Стиг Ларшон
Момичето, което си играеше с огъня (14)

Глава тринайсета
Велики четвъртък, 24 март

Още в седем часа сутринта на Велики четвъртък формалната отговорност по предварителното разследване на двойното убийство в Еншеде бе прехвърлена на прокурор Ричард Екстрьом. Дежурният му колега през изминалата нощ бе сравнително млад и неопитен юрист, който съзнаваше, че убийствата в Еншеде не са му по силите. Затова събуди по телефона заместник областния прокурор, който на свой ред събуди заместник областния полицейски началник. Двамата заедно решиха да прехвърлят топката на някой усърден и опитен прокурор. Избраха Ричард Екстрьом, четирийсет и две годишен.

Екстрьом бе слаб и енергичен мъж, висок метър и шейсет и два, с тънка руса коса и козя брадичка. Обличаше се винаги безупречно и заради ниския си ръст носеше обувки на висок ток. Кариерата му бе започнала от поста заместник-прокурор в Упсала. Оттам го привлякоха като правен експерт към Министерството на правосъдието, където му възложиха да работи главно по хармонизирането на шведското законодателство със стандартите на Европейския съюз. Справи се толкова добре, че известно време дори заемаше поста на ръководител на отдел. Стана известен с едно разследване на пропуски в правовия ред, при което се обяви за по-висока ефективност в противовес на искането на някои полицейски структури за увеличаване на ресурсите. След четири години в МП продължи кариерата си в Стокхолмската прокуратура, където работи по множество дела, свързани с нашумели обири или случаи на насилие.

Определяха политическата му принадлежност като социалдемократическа, ала в действителност той изобщо не се интересуваше от политика. Все по-често ставаше обект на вниманието на медиите и шефовете в коридорите на властта го държаха под око. Той несъмнено представляваше подходяща кандидатура за евентуален по-висок пост, тъй като го смятаха за идеалист, а и имаше широка мрежа от контакти както сред политическите, така и сред полицейските кръгове. Впрочем полицаите не бяха единни в оценката си за неговите способности. Разследванията му за МП ни най-малко не бяха облагодетелствали онези кръгове в полицията, които смятаха, че правовият ред можеше да бъде защитен единствено чрез назначаването на повече полицаи. От друга страна обаче, Екстрьом, бе известен с твърдостта си при воденето на съдебни дела.

След като от криминалния отдел набързо го осведомиха за събитията в Еншеде през изминалата нощ, Екстрьом веднага си каза, че това дело е като заредено с динамит и без съмнение ще разтърси медийното пространство. Не ставаше въпрос за поредното обикновено убийство. Двете жертви бяха докторант по криминалистика и журналист — що се отнася до последната професия, отношението му към нея варираше от ненавист до одобрение в зависимост от обстоятелствата.

Малко след седем часа Екстрьом съгласува намеренията си с областния шеф на криминалната полиция. В седем и петнайсет прокурорът вдигна слушалката и събуди инспектор Ян Бублански, който сред колегите си бе по-известен с прозвището полицай Бубла^[1]. Бублански всъщност трябваше да почива по Великден като компенсация за големия брой извънредни часове, които бе събрал през изминалата година, ала го помолиха да прекъсне почивката си и незабавно да се яви на работното си място, за да оглави разследването на убийствата в Еншеде.

Бублански бе петдесет и две годишен и бе работил като полицай през половината си живот. Започна на 23. В продължение на шест години служи като патрул и мина през отдел „Огнестрелни оръжия“ и отдел „Кражби“, преди да завърши курсове за повишаване на квалификацията и да се издигне в кариерата, като получи назначение в криминалния отдел към областната дирекция на полицията. През последните десет години бе участвал в трийсет и три разследвания на убийства и бе ръководил седемнайсет от тях, като четиринайсет бяха успешно приключени, а две се смятаха за разрешени на полицейско ниво. Това означаваше, че полицията знае кой е убиецът, но не разполага с достатъчно доказателства, за да предприеме законови мерки срещу въпросното лице. Бублански и колегите му не се бяха справили с един-единствен случай отпреди шест години. Ставаше въпрос за известен алкохолик и скандалджия, открит промушен с нож в апартамента си в Берсхамра. Местопрестъплението бе кошмарно — пълно с пръстови отпечатъци и ДНК следи от няколко дузини хора, които през годините бяха пили или участвали в сбивания в жилището. Бублански и колегите му бяха убедени, че убиецът е един от многото познати на жертвата алкохолици, ала въпреки енергичното разследване полицията все още не успяваше да го залови. Разследването на практика бе пратено в архива.

Като цяло Бублански се славеше с голям процент разкриваемост и колегите му го намираха за висококвалифициран.

Въпреки това обаче го смятаха за малко чудат, което отчасти се дължеше на факта, че беше евреин и на някои празници се разхождаше с кипа по коридорите на полицията. Това веднъж предизвика коментара на един вече пенсиониран полицейски началник, който смяташе, че да носиш кипа в сградата на полицията е също толкова неуместно, колкото и да сновеш наоколо с тюрбан. Тази история не бе последвана от кой знае колко бурен дебат. Някакъв журналист дочу коментара и започна да задава въпроси, след което полицейският началник бързо се оттегли в кабинета си.

Бублански принадлежеше към юдейската църква на Сьодерфьор и ако нямаше кашер, си поръчваше вегетарианска храна. Ортодоксалността му обаче не граничеше с фанатизъм и той дори работеше в събота. Бублански също схвана на секундата, че разследването на двойното убийство в Еншеде няма да бъде обикновено. Ричард Екстрьом го дръпна настрана веднага след като влезе в полицията малко след осем.

— Тази история е доста зловеща — каза му вместо поздрав Екстрьом. — Застреляната двойка са журналист и криминалистка. Има и още нещо. Открити са от друг журналист.

Бублански кимна. Това означаваше, че разследването със сигурност ще бъде внимателно следено и анализирано от медиите.

