компютър, марка „Компак“, и стар монитор. Под бюрото имаше малка кантонерка на колела, а до него — ниска етажерка. Йеркер Холмберг знаеше, че вероятно ще направи най-важните открития, доколкото можеше да се надява на такива, на работното място, и затова остави бюрото за най-накрая. Отиде във всекидневната и продължи с огледа. Отвори шкафа с витрина и прегледа внимателно всяка купичка, чекмедже и рафт. След това премести поглед върху голямата ъглова етажерка за книги, която опираше във външната стена и стената към банята. Взе един стол и започна от горе на долу, като провери дали няма нещо скрито на върха й. Продължи рафт по рафт, като набързо вадеше по няколко книги наведнъж, преглеждаше ги и проверяваше дали няма нещо зад тях. След четирийсет и пет минути върна последната книга на мястото й. На масата в дневната имаше малка купчина книги, които по някакъв начин бяха привлекли вниманието му. Включи диктофона и заговори:

„От етажерката за книги във всекидневната. Книга с автор Микаел Блумквист, «Банкера на мафията». Книга на немски със заглавие «Der Staat und die Autonomen», книга на шведски със заглавие «Революционен тероризъм», както и английското издание «Ислямски джихад».“

Книгата на Микаел Блумквист включи, защото авторът се бе появявал в разследването. Останалите три му се сториха странни. Йеркер Холмберг не знаеше дали убийството е свързано с политическа дейност — не разполагаше с данни Даг Свенсон и Мия Бергман изобщо да са били политически активни, — дали книгите свидетелстват за най-обща политическа ангажираност, или са попаднали на етажерката във връзка с чисто журналистическа работа. Но реши, че ако двама мъртъвци са открити в апартамент, в който има литература за политически тероризъм, то си струва този факт поне да се отбележи. Затова книгите попаднаха в куфара с иззетите вещи.

След това отдели няколко минути, за да разгледа съдържанието на чекмеджетата в един стар шкаф. Отгоре имаше касетофон с компактдисково устройство, а чекмеджетата съдържаха голяма колекция албуми. В продължение на трийсет минути Йеркер Холмберг се занимава с кутиите — отвори всяка от тях и установи, че съдържанието им отговаря на обвивката. Откри десетина диска без етикет, което означаваше, че са записани в домашни условия или са пиратски копия. Пусна ги един след друг и констатира, че съдържат единствено музика. Дълго време прекара при телевизионния шкаф в близост до вратата на спалнята, в който имаше голям брой видеокасети. Пусна доста от тях. Те съдържаха всевъзможни записи — от екшъни до хаотична смесица от новинарски емисии и репортажи от „Кала факта“, „Инсайдър“ и „Упдраг гранскнинг“^[3]. Включи трийсет и шест касети в протокола. После отиде до кухнята, отвори термос с кафе и направи кратка пауза, преди да продължи.

От един кухненски шкаф събра няколко флакона и шишета, които очевидно представляваха медицинския запас в апартамента. Постави всички в найлонов плик и го добави към останалите пликове с иззети вещи. Извади хранителните продукти от долапа и хладилника и отвори всеки буркан, пакет кафе и запечатана бутилка. В една саксия на кухненския прозорец откри 1220 крони и квитанции. Предположи, че това е един вид каса за текущи разходи като храна и стоки от първа необходимост. Не попадна на нищо драматично. Не иззе нищо от банята. За сметка на това обаче забеляза, че кошът за мръсни дрехи прелива, и прегледа дрехите. Извади връхните дрехи от гардероба в коридора и провери съдържанието на всеки джоб.

Откри портфейла на Даг Свенсон във вътрешния джоб на едно сако и го вписа в протокола. Имаше годишна карта за „Фрискис & Светис“^[4], карта от „Ханделсбанкен“ и малко по-малко от 400 крони в брой. Намери дамската чанта на Мия Бергман и отдели няколко минути, за да огледа съдържанието й. И тя имаше карта от „Фрискис & Светис“, дебитна карта, клиентска карта от „Консум“^[5] и от някакъв клуб „Хоризонт“, чието лого бе глобус. Освен това бе разполагала с 2500 крони в брой — сравнително голяма, но не и прекалено внушителна сума, особено ако са възнамерявали да пътуват по празниците. Фактът, че парите все още се намираха в портмонето й обаче, намаляваше възможността убийствата да са били извършени с цел грабеж.

