Стиг Ларшон
Момичето, което си играеше с огъня (26)

Глава двайсет и пета
Вторник, 5 април — сряда, 6 април

Паоло Роберто не спеше, но бе потънал толкова дълбоко в мислите си, че мина известно време, преди да забележи жената, която идваше откъм църквата „Хьогалидсшюркан“ в единайсет часа вечерта. Видя я в огледалото за обратно виждане. Едва когато мина покрай един уличен фенер на около седемдесет метра от него, той рязко обърна глава и веднага разпозна Мириам Ву.

Поизправи се на седалката. Първият му импулс бе да слезе от колата. След това обаче осъзна, че така може да я изплаши, и реши да я изчака да стигне до входа.

В мига, в който тази мисъл премина през съзнанието му, забеляза как един тъмен микробус се зададе по улицата и спря до Мириам Ву. Паоло Роберто стреснато видя как някакъв мъж — огромен рус звяр — изскочи от колата и грабна Мириам Ву. Момичето явно бе напълно изненадано. Опита се да се измъкне, като тръгне назад, но русият великан я държеше здраво за китката.

Паоло Роберто зяпна, като видя как десният крак на Мириам Ву изписа дъга във въздуха — „Та тя е кикбоксьор“ — и ритна русия великан по главата. Той обаче очевидно нищо не усети. Дори вдигна ръка и зашлеви момичето. Паоло Роберто чу звука от шамара от шейсет метра разстояние. Мириам Ву падна на земята като ударена от гръм. Русият великан се наведе, вдигна я с една ръка и буквално я хвърли в микробуса. Едва в този миг Паоло Роберто затвори уста и излезе от вцепенението си. Отвори вратата на колата си и се затича към микробуса.

Направи няколко стъпки, но осъзна, че е безсмислено. Колата, в която Мириам Ву бе метната като чувал с картофи, потегли леко, направи обратен завой и пое по пътя още преди той да набере скорост. Микробусът изчезна в посока към църквата „Хьогалидсшюркан“. Паоло Роберто рязко се обърна, втурна се към колата си и се хвърли зад волана. Наду газта и също направи обратен завой. Микробусът вече бе изчезнал, когато стигна до кръстовището. Наби спирачки, погледна към улица Хьогалидсгатан, но реши да свие наляво към Хорнсгатан.

Когато излезе на нея, видя, че светофарът свети в червено, но тъй като нямаше никакво движение, продължи напред, като се оглеждаше на всички страни. Единствените габарити, които съзря, свиха наляво към моста Лилехолмсбру при улица Лонгхолмсгатан. Не успя да види дали принадлежат на микробуса, но това бе единствената кола наоколо, затова наду газта до дупка. Наложи се да спре на светофара на улица Лонгхолмсгатан и да пропусне колите, идващи откъм Кунгсхолмен. Губеше време. Когато кръстовището пред него отново се изпразни, настъпи педала за газта и потегли на червено. Надяваше се да не го спре полицията точно в този миг.

Премина по моста Лилехолмсбру със скорост доста над позволената и ускори още повече, когато прекоси Лилехолмен. Все още не знаеше дали е видял микробуса, нито пък дали той вече не е свърнал към Грьондал или Орща. Но реши да се довери на шанса и продължи да шофира с около 150 км в час. Буквално профуча край няколкото коли, които караха с нормална скорост, и предположи, че някой от водачите ще запише номера му.

Когато стигна до квартал Бреденг в Сьодерурт, отново видя колата. Продължи да шофира бясно след нея, докато не се приближи на петдесет метра и не се увери, че преследва правилния автомобил. Намали на деветдесет километра в час и продължи да кара на около двеста метра разстояние от микробуса. Едва тогава си отдъхна.

 

 

Мириам Ву усети как кръвта се стича по шията й в мига, в който се приземи на пода на микробуса. Носът й кървеше. Вероятно бе счупен. Долната й устна бе разцепена. Нападението й беше дошло като гръм от ясно небе, а опитът й за самозащита бе пресечен за по-малко от секунда. Усети, че колата потегля още преди нападателят й да успее да затвори плъзгащата се врата. За един кратък миг, когато автомобилът зави, русият великан загуби равновесие.

Мириам Ву се извърна и се подпря на пода с бедрото си. Когато русият великан се обърна към нея, тя го ритна. Уцели го отстрани на главата. Видя отпечатъка, който остави токът й. Ударът би трябвало да го контузи сериозно.

Той я погледна озадачено. После се усмихна.

„Мили боже, що за чудовище е това?“

Опита се да го ритне отново, но той хвана крака й и изви ходилото й толкова силно, че тя изкрещя от болка и се обърна по корем.

После той се наведе над нея и я фрасна с ръка отстрани по главата. Мириам Ву видя звезди посред бял ден. Имаше чувството, че са я ударили с чук. Русият седна върху гърба й. Тя се опита да се надигне и да го бутне, но той бе толкова тежък, че не се помръдна и на милиметър. Изви ръцете й на гърба и й сложи белезници. Мириам Ву се почувства напълно беззащитна и усети парализиращ страх.