— А за да сипя още сол в раната, трябва да добавя, че журналистът, който ги е открил, е Микаел Блумквист от вестник „Милениум“.

— Опа! — рече Бублански.

— Известен покрай цирка около аферата „Венерстрьом“.

— Знаем ли нещо за мотива?

— Нищичко засега. Никой от застреляните не е известен на полицията. Изглежда, са били съвсем нормална двойка. Момичето е трябвало да защити докторска степен след няколко седмици. Това разследване трябва да стане номер едно.

Бублански кимна. За него убийствата винаги бяха приоритет.

— Ще съставим група. Пристъпи колкото се може по-бързо към работа. Ще се погрижа да ти осигуря всички ресурси. Ще ти помагат Ханс Фасте и Кърт Свенсон. Както и Йеркер Холмберг. Той разследва непредумишленото убийство в Ринкебю^[2], ала както изглежда, извършителят е напуснал страната. Холмберг е невероятен в работата на местопрестъплението. При нужда можеш да получиш подкрепление от Националното бюро по разследванията.

— Искам Соня Мудиг.

— Тя не е ли малко младичка?

Бублански вдигна вежди и погледна учудено Екстрьом.

— Тя е на трийсет и девет, и следователно само няколко години по-млада от теб. Освен това мозъкът й е бръснач.

— Окей, ти решаваш кого да включиш в групата, само разрешете случая. Ръководството вече ни диша във врата.

Бублански сметна това за малко пресилено. В този ранен утринен час ръководството едва ли бе успяло да стане от масата за закуска.

 

 

Полицейското разследване набра скорост след проведената малко след девет часа среща, на която инспектор Бублански събра групата си в заседателната зала на областното полицейско управление. Бублански огледа присъстващите. Съставът на групата го задоволяваше напълно.

Най-много разчиташе на Соня Мудиг. Тя имаше дванайсет години стаж в полицията, четири от които в криминалния отдел, където бе участвала в редица ръководени от Бублански разследвания. Бе изчерпателна и методична, а и Бублански още в началото бе забелязал, че притежава онова качество, което той лично намираше за най-ценно при заплетени разследвания. Имаше фантазия и умееше да прави асоциации. Най-малко в две сложни разследвания Соня Мудиг бе открила странни и далечни връзки, които другите бяха пропуснали, и това бе довело до обрат в работата им. Освен това Соня Мудиг имаше сдържано и интелигентно чувство за хумор, което Бублански ценеше.

Бублански бе доволен и от присъствието на Йеркер Холмберг в групата. Холмберг бе на 55, родом от Онгерманланд. Той бе ограничен и скучноват човек, без грам фантазия, с каквато щедро бе надарена Соня Мудиг. За сметка на това обаче според Бублански Холмберг беше може би най-добрият криминолог в цялата шведска полиция. Бяха работили заедно при различни разследвания през годините и Бублански беше напълно убеден, че ако на мястото на престъплението имаше нещо за намиране, то Холмберг щеше да го намери. Следователно основната му задача бе да ръководи работата в апартамента в Еншеде.

Бублански не познаваше добре колегата си Кърт Свенсон — мълчалив здравеняк с толкова къса коса, че отдалеч изглеждаше плешив. Свенсон бе на 38 и идваше от участъка в Худинге, където дълги години се бе занимавал с разследване на различни престъпни групировки. За него се говореше, че лесно избухва и има тежка ръка. Ще рече, че вероятно използваше спрямо „клиентелата“ методи, които не се вписваха напълно в полицейския регламент. Веднъж, преди около десет години, срещу него бе подадена жалба за нанасяне на телесна повреда. Тя доведе до разследване, което го оневини по всички обвинения.

Кърт Свенсон се беше прочул покрай съвсем друг случай. През октомври 1999 г. с един колега отишли в Албю, за да приберат местен хулиган за разпит. Лицето не било съвсем непознато на полицията. В продължение на няколко години държало обитателите на жилищната сграда в постоянен страх и срещу него имало подадени множество оплаквания, породени от заплашителното му поведение към околните. В конкретния случай полицията била получила сигнал, че е участвал в обир на видеотека в Нуршборг. Ставало дума за една сравнително рутинна полицейска процедура, която тотално се объркала, когато хулиганът извадил нож, вместо мирно и тихо да последва полицаите. Колегата на Свенсон получил рани по ръцете и загубил левия си палец, преди престъпникът да насочи вниманието си към Кърт, който за първи път в кариерата си бил принуден да използва служебното оръжие. Кърт Свенсон изстрелял три куршума. Първият изстрел бил предупредителен. Вторият бил директен, но неточен, което си било живо постижение, като се има предвид, че разстоянието между тях било по-малко от три метра. Третият изстрел уцелил средата на тялото и прекъснал аортата, в резултат на което престъпникът починал от загуба на кръв за няколко минути. Последвалото разследване освободило Кърт Свенсон от всякаква отговорност. Това на свой ред породило медиен дебат за безнаказаната употреба на насилие от страна на държавни служители, а името на Кърт Свенсон било споменавано редом с това на двамата полицаи, пребили до смърт Усмо Вало^[3].

В началото Бублански изпитваше определени съмнения по отношение на Кърт Свенсон, ала след около половин година съвместна работа не откри нищо, което да предизвика гнева или неодобрението му. Даже напротив, постепенно започна да изпитва уважение към мълчаливия и компетентен полицай.

Последният член на екипа на Бублански беше Ханс Фасте. Той бе на 47 години и се смяташе за ветеран след петнайсет години служба в отдела. Фасте не удовлетворяваше напълно Бублански. Участието му в разследването имаше плюсове и минуси. Към плюсовете спадаха големият му опит и рутина, които бе придобил, работейки по редица заплетени случаи. Като минус Бублански определяше егоцентризма и язвителното му чувство за хумор, което притесняваше всички хора наоколо и най-вече Бублански. Фасте притежаваше черти на характера и качества, които Бублански чисто и просто не харесваше. Но трябваше да му се признае, че когато се стегне, работи добре. Освен това Фасте се бе превърнал в един вид ментор на Кърт Свенсон, който очевидно нямаше нищо против язвителността му. Двамата винаги работеха заедно.

