Метаданни
Данни
- Серия
- Милениум (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Flickan som lekte med elden, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отшведски
- Неда Димова-Бренстрьом, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 95гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стиг Ларшон. Момичето, което си играеше с огъня
Шведска, първо издание
Превод: Неда Димова-Бренстрьом
Редактор: Росица Ташева
Коректор: Нели Германова
Художник на корицата: Стефан Касъров
ИК „Колибри“, 2010 г.
ISBN: 978-954-529-751-9
История
- —Добавяне
Глава десета
Понеделник, 14 март — неделя, 20 март
Пътуванията до рехабилитационния център на Холгер Палмгрен край Еставикен отнемаха страшно много време с обществен транспорт, а наемането на автомобил за всяко посещение бе почти също толкова сложно. В средата на март Лисбет Саландер реши да си купи кола и като начало се зае да си осигури място за паркиране.
Разполагаше с такова в гаража под жилищната сграда край площад Мусебаке, но не искаше колата да бъде свързвана по какъвто и да било начин с дома й на улица Фискаргатан. За сметка на това обаче в продължение на няколко години бе чакала ред за получаване на паркомясто в гаража на старото си жилищно сдружение на улица Лундагатан. Затова се обади да провери коя е по ред в момента и установи, че името й е първо в списъка на чакащите и че едно място ще се освободи в началото на другия месец. Чудесно. Лисбет позвъни на Мими и я помоли веднага да подпише договор със сдружението. На следващия ден започна да си търси автомобил.
Имаше достатъчно пари, за да закупи който и да било ролс-ройс с цвят на мандарина или което и да е ферари, но нямаше интерес да притежава набиващ се на очи автомобил. Вместо това посети две автомобилни къщи в Нака и се спря на една четиригодишна виненочервена хонда с автоматични скорости. За неудоволствие на продавача цял час проверява двигателя, след което заради единия принцип свали цената с няколко хилядарки и плати в брой.
След това откара хондата до улица Лундагатан, почука на вратата на Мими и й остави резервните ключове. Мими, разбира се, получи позволение да използва автомобила, когато пожелае, стига да попита предварително. Тъй като мястото в гаража щеше да се освободи чак идния месец, за момента паркираха колата отпред на улицата.
Мими се готвеше да отиде на среща и на кино с една приятелка, за която Лисбет никога не беше чувала. Тъй като Мими си бе сложила силен грим и носеше на врата си нещо ужасно, напомнящо кучешка каишка, Лисбет реши, че срещата е с някоя от любимите й, и затова отхвърли предложението да ги придружи. Нямаше ни най-малко желание да се озове в триъгълник с някоя от дългокраките познати на Мими, която без съмнение беше сексапилна и щеше да я накара да се почувства като идиот. Лисбет имаше работа в центъра и двете отидоха заедно до метростанцията на площад Хьоторет, където се разделиха.
Лисбет се разходи до „ОнОф“[1] на булевард Свеавеген и успя да се промуши през вратата две минути преди да затворят. Оттам купи тонер за лазерния си принтер и помоли да го извадят от кутията, за да може да събере касетата в раницата си.
Когато излезе от магазина, бе гладна и жадна. Разходи се до площад Стюреплан и съвсем импулсивно реши да седне в кафене „Хедон“, което нито бе чувала, нито посещавала преди. Веднага забеляза адвокат Нилс Бюрман, макар че седеше с гръб към нея. Застана отвън до витрината и се надигна, за да може да наблюдава попечителя си.
Видът на Бюрман не предизвика у нея особено драматични чувства, не изпита нито гняв, нито омраза, нито страх. Лисбет смяташе, че светът определено би бил по-добро място за живеене без Бюрман, но той все още бе жив, защото тя беше решила, че така ще има по-голяма полза от него. Премести поглед върху мъжа срещу Бюрман и облещи очи, когато той се изправи. Клик.
Страшно висок, минимум два метра, и добре сложен. Дори изключително добре сложен. Имаше нежно лице с къса светлоруса брада, но като цяло вдъхваше респект.
Лисбет видя как русият великан се наведе напред и тихо каза няколко думи на Бюрман, който кимна. Стиснаха си ръцете и Бюрман бързо дръпна своята.
Що за птица си ти и каква работа имаш с Бюрман?
Лисбет Саландер бързо се спусна надолу по улицата, застана до входа на магазина за тютюн и заразглежда рекламния анонс на заглавната страница на един вестник. Блондинът излезе от „Хедон“, сви наляво, без да се огледа, и мина на по-малко от трийсет сантиметра зад гърба на Лисбет. Тя му даде петнайсет метра преднина, преди да тръгне след него.
Разходката им не се оказа дълга. Русият великан веднага влезе в метростанцията на улица Биргер Ярл и си купи билет при бариерата. Застана на перона на влаковете, пътуващи в южна посока, закъдето се бе запътила и Лисбет, и се качи на влака към Нуршборг. Слезе при Слусен и се прехвърли на зелената линия към Фаршта, ала напусна метрото още при Сканстул и продължи пеш до кафене „Блумберг“ на улица Йотгатан.
Лисбет Саландер застана отвън. Огледа замислено мъжа, при когото седна блондинът. Клик. Бързо прецени, че тук има нещо гнило. Мъжът беше с наднормено тегло и доста голямо бирено коремче, но имаше слабо лице с руси мустаци. Косата му бе хваната на конска опашка. Носеше черни дънки, дънково яке и ботуши с доста висок ток. В горната част на дясната си ръка имаше татуировка, чийто мотив Лисбет не можеше да различи. На китката си носеше златна верижка и пушеше „Лъки страйк“. Погледът му бе някак отнесен, като на човек, който често е надрусан. Лисбет забеляза още, че под якето си носи жилетка без ръкави. Не можеше да я види цялата, но разбра, че мъжът е мотоциклетист.
Русият великан не си поръча нищо. Явно започна да обяснява нещо. Мъжът с дънковото яке кимаше през равни интервали от време, ала мълчеше. Лисбет си напомни някой ден да си купи микрофон за подслушване от разстояние.
Само след пет минути русият великан се изправи и напусна кафене „Блумберг“. Лисбет пристъпи няколко крачки назад, ала той дори не погледна в нейна посока. Измина четирийсет метра и сви по стълбите към улица Алхелгунгатан, приближи се до едно бяло волво и седна в него. Запали го и внимателно потегли. Лисбет точно успя да запомни регистрационния му номер, когато той изчезна зад ъгъла на следващото кръстовище.
Лисбет се обърна и бързо се върна към кафене „Блумберг“. Беше го изпуснала от поглед само за три минути, но на масата вече нямаше никого. Сви зад ъгъла и се огледа нагоре и надолу по тротоара, но не можа да види мъжа с конската опашка. След това погледна от другата страна на улицата и го зърна за миг точно когато отваряше вратата на „Макдоналдс“.
