Стиг Ларшон
Момичето, което си играеше с огъня (5)

Глава четвърта
Понеделник, 10 януари — вторник, 11 януари

Лисбет Саландер кацна на „Арланда“ в шест и половина сутринта. Бе пътувала в продължение на двайсет и шест часа, от които десет прекара на летище „Грантли Адамс“ на Барбадос. От „Бритиш Еъруейс“ отказаха да дадат разрешение за излитане на самолета, преди да отхвърлят възможна терористична заплаха и да свалят за разпит един пътник, който приличаше на арабин. Когато кацна на „Гетуик“ в Лондон, бе изпуснала връзката за последния самолет до Швеция и трябваше да изчака няколко часа, докато получи билет за следващата сутрин.

Лисбет се чувстваше като торбичка с банани, оставена дълго на слънце. Имаше само ръчен багаж, състоящ се от „Пауърбук“-а, „Измерения на математиката“ и комплект чисти дрехи, натъпкан между тях. Премина безпрепятствено през зелената линия на митницата. Когато излезе навън, за да се качи на специалния автобус, бе посрещната за „добре дошла“ от снежна киша и нулеви температури.

За части от секундата се поколеба. През целия си живот бе принудена да избира най-евтиния вариант и все още й беше трудно да свикне с мисълта, че разполага с малко над три милиарда крони, собственоръчно откраднати през интернет с методите на стара колкото света измама. След няколко минути размисъл загърби старите привички и спря едно такси. Каза на шофьора адреса си на улица Лундагатан и тутакси заспа на задната седалка.

Едва когато таксито спря на Лундагатан и шофьорът я побутна, осъзна, че му е казала грешен адрес. Поправи се и го помоли да продължи до улица Йотгатсбакен. Даде му тлъст бакшиш в американски долари и изруга, когато кракът й попадна в една локва в канавката. Носеше дънки, тениска и тънко платнено яке. Бе обула сандали и тънки къси чорапи. Заклатушка се към „Севън-Илевън“^[1], откъдето си купи шампоан, паста за зъби, сапун, кисело мляко за мюсли, прясно мляко, кашкавал, яйца, хляб, замразени канелени кифлички, кафе, чай „Липтън“, краставици в саламура, ябълки, голяма замразена пица от марката „Билис“ и стек цигари „Марлборо лайт“. Плати с карта „Виза“.

Когато отново излезе на улицата, се поколеба по кой път да поеме. Можеше да тръгне нагоре по Свартенсгатан или надолу по Хьокенс, която водеше до Слусен. Недостатъкът на втория вариант бе, че така при всички случаи щеше да мине покрай входа на редакцията на „Милениум“, като по този начин рискуваше да се сблъска с Микаел Блумквист. Накрая реши, че няма да обикаля повече само за да го избегне. Тръгна пеша към Слусен, макар че реално този път бе по-дълъг, сви надясно по Хьокенс и продължи към площад Мусебаке. Прекоси го, мина покрай статуята „Сестрите“ до театър „Сьодра“ и се изкачи по стълбите до улица Фискаргатан. След това спря и разгледа замислено къщата. Нямаше усещането, че това е неин дом.

Огледа се. Намираше се в един изолиран край насред Сьодермалм. Оттук не минаваше трафик, което я устройваше чудесно. Лесно можеше да види всеки, който минеше наблизо. Кварталът вероятно бе популярно място за разходка през лятото, но през зимата го посещаваха единствено хора, които идваха тук по работа. Нямаше жива душа и което бе по-важно — никой, когото да познава и който съответно би могъл да разпознае лесно нея самата. Лисбет остави торбичката с продукти на земята и затърси ключа. Изкачи се до последния етаж и отвори вратата, на която имаше табелка с името В. Кулла.

 

 

Едно от първите неща, които Лисбет стори, след като стана притежател на огромна сума пари и следователно получи финансова независимост до края на живота си (или поне докато трите милиарда крони се свършеха), бе да си потърси ново жилище. Сделките с апартаменти бяха новост за нея. Никога преди не бе инвестирала пари в нещо по-голямо от вещите за всекидневна употреба, които можеше да си осигури на разумен лизинг или като плати в брой. Най-големият разход в бюджета й до този момент бяха различните компютри и моторът й „Кавазаки“. За него заплати 7000 крони, което си бе направо евтиния. След това купи резервни части горе-долу на същата стойност и посвети месеци работа на това собственоръчно да го разглоби и сглоби отново. Искаше й се да има кола, но не посмя да си купи, защото не беше сигурна дали ще издържи финансово.

Добре съзнаваше, че закупуването на апартамент е значително по-сериозно начинание. Като начало започна да чете обявите за продажби на интернет страницата на вестник „Дагенс Нюхетер“ и скоро откри, че това си бе цяла наука.

„Двустаен, фантастично местоположение до Централна гара. Цена: 2,7 млн. кр. или най-висока предложена цена при наддаване. Месечна такса: 5510 кр.“^[2]

„Тристаен, изглед към парк, квартал Хьогалид. 2,9 млн. кр. Две стаи и сервизно помещение, 47 кв. м., освежена баня, ремонт на тръбопроводната система от 1998 г., улица Готландсгатан, 1,8 млн. кр. Месечна такса: 2200.“

Почуди се малко, след което реши да позвъни на подателите на няколко случайно избрани обяви, без обаче да е наясно какво да пита. Бързо се почувства много глупаво и прекрати тази практика. Вместо това през първата неделя на януари разгледа два обявени за продан апартамента. Първият се намираше на улица Винддрагарвеген на остров Раймешхолме, а другият — на улица Хеленборгсгатан, близо до квартал Хорнстул. Този на острова бе част от многоетажен квадратен жилищен блок, състоеше се от четири светли стаи с изглед към островите Лонгхолмен и Ессинген. Бе точно като за нея. Апартаментът на улица Хеленборгсгатан се оказа същинска дупка, която гледаше към съседната сграда.