На срещата бе извикана също и инспектор Анита Нюберг от криминалния отдел, за да ги информира за проведения през нощта разпит на Микаел Блумквист, както и комисар Освалд Мортенсон, за да докладва за действията на полицията на място след получаване на сигнала. Те и двамата бяха изтощени и искаха да се приберат и да си легнат колкото се може по-скоро, но Анита Нюберг вече бе успяла да прояви снимките от местопрестъплението, които групата разглеждаше.

След около трийсет минути вече бяха наясно с развоя на събитията и Бублански обобщи:

— Изхождайки от факта, че огледът на местопрестъплението все още не е приключил, нещата изглеждат по следния начин… Някакво непознато лице, което нито съседите, нито останалите свидетели са забелязали, прониква в апартамент в Еншеде и убива Свенсон и Бергман.

— Все още не разполагаме с информация дали намереното оръжие е идентично с оръдието на престъплението, но вече е изпратено в Националната лаборатория по криминология — допълни Анита Нюберг. — Тази улика се обработва с предимство. Освен това открихме фрагмент от куршума, уцелил Даг Свенсон, в стената срещу спалнята. Относително запазен е. За сметка на това обаче куршумът, убил Мия Бергман, е така раздробен, че на практика е неизползваем.

— Благодаря за информацията. „Колт Магнум“ е проклет каубойски пистолет, който трябва да е абсолютно забранен. Разполагаме ли със сериен номер?

— Все още не — рече Освалд Мортенсон. — Изпратих оръжието и фрагмента от куршум с куриер до НЛК направо от местопрестъплението. Смятах, че е най-добре те да започнат да работят с него, отколкото аз да го пипам.

— Добре тогава. Все още не съм успял да отида до местопрестъплението, ала вие двамата сте били там. Какви са изводите ви?

Анита Нюберг и Освалд Мортенсон се спогледаха. Нюберг остави по-възрастния си колега да говори от името на двамата.

— На първо място смятаме, че убиецът е само един. Било е същинска екзекуция. Имам усещането, че извършителят е бил воден от някаква много сериозна причина при убийствата на Свенсон и Бергман и е действал, изпълнен с решителност.

— На какво се основава това усещане? — попита Ханс Фасте.

— Апартаментът беше подреден и чист. Не става дума за обир, побой или нещо подобно. Изстреляни са само два куршума. И двата улучват жертвата в главата с изключителна точност. Следователно говорим за човек, който умее да борави с оръжие.

— Така.

— Ако погледнем скицата… Съгласно нашата възстановка мъжът, Даг Свенсон, е прострелян от много близко разстояние, може би дори револверът е бил опрян в главата му. Около входната рана имаше ясни следи от изгаряне. Вероятно е застрелян пръв. Свенсон се е хвърлил към масата за хранене. Предполагаме, че убиецът е стоял на прага към коридора или съвсем близо до вратата на дневната.

— Окей.

— Според свидетелите изстрелите са прокънтели през няколко секунди. Мия Бергман е застреляна от разстояние. Вероятно се е намирала при вратата на спалнята и се е опитала да се извърти. Куршумът влиза под лявото ухо и излиза малко над дясното й око. Силата му е толкова голяма, че отхвърля тялото в спалнята, където е намерена. Тя пада върху таблата на леглото и се свлича на пода.

— Опитен стрелец — съгласи се Фасте.

— Меко казано. Нямаше следи от стъпки, които да свидетелстват, че убиецът е влязъл в спалнята, за да провери дали наистина я е убил. Бил е сигурен, че я е улучил, врътнал се е и е напуснал апартамента. Тоест с два изстрела убива двама души и изчезва. Освен това…

— Да?

— Не искам да говоря предварително, без да знам резултатите от криминоложкото разследване, но подозирам, че убиецът е използвал ловни боеприпаси. Смъртта е настъпила мигновено. Раните и на двете жертви бяха ужасни.

Около масата настъпи кратка тишина. Никой от присъстващите не искаше да си спомня за този спор. Имаше два типа куршуми. Първите бяха твърди, с цялостна ризница, минаваха право през тялото и нанасяха сравнително леки рани. Куршумите с мек връх обаче се разширяваха в тялото и водеха до тежки наранявания. Има голяма разлика между човек, улучен с деветмилиметров куршум, и друг, уцелен с куршум, който увеличава площта си до два, дори три сантиметра. Вторият тип куршуми се наричат ловни боеприпаси и целта им е да предизвикат масиран кръвоизлив, което се счита за хуманно при лов на лосове например, когато целта е да свалиш животното колкото се може по-бързо и безболезнено. Но те са забранени в международното право при воденето на война, защото нещастникът, който бива уцелен от разширяващ се куршум, умира почти незабавно, независимо в коя част на тялото е ранен.

Шведската полиция обаче се беше изхитрила да включи ловните куршуми в арсенала си. Точните причини за това решение бяха малко неясни, но нямаше съмнение, че ако известният на цялата страна демонстрант Ханес Вестберг, когото простреляха в корема при размириците в Гьотеборг през 2001 година, бе улучен с ловен куршум, то в никакъв случай нямаше да оживее.

— Тоест целта му е била да убива — рече Кърт Свенсон.

Той говореше за Еншеде, ала същевременно разкри позицията си по въпроса за ловните боеприпаси.

И Анита Нюберг, и Освалд Мортенсон кимнаха.

— Освен това бързината, с която е действано, е доста невероятна — рече Бублански.

— Точно така. Убиецът напуска апартамента незабавно след изстрелването на куршумите, слиза по стълбите, пуска пистолета на земята и изчезва в нощта. Малко след това, говорим за секунди, пристига Блумквист със сестра си с нейната кола.

— Хм — рече Бублански.