Наложи й се да влезе вътре, за да го види отново. Седеше в другия край на ресторанта. Компания му правеше друг мъж с подобно облекло, който носеше жилетката си върху якето. Лисбет прочете надписа на жилетката — МК „Свавелшьо“, щампован над стилизирано мотоциклетно колело, което приличаше на келтски кръст с брадва.
Лисбет напусна ресторанта и постоя една минута на улица Йотгатан, като се колебаеше какво да прави оттук нататък. След това тръгна пеш в северна посока. Усещаше как чувството й за самосъхранение обявява бойна готовност.
Лисбет се отби в „Севън-Илевън“ и напазарува за седмицата една голяма опаковка с пици „Билис“, три замразени рибни огретени, три пая с бекон, едно кило ябълки, два самуна хляб, половин килограм сирене, мляко, кафе, един стек „Марлборо лайт“ и вечерната преса. После пое по улица Свартенсгатан към площад Мусебаке и се огледа внимателно наоколо, преди да въведе кода в устройството на външната врата на сградата на улица Фискаргатан. Пъхна един от пайовете с бекон в микровълновата фурна и пийна мляко направо от опаковката. После пусна кафеварката, седна пред компютъра си, стартира програмата „Асфикция 1.3“ и влезе в огледалното копие на твърдия диск на адвокат Бюрман. През следващия половин час внимателно прегледа цялото му съдържание.
Нямаше абсолютно нищо интересно. Бюрман явно рядко използваше електронната си поща и тя намери единствено дузина кратки съобщения до или от негови познати. Нито едно от тях не бе свързано по какъвто и да било начин с нея.
Откри обаче новосъздадена папка със снимки с порнографско съдържание, което означаваше, че той продължава да проявява интерес към жени, унижавани по време на садистични игри. Технически погледнато, това не нарушаваше наложеното му от нея правило, че не трябва да общува с жени.
Лисбет отвори папката с документи, свързани с работата му като неин попечител, и прочете внимателно всички месечни отчети. Те съответстваха напълно на копията, които го бе инструктирала да изпраща до един от множеството й адреси в хотмейл.
Всичко беше напълно нормално.
Може би с изключение на един малък детайл… Когато разгледа информацията за всички уърдовски документи, установи, че той обикновено създава отчетите през някой от първите дни на месеца, след което ги редактира в продължение на четири часа и ги изпраща до Агенцията за контрол на всяко двайсето число без изключение. Сега бе средата на март, а той все още не беше започнал работа върху текущия отчет. Небрежност? Зает е с друго? Крои нещо? Върху челото на Лисбет Саландер се образува бразда.
Тя изключи компютъра, седна в нишата и отвори подарената й от Мими табакера. Запали цигара и се загледа в мрака. Не бе контролирала Бюрман достатъчно добре. Той е хлъзгав като риба.
Обзе я силна тревога. Първо Кале Блумквист, после името Зала, а сега проклетият Нилс Бюрман заедно с някакъв наблъскан с анаболи мъжкар от престъпните среди. През последните денонощия спокойното съществуване, което се опитваше да си осигури, бе разтърсено на няколко пъти.
В два и половина същата нощ Лисбет Саландер пъхна ключа във външната врата на жилищната сграда на улица Упландсгатан, в близост до площад Оденплан, където живееше адвокат Бюрман. Застана пред апартамента му, отвори внимателно процепа за пощенски пратки и пусна вътре един свръхчувствителен микрофон, закупен в „Каунтърспай Шоп“[2] в Мейфеър[3] в Лондон.
Никога не беше чувала за Ебе Карлсон, но именно от този магазин той бе купил прословутата си подслушвателна система, заради която в края на осемдесетте години на XX век правосъдният министър на Швеция си бе подал оставката.
Лисбет чу тихото бръмчене на хладилника и пронизителното тиктакане на поне два часовника, единият от които бе стенен и се намираше в дневната вляво от входната врата. Настрои звука и заслуша, стаила дъх. Чу всевъзможно тракане и шумолене от апартамента, но не и признак на човешко присъствие. Отне й няколко минути, докато долови и различи слабия звук на равномерно дишане.
Нилс Бюрман спеше.
Лисбет извади микрофона и го пъхна във вътрешния джоб на коженото си яке. Носеше тъмни дънки и маратонки с каучукова подметка. Пъхна внимателно ключа в ключалката и открехна вратата. Преди да я отвори напълно, извади електрошоков пистолет от външния си джоб. Не бе взела друго оръжие със себе си. Не смяташе, че й трябва каквото и да било подкрепление, за да се справи с Бюрман.
Влезе в антрето, затвори външната врата и запристъпя тихо към вътрешната част на коридора до спалнята му. Спря внезапно, когато видя светлината от запалена лампа, но към този момент вече бе чула хъркането му. След това веднага се пъхна в спалнята. Лампата бе на прозореца. Какво има, Бюрман? Да не те е страх от тъмното?
Застана до леглото му и го наблюдава в продължение на няколко минути. Беше се състарил и отпуснал. Миризмата в стаята говореше за занемарена лична хигиена.
Лисбет не изпита нито грам съжаление. За секунда в погледа й проблесна искра на непримирима омраза. Забеляза чаша на нощното шкафче, наведе се и я подуши. Алкохол.
След това излезе от спалнята. Обиколи набързо кухнята, където не откри нищо забележително, продължи през дневната и се спря при вратата на спалнята. Бръкна в джоба на якето си и извади дузина парченца от сухар, които внимателно постави в мрака на паркета. Ако някой тръгнеше да се промъква насам през дневната, хрускането щеше да я предупреди.
Лисбет застана зад бюрото на адвокат Нилс Бюрман и сложи пистолета пред себе си, така че лесно да може да го хване. След това започна методично да претърсва чекмеджетата. Прегледа кореспонденцията, съдържаща информация за банковия баланс и икономическото му състояние. Забеляза, че е станал по-немарлив, що се отнася до получаването на актуализирана информация, и все по-рядко я изисква, но не откри нищо интересно.
Най-долното чекмедже бе заключено. Лисбет Саландер сбърчи вежди. При последното й посещение преди една година всички чекмеджета бяха отключени. Погледът й стана отнесен, когато се опита да си спомни съдържанието му. Тогава в него имаше фотоапарат, телеобектив, малък джобен касетофон „Олимпус“, кожен фотоалбум, малка кутийка със синджир за врат, бижута и златен пръстен с гравиран надпис „Тилда и Якоб Бюрман, 23 април 1951 г.“. Лисбет знаеше, че това са имената на родителите му и че и двамата са починали. Предположи, че е запазил халката като спомен.
От това следваше, че адвокатът е заключил своите ценности.
