Стиг Ларшон
Момичето, което си играеше с огъня (13)

Глава дванайсета
Велики четвъртък, 24 март

Аника Джианини очевидно също бе уморена и Микаел успя да я убеди да не кара още един час до залива Ленеща, а да го остави в центъра на Нака. Целуна я по бузата, благодари й за подкрепата през цялата нощ и я изчака да обърне колата и да изчезне в посока към вкъщи, преди да си извика такси.

Микаел Блумквист не бе ходил до Салтшьобаден близо две години. Беше гостувал на Ерика и съпруга й няколко пъти, което смяташе за недостатъчно.

Микаел нямаше никаква представа как се развиват семейните отношения между Ерика и Грегер. Познаваше я от осемдесетте години на миналия век и възнамеряваше да продължи да поддържа интимни отношения с нея, докато не остарее толкова, че да не може да се изправи от инвалидната количка. Бяха прекратили връзката си само за един кратък период в края на осемдесетте, след като и двамата сключиха брак. Това прекъсване на отношенията им продължи близо година, след което изневериха на половинките си.

За Микаел историята приключи с развод. От своя страна Грегер Бакман, съпругът на Ерика, реши, че подобна дългогодишна страст вероятно е много силна и че не може да се надява каквито и да било обществени или морални правила да задържат единия надалеч от леглото на другия. Обясни също, че няма да рискува да загуби Ерика по начина, по който Микаел бе загубил съпругата си.

Когато Ерика му призна за изневярата си, Грегер почука на вратата на Микаел Блумквист. Микаел очакваше посещението му със страх — чувстваше се като пълен гадняр. Ала вместо да го удари по мутрата, Грегер Бакман му предложи да излязат и да пообиколят заведенията. Минаха през три кръчми в Сьодермалм, преди да се напият достатъчно, за да подхванат сериозен разговор. Проведоха го на една пейка в парка при площад Мариаторет по изгрев-слънце.

На Микаел му бе трудно да повярва на ушите си, когато Грегер Бакман съвсем откровено му обясни, че ако се опита да провали брака му с Ерика Бергер, ще го посети отново, този път в трезво състояние и с тояга в ръка. Ала докато отношенията им се основават на плътски страсти, на невъздържаност и липса на самоконтрол, той нямал нищо против.

Така Микаел и Ерика продължиха връзката си с одобрението на Грегер Бакман, без да се опитват да се крият от него. Микаел знаеше, че Грегер и Ерика все още са щастливи заедно. Приемаше, че Грегер напълно се е примирил с връзката им — стига да й се приискаше, което се случваше доста често, Ерика трябваше само да вдигне телефона и да му обясни, че възнамерява да прекара нощта у Микаел.

Грегер Бакман никога не бе отправял критична дума към Микаел. Дори напротив, изглежда смяташе, че връзката му с Ерика е добра за брака им и че собствената му обич към Ерика расте, защото знае, че не може да я приеме за даденост.

Микаел обаче никога не се бе чувствал добре в компанията на Грегер. Тя му напомняше, че дори и най-освободените връзки си имат цена. Затова бе посещавал Салтшьобаден изключително рядко — когато Ерика организираше някакво тържество и отсъствието му щеше да се сметне за един вид демонстрация.

Тази нощ обаче спря пред къщата им от двеста и трийсет квадратни метра. Не му харесваше особено, че носи лоши новини, но въпреки това решително постави пръст на звънеца и го държа натиснат в продължение на четирийсет секунди, докато не чу шум от приближаващи стъпки. Грегер Бакман му отвори, загърнат през кръста с хавлия, със сънено и ядосано изражение на лицето, ала бързо се разсъни, като видя любовника на съпругата си да стои на стълбите пред него.

— Здравей, Грегер — рече Микаел.

— Добро утро, Блумквист. Колко е часът?

Грегер Бакман бе рус и слаб. Имаше страшно много косми по гърдите и почти никаква коса на главата. Брадата му бе поне на седмица, а над дясната му вежда се виждаше голям белег, получен при един сериозен инцидент с платноходка отпреди доста години.

— Малко след пет — отвърна Микаел. — Би ли събудил Ерика? Трябва да говоря с нея.