„От дамската чанта на Мия Бергман, оставена на закачалката в коридора. Джобен тефтер от типа «ПроПлан»^[6], отделен адресник и черен тефтер с твърди корици.“

Холмберг направи още една пауза за кафе и си даде сметка, че за негово най-голямо учудване (поне до този момент) не бе открил никакви срамни или интимни вещи в дома на двойката Свенсон-Бергман. Липсваха скрити сексуални помощни средства, както и предизвикателно бельо. Не намери и чекмедже с филми с порнографско съдържание. Не попадна на скрити цигари с марихуана или какъвто и да било признак на престъпна дейност. Двамата, изглежда, бяха съвсем обикновена двойка от предградията, вероятно (поне от полицейска гледна точка) по-скучна от нормалното.

Накрая се върна в спалнята и седна до работната маса. Издърпа най-горното й чекмедже. През следващия час сортира документи. Бързо установи, че и бюрото, и етажерката съдържат обширен справочен материал и подробна информация за източниците, които Мия Бергман бе използвала за дисертацията си „От Русия с любов“. Материалът бе старателно подреден, точно като при добре извършено полицейско разследване, и той се задълбочи в някои откъси от текста. „Мия Бергман би се вписала чудесно в нашия отдел“ — каза си. Една част от етажерката бе наполовина празна и очевидно съдържаше материали на Даг Свенсон. Те представляваха основно изрезки от пресата на собствените му статии, както и по интересуващи го теми.

Отдели известно време, за да прегледа съдържанието на компютъра, и установи, че той съдържа около пет гигабайта информация — от програми до писма, съхранявани статии и pdf файлове. С други думи, не откри нищо, което да прочете още тази вечер. Включи в протокола целия компютър, пръснатите около него компактдискове, както и един ZIP драйв с около трийсетина диска.

След това за кратко потъна в тъжен размисъл. Доколкото можеше да види, компютърът съдържаше материалите на Мия Бергман. Даг Свенсон бе журналист и би следвало компютърът да е най-важното му работно средство, но в този тук нямаше дори електронна поща на негово име. Следователно Даг Свенсон е разполагал със свой собствен компютър някъде другаде. Йеркер Холмберг се изправи и се разходи замислено из апартамента. В коридора намери черна раница с празен джоб за лаптоп и няколко бележника, принадлежали на Даг Свенсон. Никъде в жилището не можа да открие скрит лаптоп. Взе ключовете и излезе навън, където претърси колата на Мия Бергман, а след това и мазето. Не, и в тях нямаше компютър.

„Странното бе, че кучето не лаеше, скъпи ми Уотсън.“

Реши, че за момента в протокола му липсва един компютър.

 

 

Бублански и Фасте се срещнаха с прокурор Екстрьом в кабинета му в шест и половина, веднага след като се върнаха от Лундагатан. Кърт Свенсон бе получил нареждане по телефона да отиде до Стокхолмския университет, за да разпита научния ръководител на Мия Бергман относно работата й върху дисертацията. Йеркер Холмберг все още беше в Еншеде, а Соня Мудиг отговаряше за разследването на Оденплан. Бяха изминали около десет часа след назначаването на Бублански за ръководител на работата на полицията върху двойното убийство и седем часа от обявяването на Лисбет Саландер за издирване. Бублански обобщи случилото се на Лундагатан.

— Коя е Мириам Ву? — попита Екстрьом.

— Все още не знаем много за нея. Не присъства в регистъра на криминално проявените лица. Ханс Фасте ще започне да я търси утре рано сутринта. Колкото до Саландер, липсваха каквито и да било признаци, че тя живее там. Ако не друго, то поне всички дрехи в гардероба са с по-голям размер.

— А какви дрехи открихме само — рече Ханс Фасте.

— В смисъл? — попита Екстрьом.

— Да речем, че не би ги купил за подарък за Деня на майката.

— За момента не знаем нищо за Мириам Ву — рече Бублански.

— По дяволите, колко още ви трябва да знаете? Гардеробът й е пълен с курвенско облекло.

— Курвенско облекло? — повтори учудено Екстрьом.