— Едната възможност е убиецът да е избягал през мазето. Има страничен вход, който е могъл да използва. Той води към задния двор, а като прекосиш моравата, излизаш на една успоредна улица. Това обаче предполага, че трябва да е имал ключ от вратата на мазето.

— Има ли следи, които да свидетелстват, че убиецът е използвал този път?

— Не.

— Тоест не разполагаме с абсолютно никакво описание — рече Соня Мудиг. — И защо е захвърлил оръжието? Ако го беше взел със себе си или ако го беше хвърлил малко по-надолу от жилищната сграда, щеше да ни отнеме повече време да го открием.

Всички вдигнаха рамене. Никой не можеше да отговори на този въпрос.

— Какво да мислим за Блумквист? — попита Ханс Фасте.

— Той очевидно беше в шок — рече Мортенсон. — Но действията му бяха правилни и премислени и създаваше впечатление, че може да му се вярва. Сестра му потвърди телефонния разговор и пътуването с колата. Не мисля, че е замесен.

— Той е известен журналист — рече Соня Мудиг.

— Това ще се превърне в медиен цирк — съгласи се Бублански. — Ето още една по-сериозна причина да разрешим случая колкото се може по-бързо. Окей… Йеркер, ти, разбира се, ще работиш на местопрестъплението и със съседите. Фасте, ти и Кърт ще разследвате жертвите. Кои са, с какво са се занимавали, какъв е приятелският им кръг, кой би могъл да има мотив да ги убие. Соня, двамата с теб ще прегледаме показанията от изминалата нощ. След това ще съставиш график на заниманията на Даг Свенсон и Мия Бергман през последното денонощие, преди да бъдат убити. Ще се срещнем около два и половина.

 

 

Микаел Блумквист се захвана за работа, като седна в редакцията на бюрото, което бе използвал Даг Свенсон през пролетта. Известно време седя съвсем неподвижно, сякаш нямаше сили да започне. След това включи компютъра на Даг.

Даг Свенсон притежаваше личен лаптоп и бе работил главно вкъщи. В редакцията идваше два дни седмично, а в последно време — и повече. В „Милениум“ имаше на разположение един по-стар „Пауърмак ГЗ“. Този компютър стоеше на въпросното бюро и на него работеха нещатните служители на вестника. Микаел включи старата Г-тройка. На диска имаше доста безинтересен материал. Даг Свенсон бе използвал компютъра най-вече за сърфиране в мрежата, но бе прехвърлил на него и няколко папки от лаптопа си.

Освен това бе запазил цялата информация на два диска с архивирани файлове, които държеше заключени в бюрото. Всеки ден обновяваше съдържанието им и копираше новия материал. Тъй като не бе идвал в редакцията през последните денонощия, последният запис бе от неделя вечерта. Липсваха три дни.

Микаел копира компактдиска с архивираните файлове и го прибра в секретния шкаф в собствения си кабинет. След това отдели 45 минути, за да разгледа съдържанието на оригиналния диск. Той съдържаше 33 папки, в които на свой ред имаше безброй други папки. Това бе целият, събиран в продължение на четири години материал по проекта му, разследващ трафика на секс робини. Микаел прегледа документацията, като търсеше неща, които можеха да бъдат квалифицирани като секретен материал — например имената на тайните източници на Даг Свенсон. Направи му впечатление, че Свенсон бе доста прецизен по отношение на източниците. Целият свързан с тях материал се намираше в папка, наречена „Източници/секретно“. Папката съдържаше 134 документа с различен обем, повечето от които бяха доста малки. Микаел маркира всички документи и ги изтри. Не ги прати в кошчето за боклук, а ги провлече до иконата за програмата „Бърн“^[4], която не просто премахваше файловете, а ги и заличаваше байт по байт.

След това се залови с електронната поща на Даг Свенсон. Даг бе получил собствен временен електронен адрес на сървъра на „Милениум“, който бе използвал както в редакцията, така и на персоналния си компютър. Имаше и лична парола, което не представляваше никакъв проблем, защото Микаел бе администратор и лесно можеше да получи достъп до целия сървър с поща. Копира съдържанието на електронната поща на Даг Свенсон и го записа на един компактдиск.

Накрая се захвана с планината от хартия, представляваща справочен материал, бележки, изрезки от пресата, присъди и кореспонденция, все документи, събрани от Даг Свенсон по време на проучването му. Микаел реши да заложи на сигурното, отиде до копирния апарат и направи копие на всичко, което изглеждаше важно. Преснима около две хиляди страници, което му отне три часа.

После сортира целия материал, който по някакъв начин можеше да има връзка с тайните източници. Получи се куп от около четирийсет страници, главно бележки от два тефтера с формат А4, които Даг Свенсон държеше заключени в бюрото си. Микаел ги сложи в плик и ги отнесе в стаята си. След това прибра останалите материали от проекта на Даг Свенсон в бюрото му.

Едва тогава си отдъхна, слезе в „Севън-Илевън“, където изпи едно кафе и изяде парче пица. Бе преценил погрешно, че полицията ще пристигне всеки момент, за да прегледа съдържанието на работната маса на Даг Свенсон.

 

 

Бублански направи неочакван пробив в разследването малко след десет сутринта, когато му се обади доцент Ленарт Гранлунд от Националната лаборатория по криминология в Линшьопинг.

— Обаждам се по повод на двойното убийство в Еншеде.

— Толкова бързо?

— Получихме оръжието рано сутринта и не съм напълно готов с анализа, но разполагам с информация, която може би ще ви заинтересува.

— Добре. Разкажете ми какво сте открили — подкани го Бубла търпеливо.

— Оръжието е „Колт 45 Магнум“, произведен в САЩ през 1981 година.

— Ясно.

— Снехме пръстови отпечатъци, а вероятно ще разполагаме и с ДНК, но този анализ ще отнеме известно време. Разгледахме и куршумите, с които е застреляна двойката. Те са изключително раздробени, но разполагаме с достатъчно материал за сравнение, за да смятаме, че има голяма вероятност да са от оръжието, намерено на стълбището.

