Стиг Ларшон
Момичето, което си играеше с огъня (23)

Глава двайсет и втора
Вторник, 29 март — неделя, 3 април

Вторник преди обед Лисбет Саландер проникна в криминалния регистър на Националната служба на полицията и потърси информация за Александър Залаченко. Името му не се срещаше там, което не я изненада особено, защото, доколкото знаеше, той не бе съден за престъпления в Швеция и дори не присъстваше в регистъра на населението.

При проникването й в криминалния регистър Лисбет използва потребителското име на инспектор Дъглас Шьолд, на 55 години, който работеше в регионалното полицейско управление в Малмьо. Бе леко шокирана, когато компютърът й внезапно издаде звуков сигнал и на лентата с инструменти започна да мига икона за входящо съобщение в програмата айсикю.

Поколеба се за миг. Първият й импулс бе да издърпа кабела на интернет и да се изключи. Шьолд не бе инсталирал програмата айсикю на компютъра си. Всъщност малцина от по-възрастните хора я използваха, защото бе предназначена основно за младите, както и за хора, които работят с компютър.

Това означаваше, че някой търси нея. В такъв случай не оставаха кой знае колко варианта. Включи айсикюто и написа думите: „Какво искаш, Plague?“

— Wasp. Трудна си за откриване. Никога ли не си проверяваш електронната поща?

— Как ме намери?

— Шьолд. Разполагам със същия списък. Предположих, че ще използваш някое от потребителските имена на полицай с голям достъп до информация.

— Какво искаш?

— Кой е Залаченко, от когото се интересуваш?

— НТР.

— ?

— Не е твоя работа.

— Какво става?

— Fuck you, Plague.

— Мислех, че аз съм социален инвалид, както обикновено сама казваш. Ако трябва да вярвам на вестниците, то на твоя фон изглеждам напълно нормален.

— „I“.

— Среден пръст и за теб. Имаш ли нужда от помощ?

Лисбет се поколеба за миг. Първо Блумквист, а сега и Plague. Потокът от желаещи да я спасяват не секваше. Проблемът с Plague беше, че бе сто и шейсет килограмов самотник, който комуникираше с околния свят главно чрез интернет и караше Лисбет Саландер да изглежда като свръхсоциална. Тъй като тя не му отговори, Plague й написа още едно съобщение.

— Още ли си там? Имаш ли нужда от помощ, за да се измъкнеш от страната?

— Не.

— Защо ги застреля?

— Майната ти.

— Смяташ ли да убиеш и други, или да се успокоя? Аз вероятно съм единственият човек, който може да те открие.

— Не е нужно да се притесняваш, стига да не се бъркаш.

— Не се притеснявам. Прати ми писмо в хотмейла, ако имаш нужда от нещо. Оръжие? Нов паспорт?

— Ти си социопат.

— Ами ти тогава какво си?

Лисбет изключи айсикюто, седна на дивана и се замисли. След десет минути пусна компютъра си отново и изпрати писмо до електронния адрес на Plague в хотмейл.

Прокурор Ричард Екстрьом, ръководителят на предварителното разследване, живее в Тебю. Женен е и има две деца. В дома му има прокаран високоскоростен интернет. Имам нужда от достъп до лаптопа или домашния му компютър в реално време. Тоест Hostile Takeover с огледално копие на твърдия му диск.

Знаеше, че самият Plague рядко напуска апартамента си в Сундбюберг, така че се надяваше да изрови някой пъпчив тийнейджър, който да свърши работата на място. Не подписа писмото. Нямаше нужда. Отговори й отново по айсикю петнайсет минути по-късно.

— Колко плащаш?

— 10 000 по сметката ти плюс евентуални разходи и 5000 за асистента ти.

— Ще ти съобщя след малко.

 

 

Получи отговор от Plague в четвъртък сутринта. Електронното писмо съдържаше единствено ftp адрес. Лисбет се изуми. Не бе очаквала резултат в близките две седмици. Да проникнеш незаконно по подобен начин в нечий компютър, дори и с помощта на гениалната програма на Plague и специално изработения хардуер, бе труден процес, който се състоеше в тайно изпращане на информация, килобайт по килобайт, в нечий компютър с цел създаването на проста програма. Колко време щеше да отнеме процесът, зависеше от това колко често Екстрьом използваше компютъра си. Бяха необходими и още няколко дни, докато цялата информация от твърдия му диск бъде копирана. Изпълнението на процедурата в рамките на четирийсет и осем часа не само беше същинско чудо, но и на теория бе невъзможно. Лисбет беше впечатлена. Изпрати му съобщение по айсикю.