— Ами кожа, лак, корсети, фетишистки джунджурии и секс играчки в едно от чекмеджетата на шкафа в спалнята й. Освен това не приличаха на евтини боклуци.

— Искаш да кажеш, че Мириам Ву е проститутка?

— Към настоящия момент не знаем нищо за Мириам Ву — повтори Бублански малко по-отчетливо.

— Разследването на социалните служби преди няколко години загатва, че Лисбет Саландер се занимава с проституция — каза Екстрьом.

— Социалните не говорят празни приказки — рече Фасте.

— Докладът на социалните служби не се основава на задържане или разследване — заяви Бублански. — Саландер е била претърсена в „Тантолунден“ на шестнайсет-седемнайсетгодишна възраст, когато е намерена в компанията на значително по-възрастен мъж. Същата година е прибрана за злоупотреба с алкохол. И в този случай отново е била със значително по-възрастен мъж.

— Искаш да кажеш, че не бива да си вадим прибързани изводи — рече Екстрьом. — Добре. Но ме притеснява това, че дисертацията на Мия Бергман е за трафик на жени и проституция. Следователно съществува възможност тя да се е свързала по работа със Саландер и тази Мириам Ву и по някакъв начин да ги е провокирала, което би могло да представлява мотив за убийство.

— Бергман може да се е свързала с попечителя й и така да е предизвикала събитията — рече Фасте.

— Възможно е — добави Бублански. — Но разследването трябва да го докаже. Най-важното сега е да намерим Лисбет Саландер, която очевидно не живее на Лундагатан. Това означава, че трябва да открием и Мириам Ву и да я попитаме как е попаднала в този апартамент и каква е връзката й със Саландер.

— А как ще намерим Саландер?

— Тя е някъде там навън. Проблемът е, че единственият адрес, на който някога е била регистрирана, е Лундагатан. Той не е променян.

— Забравяш, че е лежала в „Санкт Стефан“ и е живяла у различни приемни семейства.

— Не съм забравил — Бублански провери в документите си. — Минала е през три различни приемни семейства, когато е била на петнайсет. Съжителството й с тях не е било особено успешно. От шестнайсет до осемнайсетгодишна възраст живее у двойка от Хегерштен. Фредрик и Моника Гюлберг. Кърт Свенсон ще ги посети тази вечер, след като приключи с научния ръководител в университета.

— Какво ще правим с пресконференцията? — попита Фасте.

 

 

В седем вечерта в кабинета на Ерика Бергер цареше мрачно настроение. Микаел Блумквист бе седял напълно мълчаливо и почти неподвижно след посещението на криминален инспектор Бублански. Малин Ериксон бе отишла с колело до Лундагатан, за да наблюдава действията на специалния отряд. Върна се с новините, че никой не е заловен и движението по улицата е възстановено. Хенри Кортез се обади и им съобщи, че полицията вече издирва някаква жена с все още необявена самоличност. Ерика го осведоми за кого става въпрос.

Ерика и Малин се опитаха да обсъдят бъдещите си действия, без да стигнат до каквото и да било разумно решение. Ситуацията се усложняваше и от факта, че Микаел и Ерика знаеха колко голяма роля бе изиграла Лисбет Саландер в аферата „Венерстрьом“ в качеството си на елитен хакер. Малин Ериксон не знаеше нищо за това и дори не бе чувала името Лисбет Саландер. Поради което разговорът бе насечен от многозначителни паузи.

— Ще се прибирам — рече Микаел Блумквист и внезапно се изправи. — Уморен съм и вече не мога да разсъждавам. Трябва да поспя.

Той погледна Малин.

— Имаме много работа занапред. Утре е Разпети петък и възнамерявам единствено да спя и да сортирам документацията. Малин, можеш ли да работиш по Великден?

— Имам ли избор?

— Не. Започваме в събота в дванайсет на обяд. Какво ще кажете да се съберем вкъщи вместо в редакцията?

— Става.

— Ще преформулирам основната ни задача, която определихме сутринта. Целта ни вече е да разберем не дали разкритията на Даг Свенсон имат нещо общо с убийствата, а кой е убиецът на Даг и Мия.

Малин се запита как ще го постигнат, но си замълча. Микаел махна за довиждане на Малин и Ерика и изчезна, без да каже нищо повече.