— Предполагам, че то е нелегално. Имате ли някакъв сериен номер?

— Пистолетът е напълно легален. Принадлежи на адвокат Нилс Ерик Бюрман и е закупен през 1983 г. Той е член на полицейския клуб по стрелба. Според адресната му регистрация живее на улица Упландсгатан край Оденплан.

— Какво, по дяволите, искате да ми кажете?

— Освен това изолирахме няколко пръстови отпечатъци по оръжието. Те принадлежат най-малко на двама души.

— Ясно.

— Можем да предположим, че част от тях са на Бюрман, освен ако пистолетът не е бил откраднат или продаден, но не разполагам с подобна информация.

— Аха. С други думи, имаме улика, както се казва на полицейски език.

— Открихме съвпадение в регистъра и по отношение на другото лице. Става дума за отпечатък от десен палец и показалец.

— Чии са?

— На жена, с дата на раждане 30 април 1978 година. Била е арестувана за нанасяне на телесни повреди в „Гамла стан“ през 1995-а и тогава са й взели отпечатъци.

— Има ли си име?

— Да. Казва се Лисбет Саландер.

Инспектор Бубла вдигна вежди и записа името и регистрационния й номер в тефтера на бюрото си.

 

 

Когато Микаел Блумквист се върна в редакцията след късния обяд, веднага отиде в кабинета си и затвори вратата — знак, че не иска да го безпокоят. Все още нямаше време да се захване с цялата информация от електронната поща и записките на Даг Свенсон. Налагаше се да прегледа и книгата, и статиите с нов поглед, изхождайки от факта, че авторът е мъртъв и следователно не би могъл да даде отговор на трудните въпроси.

Трябваше да реши дали книгата изобщо може да бъде издадена в бъдеще, както и да прецени дали нещо в събрания материал представлява мотив за убийство. Микаел включи компютъра си и се захвана за работа.

 

 

Ян Бублански проведе кратък разговор с ръководителя на предварителното разследване Ричард Екстрьом, за да се информира за получените от НЛК резултати. Бяха взели решение Бублански и Соня Мудиг да посетят адвокат Бюрман за разговор, който можеше да прерасне в разпит или дори арест, ако сметнеха за нужно. През това време колегите им Ханс Фасте и Кърт Свенсон щяха да съсредоточат усилията си върху Лисбет Саландер и да я помолят да обясни как отпечатъците й са могли да се появят върху оръжието на престъплението.

Издирването на адвокат Бюрман започна сравнително безболезнено. Адресът му присъстваше в списъка на данъкоплатците, в оръжейния регистър и регистъра за моторни превозни средства, а освен това бе и публично достъпен чрез телефонния указател. Бублански и Мудиг отидоха до Оденплан и успяха да се шмугнат във входа на жилищната сграда, когато един млад мъж отвори вратата, за да излезе.

След това обаче нещата се усложниха. Когато позвъниха на вратата, никой не им отвори. Затова продължиха към кантората на Бюрман на площад Санкт Ерик и повториха процедурата със същия резултат.

— Може би е в съда — рече криминален инспектор Соня Мудиг.

— Или пък е избягал в Бразилия, след като е извършил двойно убийство — добави Бублански.

Соня Мудиг кимна и хвърли поглед на колегата си. Чувстваше се добре в компанията му. Нямаше да има нищо против да пофлиртува с него, ако не бе майка на две деца и ако и двамата с Бублански нямаха щастливи бракове. Разгледа набързо месинговите табелки на останалите врати на етажа и констатира, че най-близките съседи на адвоката са зъболекар Нурман, фирма на име „Н-Консултинг“ и адвокат Руне Хокансон.

Почукаха на вратата на Хокансон.

— Здравейте, казвам се Мудиг, а това е криминален инспектор Бублански. Ние сме от полицията и идваме по работа при колегата ви, адвокат Бюрман, чиято кантора се намира до вашата. Случайно да знаете как бихме могли да се свържем с него?

Хокансон поклати глава.

— Срещам го рядко в последно време. Разболя се сериозно преди две години и практически прекрати практиката си. Табелката продължава да стои на вратата, но той идва тук само един път на около два месеца.

— Сериозно ли е болен? — попита Бублански.

— Не съм напълно сигурен. Беше страшно деен, а след това изведнъж се разболя. Рак или нещо подобно, предполагам. Не го познавам добре.

— Мислите ли, че има рак, или сте сигурен?

— Не… не знам. Имаше секретарка, Брит Карлсон или Нилсон, или нещо подобно. Възрастна дама. Освободи я от работа и тя ми каза, че е болен, но не знам от какво. Беше пролетта на 2003-та. След това го видях чак в края на годината. Изглеждаше с десет години по-стар, беше съвсем изпосталял и косата му бе посивяла… По това съдя, че наистина е болен. Защо? Направил ли е нещо?

— Не, доколкото ни е известно — отвърна Бублански. — Но трябва спешно да се свържем с него.

Върнаха се на Оденплан и отново почукаха на вратата на апартамента на Бюрман. И този път никой не им отвори. Накрая Бублански извади телефона си и набра мобилния на Бюрман. Чу съобщението: „Номерът на абоната не може да бъде избран в момента, моля, обадете се по-късно.“

Опита се да позвъни на домашния му телефон. От стълбището можеха да чуят слабите сигнали от другата страна на вратата, докато накрая не се включи телефонен секретар, който ги помоли да оставят съобщение. Спогледаха се и вдигнаха рамене.

Беше един часът следобед.

— Кафе?

— По-скоро хамбургер.

Разходиха се до „Бъргър Кинг“ при Уденплан. Соня Мудиг изяде един „Лупър“, а Бублански си поръча вегетариански сандвич. След това се върнаха в полицията.