 

 

На път към вкъщи от Туресьо Микаел Блумквист мина покрай „Глубен“. Бе отделил целия следобед и вечерта, за да посети трима от мъжете в списъка с клиенти на проститутки, без да постигне какъвто и да било резултат. И тримата бяха паникьосани, тъй като Даг Свенсон вече бе разговарял веднъж с тях, и очакваха края на света. Бяха го молили и умолявали. Задраска и тримата от списъка си със заподозрени.

Докато минаваше по моста Сканстулсбрун, извади мобилния си телефон и позвъни на Ерика Бергер. Не му отговори. Опита да се свърже с Малин Ериксон. Тя също не вдигна. Беше късно. Искаше да поговори с някого.

Чудеше се дали Паоло Роберто е постигнал някакъв напредък с Мириам Ву и го набра. Прозвучаха пет сигнала свободно, преди Паоло да му отговори.

— Да.

— Здравей. Микаел Блумквист е.

— Блумквист, аз съм… брр… брр… в кола с Мириам.

— Не те чувам.

— Брр… ррр.

— Изчезваш. Не те чувам.

След тези думи разговорът прекъсна.

 

 

Паоло Роберто изруга. Батерията на телефона му се разреди окончателно, когато премина през Фитя. Включи телефона отново. Набра номер 112, но в мига, в който му отговориха, телефонът му се изключи за пореден път.

„По дяволите.“

Разполагаше със зарядно, което можеше да включи в контакта на таблото. То обаче лежеше на един шкаф в дома му. Хвърли телефона на съседната седалка и се концентрира изцяло върху това да не изгуби светлините на микробуса пред себе си. Караше БМВ с пълен до горе резервоар и нямаше никакъв начин другата кола да му се измъкне. Но не искаше да привлича вниманието, затова поддържаше дистанция от около няколкостотин метра.

„Някакво проклето наблъскано със стероиди чудовище пребива момиче пред очите ми. Ще му дам да се разбере.“

Ако Ерика Бергер бе някъде наблизо, щеше да го нарече мачо или каубой. За Паоло Роберто обаче поведението му се диктуваше само от едно — от ярост.

 

 

Микаел Блумквист мина покрай Лундагатан, но установи, че в жилищната сграда на Мириам Ву е тъмно. Опита още веднъж да се обади на Паоло Роберто, но чу съобщението, че абонатът не може да бъде избран. Измърмори нещо под носа си, прибра се вкъщи и си приготви сандвичи и кафе.

 

 

Пътуването отне повече време, отколкото Паоло Роберто бе очаквал. Минаха през Сьодертеле, след което излязоха на Е20 в посока към Стренгнес. Малко след Нюкварн микробусът сви наляво и продължи напред по по-малки пътища в околностите на Сьормленд.

Това предполагаше по-голям риск автомобилът на Паоло Роберто да бъде забелязан и разкрит. Боксьорът отпусна педала на газта и още повече увеличи дистанцията между себе си и микробуса.

Паоло не познаваше района, но доколкото успя да види, караха от лявата страна на езерото Унгерн. Загуби микробуса от поглед и увеличи скоростта. Излезе на дълга права отсечка и наби спирачки.

Микробусът го нямаше. Наоколо гъмжеше от странични пътища. Бе ги изгубил.

 

 

Мириам Ву усещаше болка в областта на врата и лицето, но поне се бе преборила с паниката и ужаса от пълната си безпомощност. Мъжът не я удряше вече. Бе й позволил да се надигне, да седне и да се облегне на гърба на седалката на шофьора. Ръцете й бяха закопчани с белезници на гърба, а устата й бе залепена с широко тиксо. Едната й ноздра се пълнеше с кръв и това затрудняваше дишането й.

Наблюдаваше русия великан. Откакто я бе вързал, не й бе казал нито дума и не й обръщаше никакво внимание. Разгледа следата от ритника си. Нараняванията от толкова силен ритник би следвало да са далеч по-тежки. Но мъжът очевидно изобщо не го бе усетил. Това не беше нормално.

Беше огромен и як. По мускулите му можеше да се заключи, че тренира часове наред всяка седмица в някоя фитнес зала. Но не беше културист. Мускулатурата му изглеждаше съвсем естествена. Ръцете му приличаха на огромни тигани. Когато я зашлеви, бе изпитала усещането, че я удрят с чук.

Микробусът се друсаше по някакъв неравен път.

Нямаше никаква представа къде се намират. Струваше й се, че са се движили дълго по Е4 в южна посока, преди да продължат по по-второстепенни пътища.

Знаеше, че даже с отвързани ръце няма шанс срещу русия великан. Чувстваше се напълно беззащитна.

 

 

Малин Ериксон се обади на Микаел Блумквист малко след единайсет. Той точно се бе прибрал вкъщи, бе сложил да вари кафе и си правеше сандвич в кухнята.

— Извинявай, че те търся толкова късно. Опитвах се да ти се обадя часове наред, но ти не вдигаше.

— Ти ме извини. Телефонът ми беше изключен през целия ден, защото разговарях с клиентите на проститутки от списъка.

— Открила съм нещо, което може да се окаже интересно — рече Малин.

— Казвай.

— Бюрман. Нали трябваше да намеря биографични данни за него.