 

 

В седем и петнайсет ръководителят на разследването Бублански с нежелание се качи след прокурор Екстрьом на подиума в пресцентъра на полицията. Пресконференцията бе обявена за седем часа, но закъсня с около петнайсет минути. За разлика от Екстрьом, Бублански изобщо не обичаше да стои в светлината на прожекторите пред дузина телевизионни камери. Изпитваше паника, когато се озовеше в центъра на подобно внимание, и никога нямаше да свикне или да заобича да се гледа по телевизията.

Екстрьом, който се чувстваше съвсем в свои води, нагласи очилата си и на лицето му се изписа подобаващо сериозно изражение. Остави фотографите да пощракат малко, преди да вдигне ръце и да помоли за тишина в залата. Говореше като по сценарий.

— Добре дошли на тази свикана набързо пресконференция във връзка с убийствата в Еншеде вчера късно вечерта и с факта, че разполагаме с нова информация по случая. Казвам се прокурор Ричард Екстрьом, а това е криминален инспектор Ян Бублански от областния отдел „Тежки престъпления и убийства“. Той ръководи разследването. Ще прочета едно съобщение, след което ще имате възможност да задавате въпроси.

Екстрьом замълча и огледа представителите на пресата, които се бяха явили на мястото, въпреки че бяха получили предизвестие преди по-малко от трийсет минути. Убийствата в Еншеде се оказаха голяма новина и, както изглежда, щяха да придобият още по-голяма популярност. Екстрьом доволно установи, че в залата има представители на новинарските програми „Актуелт“ и „Рапорт“, както и журналисти от ТВ4. Разпозна и няколко лица от ТТ и вечерни и дневни вестници. Освен това видя голям брой репортери, които не познаваше. Общо в залата присъстваха минимум двайсет и пет човека.

— Както ви е известно, вчера вечерта, малко преди полунощ, в Еншеде бяха открити две жертви на брутално убийство. На местопрестъплението бе намерено дори оръжие, пистолет „Колт 45 Магнум“. Националната лаборатория по криминология в рамките на деня установи, че това е оръдието на престъплението. Собственикът му е известен и днес бе потърсен от полицията.

Екстрьом направи изкуствена пауза.

— Към седемнайсет часа собственикът на оръжието бе открит мъртъв в жилището си в близост до площад Оденплан. Застрелян е и смятаме, че по време на двойното убийство в Еншеде е бил мъртъв. Полицията — Екстрьом посочи с ръка в посока към Бублански — има основателни причини да вярва, че извършителят е един и същ и следователно е издирван за три убийства.

Сред присъстващите репортери се разнесе шепот, когато неколцина от тях едновременно започнаха да говорят тихо по мобилните си телефони. Екстрьом повиши леко глас.

— Имате ли заподозрян? — попита един журналист от радиото.

— Ако не ме прекъсвате, ще стигнем и дотам. Полицията желае да разпита едно лице във връзка с тези три убийства.

— Кой е той?

— Не е той, а тя. Полицията издирва двайсет и шест годишна жена. Между нея и собственика на оръжието съществува връзка, а освен това тя доказано е присъствала на мястото на престъплението в Еншеде.

Бублански сбърчи вежди и лицето му придоби решително изражение. По тази точка от дневния ред с Екстрьом бяха на различно мнение. Тоест по въпроса дали ръководителят на разследването следва да назове името на заподозрения в тройното убийство. Според Бублански все още не биваше, а Екстрьом смяташе, че няма за кога да чакат.

Аргументите на Екстрьом бяха необорими. Полицията издирваше жена с доказани психически проблеми, която напълно основателно бе заподозряна в извършването на три убийства. През деня я бяха обявили за издирване в рамките на областта, а по-късно и на територията на цялата страна. Екстрьом твърдеше, че Лисбет Саландер трябва да се смята за опасна и следователно е в интерес на обществото да бъде заловена колкото се може по-бързо.

Аргументите на Бублански бяха по-слаби. Според него по-добре беше да изчакат резултатите от работата на техническия екип в апартамента на адвокат Бюрман, преди разследването категорично да бъде обвързано с една-единствена възможност.

Екстрьом подчертаваше, че съгласно цялата налична документация Лисбет Саландер е психично болна и склонна към насилие жена, че нещо очевидно е отключило яростта й и я е подтикнало към убийство. Нямаше гаранции, че проявите на насилие ще спрат дотук.