 

 

Прокурор Екстрьом свика среща край заседателната маса в кабинета си в два часа следобед. Бублански и Мудиг седнаха един до друг до стената, в близост до прозореца. Кърт Свенсон дойде с две минути закъснение и се настани срещу тях. Йеркер Холмберг влезе с поднос с кафе в картонени чаши. Беше се отбил за кратко в Еншеде и възнамеряваше да се върне по-късно следобед, когато техниците бъдеха готови.

— Къде е Фасте? — попита Екстрьом.

— В социалните служби. Обади се преди пет минути и каза, че малко ще закъснее — отвърна Кърт Свенсон.

— Добре. Ще започнем без него. С какво разполагате? — попита Екстрьом, като първо посочи Бублански.

— Потърсихме адвокат Нилс Бюрман. Няма го нито вкъщи, нито в кантората. Според думите на негов колега от бранша Бюрман се е разболял преди около две години и на практика е прекратил дейността си.

Соня Мудиг продължи.

— Бюрман е петдесет и шест годишен. Не фигурира в регистъра на криминално проявените. Занимава се предимно с корпоративни дела. Не успях да науча повече за него.

— Но оръжието, използвано в Еншеде, е регистрирано на негово име.

— Да, така е. Той притежава разрешително и е член на полицейския клуб по стрелба — рече Бублански. — Разговарях с Гунарсон от оръжейния отдел. Той е председател на клуба и познава Бюрман много добре. Адвокатът влиза в клуба през 1978-а, а между 1984 и 1992 година е член на управителния съвет и касиер. Гунарсон описа Бюрман като изключителен стрелец, спокоен, уравновесен, без каквито и да било странности.

— Интересувал ли се е от оръжия?

— Гунарсон каза, че по негово мнение Бюрман се е интересувал повече от дейността на организацията, отколкото от самата стрелба. Харесвало му е да участва в състезания, но не се е проявявал като любител на оръжията. През 1983 г. взема участие в националното първенство и заема тринайсето място. През последните десет години все по-малко се занимава със стрелба и се появява единствено на годишните събрания.

— Притежава ли и други оръжия?

— Има разрешително за общо четири оръжия след началото на членството си в клуба по стрелба. За колта, за една берета, за един „Смит и Уесън“ и за един състезателен пистолет, марка „Рапид“. Запазил е само колта, другите три е продал преди десет години в рамките на клуба и разрешителните са прехвърлени на други членове. Дотук нищо странно.

— Но не знаем къде се намира?

— Не. Но трябва да се има предвид, че се опитваме да се свържем с него едва от десет часа сутринта. Може да е бил излязъл на разходка до остров Юргорден или пък да лежи в болница.

В този момент влезе Ханс Фасте. Беше се запъхтял.

— Съжалявам, че закъснях. Може ли да премина по същество?

Екстрьом го подкани с ръка.

— Лисбет Саландер определено е интересно име. Прекарах деня в социалните служби и в Агенцията за контрол на попечителите.

Той свали коженото си яке и го метна на облегалката, преди да седне на масата и да разтвори бележника си.

— Агенцията за контрол на попечителите? — попита Екстрьом и сбърчи чело.

— Тази мацка е доста сбъркана — рече Ханс Фасте. — Обявена е за лице, което не е състояние да се грижи само за себе си, и е поставена под попечителство. Познайте кой е неин попечител. — Той направи многозначителна пауза. — Адвокат Нилс Бюрман. Същият, който притежава оръжието, използвано в Еншеде.

Всички присъстващи в стаята вдигнаха вежди.

На Ханс Фасте му трябваха петнайсет минути, за да сподели с колегите си събраната информация за Лисбет Саландер.

— Накратко — рече Екстрьом, когато Фасте приключи, — разполагаме с отпечатъци по оръжието на убийството, принадлежащи на жена, която през юношеските си години е редовен посетител на психиатрията, за която има съмнения, че се издържа с проституция, и която е обявена от Градския съд за лице, неспособно да се грижи за себе си. Освен всичко друго е доказано склонна към насилие. Защо, по дяволите, е оставена да се разхожда свободно по улиците?

— Проявявала е склонност към насилие още в училище — рече Фасте. — Изглежда, е тежък случай.

— Но все още не разполагаме с нищо, което на практика да я свързва с двойката от Еншеде. — Екстрьом забарабани по масата с върховете на пръстите си. — Добре, това двойно убийство може би все пак не е толкова трудно разрешимо. Разполагаме ли с някакъв адрес на Саландер?

— Регистрирана е на улица Лундагатан в Сьодермалм. Съгласно данъчните служби през определени периоди получава заплата от „Милтън Секюрити“, компания по сигурността.

— Какво, по дяволите, е вършила за тях?

— Не знам. Става дума за доста оскъден доход, получаван в продължение на няколко години. Може би е работила като чистачка или нещо подобно?

— Хм — рече Екстрьом. — Можем да го проверим. Сега обаче ми се струва, че трябва да открием Саландер по най-бързия възможен начин.

— Съгласен съм — каза Бублански. — С подробностите ще се заемем впоследствие. Вече сме стигнали доста далеч — имаме заподозрян. Фасте, двамата с Кърт ще отидете до Лундагатан и ще се опитате да приберете Саландер. Бъдете предпазливи — не знаем дали разполага с друго оръжие и докъде се простира лудостта й.

— Разбрано.

— Бубла — прекъсна го Екстрьом, — началникът на „Милтън Секюрити“ се казва Драган Армански. Запознах се с него във връзка с едно разследване преди няколко години. Стабилен е. Посети го и поговори лично с него за Саландер. Трябва да успееш, преди да приключи работа за деня.

Бублански изглеждаше раздразнен, което отчасти се дължеше на факта, че Екстрьом използва прозвището му, а отчасти и защото предложението му прозвуча като заповед. Все пак кимна леко и се обърна към Соня Мудиг.

— Мудиг, ти ще продължиш да търсиш адвокат Бюрман. Отбий се у съседите му. Мисля, че е належащо да се свържем и с него.

— Окей.