— Да.

— Роден е през 1950 г. Започва да следва право през 1970-та. Става юрист през 1976 и започва да работи в адвокатско бюро „Кланг и Райне“ през 1978 г. През 1989-та отваря собствена кантора.

— Добре.

— Освен това за няколко седмици през 1976-та е работил и като чиновник в Градския съд. Веднага след като се дипломира, е назначен в правния отдел на Национална служба „Полиция“ и работи там от 1976 до 1978 г.

— Така ли?

— Проверих естеството на служебните му задължения. Доста трудна задача се оказа. Отговарял е за делата на Сепо към отдела за чуждестранни граждани.

— Какво искаш да ми кажеш, по дяволите?

— Че трябва да е работил там по същото време като Бьорк.

— Проклетият Бьорк. Изобщо не спомена, че е работил с Бюрман.

 

 

Микробусът трябваше да е някъде наблизо. По целия път Паоло Роберто спазваше толкова голяма дистанция, че на моменти губеше колата от поглед, но бе успял да я зърне точно преди да изчезне окончателно. Даде назад до канавката, обърна колата и пое на север. Караше бавно и оглеждаше всички странични пътища.

Само след около сто и петдесет метра за миг забеляза конусовиден сноп светлина да проблясва в малък процеп в гъстата стена от дървета. Видя малък горски път от другата страна на шосето и завъртя кормилото. Измина десетина метра и паркира. Не си направи труд дори да заключи, пресече пътя на бегом и прескочи една канавка. Искаше му се да бе имал фенерче, докато се провираше през клонаци и стъбла.

Гората се оказа само една тънка ивица дървета край пътя и Паоло Роберто изведнъж се озова на песъчлива поляна. Съзря няколко мрачни ниски постройки и тръгна към тях. В този миг осветлението над товарния изход на една от сградите внезапно се включи.

Паоло клекна и застана неподвижно. След секунда се включи осветлението и в цялата сграда. Тя се оказа около трийсетметров склад с тясна ивица прозорци в горната част на фасадата. Дворът бе пълен с контейнери, а вдясно от него имаше паркиран трактор. До него се мержелееше бяло волво. Изведнъж благодарение на външното осветление забеляза, че микробусът е паркиран на около двайсет и пет метра пред него.

В следващия миг се отвори врата в товарния вход на сградата. Мъж с руса коса и бирено коремче излезе от склада и запали цигара. Когато извърна глава, на фона на светлината от вратата се видя, че има конска опашка.

Паоло стоеше напълно неподвижно, опрял едното си коляно в земята. Намираше се на съвсем видно място на около двайсет метра от склада, но огънчето на запалката бе намалило обхвата на нощното виждане на мъжа. След това и той, и Паоло чуха приглушен вик откъм микробуса. Когато онзи с конската опашка тръгна към автомобила, Роберто бавно легна на земята.

Чу шума от отварянето на плъзгащите се врати и видя как русият великан скочи от колата, след което се наведе и измъкна отвътре Мириам Ву. Вдигна я под мишница и я задържа спокойно така, докато тя размахваше ръце и крака. Двамата мъже, изглежда, си размениха няколко приказки, но Паоло не можа да чуе нищо. След това онзи с конската опашка отвори вратата откъм страната на шофьора и скочи в микробуса. Запали го и прекоси косо двора, описвайки полукръг. Фаровете огряха земята само на няколко метра от Паоло. Микробусът изчезна по една алея, а шумът от двигателя постепенно заглъхна.

Русият великан внесе Мириам Ву през товарния вход. Паоло забеляза някаква сянка зад високо разположените прозорци. Тя, изглежда, се движеше към по-далечния край на сградата.

Изправи се внимателно. Дрехите му бяха влажни. Изпитваше смесица от облекчение и тревога. Радваше, че бе успял да проследи микробуса и че Мириам Ву е на един хвърлей разстояние от него. Същевременно обаче бе респектиран и притеснен от русия великан, който я бе подхвърлял, сякаш е лек чувал с картофи. Впечатляваше го огромният му ръст и усещането за сила, което вдъхваше.

Най-разумно би било да се оттегли и да извика полиция. Мобилният му телефон обаче бе напълно изтощен. Освен това имаше съвсем бегла представа къде се намира и не бе сигурен как да опише пътя дотук. Нямаше и никаква представа какво се случва с Мириам Ву в сградата.

Обиколи бавно сградата и констатира, че има само един вход. След около две минути се върна при него. Трябваше да вземе решение. Паоло не се съмняваше, че русият великан е престъпник. Бе ударил и отвлякъл Мириам Ву. Въпреки това обаче не изпитваше кой знае колко голям страх — беше достатъчно самоуверен и знаеше, че няма лесно да се остави при евентуален ръкопашен бой. Въпросът бе дали мъжът в сградата е въоръжен и дали вътре има още хора. Колебаеше се. Не би трябвало да има друг освен русия великан и Мириам Ву.

Товарният вход бе достатъчно голям, за да може през него да мине трактор, а имаше и обикновена врата. Паоло се приближи, натисна дръжката и я отвори. Влезе в голям осветен склад, пълен с боклуци, скъсани кашони и най-различни вехтории.