Проблемът бе, че Лисбет всъщност не знаеше къде иска да живее, как трябва да изглежда жилището й и какви изисквания следва да има като купувач. Никога преди не бе възнамерявала да се мести от апартамента си от 47 квадрата на улица Лундагатан, където бе прекарала детството си и който си бе върнала, след като навърши пълнолетие, благодарение на предишния си настойник Холгер Палмгрен. Седна на изтъркания си диван в дневната, която й служеше едновременно и за кабинет, и се замисли.

Апартаментът на улица Лундагатан гледаше към вътрешен двор и бе тесен и неприветлив. От спалнята се виждаше противопожарната стена на една фасада с фронтон, а от кухнята се откриваше изглед към задната страна на къщата, чието лице бе към улицата, и към входа на едно мазе. От дневната можеха да се видят улична лампа и няколко брезови клонки.

Следователно първото й изискване бе новото й жилище да има хубаво изложение.

Настоящият й дом нямаше балкон и тя винаги бе изпитвала завист към по-заможните си съседи по горните етажи, които прекарваха топлите летни дни с охладена бира в ръка под маркизата на терасата си. Второто изискване бе новият й апартамент да има балкон.

Как трябваше да изглежда? Представяше си нещо подобно на апартамента на Микаел Блумквист — огромна стая от 65 квадрата на преустроен тавански етаж на улица Белмансгатан, с изглед към кметството и Слусен. Би се чувствала добре там. Искаше да има уютен, лесен за обзавеждане и поддръжка дом. Това бе трета точка от списъка с изисквания.

Бе живяла натясно години наред. Кухнята й нямаше повече от десет квадрата площ и побираше единствено малка маса и два стола. Дневната бе около двайсет квадрата. Спалнята — дванайсет. Четвъртото й желание: новият й дом да е просторен, с няколко гардероба. Искаше да има истински кабинет и голяма спалня, в която да се шири на воля.

Настоящата й баня приличаше на килер без прозорец, с четириъгълни сиви циментови плочи на пода, неудобна седяща вана и полиетиленов тапет, който винаги бе мръсен, колкото й да го търкаше. Затова искаше новата й баня да е облицована с плочки и да има голяма вана. Освен това апартаментът й трябваше да е оборудван с пералня, за да не й се налага да пере в някое плесенясало мазе^[3]. И още — банята й трябваше да ухае на свежест и да може да се проветрява.

След като реши какво точно иска, Лисбет влезе в интернет и разгледа предложенията на различните агенции за недвижими имоти на пазара. На следващата сутрин стана рано и посети агенция „Нобелмекларна“, която според всеобщото мнение имаше най-добра репутация в Стокхолм. Носеше изтъркани черни джинси, ботуши и черното си кожено яке. Застана до един плот и разсеяно се загледа в русата, около трийсет и пет годишна жена, която току-що бе влязла в страницата на агенцията в интернет и започваше да качва снимки на апартаменти. Най-накрая един нисък закръглен мъж към четирийсетте, с изтъняла рижава коса, се приближи до Лисбет. Тя го попита какви апартаменти предлагат в момента. Той я погледна удивено за миг, след което й заговори с развеселен наставнически тон.

— Аха, млада госпожице, родителите ти знаят ли, че ще се местиш от вкъщи?

Лисбет Саландер го гледа известно време студено и мълчаливо, докато той не спря да се подсмихва.

— Нуждая се от апартамент — поясни тя.

Мъжът се прокашля и хвърли поглед към колегата си.

— Разбирам. Какъв точно?

— Искам да се намира в Сьодермалм. Трябва да има балкон с изглед към морето, минимум четири стаи и баня с прозорец и място за перална машина. Освен това трябва да има заключващ се гараж, където да мога да държа мотоциклет.

Жената зад компютъра остави работата си, извърна любопитно глава и се втренчи в Лисбет.

— Мотоциклет? — попита мъжът с изтънялата коса.

Лисбет Саландер кимна.

— Мога ли да попитам… Ъъ, как се казваш?

Лисбет Саландер се представи. На свой ред се поинтересува от името на служителя, който се казваше Йоаким Пешон.

— Работата е там, че апартаментите в Стокхолм струват доста скъпо…

Лисбет си спести коментара. Попитала го бе с какви жилища разполагат в момента и намираше пояснението му, че ще й струва скъпо, за ненужно и неуместно.

— Какво работиш?

Лисбет се замисли за миг. Формално сама си бе шеф. На практика работеше единствено за Драган Армански и „Милтън Секюрити“, ала това се случваше рядко през изминалата година, а през последните три месеца не бе получавала никакви задачи.

— В момента не работя — отвърна тя искрено.

— Не… не… Предполагам, че учиш.

— Не, не уча.

Йоаким Пешон заобиколи плота, прегърна приятелски Лисбет през рамо и внимателно я поведе към изхода.

— Слушай, млада госпожице, добре си дошла след няколко години, когато разполагаш с малко повече пари, отколкото спестовната ти касичка може да побере. Разбираш ли, с джобни тук нищо не можеш да си купиш.

И той я щипна добронамерено по бузата.