Лисбет отиде до кантонерката зад бюрото и извади двете папки, съдържащи документацията, свързана с работата му като неин попечител. Преглежда всичко лист по лист в продължение на петнайсет минути. Отчетите бяха безупречни и загатваха, че тя е добра и прилежна девойка. Четири месеца по-рано бе добавил, че я намира за достатъчно рационална и компетентна личност, което дава основание при годишното преразглеждане на нейния случай да бъде обсъден въпросът дали все още съществуват основателни причини за оставането й под попечителство. Предложението му бе изкусно формулирано и представляваше първата стъпка към обявяването й за пълноценна личност.
Папката съдържаше още написана на ръка бележка, съгласно която с Бюрман се бе свързала някоя си Улрика фон Либенстал от Агенцията за контрол. С нея бяха провели разговор за цялостното състояние на Лисбет. Думите „необходима е психиатрична оценка“ бяха подчертани.
Лисбет сви устни, сложи папките на мястото им и се огледа.
На пръв поглед не откриваше нищо ненормално. Бюрман, изглежда, следваше точно инструкциите й. Прехапа устни. Въпреки това обаче имаше усещането, че нещо не е както трябва.
Стана от стола и се готвеше да загаси настолната лампа на бюрото, когато внезапно застина. Извади отново папките и повторно прегледа съдържанието им. Беше озадачена.
То би трябвало да е доста по-обемно. Преди година имаше обобщение на Агенцията за контрол за развитието й от детска възраст. Този текст сега липсваше. Защо му е на Бюрман да премахва документи от актуален случай? Лисбет се намръщи. Не можеше да измисли добра причина. Освен ако адвокатът не съхраняваше документация на друго място. Плъзна поглед по кантонерката и най-долното чекмедже.
Не носеше със себе си шперц, затова се върна в спалнята на Бюрман и извади връзката ключове от сакото му, което висеше на дървената закачалка. Чекмеджето съдържаше същите предмети като миналата година, към които бе добавена картонена опаковка с нарисуван „Колт 45 Магнум“.
Лисбет си припомни проучването, което бе направила на Бюрман кажи-речи преди две години. Той се занимаваше със стрелба и бе член на клуб. Съгласно обществения регистър притежаваше лиценз за „Колт 45 Магнум“.
Лисбет с неохота установи, че е съвсем нормално да държи чекмеджето заключено.
Това не й харесваше, но не можеше да открие очевидна причина да събуди Бюрман и да го спука от бой.
Мия Бергман се събуди в шест и половина. Долови слабия звук от сутрешния телевизионен блок откъм дневната и усети аромата на прясно сварено кафе. Освен това долови и чукането на клавиши на лаптопа на Даг Свенсон. Усмихна се.
Никога преди не бе виждала Даг да работи толкова усилено по някоя история. „Милениум“ се оказа добра идея. Даг обикновено беше твърде самоуверен, но общуването с Блумквист и Бергер му оказваше положително влияние. Често се прибираше обезсърчен, след като Блумквист му бе посочил някакви недостатъци или разбил на пух и прах някое от разсъжденията му. След това работеше два пъти по-усилено.
Мия се чудеше дали това е подходящият момент да го разсее. Цикълът й закъсняваше с три седмици, но още не беше правила тест за бременност. Чудеше дали не й е дошло времето.
Скоро щеше да навърши трийсет. След по-малко от месец щеше да защити дисертацията си. Доктор Бергман. Отново се усмихна и реши да не споменава нищо на Даг, преди да е напълно сигурна, а може би и докато той не приключи с книгата си и не мине празникът по случай защитата й.
Мия полежа още десет минути, преди да стане от леглото и да отиде в дневната, увита с чаршаф. Даг вдигна глава.
— Няма и седем часа — рече тя.
— Блумквист пак ме критикува — отвърна той.
— Той е доста лош с теб, а? Харесваш го, нали?
Даг Свенсон се облегна назад на дивана и я погледна в очите. След малко кимна.
— „Милениум“ е хубаво място за работа. Говорих с Микаел, когато бяхме в „Кварнен“, преди да ме вземеш онази вечер. Той се чудеше какво смятам да правя след приключването на този проект.
— Аха. И ти какво му каза?
— Че не знам. От доста години се мотая наоколо на свободна практика. Бих искал да имам нещо по-сигурно.
— „Милениум“.
Той кимна.
— Мике опипа почвата и ме попита дали искам да работя на половин ден. При същите условия като Хенри Кортез и Лоти Карим. Получавам работно място в офиса и базов доход от „Милениум“, а останалото мога да припечелвам сам.
— Искаш ли?
— Ако ми направят конкретно предложение, ще се съглася.
— Окей, само че все още няма седем часа, а е събота.
— А? Мислех само да се позанимавам малко с текста.
— Надявах се да се върнеш обратно в леглото и да се позанимаваш с нещо друго.
Тя му се усмихна и отпусна единия край на чаршафа. Той изключи компютъра.
Лисбет Саландер прекара по-голямата част от следващите денонощия пред компютъра си в проучвания. Те бяха разнопосочни, като тя самата невинаги бе съвсем сигурна какво точно търси.
Първият етап от процеса на събиране на данни бе елементарен. Лисбет обобщи накратко историята на мотоциклетен клуб „Свавелшьо“ с помощта на медийния архив. За първи път го споменаваха във вестниците през 1991 г. под името „Лудите ездачи от Теле“, във връзка с полицейска акция в сградата на клуба, който тогава се помещава в едно закрито училище в покрайнините на Сьодертеле. Акцията с проведена след обаждане на притеснени съседи, които чули изстрели от старото училище. Полицията изпраща голям брой служители, които прекратяват запой с бира, прераснал в състезание по стрелба с Ak 4, обявен за откраднат, както се оказва по-късно, през 1980 г. от закрития полк И20 в областта Вестерботен.
Съгласно публикация в един вечерен вестник МК „Свавелшьо“ имаше шест или седем членове и дванайсетина последователи. Всички пълноправни членове бяха наказвани за извършване на различни престъпления на почти аматьорско ниво, които в отделни случаи бяха съпроводени с доста насилие. Две от лицата се набиваха на очи. Президент на клуба бе някой си Карл-Магнус Лундин — Маге, който бе представен кратко на интернет страницата на в. „Афтонбладет“ във връзка с полицейска акция срещу клуба. Лундин беше осъждан пет пъти в края на осемдесетте и началото на деветдесетте години на XX век. Три от процесите бяха по обвинения в кражба, търговия с крадена стока и наркотици. Една от присъдите бе за по-груби престъпления, сред които и за нанасяне на тежки телесни повреди. В този случай лежи осемнайсет месеца. Излиза от затвора през 1995 г. и малко след това е обявен за президент на „Лудите ездачи от Теле“, който сега фигурира под името МК „Свавелшьо“.