— Трябва да открием връзката между Саландер и двойката в Еншеде. И да докажем, че тя се е намирала там по време на убийството. Йеркер, прояви нейни снимки и ги покажи на съседите. Ще звъните от врата на врата тази вечер. Вземи със себе си няколко униформени, които да ти помогнат.

Бублански направи пауза и се почеса по врата.

— По дяволите, с малко късмет ще успеем да разрешим проклетия случай още тази вечер. А аз си мислех, че ще се проточи във времето.

— Има още нещо — рече Екстрьом — Медиите ни притискат. Обещал съм да дадем пресконференция в три часа. Мога да я поема, ако получа помощ от някого от пресцентъра. Предполагам, че част от журналистите ще ви се обадят директно. Мълчете си за Бюрман и Саландер колкото се може по-дълго.

Всички кимнаха.

 

 

Драган Армански мислеше да си тръгне по-рано от работа. Бе Велики четвъртък и със съпругата си планираха да заминат на вилата си на остров Блидьо за празниците. Точно бе затворил куфарчето си и си бе облякъл палтото, когато от рецепцията му се обадиха и му съобщиха, че криминален инспектор Ян Бублански желае да се срещне с него. Армански не познаваше Бублански, ала фактът, че го търсеше полицай, бе достатъчен, за да въздъхне и да върне палтото си на закачалката. Нямаше никакво желание да приема посетители, но „Милтън Секюрити“ не можеше да си позволи да се отнася пренебрежително към полицията. Посрещна Бублански при асансьора в коридора.

— Благодаря ви, че ми отделихте време — поздрави го Бублански. — Нося ви поздрави от началника си, прокурор Ричард Екстрьом.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Екстрьом… Имал съм контакти с него на няколко пъти. Доста години минаха, откакто се видяхме за последен път. Искате ли кафе?

Армански се спря пред автомата и взе две чаши, след което отвори вратата на кабинета си и покани Бублански да се настани в удобния фотьойл за посетители до масата при прозореца.

— Армански… Руско ли е името? — попита Бублански любопитно. — И моето завършва на „ски“.

— Родът ми е от Армения. А вашия?

— От Полша.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Бублански извади бележник и го отвори.

— Разследвам убийствата в Еншеде. Предполагам, че сте гледали новини днес.

Армански кимна леко.

— Екстрьом каза, че можете да пазите тайна.

— Човек в моята позиция не би спечелил нищо, ако си развали отношенията с полицията. Мога да си държа езика зад зъбите, ако това е въпросът ви.

— Добре. В момента издирваме лице, което в миналото е работило за вас. Името й е Лисбет Саландер. Познавате ли я?

Армански усети как коремът му се сви в огромна каменна буца. Лицето му не издаде нищо.

— По какъв повод издирвате госпожица Лисбет Саландер?

— Да кажем, че имаме причини да я смятаме за интересна за разследването фигура.

Буцата в корема на Армански се разрасна. Той дори усети физическа болка. От деня, в който срещна Лисбет Саландер, бе имал силното усещане, че животът й върви към неизбежна катастрофа. Винаги обаче си я бе представял в ролята на жертва, а не на извършител. Лицето му продължаваше да е безизразно.

— Значи подозирате Лисбет Саландер в извършването на двойното убийство в Еншеде. Правилно ли съм разбрал?

Бублански се поколеба за миг, след което кимна.

— Какво можете да ми разкажете за Саландер?

— Какво ви интересува?

— Първо… Как бихме могли да се свържем с нея?

— Живее на улица Лундагатан. Трябва да проверя точния адрес. Имам и мобилен телефон.

— Адресът ни е известен. Мобилният телефон обаче е по-интересен.

Армански отиде до бюрото си и намери номера. Прочете го на глас, а Бублански го записа.

— Тя работи за вас.

— Има собствена фирма. Възлагал съм й работа от време на време от 1998 година насам. Последният път, когато се възползвах от услугите й, бе преди година и половина.

— За каква работа става въпрос?

— Проучване.

Бублански вдигна поглед от бележника си и вдигна учудено вежди.

— Проучване — повтори той.

— Да, личностни проучвания, ако трябва да сме точни.

— Един момент… За същото момиче ли говорим? — зачуди се Бублански. — Тази Лисбет Саландер, която издирваме, няма завършено основно образование и е обявена за лице, неспособно да се грижи само за себе си.

— Този израз вече не е актуален — отбеляза Армански.

— Все едно дали е актуален, или не. Според документацията това момиче страда от дълбоко психично разстройство и е склонно към насилие. Освен това разполагаме с доклад от социалните служби, който загатва, че се е занимавала с проституция в края на деветдесетте години на XX век. Нищо в документите й не сочи, че би могла да се занимава с висококвалифицирана работа.

— Документите са едно, хората — съвсем друго.

— Тоест искате да ми кажете, че е квалифицирана да извършва личностни проучвания за „Милтън Секюрити“?

— И не само това. Тя безспорно е най-способният служител в тази сфера, когото съм срещал.

Бублански бавно свали химикалката си и сбърчи чело.

— Изглежда… изпитвате уважение към нея.

Армански свали поглед към ръцете си. Въпросът го поставяше на кръстопът. През цялото време бе знаел, че Лисбет Саландер рано или късно ще попадне в сериозна беда. Нямаше ни най-малка представа какво би я накарало да се забърка в двойно убийство в Еншеде в ролята на извършител или по какъвто и да било друг начин, но същевременно си признаваше, че не знае особено много за личния й живот. „В какво ли се е замесила?“ Армански си спомни внезапното й посещение в офиса му, когато загадъчно му бе обяснила, че имала достатъчно пари, за да се справи, и не й се налагало да работи.

Най-разумното в този момент би било напълно да се дистанцира от Лисбет Саландер. Армански си помисли, че тя вероятно е най-самотният човек, когото познава.

— Уважавам компетентността й. Тя не си личи от оценките и биографията й.

— Тоест запознат сте с миналото й.

— Че се намира под попечителство и че е имала проблемно детство — да.