 

 

Мириам Ву усети, че по бузите й се стичат сълзи. Плачеше по-скоро от безпомощност, отколкото от болка. Докато пътуваха, великанът се бе държал така, сякаш тя не съществуваше. Когато микробусът спря, той дръпна тиксото от устата й, вдигна я и я внесе в сградата без ни най-малко усилие. След това я хвърли на циментовия под, глух за молбите и протестите й. Погледна я с леденостудени очи.

Мириам Ву внезапно осъзна, че животът й ще приключи в този склад.

Той се обърна с гръб към нея, отиде до една маса, отвори бутилка минерална вода, от която пи на големи бавни глътки. Не бе вързал краката й и Мириам Ву започна да се изправя.

Той се обърна и се усмихна. Намираше се по-близо до вратата от нея. Нямаше никакъв шанс да успее да мине покрай него. Отпусна се примирено на колене, бясна на себе си. „Дяволите да ме вземат, не трябва да се предавам без бой.“ Отново се изправи и стисна зъби. „Хайде, проклет дебелако.“

Усещаше тялото си някак тромаво и й бе трудно да пази равновесие с ръце на гърба, но когато той тръгна към нея, го заобиколи и затърси някое слабо място. Ритна го светкавично в ребрата, завъртя се и отново го ритна, като този път се целеше в слабините. Ударът й попадна върху бедрото му. Мириам отстъпи назад и се подготви за нападение, този път с другия крак. С ръце зад гърба й бе трудно да запази достатъчно равновесие, за да го ритне по лицето, но успя да го уцели в гърдите.

Той протегна ръка, хвана я за рамото и я завъртя, сякаш бе лека като перце. Удари я само веднъж, не много силно, с юмрук в областта на бъбреците. Мириам Ву закрещя като луда, когато парализираща болка проряза гърдите й. Отново падна на колене. Той я зашлеви още веднъж и тя се строполи на пода. Засили се и я ритна странично. Мириам остана без въздух и чу изпукването на счупено ребро.

 

 

Паоло Роберто не стана свидетел на побоя, но чу Мириам Ву да крещи от болка. Разнесе се остър пронизителен писък, който почти веднага стихна. Той се обърна към светлината и стисна зъби. В съседство имаше още една стая. Тръгна тихо през помещението и погледна предпазливо през вратата точно когато русият великан обръщаше Мириам Ву по гръб. Великанът изчезна от полезрението му за няколко секунди. После внезапно се появи отново с моторна резачка в ръце, която постави на пода пред Мириам. Паоло Роберто вдигна вежди.

— Искам да получа отговор на един прост въпрос.

Гласът му беше странно писклив, сякаш още не бе мутирал. Паоло усети лек акцент.

— Къде е Лисбет Саландер?

— Не знам — промълви Мириам Ву.

— Грешен отговор. Давам ти още един шанс, преди да запаля това.

Той седна на пети и погали резачката.

— Къде се крие Лисбет Саландер?

Мириам Ву поклати глава.

Паоло се поколеба. Но когато русият великан посегна към резачката, той решително влезе в стаята и му удари един десен прав в бъбреците.

Паоло Роберто нямаше да стане световноизвестен боксьор, ако му липсваше смелост. Бе участвал в трийсет и три мача по време на професионалната си кариера и бе спечелил двайсет и осем от тях. Когато удари русия, очакваше някаква реакция. Например, че мишената ще седне на земята и ще покаже признаци на болка. Само че имаше чувството, че е ударил с все сила бетонна стена. Никога не бе изпитвал подобно нещо на боксовия ринг. Погледна озадачено колоса пред себе си.

Русият великан се обърна и погледна също толкова озадачено боксьора.

— Какво ще кажеш да се изправиш срещу някой от твоята категория? — рече Паоло Роберто.

Направи серия ляв-десен-ляв в областта на гърдите с все сила. Ударите бяха доста тежки. Отново изпита чувството, че се бие срещу стена. Единственият ефект бе, че великанът пристъпи назад, по-скоро от изненада, а не заради ударите. Изведнъж се усмихна.

— Ти си Паоло Роберто — рече русият великан.

Паоло спря объркан. Току-що му бе нанесъл четири удара, които би следвало да го свалят на пода и да го накарат да пропълзи до своя ъгъл, докато съдията брои до десет. Но те явно нямаха никакъв ефект.

„Мили боже! Това не е нормално.“

След това видя като на забавен кадър как десният юмрук на блондина преряза въздуха. Мъжът бе бавен и издаваше намеренията си. Паоло се дръпна, като пое удара с лявото си рамо. Изпита усещането, че са го цапардосали с желязна тръба.

Паоло Роберто пристъпи две стъпки назад, изпълнен с нов респект към противника си.

„Нещо не му е наред. Никой не може да удря толкова силно.“

Парира механично един удар отляво с подмишницата си и веднага усети силна болка. Не успя да се защити от десния прав, който му дойде като гръм от ясно небе и се стовари върху челото му.