Вторият по ранг член на клуба според отдела за борба с организираната престъпност бе някой си Сони Ниеминен, трийсет и седем годишен, чието име присъстваше в цели двайсет и три страници от полицейския регистър. Кариерата му започва на шестнайсетгодишна възраст, когато е обвинен в малтретиране и кражба. Поставен е на изпитателен срок и под наблюдение на социални служители. През следващите десет години десет пъти е осъждан за кражба, един път за кражба в особено големи размери, два пъти за отправяне на заплахи, два пъти за престъпления, свързани с наркотици, изнудване, упражняване на насилие срещу служител на реда, два пъти за незаконно притежание на оръжие и един път за същото провинение, но от по-сериозен характер, за шофиране в нетрезво състояние и цели шест пъти за нанасяне на телесни повреди. До 1989 г. е съден по неразбираеми критерии единствено на поставяне на изпитателен срок, глоби и на по един-два месеца престой в затвора. През 89-а обаче изведнъж получава деветмесечна присъда за нанасяне на тежки телесни повреди и грабеж. След като излежава наказанието си, остава няколко месеца на свобода чак до октомври 1990 година, когато участва в сбиване в едно заведение в „Сьодертеле“. Сбиването завършва с непредумишлено убийство и шест години лишаване от свобода. Ниеминен излиза от затвора през 1995 г., вече като приятел на Маге Лундин.
През 1996 г. е арестуван за съучастие във въоръжен грабеж на брониран автомобил за пренос на ценности. Той самият не участва в грабежа, но снабдява трима млади мъже с необходимите за акцията оръжия. Това води до втория му по-продължителен престой в затвора. Осъден е на четири години и излиза през 1999-а. След това като по някакво чудо не попада в ръцете на полицията по обвинение в нови престъпления. Съгласно една вестникарска статия от 2001 година, която не посочваше името му, но съдържаше толкова детайлна информация от биографията му, че човек нямаше как да го сбърка с някой друг, Ниеминен е заподозрян в съучастие в убийството на член на конкурентен незаконен клуб.
Лисбет откри паспортните снимки на Ниеминен и Лундин. Ниеминен имаше невероятно красиво лице, тъмна къдрава коса и страховити очи. Маге Лундин приличаше на пълен идиот. Тя без проблем разпозна в него мъжа от сладкарница „Блумберг“, с когото се бе срещнал русият великан, а в Ниеминен — мъжа, който чакаше в „Макдоналдс“.
С помощта на регистъра на моторните превозни средства Лисбет откри собственика на бялото волво, което караше русият великан. Както се оказа, то принадлежеше на фирма за отдаване на коли под наем „Ауто Експерт“ в Ескилстуна. Лисбет набра телефонния номер на фирмата и разговаря с някой си Рефик Алба, служител във въпросната компания.
— Казвам се Гунила Хансон. Вчера кучето ми бе прегазено от шофьор, който избяга от мястото на злополуката. Проклетникът караше кола, която принадлежи на вашата фирма съгласно регистрационния й номер. Става въпрос за бяло волво.
Тя му продиктува номера.
— Съжалявам.
— Това не стига. Трябва ми името на този боклук, за да мога да му изпратя иск за компенсация.
— Съобщили ли сте в полицията?
— Не, искам да уредим нещата тихо и кротко.
— Съжалявам, но не можем да разкриваме имената на клиентите си, ако няма подадена жалба в полицията.
Лисбет Саландер помръкна. Зачуди се дали е добра фирмена политика да я карат да подава жалба в полицията срещу клиента им, вместо да се опита да разреши проблема по друг начин. Рефик Алба отново изрази съжаление и допълни, че за жалост не може да стори нищо повече. Тя поспори с него още няколко минути, но не получи името на русия великан.
Името Зала също се оказа задънена улица. Лисбет Саландер прекара по-голямата част от денонощието пред компютъра си с две почивки, в които похапна пица. Компания й правеше единствено половинлитрова бутилка кока-кола.
Откри стотици хора с името Зала — от италиански спортисти до аржентински композитори. Но не намери нищо от онова, което търсеше.
Изпробва и със Залаченко, но отново не попадна на нищо ценно.
Накрая се заклатушка разочарована към спалнята си и спа непробудно дванайсет часа. Събуди се в единайсет сутринта, сложи кафеварката и напълни джакузито. Наля пяна за вана. Изведнъж й се прииска Мими да е тук. Все още не й бе казала къде живее.
Излезе от ваната в дванайсет часа, избърса се с хавлията и облече халата си. След това отново пусна компютъра.
Имената Даг Свенсон и Мия Бергман дадоха по-добър резултат.
С помощта на търсачката „Гугъл“ набързо успя да събере основна информация за това с какво се бяха занимавали те в миналото. Свали копия на няколко от статиите на Даг и откри негова вестникарска снимка. Не остана изненадана, като видя, че това бе мъжът, който придружаваше Микаел Блумквист в „Кварнен“ преди няколко вечери. Вече свързваше името с определено лице и обратното.
Откри повече текстове от или за Мия Бергман. Няколко години по-рано тя бе привлякла общественото внимание към себе си с публикуването на доклад за неравностойното отношение към мъжете и жените в съдилищата — доклад, станал повод за няколко кратки уводни статии и изявления от страна на различни женски организации. Част от въпросните изявления по темата бяха на самата Мия Бергман. Лисбет Саландер ги прочете внимателно. Някои феминистки намираха изводите на Бергман за важни, докато други я критикуваха за това, че „разпространява буржоазни илюзии“. В какво точно обаче се изразяваха тези „буржоазни илюзии“, не ставаше ясно.
В два часа следобед Лисбет включи „Асфикция 1.3“, но вместо да отвори иконата „МикБлум/лаптоп“ избра „МикБлум/офис“. Това бе пътят към настолния компютър на Блумквист в редакцията на „Милениум“. Лисбет знаеше от опит, че служебният му компютър не съдържа ценна информация. Като се изключи фактът, че понякога го използваше за сърфиране в интернет, Микаел работеше предимно на лаптопа си. За сметка на това обаче в качеството си на администратор той имаше достъп до всички компютри в редакцията на „Милениум“. Лисбет бързо откри паролата за вътрешната мрежа на редакцията.
За да може да проникне в останалите компютри, не бе достатъчно да отвори огледалното копие на твърдия диск на Микаел, съхранявано на сървъра в Холандия. Неговият компютър също трябваше да е включен в мрежата. Имаше късмет. Микаел Блумквист явно се намираше на работното си място и компютърът му работеше. Тя изчака десетина минути, но не установи признаци на каквато и да било дейност. Предположи, че го е пуснал вероятно за да посърфира из интернет, след като е отишъл в офиса, и после го е оставил включен, докато върши нещо друго, или пък използва лаптопа си.