— Върни се някой ден и ще намерим бърлога и за теб.

Лисбет Саландер стоя няколко минути на улицата пред офиса на „Нобелмекларна“. Мислеше си как ли ще реагира Йоаким Пешон, ако през витрината му влети някой коктейл „Молотов“. След това се прибра и включи своя „Пауърбук“.

Отне й девет минути да влезе във вътрешната мрежа на „Нобелмекларна“ с помощта на паролите, които бе видяла, докато разсеяно наблюдаваше работата на жената на компютъра. Служителката ги бе използвала, за да качи снимките. След още три минути проумя, че въпросният компютър всъщност изпълняваше функцията и на мрежови сървър на агенцията — как можеше някой да е толкова глупав? След още три си бе осигурила достъп до всичките четиринайсет компютъра, включени в мрежата. След около два часа бе прегледала счетоводството на Йоаким Пешон, за да констатира, че той е укрил от данъчните почти 750 000 крони от сделки на черно през последните две години.

Свали всички необходими файлове и ги изпрати по електронната поща до данъчните власти от един анонимен адрес в американски сървър. След това заличи Йоаким Пешон от мислите си.

През остатъка от деня прегледа предлаганите от „Нобелмекларна“ апартаменти, които си струваха парите. Най-скъпият обект бе малък замък в покрайнините на град Мариефред, където тя нямаше ни най-малко желание да живее. От спортна злоба избра втория по стойност обект от списъка на агенцията — разкошен апартамент до площад Мусебаке.

Дълго разглежда снимките и разположението на стаите. Накрая констатира, че жилището до Мусебаке отговаря чудесно на всичките й изисквания. По-рано то бе принадлежало на един от директорите на групата „АББ“. Мъжът се бе покрил, след като бе прибрал „златен парашут“^[4] от около милиард крони, с което разбуни духовете и предизвика множество критики.

Вечерта вдигна телефонната слушалка и позвъни на Джеръми Макмилън, съсобственик на адвокатска кантора „Макмилън & Маркс“ в Гибралтар. Бе работила с тях и преди, когато срещу щедро възнаграждение Макмилън основа няколко компании, фиктивни притежатели на сметките, в които тя внесе присвоеното преди година състояние на Ханс-Ерик Венерстрьом.

Сега отново се нуждаеше от услугите му. Този път го инструктира да се спазари с „Нобелмекларна“ от името на нейната компания „Уасп Ентърпрайзис“ и да закупи желания от нея апартамент на улица Фискаргатан, до площад Мусебаке. Сделката приключи след четири дни, а безбожно високата крайна цена я удиви. Освен това трябваше да плати и пет процента на Макмилън. Преди края на седмицата пренесе в новия си дом два кашона с дрехи, спално бельо, матрак и малко кухненски принадлежности. Спа на матрака около три седмици, като през това време проучи клиниките за пластична хирургия, довърши някои бюрократични процедури (към които се числеше и един среднощен разговор с адвокат Нилс Бюрман), предплати месечните такси и изчисти сметките за електричество и други текущи разходи.

 

 

След това организира пътуването си до Италия. След приключването на всички процедури и изписването й от клиниката отседна в хотел в Рим и се отдаде на размисъл какво да прави оттук нататък. Най-добре би било да се прибере в Швеция и да уреди живота си, ала по редица причини мисълта за Стокхолм й бе противна.

Нямаше истинска професия. Не виждаше бъдеще за себе си в „Милтън Секюрити“. Проблемът не бе в Драган Армански. Той с радост би я назначил на постоянна работа, превръщайки я по този начин в един от водещите фактори в компанията, ала тя бе на двайсет и пет години и нямаше образование. Не й се искаше да се събуди на петдесет и да осъзнае, че все още се занимава с проучване на мошениците от гилдията на изпълнителните директори. Това бе забавно хоби, а не призвание, на което да посвети живота си.

Имаше още една причина Лисбет да не иска да се прибере в Стокхолм и това бе Микаел Блумквист. В шведската столица тя без съмнение рискуваше да се сблъска с проклетия Кале Блумквист, а в момента това бе последното, което искаше. Той я бе наранил. В интерес на истината не го беше направил преднамерено. Лисбет признаваше това. Смяташе го за порядъчен мъж и сама си бе виновна, че се е „влюбила“ в него. Дори самата дума звучеше нелепо, що се отнася до тъпата гъска Лисбет Саландер.

Микаел Блумквист бе всеизвестен женкар и в най-добрия случай я възприемаше като приятно развлечение. Добросърдечно момиче, над което се бе смилил в миг на слабост, когато се нуждаеше от нея. След което я изостави заради друга, чиято компания му доставяше по-голямо удоволствие. Лисбет се проклинаше, че е свалила гарда и го е допуснала в живота си.

Когато дойде на себе си, веднага прекъсна всякакъв контакт с него. Не беше лесно, но успя да се справи. Последния път, когато го видя, стоеше на перона на метростанцията „Гамла стан“, а той на свой ред седеше в мотрисата в посока към центъра. Тогава го наблюдава в продължение на цяла минута, след което установи, че не изпитва абсолютно нищо към него. В противен случай би се обрекла на смърт. Fuck you. Той я забеляза точно когато вратите се затвориха и я загледа изпитателно, докато тя не се обърна и не си тръгна в мига, в който мотрисата потегли напред.

Не можеше да разбере защо той толкова упорито се опитва да се свърже с нея, сякаш тя е за него някакъв тъп социален проект. Ядосваше се, че той не се досеща за истината. Всеки път, когато получаваше електронно писмо от него, стискаше зъби и го изтриваше, без да го прочете.