Паоло Роберто се строполи като боксова круша назад през вратата. Стовари се с трясък върху куп дървени палети и разтърси глава. Веднага усети как надолу по лицето му се стича кръв. „Разцепил е веждата ми. Трябва да се зашие. За пореден път.“

В следващия миг великанът се появи в полезрението му и отново се нахвърли върху него. Паоло Роберто успя да се размине на косъм с нов удар на огромните му юмруци. Бързо отстъпи назад с три-четири стъпки и вдигна ръце пред тялото си за самозащита. Беше изумен.

Русият великан го наблюдаваше с любопитни, почти развеселени очи. След това зае същата стойка като него. „Боксьор е.“ Започнаха бавно да обикалят един около друг.

 

 

През следващите сто и осемдесет секунди Паоло Роберто изигра най-странния мач през живота си. Нямаше въжета и боксови ръкавици. Нито секунданти и съдия. Нямаше и гонг, който да прекъсва двубоя и да изпраща противниците в ъглите им, за да си починат за няколко секунди, да пийнат малко вода, да вдъхнат амоняк и да изтрият кръвта около очите си с хавлиена кърпа.

Паоло Роберто изведнъж осъзна, че това е двубой на живот и смърт. Всички тренировки, налагането на чувала с пясък, целият спаринг и опитът, натрупан по време на множеството мачове — всичко това подхрани енергията, която внезапно го изпълни, когато адреналинът му се покачи както никога преди.

Двамата с великана започнаха да си разменят удари, в които Паоло вложи цялата си сила. Ляв, десен, ляв, отново ляв, един десен прав по лицето, ескиваж, за да избегне лявото кроше, изтегляне назад, атака с десен прав. Всеки удар на Паоло Роберто попадаше в целта.

Това беше най-важният мач в живота му. Използваше не само ръцете, но и мозъка си. Успяваше да приклекне и избягваше ударите на великана.

Нанесе му едно отлично дясно кроше по челюстта, при което имаше чувството, че счупи кост в ръката си, и очакваше противникът му да се строполи на земята. Хвърли поглед на кокалчетата си и видя, че кървят. Забеляза, че по лицето на русия великан се бяха появили зачервявания и подутини. Въпреки това противникът на Паоло сякаш не усещаше нищо.

Паоло се изтегли назад и направи кратка пауза, в която се опита да прецени противника си. „Не е боксьор. Движи се като такъв, но изобщо не може да се боксира. Само се преструва. Не умее да парира. Издава ударите си. А и е страшно бавен.“

В следващия миг великанът успя да нанесе ляво кроше отстрани на гръдния кош на Паоло. За втори път успяваше да го удари по-сериозно. Паоло усети пронизваща болка в цялото тяло, когато ребрата му изпукаха. Опита се да се изтегли назад, но се препъна в някаква отломка на пода и падна по гръб. За секунда видя как великанът се извисява над него, но успя да се претърколи и отново да се изправи, макар и замаян.

Отстъпи назад и се опита да събере сили.

Сега великанът имаше надмощие и Паоло бе преминал в защита. Ескиваж, отново ескиваж, изтегляне. Усещаше болка всеки път, когато парираше удар с рамо.

След това настъпи мигът, който всеки боксьор преживява поне веднъж в живота си. Изпита чувството, което понякога обзема боксьора по средата на някой мач. Чувството, че силите ти няма да стигнат. Прозрението, че губиш.

Това е решаващият миг в почти всеки боксов мач.

Мигът, в който силите те напускат, а адреналинът ти така се покачва, че те парализира и натоварва. Мигът, в който край ринга се прокрадва призракът на примирението със загубата. Именно този миг отличава аматьора от професионалиста и победителя от победения. Малцина боксьори, внезапно оказали се на ръба на тази пропаст, намират сили да обърнат мача и да превърнат почти сигурната загуба в победа.

Паоло Роберто се сблъска именно с това прозрение. Ушите му бучаха и го караха да се чувства замаян. Имаше чувството, че гледа сцената отстрани, че вижда русия великан през обектива на фотоапарат. Бе настъпил мигът, който щеше да предопредели победата или загубата.

Паоло Роберто се изтегли назад, описвайки широк полукръг, за да събере сили и да спечели време. Великанът го следваше бавно и целеустремено, сякаш знаеше, че изходът от мача вече е решен, но искаше да удължи рунда. „Той се боксира без всъщност да може да се боксира. Знае кой съм. Подражател е. Но силата му е нечовешка и очевидно е напълно безчувствен към ударите.“

Мислите пробягваха през съзнанието на Паоло, докато се опитваше да прецени ситуацията и да реши как да постъпи.

Изведнъж си спомни за нощта в Мариехамн преди две години. Кариерата му на професионален боксьор бе приключила по най-бруталния възможен начин, когато се изправи срещу аржентинеца Себастиан Луян, или по-точно казано, когато Себастиан Луян се изправи срещу него. Тогава преживя най-кошмарния нокаут през живота си и загуби съзнание за петнайсет секунди.

Често се чудеше какво се бе объркало. Беше в страхотна форма. Максимално концентриран. Себастиан Луян не беше по-добър от него. Аржентинецът обаче успя да му нанесе страхотен удар и целият рунд внезапно отиде по дяволите.