— Какво ще правим, ако през следващото денонощие влезе в друг апартамент и убие още няколко човека? — бе задал Екстрьом риторичен въпрос.

Бублански не можа да му даде задоволителен отговор и Екстрьом изтъкна, че в практиката им има достатъчно прецеденти. Когато бяха преследвали по територията на цялата страна извършилия тройно убийство Юха Валякала от Омселе, полицията бе оповестила името му и показала негова снимка, защото се смяташе, че представлява заплаха за обикновените хора. Същият аргумент можеше да се използва и в случая с Лисбет Саландер и следователно Екстрьом бе решил, че името й трябва да бъде оповестено.

Прокурорът вдигна ръка, за да прекрати шушукането сред присъстващите репортери. Разкритието, че за тройното убийство е издирвана жена, щеше да им дойде като гръм от ясно небе. Той направи знак на Бублански да започне. Полицаят се прокашля два пъти, пооправи очилата си и се втренчи в листа с предварително съгласуваните реплики.

— Полицията издирва двайсет и шест годишна жена на име Лисбет Саландер. Ще бъде разпространена нейна снимка от паспортния регистър. Към настоящия момент не разполагаме с информация къде се намира. Предполагаме, че може би все още е в района на Стокхолм. Полицията се нуждае от помощта на обществеността, за да успее да открие жената колкото се може по-бързо. Лисбет Саландер е висока метър и петдесет, със слабо телосложение.

Той нервно пое дълбока глътка въздух. Потеше се и усети напиращата влага под мишниците си.

— В миналото Лисбет Саландер е била приемана в психиатрична клиника и се смята, че представлява опасност както за себе си, така и за околните. Бихме искали да подчертаем, че към настоящия момент не можем категорично да заявим, че тя е убийцата, но съществуващите обстоятелства налагат да бъде разпитана незабавно, за да се разбере каква информация притежава за убийствата в Еншеде и Оденплан.

— Това не е възможно — провикна се един репортер от вечерен вестник. — Или е заподозряна в убийство, или не е.

Бублански погледна отчаяно към прокурор Екстрьом.

— Полицията не е ограничила разследването си в една посока и ние, естествено, разглеждаме различни версии. Една от тях е свързана с упоменатата жена и полицията смята, че е крайно наложително тя да бъде прибрана за разпит. Подозренията срещу нея се основават на технически доказателства, събрани по време на огледа на местопрестъплението.

— За какъв тип доказателства става въпрос? — чу се веднага от залата.

— За момента не можем да разкрием подробности около тях.

Няколко журналисти заговориха в един глас. Екстрьом вдигна ръка и посочи репортер от „Дагенс Еко“, с когото бе работил преди и когото смяташе за умерен.

— Криминален инспектор Бублански каза, че е лежала в психиатрична клиника. Защо?

— Тази жена е имала… проблемно детство и се е сблъсквала с доста сложни ситуации през годините. Намира се под попечителство и попечителят й е собственикът на оръжието.

— Кой е той?

— Лицето, застреляно в жилището си край Оденплан. Към настоящия момент не можем да ви кажем името му, тъй като близките му все още не са информирани.

— Какъв мотив е имала за убийствата?

Бублански взе микрофона.

— Към настоящия момент не разполагаме с мотив.

— Тя присъства ли в полицейския регистър отпреди?

— Да.

Последва въпрос от един репортер — мъж със специфичен боботещ глас, който се извиси над останалите гласове.

— Представлява ли опасност за обществото?

Екстрьом се поколеба за секунда. След това кимна.

— Разполагаме с информация, че в стресови ситуации е склонна към насилие. Именно поради тази причина разкриваме, че е издирвана и че искаме да се свържем с нея по възможно най-бързия начин.

Бублански прехапа устни.

 

 

В девет часа вечерта криминален инспектор Соня Мудиг все още се намираше в апартамента на адвокат Бюрман. Бе позвънила вкъщи и бе обяснила ситуацията на съпруга си. След единайсет години брак той вече приемаше, че работният й ден никога няма да продължава от девет до пет. Тя седеше зад бюрото на Бюрман в кабинета му и преглеждаше документите, които откри в чекмеджетата, когато чу как някой почука по касата на вратата и видя следовател Бубла да носи две чаши с кафе и синьо пликче с канелени кифлички от „Пресбюрон“. Махна му уморено с ръка да влезе.