Трябваше да действа внимателно. През следващия час Лисбет Саландер проникна последователно във всички компютри и свали електронни писма от Ерика Бергер, Кристер Малм и една непозната за нея служителка на име Малин Ериксон. Накрая откри настолния компютър на Даг Свенсон, който съгласно системната информация представляваше стара версия на „Макинтош Пауър ПС“ само със 750 мегабайта твърд диск. Тоест това бе някакъв забравен сандък, който най-вероятно се използваше като пишеща машина от временни служители. Апаратът бе включен в мрежата, което означаваше, че Даг Свенсон в настоящия момент седи в редакцията на „Милениум“. Лисбет свали съдържанието на електронната му поща и прегледа твърдия му диск. Откри папка, която носеше краткото име „Зала“.
Русият великан беше недоволен и неспокоен. Току-що бе получил в брой 203 000 крони печалба от трите килограма метамфетамини, доставени на Маге Лундин в края на януари. Това бе неочаквано голяма сума и доста добра печалба за няколко часа работа, която се състоеше в получаването на наркотичните вещества от куриера, съхраняването им за известно време, доставянето им на Маге Лундин и инкасирането на петдесет процента от печалбата. Нямаше съмнение, че МК „Свавелшьо“ може да завърта подобен оборот всеки месец, а бандата на Лундин представлява само една от три операционни единици. Другите две се намираха в околностите на Гьотеборг и Малмьо. Заедно трите групировки можеха да му донесат повече от половин милион крони печалба месечно.
Въпреки това се чувстваше толкова неспокоен, че отби колата до банкета на пътя и изключи двигателя. Не бе спал от около трийсет часа и бе замаян. Отвори вратата, излезе навън и уринира. Бе хладна ясна нощ. Намираше се до поле в близост до Йерна.
Въпросът бе принципен. На четиристотин километра от Стокхолм бе значително по-трудно да се сдобиеш с амфетамини, а търсенето на шведския пазар безспорно бе голямо. Останалото беше въпрос на логистика — как да бъде транспортиран желаният продукт от точка А до точка Б, или по-точно казано — от един подземен офис в Талин до пристанище Фрихамнен в Стокхолм.
Проблемът оставаше нерешен — как трябва да се подходи, за да се осигури редовно транспортиране на стока от Естония до Швеция? Това бе най-важният въпрос и слабото звено на веригата, защото след дълги години на усилия те все още разполагаха единствено с временни решения и постоянно трябваше да импровизират.
А и в последно време машината беше започнала все по-често да скърца. Русият великан се гордееше с организационните си способности. В продължение на няколко години успя да създаде една добре смазана машина от контакти с помощта на пропорционални дялове от възнаграждения и санкции. Сам обиколи страната, откри партньори, договори с тях условията на работа и осигури доставянето на стоката на точното място.
Възнаграждението се изразяваше в стимула, който подизпълнител като Маге Лундин получаваше — добра и сравнително не рискова печалба. Системата беше безупречна. Маге Лундин получаваше стоката, без да си мръдне пръста — не му се налагаше да предприема трудоемки пътувания, за да закупи въпросните вещества, нито пък бе принуден да води преговори с всякакви хора, които можеха да се окажат полицаи или членове на руската мафия, както и лесно да го изиграят. Лундин знаеше, че русият великан реализира доставката, след което прибира петдесет процента.
При възникване на някакви усложнения прибягваше до наказания, което напоследък се случваше все по-често. Един разговорлив уличен дилър, който знаеше твърде много за мрежата, за малко да издаде МК „Свавелшьо“. Наложи се русият великан да се намеси и да го накаже.
А той умееше да наказва.
Великанът въздъхна.
Чувстваше, че цялата дейност става все по-сложна за следене. Чисто и просто бе твърде многостранна.
Запали цигара и опъна крака до банкета на пътя.
Метамфетамините представляваха чудесен, ненабиващ се на очи и контролируем източник на доход — голяма печалба, минимален риск. Търговията с оръжие също бе донякъде обоснована, ако можеше да открие и избегне рисковите звена. Като се вземеше под внимание рискът обаче, не бе икономически оправдано да доставиш две огнестрелни оръжия, на стойност няколко хилядарки, на неколцина луди сополанковци, които възнамеряват да ограбят магазина в съседната къща. Единични опити за индустриален шпионаж или контрабанда на електронни части на изток, макар и пазарът да се бе свил драматично през последните години, донякъде си струваха труда.
За сметка на това обаче търговията с курви от Прибалтика бе напълно безсмислена от икономическа гледна точка. Курвите носеха само жълти стотинки и усложнения и във всеки момент можеха да дадат повод на лицемерни писания в медиите и за дебати в странната политическа институция, наречена шведски парламент, чиито правила оставаха, меко казано, неясни за русия великан. Предимството на бизнеса с курви бе почти пълната липса на риск от юридическа гледна точка. Всички обичат курви — прокурорите, съдиите, тъпите ченгета и дори някои депутати. Никой не би се разровил надълбоко, за да противодейства на дейността.
Даже и някоя курва да се споминеше, това не водеше задължително до конкретни политически действия. Ако полицията успееше да залови някой очевиден заподозрян в рамките на няколко часа, докато все още по дрехите му има капки кръв, то случаят съвсем естествено приключваше с осъдителна присъда за няколко години затвор или престой в неизвестно заведение. Ала ако полицията не откриеше заподозрян в рамките на четирийсет и осем часа, то русият великан от собствен опит знаеше, че се появяваха по-важни проблеми за разследване.
Въпреки това обаче русият великан не харесваше търговията с курви. Не харесваше и самите курви с нагримосаните им лица и кресливия пиянски смях. Те бяха мръсни. Те, в качеството си на човешки капитал, не струваха повече от печалбата, която носеха. И тъй като бяха именно човешки капитал, то винаги съществуваше рискът някоя от тях да се побърка и да реши, че може да се откаже, или пък да започне да носи информация на полицията, журналистите или някой друг външен човек. Което от своя страна означаваше, че той ще трябва да се намеси и да я накаже. А пък ако разкритията се окажеха прекалено големи, то веригата от прокурори и полицаи трябваше да се задейства — в противен случай в проклетия парламент щеше да настъпи дяволска суматоха. Търговията с курви създаваше единствено проблеми.
Братята Ато и Хари Ранта бяха живото доказателство за това. Два безполезни паразита, които знаеха твърде много за дейността. Най-много от всичко му се искаше да ги увие с верига и да ги хвърли във водата край пристанището. Вместо това обаче ги откара до ферибота за Естония и търпеливо ги изчака да се качат на него. Наложи се да излязат в принудителен отпуск, тъй като някакъв проклет журналист бе започнал да души около тях, така че решиха да се покрият, докато бурята отмине.
Великанът отново въздъхна.
Най-малко от всичко обаче харесваше странични ангажименти като поръчката, свързана с Лисбет Саландер. Тя не представляваше абсолютно никакъв интерес за него. Нито път щеше да му донесе значителна печалба.