Бе гледал видеофилма от срещата и видял как се клатушка безпомощно наоколо като Доналд Дък. Двайсет и три секунди по-късно последва и нокаутът.

Себастиан Луян не беше нито по-добър, нито в по-добра форма от него. Разликите бяха толкова минимални, че изходът от мача със същия успех можеше да е в негова полза.

Впоследствие осъзна, че Себастиан Луян просто бе изпитвал по-голяма жажда за победа. Паоло се бе изправил на ринга в Мариехамн с нагласата да победи, но без желание да се боксира. Битката не беше на живот и смърт. Паоло не приемаше евентуалната загуба за катастрофа.

Година и половина по-късно все още бе боксьор, но не на професионално ниво. Участваше главно в приятелски спаринг мачове. Но тренираше. Не качи килограми и не пусна коремче. Разбира се, не беше в такава невероятна форма, както преди някой шампионски мач, за който е тренирал месеци наред, но си оставаше големият Паоло Роберто. За разлика от мача в Мариехамн, този в склада, южно от Нюкварн, представляваше буквално двубой на живот и смърт.

 

 

Паоло Роберто взе решение. Спря изведнъж и допусна великана до себе си. Направи финт с лявата ръка и вложи всички сили в едно дясно кроше. Даде всичко от себе си и му нанесе удар по устата и носа. Атаката му бе напълно неочаквана, като се има предвид, че толкова време се бе боксирал в отбранителна позиция. Най-накрая чу, че тялото на великана започна да поддава. Продължи със серия от ляв-десен-ляв, като и трите удара бяха по лицето.

Русият великан продължи да се боксира като в забавен кадър и замахна с десния юмрук. Паоло го предусети и бързо приклекна, като избегна тежката му лапа. Видя го да прехвърля тежестта на тялото си на другия и крак и осъзна, че възнамерява да му нанесе ляво кроше. Вместо да го парира, Паоло се наведе назад, така че юмрукът на великана прелетя покрай носа му. Отвърна му със силно кроше отстрани на тялото, точно под ребрата. Когато великанът се извърна, за да парира, Паоло използва ляво кроше и отново го удари по носа.

Изведнъж усети, че всичките му решения са правилни и че притежава пълен контрол над мача. Най-накрая врагът му започна да отстъпва. Носът му кървеше. Вече не се усмихваше.

Съвсем неочаквано вдигна крак и ритна боксьора. Паоло Роберто по навик следваше правилата и не бе очаквал подобен удар. Имаше чувството, че са го ударили с чук по долната част на бедрото, точно над коляното. Силна болка проряза крака му. „Не.“ Пристъпи назад, но десният му крак се подгъна и отново се препъна в някаква отломка.

Великанът го погледна отвисоко. Очите им се срещнаха за част от секундата. Посланието бе кристално ясно. Мачът е приключил.

В следващия миг обаче очите на великана се уголемиха — Мириам Ву го бе ритнала между краката откъм гърба.

 

 

Всеки мускул на Мириам Ву я болеше, но по някакъв начин бе успяла да провре вързаните си ръце под тялото си и вече можеше да ги държи отпред. Като се има предвид състоянието й, това беше изключително акробатично постижение.

Боляха я ребрата, вратът, гърбът и бъбреците. Беше й трудно да се изправи. Накрая успя да се довлече до вратата и видя с широко отворени очи как Паоло Роберто — „Откъде се взе той, по дяволите?“ — нанася на русия великан дясно кроше и серия от удари по лицето, преди той да го ритне и да го събори на земята.

Мириам Ву осъзна, че изобщо не я интересува как и защо Паоло Роберто се е появил тук. Той бе един от добрите. За първи път в живота си усети, че е неин морален дълг да навреди на друго човешко същество. Направи няколко бързи крачки, мобилизира всяка капка енергия в тялото си и стегна последните си читави мускули. Приближи се към великана в гръб и го ритна между краката. Това не бе типична елегантна кикбокс атака, но ритникът очевидно произведе ефект.

Мириам Ву кимна сама на себе си. Мъжете може да са огромни като кули и корави като гранит, но топките им винаги са на едно и също място. А ритникът бе толкова точен, че заслужаваше място в книгата на рекордите „Гинес“.

Русият великан, изглежда, за първи път почувства болка. От гърлото му се изтръгна стон, той се хвана за чатала и падна на колене.

Няколко секунди Мириам се колебаеше как да постъпи, след което реши, че трябва да довърши започнатото. При следващия ритник се прицели в лицето му, но за нейна изненада той успя да вдигне едната си ръка. А не би трябвало да се е съвзел толкова бързо. Имаше чувството, че рита ствол на дърво. Изведнъж той хвана крака й, събори я на земята и я завлачи. Видя го да вдига единия си юмрук, отчаяно се извъртя и го ритна със свободния си крак. Нанесе му удар над ухото в същия миг, в който той я удари по слепоочието. Усещането бе сякаш някой е блъснал главата й с все сила в стената. Видя звезди посред бял ден, след което й причерня.

Русият великан отново започна да се изправя на крака.

Именно тогава Паоло Роберто го удари по тила с дъската, в която се бе препънал. Русият великан със силен тропот се сгромоляса по очи на земята.