Грегер Бакман предположи, че след като Микаел бе преодолял нежеланието си да посещава Салтшьобаден и да го вижда, то трябва да се беше случило нещо извънредно. Освен това, ако се съдеше по външния му вид, той имаше отчаяна нужда от един грог или поне от легло, където да си отспи. Затова отвори вратата и пусна Микаел вътре.

— Какво се е случило? — попита Грегер.

Преди Микаел да успее да отговори, Ерика вече слизаше по стълбите от горния етаж, като едновременно пристягаше колана на белия си хавлиен халат. Тя се спря на половината път, като видя Микаел да стои в коридора.

— Какво?

— Даг Свенсон и Мия Бергман — рече Микаел.

Изражението на лицето му веднага издаде какви новини носи.

— Не! — тя закри уста с ръка.

— Идвам направо от полицията. Даг и Мия бяха убити нощес.

— Убити?! — възкликнаха Ерика и Грегер в един глас.

Ерика погледна Микаел неразбиращо.

— Наистина ли?

Микаел кимна тъжно.

— Някой е проникнал в апартамента им в Еншеде и ги е застрелял. Аз ги намерих.

Ерика седна на стълбите.

— Не исках да го чуеш в сутрешната емисия новини — рече Микаел.

 

 

В седем без една минута сутринта на Велики четвъртък Микаел и Ерика влязоха в редакцията на „Милениум“. Ерика бе събудила по телефона Кристер Малм и редакционния секретар Малин Ериксон с новината, че Даг и Мия са били убити през нощта. И двамата живееха сравнително наблизо и вече бяха пристигнали за срещата. Дори бяха включили кафеварката в бокса.

— Какво, по дяволите, става? — попита Кристер Малм.

Малин Ериксон го скастри и увеличи звука на новините в седем.

„Две лица, мъж и жена, са били застреляни вчера вечерта в апартамент в Еншеде. Полицията съобщи, че става въпрос за двойно убийство. Никой от убитите няма досие. Причините за убийството все още се изясняват. Нашият репортер Хана Улуфсон се намира на мястото на събитието.“

„Малко преди полунощ в полицията е получен сигнал за стрелба в жилищна сграда на улица Бьорнеборсвеген в Еншеде. Според един от съседите от жилището са се разнесли няколко изстрела. Все още няма установен мотив, нито арестувани. Полицията е отцепила апартамента. В момента се извършва оглед на местопрестъплението.“

— Доста лаконично — рече Малин и намали звука.

След това започна да плаче. Ерика се приближи до нея и я прегърна през рамо.

— По дяволите! — рече Кристер Малм без конкретен адресат.

— Седнете — рече Ерика Бергер решително. — Микаел…

Микаел за пореден път разказа какво се бе случило през изминалата нощ. Говореше с монотонен глас и описа как бе открил Даг и Мия на прозаичен журналистически език.

— По дяволите! — повтори Кристер Малм. — Това е пълна лудост.

Емоциите на Малин отново надделяха. Тя се разрида, без дори да се опитва да прикрива сълзите си.

— Извинете ме.

— Аз се чувствам по същия начин — каза Кристер.

Микаел се чудеше защо той не може да се разплаче. Усещаше единствено огромна празнина, сякаш всичките му сетива се бяха притъпили.

— Информацията, с която разполагаме в момента, е ограничена — рече Ерика Бергер. — Трябва да обсъдим две неща. Преди всичко, до отпечатването на материала на Даг Свенсон остават три седмици. Да го спрем ли от печат? Можем ли все още да го публикуваме? Това е едно на ръка. Има още един въпрос обаче, който с Микаел обсъдихме на път към центъра.

— Мотивът за убийствата е неизвестен — рече Микаел. — Може да става въпрос за нещо, свързано с личния живот на Даг и Мия, или да е дело на някой луд. Но не бива да изключваме възможността убийствата да са свързани с тяхната работа.

Край масата настъпи тишина. Накрая Микаел се прокашля.

— Както стана ясно, предстои ни да публикуваме една страшно сериозна история, разобличаваща лица, които най-малко от всичко искат имената им да бъдат свързвани с подобни обстоятелства. Даг започна да се среща с въпросните лица преди две седмици. Мисълта ми е, че някой от тях…

— Чакай малко — рече Малин Ериксон. — Ние смятаме да разобличим трима полицаи, един от които работи в Сепо и един — в Отдела за сексуални престъпления, неколцина адвокати, един прокурор и един съдия, както и двама-трима перверзни журналисти. Да не би да искате да кажете, че някой от тях е извършил двойно убийство, за да спре излизането на книгата?