— Как го постигна?

— Четирима души в домакинството имат компютри. Можеш ли да си представиш — нямат защитна стена. Сигурността е на нулево ниво. Трябваше единствено да пъхнем кабела и да започнем да качваме информация. Разходите ми са 6000. Можеш ли да си го позволиш?

— Да. Ще получиш и бонус за бързо свършена работа.

Тя се поколеба за миг, след което направи интернет превод в размер на 30 000 крони по сметката на Plague. Не искаше да го изплаши с надути суми. След това седна на стола си от ИКЕА, модел „Верксам“, и проникна в лаптопа на прокурор Екстрьом.

За един час успя да прочете всички доклади, които Ян Бублански бе изпратил на ръководителя на предварителното разследване. Заподозря, че подобни доклади не би трябвало да напускат сградата на полицията, но Екстрьом чисто и просто пренебрегваше разпоредбите, след като работеше от вкъщи при незащитена интернет връзка.

Това за пореден път доказваше тезата, че нито една система за сигурност не може да функционира добре при наличието на глупави служители. В компютъра на Екстрьом тя откри изключително важна информация.

Първо разбра, че Драган Армански е предоставил на Бублански двама служители напълно безплатно, което на практика означаваше, че „Милтън Секюрити“ спонсорираше преследването й. Задачата им бе по всякакъв начин да спомогнат за залавянето на Лисбет Саландер. „Благодаря, Армански. Няма да го забравя.“ Помръкна, когато откри кои бяха въпросните служители. Според нея Буман беше кон с капаци, но поне се държеше коректно с нея. Никлас Ериксон бе корумпирана нула, която бе използвала статуса си в „Милтън Секюрити“, за да измами един от клиентите на компанията.

Лисбет Саландер имаше селективен морал. Тя самата не би се поколебала да измами някой клиент, стига да го сметнеше за заслужено, но никога не би си го позволила, ако приемеше работа, обвързана с клауза за конфиденциалност.

 

 

Лисбет бързо откри, че лицето, което предоставя информация на медиите, е самият Екстрьом. Това ставаше ясно от електронните му писма, с които отговаряше на въпроси относно съдебномедицинската експертиза на Лисбет Саландер и връзката й с Мириам Ву.

Друга важна подробност бе, че екипът на Бублански нямаше ни най-малка представа къде да я търси. Прочете с интерес доклад за предприетите към настоящия момент мерки. В него бяха включени и адресите, поставени под частично наблюдение. Списъкът бе кратък. Той съдържаше, разбира се, Лундагатан, но също така и адреса на Микаел Блумквист, стария адрес на Мириам Ву край площад Санкт Ерик, както и този на „Кварнен“, където е била забелязана. „Защо, по дяволите, ми трябваше да се набивам на очи с Мими тогава? Какъв идиотски импулс.“

В петък детективите на Екстрьом бяха стигнали и до „Ивъл Фингърс“. Предположи, че това ще доведе до посещаването на още адреси. Сбърчи вежди. Мда, край на отношенията й с тези момичета, с които впрочем не беше търсила контакт след завръщането си в Швеция.

 

 

Колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече се озадачаваше. Прокурор Екстрьом предоставяше всякаква възможна компрометираща я информация на медиите. Тя без проблем разбираше целта му — публичността му носеше дивиденти и подготвяше почвата за деня, в който щеше да повдигне обвинения срещу нея.

Но защо пазеше в тайна разследването от 1991 година? То се явяваше пряката причина, довела до затварянето й в „Санкт Стефан“. Защо криеше тази история?

Проникна в компютъра на Екстрьом и в продължение на един час преглежда документацията му. Когато приключи, запали цигара. Не бе открила нито една препратка към събитията от 1991 година в компютъра му. Това даваше основания за странно заключение. Той не знаеше за разследването.

За момент се зачуди как да постъпи. След това хвърли поглед към лаптопа си. Това е точно като за проклетия Кале Блумквист. Включи компютъра си, проникна в твърдия му диск и създаде документа „МБ2“.

Прокурор Е. предоставя информация на медиите. Попитай го защо не е споменал нищо за старото полицейско разследване.