 

 

Паоло Роберто се огледа наоколо, обзет от усещане за нереалност. Русият великан се гърчеше на пода. Очите на Мириам Ву бяха изцъклени. Тя явно не беше на себе си. Но с общи усилия бяха успели да спечелят малко време.

Паоло Роберто едва се държеше на ранения си крак и подозираше, че има разкъсан мускул точно над коляното. Докуцука до Мириам Ву и я изправи на крака. Тя се раздвижи, но се втренчи в него с разфокусиран поглед. Без да каже и дума, Паоло я метна през рамо и закуцука към изхода. Болката в дясното му коляно бе толкова силна, че на моменти подскачаше на един крак.

Почувства истинско облекчение, когато излезе навън в хладния мрак. Но нямаше време за почивка. Премина през двора и навлезе в гората по същия път, по който бе дошъл. В мига, в който се озова сред дърветата, се спъна в един изтърбушен дънер и падна. Мириам Ву изстена, а той чу как вратата на склада се отваря с трясък.

Силуетът на русия великан се извисяваше като колос в осветения правоъгълник на вратата. Паоло Роберто запуши устата на Мириам Ву с ръка. Наведе се и прошепна в ухото й да пази пълна тишина и да не мърда.

След това зашари с ръка по земята под изкорубения дънер и откри камък, по-голям от юмрука му. Прекръсти се. За първи път през греховния си живот Паоло Роберто бе готов да убие друго човешко същество, ако му се наложи. Бяха го пребили и чувстваше такова изтощение, че нямаше да издържи още един рунд. Но никой, дори това русо чудовище, което бе грешка на природата, не можеше да се бие с разбита глава. Стисна здраво камъка и усети, че е овален с остър ръб.

Русият великан отиде до ъгъла на сградата, след което дълго обикаля двора. Спря на по-малко от десет стъпки от мястото, където Паоло Роберто лежеше, стаил дъх. Великанът се ослушваше и оглеждаше, но не можеше да разбере в коя посока бяха изчезнали в нощта. След няколко минути взиране явно си даде сметка, че е безполезно да се опитва да ги открие. Запъти се решително обратно към сградата. Остана вътре няколко минути. Загаси осветлението, излезе с чанта в ръка и се приближи до бялото волво. Потегли с висока скорост и изчезна надолу по алеята. Паоло се ослушваше мълчаливо, докато бръмченето на мотора не заглъхна в далечината. Когато погледна надолу, видя очите й да проблясват в мрака.

— Здравей, Мириам — рече той. — Аз съм Паоло Роберто. Не трябва да се страхуваш от мен.

— Знам.

Гласът й бе слаб. Паоло се облегна изтощен на изкорубения дънер и усети как адреналинът постепенно напуска тялото му.

— Не знам как ще успея да се изправя на крака — рече той, — но колата ми е паркирана от другата страна на пътя. На около стотина метра оттук.

 

 

Русият великан наби спирачки и свърна в една отбивка малко след Нюкварн, в Източна посока. Бе разстроен, а и главата му бе пострадала.

За първи път в живота си губеше бой. И то от Паоло Роберто… боксьора. Бе като странен сън, явил му се в неспокойна нощ. Не можеше да разбере откъде се беше взел Паоло Роберто и как така ненадейно се появи в склада.

Абсолютно откачена ситуация.

Изобщо не усети ударите на Паоло. Но ритникът между краката беше доста осезаем. А след онзи ужасен удар по главата направо му бе причерняло. Прокара пръсти по тила си и напипа огромна цицина. Натисна я, но не усети болка. Въпреки това бе замаян и му се виеше свят. За своя изненада откри с езика си, че е загубил един от левите си горни зъби. Усещаше вкус на кръв в устата. Хвана носа си с палец и показалец и внимателно го побутна нагоре. Чу изпукване и разбра, че носът му е счупен.

Мислеше, че постъпва правилно, когато си взе чантата и напусна склада преди пристигането на полицията. Сега си каза, че е допуснал огромна грешка. По „Дискавъри“ бе гледал как криминолозите откриват улики на дадено местопрестъпление. Кръв. Косми от коса. ДНК.

Изобщо не му се искаше да се връща в склада, но нямаше друг избор. Трябваше да почисти. Направи обратен завой и потегли. Малко преди Нюкварн срещна друга кола, но не й обърна внимание.

 

 

Пътуването до Стокхолм беше кошмарно. Очите на Паоло Роберто се пълнеха с кръв, тялото го болеше от побоя. Шофираше ужасно, усещаше, че непрекъснато шари по пътя. Изтри очи с една ръка и внимателно опипа носа си. Страшно го болеше и можеше да диша само през устата. Непрекъснато се оглеждаше за бяло волво и му се стори, че мярна подобен автомобил край Нюкварн.

Когато излезе на Е20, шофирането му стана малко по-нормално. Зачуди се дали да не спре в Сьодертеле, но нямаше представа къде би могъл да отиде там. Погледна към Мириам Ву, която все още бе закопчана с белезници и лежеше на задната седалка без предпазен колан. Наложи се да я носи до колата. Изгуби съзнание в мига, в който я качи вътре. Не знаеше дали бе припаднала заради раните си, или просто бе заспала от изтощение. Колебаеше се. Накрая насочи колата към Е4 и пое към Стокхолм.