Стокхолм изобщо не я привличаше. Работата за „Милтън Секюрити“, няколко бивши любовници и момичетата от разтрогнатата рок банда „Ивъл Фингърс“ — с това се изчерпваше кръгът на познатите й в нейния роден град.

Единствената личност, към която изпитваше известно уважение, бе Драган Армански. Беше й трудно да определи чувствата си към него. Удивляваше се от факта, че той донякъде я привлича. Ако не беше женен, толкова стар и толкова консервативен във възгледите си за живота, определено би се пробвала да го съблазни.

Накрая извади тефтера си и го отвори на страницата с атласа. Никога не бе посещавала Африка или Австралия. Само беше чела за пирамидите и за Ангкор Ват^[5]. Не се бе качвала на ферибота „Стар Фери“, пътуващ между град Каулун и пристанище Виктория в Хонконг, не се бе гмуркала с шнорхел в Карибско море, нито пък бе лежала на плаж в Тайланд. Като се изключат няколкото кратки пътувания по работа, когато бе посещавала Прибалтика, съседните скандинавски страни и, разбира се, Цюрих и Лондон, никога не бе напускала Швеция. Всъщност рядко излизаше от Стокхолм.

Доскоро нямаше и финансовата възможност да го прави.

Стоеше до прозореца на хотелската си стая в Рим и гледаше надолу към улица Гарибалди. Градът приличаше на купчина руини. В този миг взе решение. Облече якето си, слезе на рецепцията и попита дали наблизо има туристическа агенция. Закупи еднопосочен билет до Тел Авив и прекара следващите дни в разходки из стария град на Йерусалим, разгледа джамията „Ал-Акса“ и Стената на плача. Наблюдава недоверчиво въоръжените войници по уличните ъгли, накрая замина за Банкок и продължи да пътува така до края на годината.

Оставаше й да направи само едно нещо. Пътува до Гибралтар два пъти. Първия път, за да проучи задълбочено мъжа, на когото бе възложила да управлява парите й. Втория път, за да провери дали се справя добре.

 

 

Стори й се странно да завърти ключа в ключалката на собствения си апартамент на улица Фискаргатан след толкова дълго отсъствие.

Остави торбичката с хранителни продукти в коридора и набра четирицифрения код, който изключваше електронната аларма. След това съблече всичките си дрехи и ги хвърли на пода в антрето. Отиде гола до кухнята, включи хладилника, прибра продуктите в него, после отиде до банята и прекара следващите десет минути под душа. Хапна всичко на всичко една нарязана на резени ябълки и пица „Билис“, която стопли в микровълновата печка. Отвори един кашон и извади от него възглавница, чаршаф и одеяло, които миришеха някак подозрително, след като цяла година бяха лежали опаковани.

Постла матрака на пода в съседната на кухнята стая.

Заспа десетина минути след като бе положила глава на възглавницата и се събуди дванайсет часа по-късно, малко преди полунощ. Стана от леглото, сложи кафеварката, загърна се с одеялото и седна с цигара в ръка в една ниша с прозорец, откъдето се виждаше остров Юргорден и заливът Салтшьон. Светлините я омаяха. Седеше в мрака и мислеше за живота си.

 

 

Лисбет Саландер бе планирала как да прекара първия ден след завръщането си. Заключи вратата на жилището си в седем часа сутринта. Преди да слезе надолу по стълбите, отвори стълбищния прозорец и закачи резервния ключ на тънка медна тел, която закрепи на задната страна на улука. Опитът я бе научил колко е полезно винаги да има резервен ключ под ръка.

Въздухът бе вледеняващ. Лисбет беше обула чифт стари изтъркани дънки с цепка под единия заден джоб, през която се виждаха сините й боксерки. Носеше още тениска и топъл пуловер с поло яка, единият шев на който се бе поразпрал на врата. Освен това бе успяла да открие старото си изтъркано кожено яке с капси на раменете. Установи, че трябва да го занесе на шивач, който да поправи скъсания и на практика почти липсващ хастар на джобовете. Краката й бяха обути в дебели чорапи и ботуши. Като цяло бе много топло облечена.

Разходи се по улица Санкт Павел до Синкенсдам^[6] и продължи нататък до стария си адрес на улица Лундагатан. Първото, което направи, бе да провери дали „Кавазаки“-то й все още е в мазето. Потупа седалката му, преди да се качи до предишното си жилище и да прекрачи огромната купчина рекламни брошури.

Не беше решила какво да прави с апартамента. Затова преди да напусне Швеция година по-рано, откри разплащателен влог, чрез който да плаща текущите сметки. В апартамента се намираха мебелите й, събирани с труд от най-различни контейнери за смет, търкаляха се чаши с назъбени краища, имаше два стари компютъра и доста хартия, но нямаше нищо ценно.

Лисбет взе един чувал за смет от кухнята и за пет минути раздели рекламните брошури от истинската поща. Рекламите заминаха направо в чувала. Повечето от малкото на брой лични писма бяха банкови извлечения, служебни бележки за приходи от „Милтън секюрити“ или пак реклама, но прикрита под формата на писмо. Едно от преимуществата на това да имаш настойник бе, че никога не й се беше налагало да се оправя сама с данъците си — подобни съобщения просто липсваха. Най-общо казано, за цялата година бяха пристигнали три писма от личен характер.