— Но въпреки това я назначихте на работа.

— Всъщност именно това бе причината да я назнача.

— Какво имате предвид?

— Предишният й попечител, Холгер Палмгрен, бе адвокат на стария Дж. Ф. Милтън. Той я бе поел, когато е била тийнейджърка, и ме убеди да й дам работа. В началото задачата й беше да сортира пощата, да отговаря за копирния апарат и т.н. След това обаче стана ясно, че притежава неподозирани таланти. Можете да забравите за доклада на социалните служби, който загатва, че се занимава с проституция. Това са празни приказки. Лисбет Саландер несъмнено е била проблемна и буйна тийнейджърка, но това не е престъпление. Проституция е последното нещо, с което би се занимавала.

— Новият й попечител се казва Нилс Бюрман.

— Никога не съм го срещал. Палмгрен получи мозъчен кръвоизлив преди около две години. Малко след това Лисбет Саландер намали броя на задачите, които изпълняваше за мен. За последен път работихме заедно през октомври преди година и половина.

— Защо престанахте да я търсите?

— Решението не беше мое. Тя прекъсна всякаква връзка с мен и изчезна в чужбина без каквото и да било обяснение.

— Изчезна в чужбина?

— Нямаше я близо година.

— Това не може да е вярно. Адвокат Бюрман е изпращал месечни доклади за нея през цялата изминала година. В участъка разполагаме с копия.

Армански вдигна рамене и леко се усмихна.

— Кога я видяхте за последен път?

— Преди около два месеца, в началото на февруари. Посети ме съвсем неочаквано. Не я бях чувал повече от година. Била прекарала цялата изминала година в чужбина — обикаляла из Азия и Карибския басейн.

— Извинете ме, но съм малко объркан. Когато дойдох тук, смятах, че Лисбет Саландер страда от психично заболяване, че не е завършила основното си образование и се намира под попечителство. След това ми разказахте, че сте се възползвали от услугите й за извършване на висококвалифицирани личностни проучвания, че има собствена фирма и че печели достатъчно много пари, за да може да вземе едногодишен отпуск и да замине на околосветско пътешествие, и то без попечителят й да подаде сигнал. Нещо тук не се връзва.

— Около Лисбет Саландер има много странни неща.

— Може ли да ви попитам… Какво мислите за нея?

Армански се замисли за миг.

— Тя е може би един от най-дразнещите и най-несговорчивите хора, които съм срещал през живота си — рече той накрая.

— Несговорчива?

— Не прави абсолютно нищо, за което няма желание. Мнението на останалите хора за нея изобщо не я интересува. Невероятно компетентна е и е напълно различна от всички останали.

— Луда?

— Дайте ми дефиниция на луд.

— В състояние ли е да убие двама души, без да й мигне окото?

Армански дълго мълча.

— Съжалявам — рече той накрая. — Не бих могъл да отговоря на този въпрос. Аз съм циник. Смятам, че на всички хора им е заложено да могат да убиват други. В пристъп на отчаяние или омраза, а ако не друго, то при самозащита.

— Това означава, че не го намирате за изключено.

— Действията на Лисбет Саландер винаги са ръководени от някаква причина. Ако е убила човек, то вероятно е смятала, че има добро основание да го стори. Може ли да попитам… Въз основа на какво я подозирате за убийството в Еншеде?

Бублански се замисли за миг. След това погледна Армански в очите.

— Информацията ще си остане ли конфиденциална?

— Абсолютно.

— Оръжието на убийството е притежание на попечителя й. По него има нейни отпечатъци.

Армански стисна зъби. Това бяха утежняващи обстоятелства.

— Чух за убийството само по „Ехо“^[5]. За какво става въпрос? Наркотици?

— Тя забъркана ли е с наркотици?

— Не и доколкото знам. Но, както вече казах, била е доста проблемна тийнейджърка и на няколко пъти е била прибирана в нетрезво състояние. Предполагам, че картонът й може да даде отговор на въпроса дали е употребявала наркотици.

— Проблемът е, че не знаем дали зад убийството има мотив. Те са били съвсем нормална двойка. Момичето е криминалист и в момента е работело върху дисертацията си. Мъжът е журналист. Казват се Даг Свенсон и Мия Бергман. Говорят ли ви нещо?

Армански поклати глава.

— Опитваме се да открием връзката между тях и Лисбет Саландер.

— Никога не съм ги чувал.

Бублански се изправи.

— Благодаря ви за отделеното време. Споделихте с мен доста интересни неща. Не съм сигурен, че ми стана много ясно, но се надявам всичко казано тук да си остане между нас.

— Няма проблем.

— Ще се свържем отново с вас при нужда. И, разбира се, ако Лисбет Саландер се свърже с вас…

— Естествено — отвърна Драган Армански.

Стиснаха си ръцете. Бублански бе стигнал до вратата, когато се спря и отново се обърна към Армански.

— Случайно да знаете с кого общува Лисбет Саландер? Приятели, познати…

Армански поклати глава.

— Не знам абсолютно нищо за личния й живот. Има все пак един човек, който означава много за нея, Холгер Палмгрен. Би трябвало да се е свързала с него. Той е в един рехабилитационен дом в Ерща.

— Никой ли не я е посещавал, докато работеше тук?

— Не. Тя работеше от вкъщи и идваше в офиса само за да докладва. В изключително редки случаи се срещаше с някой клиент. Вероятно…

На Армански внезапно му хрумна една мисъл.

— Какво?

— Вероятно има още един човек, когото би могла да потърси. Журналист. Бяха близки преди две години. Той я издирваше по време на целия й престой в чужбина.

— Журналист?

— Името му е Микаел Блумквист. Спомняте ли си аферата „Венерстрьом“?

Бублански пусна дръжката на вратата и бавно се върна при Драган Армански.

— Микаел Блумквист откри двойката в Еншеде. Той е връзката между Саландер и жертвите на убийството.

Армански усети как буцата в корема му натежа.