 

 

Микаел Блумквист бе спал само около три-четири часа, когато телефонът зазвъня. Погледна с притворени очи към часовника, видя, че е малко след четири и се протегна сънено към слушалката. Бе Ерика Бергер. В първия миг не разбра какво му казва.

— Къде е Паоло Роберто?

— В болницата „Сьодра“ с Мириам Ву. Опитал е да ти се обади по мобилния, но не си му вдигнал, а не знае домашния ти телефон.

— Изключил съм мобилния си. Какво прави в болницата?

Гласът на Ерика Бергер прозвуча търпеливо, но категорично.

— Микаел, извикай си такси, иди и разбери какво се е случило. Беше объркан, говореше за някаква моторна резачка, за къща в гората и боксиращо се чудовище.

Микаел премигна неразбиращо. След това тръсна глава и се пресегна за панталона си.

 

 

Паоло Роберто изглеждаше ужасно, легнал на една носилка само по боксерки. Микаел бе чакал повече от час, преди да му позволят да го види. Носът му беше бинтован. Лявото му око бе затворено, а веждата му — покрита с хирургическо тиксо. Под него личаха пет шева. Носеше превръзка през ребрата, цялото му тяло бе изподрано. Лявото му коляно също бе стегнато в бинт.

Микаел Блумквист му подаде кафе от машината „Селекта“ в коридора и критично огледа лицето му.

— Изглеждаш сякаш си преживял автомобилна катастрофа — рече той. — Кажи ми какво ти се е случило.

Паоло Роберто поклати глава и погледна Микаел в очите.

— Едно проклето чудовище — отвърна той.

— Какво точно стана?

Паоло Роберто поклати глава отново и огледа юмруците си. Кокалчетата му бяха така смлени, че му бе трудно да държи чашата в ръце. И ръцете му бяха бинтовали. Съпругата му се отнасяше хладно към боксирането и щеше да побеснее.

— Боксьор съм — рече той. — Искам да кажа, че докато се боксирах професионално, не ме беше страх да се изправя срещу когото и да било на ринга. Ял съм бой, удрял съм и са ме удряли. Когато нанеса удар на някого, очаквам да седне на земята и да изпита болка. Но с този мъж не се получи така.

Паоло Роберто поклати глава за трети път. Разказа спокойно и детайлно какво се бе случило през нощта.

— Ударих го минимум трийсет пъти. Четиринайсет-петнайсет от тях по главата. Четири пъти го уцелих в челюстта. В началото пестях ударите си, не исках да го убивам, а само да се защитя. Но към края дадох всичко от себе си. Един от ударите бе толкова силен, че би трябвало да му счупи челюстта. Но това проклето чудовище просто тръсна леко глава и продължи да ме атакува. По дяволите, той не е нормален.

— Как изглежда?

— Приличаше на бронебоен робот. Не преувеличавам. Над два метра и към 130–140 килограма. Не се шегувам, като ти казвам, че беше само мускули и със здрав като стомана скелет. Проклет рус великан, който просто не изпитваше болка.

— Никога преди ли не си го виждал?

— Никога. Не е боксьор. Въпреки че приличаше на такъв.

— Какво имаш предвид?

Паоло Роберто се замисли.

— Нямаше никаква представа как се боксира човек. Успях да го финтирам и да сваля гарда му, а и изобщо не знаеше как да се движи, за да избегне удар. Беше напълно объркан. Същевременно обаче се опитваше да се движи като боксьор. Държеше ръцете си както трябва и през цялото време заемаше правилна начална стойка. Сякаш е тренирал бокс, без обаче да чуе нито дума от казаното от треньора.

— Добре…

— С момичето сме живи, защото беше много бавен. Ударите му бяха доста силни, но си личеше как ще замахне, така че успявах да приклекна или да ги парирам. Успя да ме уцели два пъти — един път в лицето, виждаш резултата. Втория път по тялото, счупи ми ребро. И двата удара не бяха съвсем точни. Ако ми беше нанесъл истински точен удар, щеше да ми отнесе главата.

Паоло Роберто изведнъж се разсмя. Някак хрипливо.

— Какво?

— Спечелих. Онзи глупак се опита да ме убие, а аз спечелих. Успях да го нокаутирам. Но трябваше да използвам една проклета дъска, за да го просна на пода.

Отново стана сериозен.

— Ако Мириам Ву не го беше ритнала между краката в точния миг, кой знае какво щеше да се случи.

— Паоло, страшно много се радвам, че си победил. Мириам Ву ще ти каже същото, като се събуди. Чул ли си нещо повече за състоянието й?

— Изглежда горе-долу като мен. Има мозъчно сътресение, няколко счупени ребра, счупен нос и натъртени бъбреци.

Микаел се наведе напред и сложи ръка върху коляното на Паоло Роберто.

— Ако някога се нуждаеш от услуга… — рече Микаел.

Паоло Роберто кимна и се усмихна леко.

— Блумквист, ако отново се нуждаеш от услуга…

— Да?

— … изпрати Себастиан Луян.