Първото бе от някоя си адвокатка Грета Моландер, изпълнявала ролята на попечител на майката на Лисбет Саландер. Писмото съдържаше сбита информация, според която имуществото на майка й било инвентаризирано и Лисбет Саландер и сестра й Камила Саландер получавали по 9312 крони в наследство. Тази сума била преведена по банковата сметка на госпожица Саландер, би ли могла тя да потвърди получаването й. Лисбет пъхна писмото във вътрешния джоб на якето си.

Второто писмо бе от директор Микаелсон, управител на санаториума „Епелвикен“, който учтиво й напомняше, че те все още съхранявали кашон с вещи на починалата й майка, и я молеше да бъде така добра да се свърже с тях, за да се разпореди как да постъпят с това й наследство. Управителят завършваше с думите, че ако не установи контакт с Лисбет или сестра й (с чийто адрес не разполагал) до края на годината, то въпросните вещи щели да бъдат изхвърлени на боклука. Погледна в горния десен ъгъл на писмото — бе изпратено през юни. После взе мобилния си телефон. След две минути разбра, че кашонът все още не е изхвърлен. Помоли за извинение, че не се е обадила по-рано, и обеща да прибере вещите на майка си още на следващия ден.

Последното лично писмо бе от Микаел Блумквист. Поколеба се за миг, но реши да не го отваря и го хвърли директно в чувала.

Напълни един кашон с вещи и джунджурии, които искаше да запази, и се върна с такси обратно на площад Мусебаке. Гримира се, сложи си очила и руса перука с дълга до раменете коса и пъхна норвежки паспорт на името на Ирене Несер в чантата си. Огледа се внимателно в огледалото и установи, че Ирене Несер доста прилича на Лисбет Саландер, но въпреки това е съвсем отделна личност.

Обядва набързо с франзела, сирене бри и кафе лате в „Кафе Еден“ на улица Йотгана и отиде пеша до фирмата за отдаване на коли под наем на улица Рингвеген, където Ирене Несер нае нисан микра. Отиде до магазина на ИКЕА в близост до търговския комплекс „Кунгенс корва“, където в продължение на три часа разгледа целия асортимент на магазина и записа номерата на мебелите, от които се нуждаеше. Направи и няколко импулсивни покупки.

Лисбет закупи два жълтеникавокафяви дивана от модела „Карланда“, пет фотьойла с пружиниращ ефект „Поенг“, две кръгли ниски масички от бреза, една холна маса „Свансбу“ и няколко странни масички от марката „Лак“. В отдела за секции и етажерки поръча две секции от серията „Ивар“ и две етажерки „Бунде“, поставка за телевизор и етажерка с вратички „Магикер“. В допълнение към това закупи трикрилен гардероб „Пакс Нуксус“ и два малки шкафа с чекмеджета от модела „Малм“.

Отдели доста време на избора на легло и накрая се спря на рамка „Хемнес“, плюс матрак и принадлежности. За всеки случай взе и едно легло „Лилехамер“, което възнамеряваше да разположи в стаята за гости. Не че очакваше такива, но след като имаше стая за гости, бе най-добре да я обзаведе.

Банята в новия й апартамент притежаваше всичко необходимо — шкафове, етажерка за съхранение на хавлиите и една оставена от предишните собственици перална машина. Затова Лисбет си купи единствено евтин кош за пране.

За сметка на това обаче имаше нужда от кухненски мебели. След известно колебание се спря на маса „Росфош“ от масивен бук, с плот от закалено стъкло и четири пъстри стола.

Нуждаеше се и от мебели за кабинета си и с почуда разгледа невероятните комплекти за „работен кът“ с хитри шкафове, където да прибереш компютъра и клавиатурата си. Накрая поклати глава и поръча едно съвсем обикновено ъглово бюро „Галант“ от дъбов фурнир със заоблени ръбове и голям шкаф. Посвети много време на избора на работен стол, в който най-вероятно щеше да прекарва безброй часове, и избра най-скъпия вариант от модела „Верксам“.

Преди да приключи, обиколи магазина още веднъж и купи огромно количество чаршафи, калъфки, кърпи за ръце, юргани, одеяла, възглавници, пълен комплект кухненски прибори, порцелан и тигани, дъски за рязане, три големи килима, множество работни лампи и солидно количество офис консумативи и оборудване — от рода на папки, кошове за хартия, кутии за съхраняване на вещи и така нататък.

Когато приключи, Лисбет занесе списъка си на една от касите. Плати с картата на името на „Уасп Ентърпрайзис“ и се легитимира като Ирене Несер. Заплати още и за доставка и монтаж на мебелите. Крайната сума бе малко над 90 000 крони.

Върна се обратно в Сьодермалм в пет часа следобед и успя набързо да посети магазин за електроника „Акселсонс Хемелектроник“, откъдето купи 18-инчов телевизор и радио. След това се шмугна в един магазин за бяла техника на улица Хорнсгатан малко преди края на работното му време и си взе прахосмукачка. От хранителния магазин „Мариахален“ си купи парцал за бърсане на под, течен почистващ препарат за под, кофа, прах за пране, сапун, четки за зъби и огромен пакет тоалетна хартия.

Бе изтощена, но доволна от трескавото пазаруване. Напъха всичките си покупки във взетия под наем нисан микра и буквално се строполи на стола на втория етаж в кафене „Ява“ на улица Хорнсгатан. Взе назаем от съседната маса вечерния вестник и констатира, че Социалдемократическата партия все още е на власт и че по време на отсъствието й в страната не се бе случило нищо кой знае колко важно.