— Не, не знам — рече Микаел замислено. — Те определено има какво да губят, ала чисто импулсивно смятам, че трябва да са абсолютни глупаци, ако мислят, че могат да попречат на публикуването на историята, като убият журналиста. Но ние разобличаваме и няколко сутеньори и макар да използваме фиктивни имена, то едва ли е трудно човек да се досети за кого става въпрос. Някои от тях имат минали присъди за упражняване на насилие.

— Окей — рече Кристер. — Според думите ти убийствата са жива екзекуция. Ако съм разбрал правилно, в материала на Даг се говори за не особено умни типове. Способни ли са да извършат двойно убийство и да им се размине?

— Колко умен трябва да си, за да изстреляш четири куршума? — попита Малин.

— В момента говорим наизуст. Не знаем каквото и да било със сигурност — прекъсна ги Ерика Бергер. — Но трябва да си зададем въпроса дали статиите на Даг или дисертацията на Мия са причината за убийствата. Защото, ако е така, то ще трябва да засилим сигурността в редакцията.

— Има и трети въпрос — допълни Малин. — Трябва ли да предадем имената, с които разполагаме, на полицията? Ти какво им каза нощес?

— Отговорих на всичките им въпроси. Разказах им върху какво работи Даг, но те не поискаха повече подробности, така че не съм споменавал имена.

— Може би трябва да го направим — рече Ерика Бергер.

— Не съм съвсем съгласен — отвърна Микаел. — Бихме могли да им дадем списък, ала какво ще правим, ако започнат да ни разпитват откъде разполагаме с имената? Нямаме право да назоваваме източници, които искат да останат анонимни. Какъвто е случаят с повечето от момичетата, разговаряли с Мия.

— Дяволски объркана история — рече Ерика. — Така се връщаме на първия въпрос — да публикуваме ли?

Микаел вдигна ръка.

— Почакайте. Можем да го подложим на гласуване, но аз си оставам отговорен редактор и за първи път смятам да взема еднолично решение. Отговорът е не. Не можем да публикуваме следващия брой. Не можем да продължим по първоначалния план.

Около масата отново настъпи тишина.

— Много бих искал да публикуваме материалите, но вероятно ще се наложи да променим доста неща. Даг и Мия разполагаха с документацията, а и историята се основаваше на факта, че Мия възнамеряваше да предаде на полицията лицата, които смятахме да разобличим. Тя бе експерт по въпроса. Можем ли да твърдим същото за себе си?

Външната врата се отвори с трясък и Хенри Кортез се появи на прага.

— Даг и Мия ли са жертвите? — попита той задъхано.

Всички кимнаха.

— По дяволите! Това е лудост.

— Откъде разбра? — зачуди се Микаел.

— Бях излязъл с приятелката си и го чухме по таксиметровото радио на път към вкъщи. Полицията искаше да получи информация за коли с маршрути до техния адрес. Така че веднага дойдох в редакцията.

Хенри Кортез изглеждаше толкова разтърсен, че Ерика стана и го прегърна, преди да го помоли да седне. След това се върна към дискусията.

— Мисля, че Даг би искал да публикуваме материала му.

— Аз смятам, че трябва да го сторим — съгласи се Микаел. — Особено що се отнася до книгата. Но при сегашната ситуация ще трябва да го отложим малко.

— Какво ще правим тогава? — попита Малин. — Не става въпрос само за една статия, която трябва да се смени — броят беше тематичен. Налага се да преработим целия вестник.

Ерика помълча известно време. След това по устните й се разля първата предизвикателна усмивка за деня.

— Да не би да си правеше планове да почиваш по Великден, Малин? — зачуди се тя. — Забрави. Ще постъпим по следния начин… Ти, Малин, аз и Кристер ще седнем заедно и ще планираме целия брой, без нито една от статиите на Даг Свенсон. Ще видим дали не можем да използваме някои от текстовете, предвидени за юни.

— Разполагам с окончателния вариант на девет от дванайсет глави и с предпоследния вариант на десета и единайсета глава. Даг трябваше да ми изпрати и техния окончателен вариант по електронната поща. Ще проверя дали го е сторил. От последната глава обаче нямам почти нищо, а именно тя трябваше да съдържа обобщение и изводи.