— Какво не трябва да пипам? — попита той механично.

— Криминолозите не са приключили. Все още се занимават със спалнята и кухнята. Тялото също не е преместено, разбира се.

Бублански дръпна един стол и седна срещу колежката си. Мудиг отвори пликчето и извади една кифличка.

— Благодаря. Умирах за кафе.

Мълчаливо задъвкаха.

— Чух, че не е минало много добре на Лундагатан — рече Мудиг, след като преглътна последната хапка от кифличката и облиза пръсти.

— Нямаше никого вкъщи. Намерихме неотворена поща, адресирана до Лисбет Саландер, но всъщност там живее някаква жена на име Мириам Ву. Все още не сме я открили.

— Коя е тя?

— Не знам със сигурност. Фасте се опитва да разбере повече за нея. Записана е като съсобственик на апартамента преди около месец, но в апартамента, изглежда, живее само един човек. Мисля, че Саландер се е преместила, без да съобщи новия си адрес.

— Може би го е планирала.

— Кое? Тройното убийство? — Бублански поклати обезсърчено глава. — Цялата тази история става дяволски объркана. Екстрьом настояваше за пресконференцията и медиите ще ни подлудят през следващите дни. Попадна ли на нещо?

— Като се изключи тялото на Бюрман в спалнята… Намерихме празна кутия на Магнум. Изпратихме я за снемане на пръстови отпечатъци. Бюрман пази папка с копия от месечните доклади за Саландер, които е изпращал на Агенцията за контрол. Ако може да му се вярва, Саландер е истински ангел.

— Той не е единственият — възкликна Бублански.

— Единственият какво?

— Почитател на Лисбет Саландер.

Бублански й разказа накратко какво бе научил от Драган Армански и Микаел Блумквист. Соня Мудиг го изслуша, без да го прекъсва. Когато замлъкна, тя прокара пръсти през косата си, потърка очи и рече:

— Това е пълна лудост.

Бублански кимна замислено и зачопли долната си устна. Соня Мудиг го погледна и потисна напиращата към устните й усмивка. Той имаше грубовато, почти брутално лице. Ала когато бе объркан или несигурен, изглеждаше беззащитен. Именно в тези моменти го наричаше мислено следовател Бубла. Никога не използваше прозвището му и не знаеше как точно се е появило, но му пасваше чудесно.

— Добре — рече тя. — Доколко сме сигурни?

— Прокурорът изглежда напълно убеден. Саландер е обявена за общодържавно издирване днес вечерта — отвърна й Бублански. — През последната година се е намирала в чужбина и е възможно отново да избяга извън страната.

— Доколко сме сигурни? — пак попита тя.

Той вдигна рамене.

— Арестували сме хора при наличие на значително по-малко доказателства. Има нейни отпечатъци по оръжието, с което са извършени убийствата в Еншеде.

— Попечителят й също е убит. Не искам да изпреварвам събитията, но предполагам, че със същото оръжие. Ще разберем утре — криминолозите са открили един сравнително запазен фрагмент от куршум в матраците.

— Добре.

— Открихме няколко патрона за револвера в най-долното чекмедже на бюрото. Куршуми с ураново ядро и златен връх.

— Ясно.

— Разполагаме със сравнително обстойна документация, че Саландер е луда. Бюрман е бил неин попечител и е притежател на пистолета.

— Мм — измърмори следовател Бубла мрачно.

— Можем да свържем Саландер с двойката в Еншеде чрез Микаел Блумквист.

— Мм…

— Не изглеждаш сигурен.

— Не мога да си изградя точна картина за Саландер. Документацията твърди едно, а Армански и Блумквист — съвсем друго. Съгласно документацията тя е едва ли не бавноразвиващ се психопат. Според техните твърдения е компетентен специалист по проучванията. Разликата между версиите е фрапираща. Не разполагаме с мотив за убийството на Бюрман и дори не сме потвърдили, че Саландер е познавала двойката в Еншеде.

— Какъв мотив е нужен на една психично болна?

— Не съм бил в спалнята все още. Как е положението там?