Не харесваше и адвокат Нилс Бюрман и не можеше да разбере защо бе приел да му свърши работа. Ала нещата вече бяха завъртени. Бе дал нареждания и възложил изпълнението на задачата на МК „Свавелшьо“.
И все пак положението не му допадаше. Имаше лошо предчувствие.
Вдигна поглед и го плъзна над тъмното поле. После изхвърли угарката си в канавката. Изведнъж съзря някакво движение с крайчеца на окото си и застина. Вгледа се натам. Единствената светлина идваше от бледия полумесец, ала въпреки това успя да различи контурите на тъмна фигура, която пълзеше към него на около трийсетина метра от пътя. Съществото се движеше бавно, на кратки почивки.
Русият великан изведнъж усети как по челото му избива пот.
Мразеше съществото в полето.
В продължение на повече от минута стоя вцепенен и гледа втренчено, като омагьосан, как съществото напредва бавно, но целеустремено. Когато се приближи толкова близко, че можеше да види как очите му проблясват в мрака, великанът бързо се обърна и изтича обратно към колата. Отвори рязко вратата и затърси стартера. Паниката му растеше, накрая успя да запали мотора и включи дългите фарове. Съществото вече бе излязло на пътя и русият великан най-после го видя ясно в светлината на фаровете. Приличаше на огромен скат, който упорито се придвижваше напред. Имаше и жило като на скорпион.
Едно нещо не будеше съмнение. Съществото не идваше от този свят. Бе изпълзяло изпод земята чудовище.
Включи на скорост и стартира с превъртане на колелата. Когато колата премина покрай съществото, то се опита да нападне, но бе твърде далеч. Мъжът спря да трепери едва след доста километри.
През нощта Лисбет се запозна подробно с проучването за трафика на секс робини, извършено от Даг Свенсон и „Милениум“. Постепенно доби доста добра представа за случая, въпреки че тя се крепеше на неясни фрагменти, които навързваше, докато четеше съдържанието на електронните им пощи.
Ерика Бергер бе попитала Микаел Блумквист как се развиват разговорите на Даг с лицата, които смята да разобличи в книгата си. Той й бе отговорил кратко, че не могат да открият мъжа от тайната полиция. Предположи, че някой от изобличените в репортажа работи там. Малин Ериксон бе изпратила до Даг Свенсон (с копие до Микаел Блумквист и Ерика Бергер) обобщени данни от едно странично проучване. И Свенсон, и Блумквист й бяха изпратили отговор с коментари и предложения за включване на допълнителни моменти. Микаел и Даг си разменяха електронни писма по няколко пъти на денонощие. Даг Свенсон му се бе отчел за един приключен разговор с журналист на име Пер-Оке Сандстрьом.
От писмата ставаше ясно, че Свенсон комуникира с някакъв човек на име Гюлдбрансен с адрес в yahoo. Беше й нужно известно време, за да разбере, че Гюлдбрансен трябва да е полицай и че кореспонденцията им е неофициална и се осъществява посредством личен, а не служебен адрес. От това следваше, че Гюлдбрансен е информатор.
Папката с името „Зала“ бе разочароващо кратка и съдържаше едва три уърдовски документа. Най-дългият от тях, 128 КБ, носеше името „Ирина П.“ и съдържаше фрагментарно описание на живота на една проститутка. Ставаше ясно, че тя е мъртва. Лисбет внимателно прочете обобщението, направено от Даг Свенсон въз основа на протокола от аутопсията.
Доколкото Лисбет можа да разбере, Ирина П. бе станала жертва на изключително жестоко насилие, като три от нанесените й рани бяха смъртоносни.
Лисбет разпозна в една от формулировките в текста дословен цитат от дисертацията на Мия Бергман. В нея ставаше дума за жена на име Тамара. Лисбет предположи, че Ирина П. и Тамара са едно и също лице. Прочете изключително внимателно частта с интервютата в труда на Бергман.
Вторият документ с име „Сандстрьом“ бе значително по-кратък. Той съдържаше същата обобщена информация, която Даг Свенсон бе изпратил на електронния адрес на Блумквист и която свидетелстваше, че журналист на име Пер-Оке Сандстрьом е един от клиентите, възползващи се от балтийските момичета. Освен това журналистът бе вършил услуги на секс мафията срещу наркотици или секс. Лисбет се изуми, че наред с различни фирмени бюлетини Сандстрьом бе публикувал в един вестник и статии, в които възмутено осъждаше трафика на секс робини и дори споменаваше как някакъв шведски бизнесмен бил посетил бордей в Талин. Но не разкриваше самоличността му.
Името Зала не се споменаваше нито в документа „Сандстрьом“, нито в „Ирина П.“, ала тъй като те двата се намираха в папката „Зала“, Лисбет заключи, че между тях има някаква връзка. Третият и последен документ се казваше именно „Зала“. Той бе кратък и представляваше своеобразен списък.
Според информацията на Даг Свенсон от средата на деветдесетте години нататък името Зала се среща девет пъти във връзка с наркотици, оръжие или проституция. Явно никой не знаеше кой е той, но различни източници го определяха като югославянин, поляк или евентуално чех. Всички данни бяха получени по косвен път; никое от лицата, с които Даг Свенсон бе говорил, не бе срещало лично Зала.
Даг Свенсон бе обсъдил подробно Зала с информатор Г. (Гюлдбрансен?), представяйки тезата, че Зала може би е отговорен за убийството на Ирина П. От материала не ставаше ясно какво смята Г. по този въпрос. За сметка на това обаче се споменаваше, че преди година Зала е бил част от дневния ред по време на срещата със „специализираната група за борба с организираната престъпност“. Въпросното име се бе появявало вече толкова много пъти, че полицията бе започнала да задава въпроси в опит да установи съществува ли Зала, или не.
Доколкото Даг Свенсон бе успял да разбере, Зала се споменаваше за първи път във връзка с обир на брониран автомобил в Йоркелюнга през 1996 година. Тогава престъпниците присвоили 3,3 милиона крони, но обирът им бил извършен толкова непрофесионално, че полицията ги идентифицирала и заловила само след едно денонощие. След още двайсет и четири часа бил извършен и един допълнителен арест — на рецидивиста Сони Ниеминен, член на МК „Свавелшьо“, който според сведенията на органите на реда осигурил използваните по време на обира оръжия. Това му донесло четиригодишно лишаване от свобода.
Седмица след обира на бронирания автомобил през 1996 година полицията арестувала още три лица по обвинение в съучастие. С това общият брой на задържаните ставал осем, като седем от тях отказвали да говорят. Осмият обаче, едва деветнайсетгодишен младеж на име Биргер Нурдман, не издържал на напрежението и се разприказвал по време на полицейския разпит. Процесът завършил с лесна победа за прокурора. В резултат на това (както предполагаше източникът на Даг Свенсон от полицията) Биргер Нурдман бил открит две години по-късно погребан в мина за добив на пясък във Вермланд, след като изчезнал след отпуск.