Прибра се в осем часа вечерта. Използва закрилата на нощта, за да разтовари колата си, и качи покупките до жилището на В. Кулла. Стовари всичко на купчина в антрето и в продължение на половин час се опитваше да намери в една пресечка място, където да паркира наетия автомобил. След това напълни джакузито, в което преспокойно можеха да се поберат поне трима души. За миг се замисли за Микаел Блумквист. Не се бе сещала за него месеци наред, докато не видя писмото му тази сутрин. Чудеше се дали си е вкъщи и дали Ерика Бергер не му прави компания.

След малко си пое дълбоко въздух, извърна тялото си с лице към водата и се гмурна. Сложи ръце на гърдите си, стисна силно зърната си и задържа дъха си три минути, докато белите дробове не я заболяха мъчително.

 

 

Редактор Ерика Бергер хвърли поглед на часовника си — Микаел Блумквист идваше с десетминутно закъснение на свещената среща за планиране, която всеки път се провеждаше в десет часа втория вторник от месеца. На тези срещи определяха основните материали за следващия брой на „Милениум“ и правеха планове за съдържанието на вестника за месеци напред.

Микаел Блумквист помоли да извинят закъснението му и смотолеви някакво обяснение, което никой не чу или поне не запомни. На срещата освен Ерика присъстваха редакционният секретар Малин Ериксон, съсобственикът и художествен директор Кристер Малм, репортерът Моника Нилсон и назначените на половин работен ден Лоти Карим и Хенри Кортез. Микаел Блумквист веднага забеляза, че седемнайсетгодишната практикантка отсъства, ала за сметка на това към групата се бе присъединило едно напълно непознато лице, което стоеше до малката конферентна маса в кабинета на Ерика Бергер. Ерика изключително рядко допускаше външни лица на планьорките на „Милениум“.

— Това е Даг Свенсон — каза Ерика Бергер. — Журналист на свободна практика. Ще купим една негова статия.

Микаел Блумквист кимна и се здрависа с мъжа. Даг Свенсон бе рус, синеок, с набола брада на около три дни. Бе към трийсетте и имаше страхотно тяло.

— Всяка година издаваме по един-два тематични броя — продължи Ерика. — Тази история искам да публикувам в изданието за месец май. Запазила съм печатницата за двайсет и седми април. Това означава, че разполагаме с горе-долу три месеца, за да подготвим текстовете.

— Каква е темата? — попита Микаел, докато си наливаше кафе от термоса на масата.

— Даг Свенсон дойде при мен миналата седмица с първоначалния вариант на статията си. Аз го помолих да присъства на тази среща. Би ли ги запознал? — обърна се Ерика към Даг Свенсон.

— Трафик на хора — рече той. — По-точно на момичета с цел предлагане на сексуални услуги. В този случай основно от прибалтийските страни и Източна Европа. Истината е, че пиша книга по темата и това бе причината да се свържа с Ерика — при вас се издават книги с ограничен тираж.

Тези думи, изглежда, развеселиха всички. Издателство „Милениум“ до момента бе отпечатало само една книга, а именно огромния труд на Микаел Блумквист, излязъл миналата година и посветен на финансовата империя на милиардера Венерстрьом. Книгата вече бе претърпяла шест издания в Швеция, бе преведена на норвежки, немски и английски и предстоеше да бъде издадена във Франция. Неразбираем успех, като се има предвид, че историята вече бе до болка известна на всички и бе публикувана в безброй вестници.

— Нашата издателска дейност всъщност е доста ограничена — рече Микаел внимателно.

Този път дори Даг Свенсон се усмихна.

— Това го разбрах. Но имате издателство.

— Можете да се обърнете към някое по-голямо от нашето — каза Микаел.

— Това е безспорно — намеси се Ерика Бергер. — Но вече цяла година обсъждаме дали да не започнем да издаваме книги, за да запълним съществуващата ниша на пазара. Въпросът бе повдигнат на две срещи на борда и всички бяха положително настроени. Става въпрос за изключително малък брой книги — три-четири на година, които до голяма степен да се състоят от репортажи по различни теми. С други думи, типични журналистически продукти. Тази книга е добра за начало.

— Трафик на жени — рече Микаел Блумквист. — Запознай ни с детайлите.

— Работя над този проблем вече четири години. Идеята ми даде моята приятелка, с която живея на семейни начала. Тя се казва Мия Бергман и е криминалист. Освен това е специалист по въпросите на разделението между половете. Преди работеше към Центъра за предотвратяване на престъпления, където бе извършила проучване, посветено на закона срещу предлагането и купуването на сексуални услуги.

— Познавам я — рече Малин Ериксон спонтанно. — Интервюирах я преди две години, след като изнесе доклад за отношението към жените и мъжете в съдилищата.

Даг Свенсон кимна и се усмихна.

— С него разбуни духовете — рече той. — Тя се занимава с проблема за трафика на жени от пет-шест години. Така се запознахме. Аз работех върху статия за секс търговията по интернет и получих информация, че тя е запозната с въпроса. Което се оказа точно така. С две думи, започнахме да работим заедно, аз в качеството си на журналист, тя като изследовател, после започнахме да излизаме заедно и преди година заживяхме на семейни начала. Тя в момента е докторант и се очаква да защити напролет.

— Значи пише докторската си дисертация, а ти?

— Аз работя върху версията, предназначена за масовия читател, която ще включва и собствените ми открития. Както и върху още по-краткия вариант на историята — статията, която представих на Ерика.

— Окей, значи сте екип. Каква обаче е самата история?