— Вие двамата обсъдихте ли всички глави?

— Знам какво възнамеряваше да напише в нея, ако това имаш предвид.

— Добре, ти ще работиш с текстовете му — и с книгата, и със статиите. Искам да знам какво липсва и дали ще успеем да довършим това, което Даг не успя да ни изпрати. Можеш ли да ми представиш обективна преценка до края на деня?

Микаел кимна.

— Освен това искам да помислиш какво да кажем на полицията. Кои факти са безобидни и с кои бихме разкрили източниците си. Никой от редакцията не бива да споменава каквото и да било без твоето одобрение.

— Звучи добре — рече Микаел.

— Наистина ли смяташ, че историята на Даг може да е причина за убийствата?

— Или дисертацията на Мия… Не знам. Но не можем да отхвърлим тази вероятност.

Ерика Бергер се замисли за миг.

— Не, не можем. Ти ще отговаряш за него.

— За кое?

— За разследването.

— Кое разследване?

— Нашето разследване, по дяволите! — Ерика Бергер внезапно повиши глас. — Даг Свенсон беше журналист и работеше за „Милениум“. Искам да знам дали работата му е причина за убийствата. Затова ще разнищим случилото се. Това е твоя работа. Като за начало можеш да прегледаш целия предоставен ни от Даг Свенсон материал и да помислиш кое точно би могло да е мотив за убийство.

Тя погледна към Малин Ериксон.

— Малин, ако ми помогнеш да нахвърляме целия нов брой днес, с Кристер ще свършим черната работа. Но ти си работила много с Даг Свенсон и с останалите текстове от тематичния брой. Затова искам да наблюдаваш развитието на разследването заедно с Микаел.

Малин Ериксон кимна.

— Хенри… Можеш ли да работиш днес?

— Естествено.

— Започни да звъниш на останалите съдружници на „Милениум“, за да им съобщиш за случилото се. След това ще трябва да се обадиш в полицията и да разбереш какво следва оттук нататък. Попитай дали са насрочили пресконференция и т.н. Трябва да сме добре информирани.

— Добре. Първо ще позвъня на колегите, след това ще се прибера вкъщи да взема душ и да закуся. Ще се върна след четирийсет и пет минути, освен ако не реша да отида направо в участъка на Кунгсхолмен.

— Ще поддържаме контакт през целия ден.

Край масата настъпи кратка тишина.

— Окей — рече Микаел накрая. — Приключихме ли?

— Мисля, че да — отвърна му Ерика. — Бързаш ли?

— Да. Трябва да проведа един разговор.

 

 

Хариет Вангер закусваше с кафе и препечена филийка с кашкавал и портокалово сладко на остъклената веранда в къщата на Хенрик Вангер в Хедебю, когато мобилният й телефон иззвъня. Тя отговори, без да погледне дисплея.

— Добро утро, Хариет — поздрави я Микаел Блумквист.

— Не вярвам на ушите си. Не мислех, че си от хората, които стават преди осем.

— Права си, освен ако изобщо не съм си лягал, какъвто бе случаят тази нощ.

— Случило ли се е нещо?

— Гледала ли си новините?

Микаел й разказа накратко за събитията от изминалата нощ.

— Какъв ужас! — рече Хариет Вангер. — Как си?

— Благодаря, че попита. Бил съм и по-добре. Обаждам ти се, защото си член на управителния съвет на „Милениум“ и следва да бъдеш информирана за случилото се. Някой журналист вероятно скоро ще разбере, че именно аз открих Даг и Мия, което ще породи известни спекулации. А и въпросите ще завалят, когато стане ясно, че той е работил за нас върху значима разобличителна история.

— И ти смяташ, че трябва да съм подготвена. Добре. Какво трябва да кажа?

— Истината. Че си информирана за случилото се, но не познаваш в детайли работата в редакцията и следователно не би могла да коментираш каквито и да било предположения. Разследването на убийството е задача на полицията, а не на „Милениум“.

— Благодаря за предупреждението. Мога ли да направя нещо?

— Засега не. Но ако ми хрумне нещо, ще ти се обадя.

— Добре. И Микаел, дръж ме в течение, моля.