Според източника Г. полицията подозирала, че Сони Ниеминен е главатар на бандата. Подозирали още, че убийството на Нурдман е поръчано от Сони Ниеминен, ала нямали никакви документирани доказателства. Въпреки това Ниеминен бил считан за особено опасен и безскрупулен. По време на престоя му в пандиза името му се споменавало във връзка с Арийското братство — нацистка затворническа организация, свързана с Братството „Волфпак“, както и с подозрителни мотоциклетни клубове по целия свят и различни прибягващи до насилие нацистки организации като „Шведска съпротива“ и тем подобни.
Вниманието на Лисбет Саландер обаче бе привлечено от нещо съвсем друго. Едно от сведенията, получени от починалия обирджия Биргер Нурдман по време на полицейския разпит, бе, че използваните по време на обира оръжия са били доставени от Ниеминен, който на свой ред ги бил получил от някакъв югославянин на име Сала, когото Нурдман не познаваше.
Даг Свенсон бе заключил, че става въпрос за умело прикриващ се престъпник. Тъй като в регистъра на населението липсваше лице на име Зала, което да може да бъде свързано с него, Даг предполагаше, че името е по-скоро прякор. Възможно беше обаче да става въпрос за особено хитър престъпник, който съзнателно действа под фалшиво име.
Последната точка от списъка съдържаше обобщение на получената от журналиста Сандстрьом информация за Зала. То бе съвсем кратко. Според Даг Свенсон Сандстрьом веднъж разговарял с лице с това име. Предметът на разговора обаче не се подразбираше от бележките.
Саландер изключи компютъра си в четири часа сутринта, настани се в закътаната прозоречна ниша и се загледа към езерото Салтшьон. Поседя така два часа, като пушеше замислено цигара след цигара. Бе принудена да вземе няколко стратегически решения и да направи анализ на последствията.
Съзнаваше, че трябва да открие Зала и веднъж завинаги да разреши проблема им.
В събота вечер, седмица преди Великден Микаел Блумквист посети бивша своя приятелка на улица Слипгатан до кръстовището Хорнстул. Като никога преди бе приел поканата й за купон. Приятелката му вече бе омъжена и съответно нямаше ни най-малко желание за интимно общуване с него, но и тя работеше в областта на медиите, та двамата се поздравяваха при среща. Тя завършваше започнатата най-малко преди десет години книга на тема отношението на медиите към жената и Микаел й помогна с един материал. Това бе причина за поканата.
Проучването му се отнасяше до един простичък въпрос. Бе изровил стратегията за постигане на равенство между половете на Шведската телеграфна агенция, „Дагенс Нюхетер“, „Рапорт“[4] и няколко други медии — стратегия, с която те се фукаха, и след това провери колко мъже и колко жени участват в управлението на по-високо ниво от редакционен секретар. Резултатът беше срамен. Изпълнителен директор — мъж. Председател на управителния съвет — мъж. Завеждащ „Международни отношения“ — мъж. Главен редактор — мъж… И така нататък до първото име на жена. Това бяха обикновено изключения, като Кристина Ютерстрьом или Амелия Адамо[5].
Партито бе частно, а гостите бяха главно хора, които по един или друг начин й бяха помогнали за книгата.
Получи се весела вечер с хубава храна и разтоварващо бъбрене. Микаел бе мислил да се прибере сравнително рано, ала повечето от присъстващите бяха стари познати, които рядко виждаше. Освен това никой от компанията не се впусна в приказки за аферата „Венерстрьом“. Събитието се проточи и гостите си тръгнаха чак към два часа в неделя сутринта. Вървяха заедно до улица Лонгхолмсгатан, след което се разделиха.
Микаел видя как късният автобус го подмина, преди да успее да стигне до спирката. Нощта бе прохладна и той реши да се прибере пеш, вместо да чака следващия автобус. Продължи по улица Хьогалидсгатан до църквата. След това свърна по Лундагатан, което веднага събуди стари спомени.
През декември миналата година Микаел си бе обещал да престане да идва тук с напразната надежда да види Лисбет Саландер и до този момент оставаше верен на обещанието си. Сега спря на отсрещния тротоар срещу входа на жилищния й блок. Усети импулс да пресече улицата и да пробва да позвъни на вратата й, ала осъзна колко безумно е да се надява тя внезапно да се появи отново и, което бе още по-малко вероятно, да иска да говори с него.
Накрая сви рамене и продължи към Синкенсдам[6]. Успя да извърви още шейсетина метра, когато чу някакъв шум, погледна назад и усети как сърцето му прескача един удар. Трудно можеше да сбърка кльощавото й тяло. Лисбет Саландер току-що бе излязла на улицата. Тя тръгна в обратна посока и се спря до паркиран автомобил.
Микаел отвори уста, за да я извика, но думите му заседнаха в гърлото. В този момент видя как някаква фигура излиза от една от спрелите до тротоара коли. Мъж, който тихомълком се приближи до Лисбет. Доколкото Микаел можа да види, бе висок, доста пълен в областта на корема и косата му бе хваната на конска опашка.
Лисбет Саландер чу шум и мярна някакво движение с крайчеца на окото си точно в момента, когато се канеше да пъхне ключа във вратата на своята виненочервена хонда. Мъжът се приближи до нея от едната й страна и тя успя да се обърне с лице към него само секунда преди да я достигне. Веднага го идентифицира като Карл-Магнус Лундин, Маге, 36-годишен, член на МК „Свавелшьо“, който няколко дни по-рано се бе срещнал с русия великан в кафене „Блумберг“.
Лисбет прецени, че тежи около 120 кг. Освен това й се стори агресивен. Затова използва ключовете като бокс и без да се колебае, с едно светкавично движение, му нанесе дълбока рана от основата на носа до ухото. Мъжът си пое дълбоко въздух, а Лисбет Саландер потъна сякаш вдън земя.
Микаел Блумквист видя как Лисбет Саландер замахва с юмрук. В мига, в който уцели нападателя си, тя се хвърли на земята и се претърколи под колата.
Лисбет се появи от другата страна на автомобила след няколко секунди, готова да се отбранява или да бяга. Погледна врага в очите над предния капак на колата и веднага реши да прибегне до втория вариант. Бузата му кървеше. Преди дори да успее да я фокусира с поглед, тя вече бе пресякла улица Лундагатан и продължаваше към църквата „Хьогалидсшюркан“.
Микаел стоеше като парализиран със зяпнала уста, когато нападателят внезапно се затича след Лисбет Саландер. Приличаше на танк, подгонил играчка.