— Открих Бюрман по очи на леглото, с колене на пода, сякаш се моли. Гол е. Застрелян е в тила.

— С един изстрел? Точно като в Еншеде.

— Доколкото можах да преценя, изстрелян е само един куршум. Но, изглежда, Саландер, ако тя го е извършила, го е накарала да падне на колене пред леглото, преди да стреля. Куршумът е влязъл в тила под ъгъл и отвисоко, после е излязъл през лицето.

— Куршум в тила. Точно като екзекуция.

— Да.

— Мислех си… Някой трябва да е чул изстрела.

— Спалнята му гледа към задния двор, а съседите отгоре и отдолу са заминали извън града за великденските празници. Прозорецът е затворен. Освен това е използвала възглавница като заглушител.

— Доста умно.

В този момент Гунар Самюелсон от отдела по криминология подаде глава през вратата.

— Здравей, Бубла — поздрави той и се обърна към колегата си. — Мудиг, смятаме да преместим тялото, затова го обърнахме. Има нещо, което трябва да видиш.

Последваха го до спалнята. Тялото на Нилс Бюрман бе положено по гръб на една носилка — първата спирка по пътя към патолога. Никой не се съмняваше в причината за смъртта. На мястото на челото му имаше огромна десетсантиметрова рана, а голяма част от костта висеше отстрани на парче кожа. Разположението на капките кръв по леглото и стената бе категорично.

Бублански мрачно издаде устни напред.

— Какво трябва да видим? — попита Мудиг.

Гунар Самюелсон вдигна покривалото и разкри корема и слабините на Бюрман. Когато с Мудиг се приближиха, Бублански си сложи очилата и двамата прочетоха татуирания текст. Буквите бяха груби и неравни — очевидно не бяха дело на професионалист. Посланието обаче бе кристално ясно: АЗ СЪМ САДИСТИЧНА СВИНЯ, ОТРЕПКА И ИЗНАСИЛВАЧ.

Мудиг и Бублански се спогледаха учудено.

— Май се очертава мотив? — рече Мудиг накрая.

 

 

Микаел Блумквист купи четиристотин грама макарони от „Севън-Илевън“ и когато се прибра, пъхна картонената опаковка в микровълновата фурна, съблече се и постоя три минути под душа. Взе си вилица и яде прав направо от кутията. Бе гладен, но нямаше желание да сяда на масата и искаше да погълне храната колкото се може по-бързо. Когато приключи, отвори една бира от марката „Вестфюн фолкьол“ и я изпи директно от бутилката.

Без да пали лампата, застана пред прозореца с изглед към „Гамла стан“ и стоя така повече от двайсет минути, като се опитваше да не мисли за нищо.

Точно преди едно денонощие все още бе на празненство у сестра си, когато Даг Свенсон позвъни на мобилния му телефон. В онзи момент и двамата с Мия бяха живи.

Не беше спал от трийсет и шест часа, а времето, когато без никакъв проблем можеше да изкара едно денонощие без сън, бе отминало. Знаеше обаче, че няма да може да заспи, без да си спомни какво е видял. Имаше чувството, че картините от Еншеде са се запечатали завинаги в паметта му.

Накрая изключи мобилния си телефон и се пъхна под завивката. В единайсет часа все още не бе заспал. Стана от леглото и си свари кафе. Пусна си диска на Деби Хари, която пееше за Мария^[7]. Загърна се с одеяло, седна на дивана във всекидневната и докато отпиваше от кафето, се замисли за Лисбет Саландер.

Какво изобщо знаеше за нея? На практика нищо.

Знаеше, че има фотографска памет и че е страхотен хакер. Знаеше, че е странна и затворена жена, която не обича да говори за себе си, и че изобщо не вярва на властите.

Знаеше, че е способна на брутално насилие. Затова все още бе жив.

Но нямаше никаква представа, че е била поставена под попечителство и че е прекарала част от юношеството си в лудница.

Трябваше да избере страна.

По някое време след полунощ реши, че не иска да вярва на заключенията на полицията — не смяташе, че Лисбет е убила Даг и Мия. Във всеки случай бе длъжен да й даде шанс да му обясни, преди да я съди.

Не усети кога най-накрая заспа, но се събуди в четири и половина на дивана. Заклатушка се до леглото и отново потъна в сън.