— Имаме правителство, което прие изключително строг закон срещу предлагането и купуването на сексуални услуги, полицаи, които да следят за спазването на закона, и съдилища, които да осъждат сексуалните престъпници. Като такива определяме мъжете, които се възползват от сексуалните услуги на проститутки, а това се счита за криминално деяние. Освен това имаме медии, които публикуват изпълнени с възмущение текстове по въпроса. Същевременно обаче Швеция е една от страните, които купуват от Русия и прибалтийските страни най-много проститутки на глава от населението.

— И можеш да го докажеш?

— Това не е тайна. Дори не е новина. Новото е, че се срещнахме и разговаряхме с дузина момичета със съдбата на героинята от „Лиля завинаги“^[7]. Повечето са на възраст между петнайсет и двайсет години, примамени в Швеция с обещания за някаква работа в опита им да избягат от социалната мизерия на Източна Европа. Вместо това обаче попадат в лапите на абсолютно безскрупулната секс мафия. В сравнение с някои от личните преживявания на тези момичета филмът „Лиля завинаги“ е направо развлекателен. Това, което искам да кажа, е, че преживяното от тях не може да бъде представено дори на екран.

— Окей.

— Може да се каже, че върху това се гради дисертацията на Мия. Но не и книгата.

Всички слушаха, очаквайки продължението.

— Мия интервюира момичетата. Аз направих списък на сутеньорите и клиентелата.

Микаел се усмихна. Не бе срещал Даг Свенсон по-рано, но изведнъж осъзна, че мъжът е от типа журналисти, които определено му допадаха. Те насочваха цялото си внимание към най-важното в историята. Златното правило на журналистиката според Микаел гласеше, че винаги има виновници. The bad guys^[8].

— И си открил интересни неща?

— Мога например да докажа, че един служител от Министерството на правосъдието, който дори участва в изготвянето на закона срещу купуването и предлагането на сексуални услуги, се е възползвал от минимум две момичета, пристигнали в страната с помощта на секс мафията. Едното от тях е на петнайсет.

— Опа!

— Занимавам се с тази история вече три години. Книгата ще съдържа представителни проучвания за мъжете, възползващи се от услугите на проститутки. В списъка фигурират трима полицаи — един от тях работи за Сек^[9], другите двама са в отдела за сексуални престъпления. Освен тях има още петима адвокати, един прокурор и един съдия, както и трима журналисти. Един от журналистите е публикувал няколко материала за трафика на жени с цел предлагане на сексуални услуги, но през свободното си време се е отдавал на сексуалните си фантазии и е изнасилил непълнолетна проститутка от Талин… В този случай едва ли може да се говори за сексуална игра по взаимно съгласие. Смятам да разкрия имената им. Имам железни доказателства.

Микаел Блумквист подсвирна и се засмя. След това спря да се смее.

— Тъй като отново заемам поста отговорен редактор, бих искал да ги прегледам под лупа — рече той. — Последния път, когато не проверих информацията от източниците си, лежах в затвора три месеца.

— Ако решите да публикувате статията, ще получите цялата документация. Аз обаче имам едно условие.

— Даг би искал да издадем и книгата му — рече Ерика Бергер.

— Точно така. Желанието ми е тя да се превърне в сензация, а в настоящия момент „Милениум“ е най-достоверният и дързък вестник в страната. Трудно ми е да си представя, че някое друго издателство би посмяло да издаде подобна книга.

— Значи, ако няма книга, няма и статия — обобщи Микаел.

— Според мен звучи чудесно — рече Малин Ериксон.

Хенри Кортез смотолеви нещо в нейна подкрепа.

— Статията и книгата са две отделни неща — продължи Ерика Бергер. — В първия случай отговорен редактор е Микаел. Що се отнася до книгата обаче, отговорността е изцяло на автора.

— Знам — рече Даг Свенсон. — Това не ме притеснява. Веднага щом книгата излезе, Мия ще предаде на полицията всички споменати в текста лица.

— Ще избухне голям скандал — рече Хенри Кортез.

— Това е само половината история — продължи Даг Свенсон. — Разследвам още и няколко мрежи, които печелят пари от търговията със секс робини. Тоест тук става въпрос за организирана престъпност.

— И кои личности откриваме там?

— Това е най-трагичното. Секс мафията се състои от група мързеливи нищожества. Не знам какво точно очаквах, когато започнах да работя върху проблема, но по някакъв начин ни е втълпено, поне що се отнася до мен, че в „мафията“ участват изискани джентълмени с високо социално положение, които се разхождат наоколо в лъскави коли. Предполагам, че това се дължи на американските филми. Историята за Венерстрьом — Даг Свенсон хвърли поглед към Микаел — потвърди, че понякога е точно така. Венерстрьом обаче е изключение. Аз открих единствено банда брутални садистични некадърници, които едва могат да пишат и четат, пълни идиоти, без грам стратегическа мисъл и усет за организация. Замесени са и някои рокери и малко по-добре организирани кръгове, но като цяло трафикът на секс робини се движи от куп дебили.

— Това е описано изключително ясно в статията ти — рече Ерика Бергер. — Всяка година законодателството, полицията и съдебната система биват финансирани с милиони от парите от данъци, за да се борят с тази търговия… Въпреки това обаче не могат да пипнат банда пълни идиоти.