Това трябваше да е достатъчно, за да го накара да пристъпи към действие. Лисбет търпеливо зачака. След два часа Микаел Блумквист се появи онлайн. Първо прочете електронната си поща. Минаха петнайсет минути, преди да открие документа, и още пет, докато отговори с „Криптирано съобщение“. Не беше захапал. Вместо това искаше да знае кой е убил приятелите му.

Лисбет можеше да го разбере. Омекна малко и му отговори с „Криптирано съобщение 2“.

Какво ще направиш, ако съм аз?

Това бе по-скоро личен въпрос. Той й отговори с „Криптиране съобщение 3“. Което я разтърси.

Лисбет, ако съвсем си полудяла, вероятно ще помоля Петер Телебориан да ти помогне. Но не мисля, че ти си убила Даг и Мия. Надявам се и се моля да се окажа прав.

Даг и Мия възнамеряваха да направят известни разкрития за търговията със секс услуги. Хипотезата ми е, че по някакъв начин това е послужило като мотив за убийството им. Но няма за какво да се хвана.

Не знам какво се обърка между нас, но двамата с теб си говорихме за приятелството веднъж. Аз ти казах, че то се гради на две неща — уважение и доверие. Даже и да не ме харесваш, все още можеш да ми вярваш и да разчиташ на мен. Никога няма да разкрия тайните ти. Няма да разкажа и какво се случи с милиардите на Венерстрьом. Имай ми доверие. Аз не съм твой враг.

М.

Препратката към Петер Телебориан в първия момент я разгневи. След това осъзна, че Микаел не се опитваше да я дразни. Той нямаше ни най-малка представа кой е Петер Телебориан и вероятно го бе виждал единствено по телевизията, където го представяха като отговорен експерт по детска психиатрия, уважаван в чужбина.

Това, което я разтърси обаче, бе частта с милиардите на Венерстрьом. Нямаше представа как се е досетил. Беше напълно убедена, че не е допуснала грешка и че нито един човек на земята не знае какво е направила.

Прочете писмото няколко пъти.

Думите му за приятелството я накараха да се почувства неудобно. Не знаеше как да му отговори.

Накрая създаде документа „Криптирано съобщение 4“.

Ще си помисля по въпроса.

Излезе от интернет и седна в прозоречната ниша.

 

 

Лисбет напусна апартамента си до площад Мусебаке едва в единайсет часа вечерта в петък, девет дни след убийствата. Запасите й от пица „Билис“ и останалите хранителни продукти, включително последните трохи хляб и корички кашкавал, бяха свършили отдавна. От три дни живееше с пакет овесени семена, който бе купила чисто импулсивно с мисълта да започне да се храни по-здравословно. Откри, че от сто грама семена, малко стафиди и двеста милилитра вода след една минута в микровълновата печка се получава нормална овесена каша.

Липсата на храна обаче не бе единствената причина да се раздвижи. Трябваше да посети един човек. За съжаление не можеше да осъществи желанието си, ако седеше заключена в апартамента до площад Мусебаке. Отвори гардероба, извади русата си перука и се въоръжи с норвежкия паспорт на името на Ирене Несер.

Ирене Несер бе действителна личност. Външно тя страшно приличаше на Лисбет Саландер и бе изгубила паспорта си преди три години. Той попадна в ръцете на Лисбет благодарение на Plague и когато й се налагаше, тя без колебание се преобразяваше в Ирене Несер. Правила го бе почти осемнайсет месеца.

Лисбет свали обиците от веждите и носа си и се гримира пред огледалото в банята. Облече тъмни дънки, един непретенциозен кафяв пуловер със златисти нишки и обу ботуши на висок ток. Извади един от флаконите със сълзотворен газ, с които се беше запасила и които държеше в кутия. Взе и електрошоковия си пистолет, който не бе докосвала от година, и го сложи да се зареди. След това приготви комплект дрехи за преобличане в найлонова торбичка. Късно вечерта излезе от апартамента. Първо се разходи до „Макдоналдс“ на улица Хорнсгатан. Избра този ресторант, защото съществуваше по-малка вероятност някой от бившите й колеги от „Милтън Секюрити“ да попадне на нея точно тук — те ходеха в „Макдоналдс“, който се намираше в близост до Слусен или край „Медборарплатсен“. Изяде един „Биг Мак“ и изпи една голяма кола.