Лисбет изтича по стълбите към горната част на Лундагатан, като вземаше по две стъпала наведнъж. Когато стигна горния край, хвърли бърз поглед през рамо и видя как преследвачът й стъпва на първото стъпало. „Бърз е.“ За малко да се спъне, но в последния момент забеляза триъгълниците на дирекция „Пътища“ и купчините с пясък. Улицата бе разкопана.
Маге Лундин почти бе изкачил стъпалата, когато отново мярна Лисбет Саландер. Видя как тя хвърля нещо, но не успя да реагира, преди правоъгълното паве да го удари отстрани по челото. Ударът не беше особено точен, но камъкът бе доста остър и го поряза. Мъжът усети, че губи опора, и се строполи назад по стъпалата. Успя да се хване за парапета, ала вече бе изгубил още няколко секунди.
Микаел излезе от вцепенението си, когато мъжът изчезна при стълбата, и изкрещя след него да я остави на мира.
Лисбет вече бе преполовила двора, когато чу гласа на Микаел Блумквист. „Какво по дяволите става тук?“ Тя промени посоката си и погледна към него през парапета на площадката. Видя Микаел Блумквист да стои на около три метра под нея в долната част на улицата. Поколеба се за част от секундата, след което отново се затича.
В мига, в който хукна към стълбата, Микаел забеляза как един микробус додж изръмжа от мястото си при входа на блока на Лисбет до колата, която тя се бе опитала да отвори. Превозното средство се откъсна от тротоара и подмина Микаел в посока към Синкенсдам. Микаел успя да мерне някакво лице, ала уличното осветление бе твърде слабо, за да успее да различи регистрационния номер на колата.
Хвърли колеблив поглед към автомобила, но продължи да бяга след преследвача на Лисбет. Настигна го в горния край на стъпалата. Мъжът бе застанал с гръб към Микаел, стоеше напълно неподвижно и се оглеждаше наоколо.
Точно когато Микаел щеше да го стигне, той се обърна и го удари силно с десния си юмрук по лицето. Микаел бе напълно неподготвен. Строполи се по стъпалата с главата надолу.
Лисбет чу сподавения вик на Микаел и почти спря. „Какво по дяволите става?“ След това хвърли бърз поглед през рамо и видя как Маге Лундин, който бе на около 40 метра по-надолу по улицата, се затича към нея. „Той е по-бърз. Ще ме настигне.“
Спря да се колебае, сви наляво и се затича колкото сили имаше към стъпалата, които водеха към терасирания двор между къщите. Там обаче нямаше нито едно подходящо скришно място, затова Лисбет продължи напред и измина разстоянието до следващия ъгъл за време, което би впечатлило дори Каролина Клюфт[7]. После зави надясно, но осъзна, че това е задънена улица, и се обърна на 180 градуса. Точно когато стигна до стената с фронтон на следващата къща, видя Маге Лундин в горния край на стълбата към двора. Продължи напред още няколко метра, като се стараеше да не попадне в полезрението му, и се хвърли с главата напред в един храст рододендрон, който растеше в лехата край къщата.
Чуваше тежките стъпки на Маге Лундин, но не можеше да го види. Лежеше напълно неподвижно в храста, притиснала тяло до стената.
Лундин премина покрай скривалището й и се спря на по-малко от пет метра от нея. Постоя така десетина секунди, преди да продължи да тича напред през двора. Върна се след около минута. Спря се на същото място. Този път остана около половин минута. Лисбет напрегна всичките си мускули, готова веднага да побегне, в случай че бъде открита. Мъжът обаче отново се раздвижи и мина на около два метра от нея. Чу как стъпките му се отдалечават надолу по двора.
Микаел се изправи с мъка на крака. Бе замаян, челюстта и тилът го боляха и усети вкус на кръв в устата от пукнатата си устна. Опита се да направи няколко крачки, но се спъна.
Изкачи се обратно по стъпалата и се огледа. Видя нападателя на Лисбет да бяга стотина метра по-надолу по улицата. Мъжът с конската опашка спря и огледа пространството между къщите, след което продължи да тича по улицата. Микаел се приближи до края на площадката и го проследи с поглед. Мъжът прекоси, тичайки, улица Лундагатан и скочи в микробуса додж, който бе потеглил от входа на блока на Лисбет. Колата веднага изчезна зад ъгъла към Синкенсдам.
Микаел премина бавно по горната част на Лундагатан, като се оглеждаше за Лисбет Саландер. Не я видя никъде. Всъщност наоколо не се мяркаше жива душа и Микаел се удиви колко пуста може да е една стокхолмска улица в три часа сутринта в неделя през март. След малко се върна при входа на жилищния блок на Лисбет в долната част на Лундагатан. Когато подмина колата, при която бе извършено нападението, стъпи на нещо, което се оказа ключодържателят на Лисбет. Когато се наведе, за да го вдигне, забеляза чантата й под автомобила.
Остана дълго на същото място. Чакаше, без да е напълно сигурен как точно трябва да постъпи. Накрая се приближи до входната врата и изпробва ключовете. Нито един не пасна.
Лисбет Саландер остана скрита в храсталака в продължение на петнайсет минути, като движеше единствено ръката си, за да види колко е часът. Малко след три чу как някаква врата се отваря и затваря. Този звук бе последван от шум от стъпки по посока на стойката за велосипеди.
Когато в двора отново настъпи тишина, тя бавно се изправи на колене и надникна над храстите. Огледа всички краища и ъгли на двора — Маге Лундин го нямаше никъде. Върна се съвсем тихо обратно на улицата, като през цялото време бе готова да се извърти на сто и осемдесет градуса и да побегне. Спря до парапета, огледа Лундагатан и видя Микаел Блумквист да стои пред входа й. Държеше чантата й в ръка.
Лисбет остана напълно неподвижна, скрита зад един уличен стълб, когато погледът на Микаел Блумквист се плъзна по парапета. Не я видя.
Микаел Блумквист остана пред входа й още близо трийсет минути. Тя го наблюдаваше търпеливо и неподвижно, докато накрая той се отказа и тръгна надолу към Синкенсдам. Лисбет изчака още малко, след като той изчезна от полезрението й, после се замисли над случилото си.
„Микаел Блумквист.“
Умът й не можеше да побере как така се бе появил изведнъж от нищото. Нападението като цяло не будеше кой знае колко съмнения.
„Проклетият Карл-Магнус Лундин.“
Маге Лундин се бе срещнал с русия великан, когото тя бе зърнала в компанията на Нилс Бюрман.
„Проклетият перверзен дъртак Нилс Бюрман.“
„Долният боклук е наел някакъв проклет мъжкар да ме подреди. Въпреки че съвсем ясно му разясних последствията.“
Изведнъж я обзе ярост. Беше толкова бясна, че усети вкус на кръв в устата си. Трябваше да го накаже.