— Говорим за системно нарушаване на човешките права. Засегнатите момичета обаче се намират на толкова ниско стъпало от социалната стълбица, че не представляват интерес от юридическа гледна точка. Те не гласуват. Едва говорят шведски. Знаят само толкова думи, колкото са им необходими, за да се продадат. Деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет процента от всички престъпления, свързани с търговията със секс робини, никога не стигат до знанието на полицията, а още по-малко до повдигане на обвинения. Това вероятно е най-здравият айсберг на престъпността в Швеция. Представете си какво щеше да се случи, ако към банковите обири се подхождаше със същата несериозност. Това е немислимо. За жалост мога единствено да си извадя заключението, че търговията със секс робини би била пресечена за един ден, стига представителите на правосъдната система да го пожелаеха. Но престъпленията срещу малолетни момичета от Талин или Рига не са техен приоритет. Според тях курвите са си курви. Те са част от системата.

— Това е известно на всеки боклук — рече Моника Нилсон.

— Какво ще кажете? — попита Ерика Бергер.

— Идеята ми допада — рече Микаел Блумквист. — Слагаме си главата в торбата с тази статия, но именно затова основахме „Милениум“ преди години.

— Това е и причината все още да работя тук. Отговорният редактор трябва да пуска фойерверки от време на време — добави Моника Нилсон.

Всички с изключение на Микаел се разсмяха.

— Книгата завършена ли е? — попита той.

— Не. Имам план, но съм написал само половината. Ако се съгласите да я издадете и ми дадете аванс, ще мога да се посветя изцяло на нея и да я довърша. Почти всички проучвания са готови. Остават ми само някои дребни уточнения — трябва да потвърдя това, което вече знам, като разговарям с мъжете, които смятам да разоблича.

— Ще постъпим точно както с книгата за Венерстрьом. Една седмица за оформление — Кристер Малм кимна — и две за печат. С „героите“ ще се видим през март и април и накрая ще обобщим информацията върху петнайсет страници. Това означава, че ръкописът трябва да е готов на петнайсети април, за да можем да проверим всички източници на информация.

— Какво ще правим с договора и тъй нататък?

— Досега не съм подписвала договор за издаване на книга, така че ще трябва да се посъветвам с адвоката си — Ерика Бергер сбърчи вежди. — Но ти предлагам четиримесечно назначение за изпълнение на проект от февруари до май. Не даваме безумно високи заплати.

— Няма проблем. Трябва ми единствено редовна заплата, така че да мога да съсредоточа цялото си внимание върху текста.

— По принцип делим печалбата от книгата наполовина, след като покрием разходите за издаването й. Как ти звучи това?

— Дяволски добре — отвърна Даг Свенсон.

— А сега да разпределим задачите — рече Ерика Бергер. — Малин, искам ти да си редактор на тематичния брой. Това е основната ти задача от началото на следващия месец. Ще работиш с Даг Свенсон и ще редактираш ръкописа му. Лоти, това означава, че временно ще трябва да влезеш в ролята на редакционен секретар на вестника за периода от март до май. Ще минеш на пълен работен ден, а Малин или Микаел ще ти помагат при нужда.

Малин Ериксон кимна.

— Микаел, искам ти да редактираш книгата.

Тя погледна Даг Свенсон.

— Микаел не си го признава, но всъщност е страхотен редактор и освен това има опит с проучванията. Той ще огледа всяка дума от книгата ти под лупа. Ще разрови всеки детайл като къртица. Аз съм поласкана, че искаш да издадеш книгата си при нас, но ние от „Милениум“ се борим с по-специфични проблеми. Имаме врагове, които само чакат да направим погрешна стъпка. Преди да си сложим главата в торбата и да публикуваме нещо, трябва да сме сигурни в него на сто процента. Не можем да си позволим никакъв риск.

— Аз и не очаквам друго.

— Добре. Ще издържиш ли обаче, ако някой цяла пролет ти виси на главата и те скъсва от критика?

Даг Свенсон се ухили и погледна Микаел.

— И още как. Да започваме.

Микаел кимна.

— Ако искаме да направим тематичен брой, ни трябват още статии. Микаел, искам да напишеш текст за финансовата страна на търговията със секс робини. За колко пари годишно става въпрос? Кой печели от нея и кой прибира парите? Може ли да се намерят доказателства, че част от тях попадат в държавната хазна? Моника, искам да направиш проучване върху сексуалното насилие като цяло. Говори с домовете за жени, жертви на насилие, с научни работници, лекари и представители на властта. Вие двамата заедно с Даг ще подготвите основните текстове. Хенри, трябва ми интервю с приятелката на Даг Мия Бергман, а не е редно да поставя тази задача на него. Нека то да е като портрет — коя е тя, с какво се занимава и до какви заключения е стигнала. След това искам да отидеш в полицията и да се запознаеш с различни случаи. Кристер, ти отговаряш за снимковия материал. Не знам как точно бихме могли да илюстрираме проблема. Помисли по въпроса.

— Едва ли има по-лесна тема за илюстриране. От художествена гледна точка. Няма проблем.

— Може ли да добавя нещо? — рече Даг Свенсон. — Има малък брой полицаи, които си вършат страхотно работата. Може би е добра идея да интервюираме някои от тях.

— Разполагаш ли с имена? — попита Хенри Кортез.

— Да, и с телефонните им номера — кимна Даг Свенсон.

— Чудесно — заключи Ерика Бергер. — Темата на майския брой е търговията със секс робини. Посланието е, че трафикът на жени представлява нарушаване на човешките права и че хората, които го организират, трябва да се извадят на показ и да бъдат третирани като военнопрестъпници, участници в ескадроните на смъртта или тирани. Да се залавяме за работа.