След като се нахрани, се качи на автобус номер 4 през Вестербрун до Санкт Ерик. Разходи се пеша до Оденплан и малко след полунощ се озова на адреса на покойния адвокат Бюрман на улица Упландсгатан. Не очакваше апартаментът да се намира под наблюдение, но забеляза, че един от прозорците на съседен апартамент на етажа му светеше. Затова се разходи до площад Ванадисплан. Когато се върна след един час, в съседния апартамент бе тъмно.

 

 

Лисбет се изкачи тихо по стълбите до етажа на Бюрман, без да включи осветлението. С помощта на джобно ножче внимателно разряза полицейската лента, с която бе запечатан апартаментът. След това безшумно отвори вратата.

Запали лампата в коридора — знаеше, че нейната светлина не се вижда от улицата. После извади фенерче-писалка и се отправи към спалнята. Щорите бяха пуснати. Плъзна лъча от фенерчето по повърхността на окървавеното легло. Отбеляза факта, че тя самата за малко да напусне този свят в същото легло, и изпита чувство на дълбоко удовлетворение, че Бюрман най-накрая бе изчезнал от живота й завинаги.

Целта на посещението й на местопрестъплението бе да намери отговор на два въпроса. Не можеше да открие връзката между Бюрман и Зала. Не се съмняваше, че такава съществува, но не бе успяла да я открие, когато прегледа съдържанието на компютъра на Бюрман.

Освен това имаше още нещо, което не й даваше мира. По време на нощното си посещение преди няколко седмици бе забелязала, че Бюрман е извадил част от документите от папката, в която събираше информацията за нея. Липсващите страници бяха част от описанието на задълженията му, предоставено му от Агенцията за контрол на попечителите, и накратко обобщаваха психичното й състояние. Бюрман не се нуждаеше от тях и бе напълно възможно да е прочистил папката и да ги е изхвърлил. Това предположение обаче противоречеше на факта, че адвокатите никога не изхвърлят документация по текущи дела. Документите можеше да са маловажни, но нямаше никаква логика да ги унищожава. Въпреки това обаче ги нямаше в папката, нито където и да било другаде около бюрото му.

Лисбет забеляза, че полицията е прибрала всички папки, съдържащи информация за нея. В продължение на два часа претърсва апартамента метър по метър, за да провери дали полицаите не са пропуснали нещо, но постепенно с леко разочарование установи, че не бе така.

В кухнята откри кутия с различни ключове. Намери ключове за кола и още два ключа, единия от които секретен, другия — от катинар. Качи се безшумно на тавана и провери всички катинари, докато накрая не откри помещението на Бюрман. В него имаше стари мебели, гардероб със стари дрехи, ски, един акумулатор за кола, кашони с книги и други вехтории. Не откри нищо интересно, затова слезе надолу по стълбите и с помощта на секретния ключ влезе в гаража. Там намери мерцедеса му и след малко установи, че и в него няма нищо ценно.

Реши да не влиза в кабинета на адвоката, където се бе отбила само преди няколко седмици във връзка с предходното си нощно посещение в апартамента му. Знаеше, че не бе използвал офиса си от две години. Вътре имаше само валма прах.

Качи се отново в апартамента на Бюрман, седна на дивана в дневната и се замисли. След няколко минути се изправи и се върна при кутията с ключове в кухнята. Разгледа ги един по един. На една връзка имаше два секретни ключа и един стар и ръждясал. Тя сбърчи вежди. След това погледна нагоре към рафта над кухненската мивка, където Бюрман бе подредил двайсетина пакетчета със семена. Огледа ги и установи, че съдържат семена на различни подправки.

„Има лятна къща някъде. Или малка къщичка до някой парцел за отглеждане на плодове и зеленчуци. Не помислих за това.“

Отне й три минути да открие в счетоводните документи на Бюрман касова бележка отпреди шест години, според която бе заплатил на фирма за извършване на ремонтни дейности по алеята към къщата му. След още една минута вече държеше в ръцете си застрахователна полица за недвижимо имущество в близост до Сталархолмен и Мариефред.

 

 

В пет часа сутринта спря при денонощния магазин от веригата „Севън-Илевън“ в най-горната част на улица Хантверкаргатан, до площад Фридхемсплан. Купи си голямо количество опаковки с пица „Билис“, мляко, хляб, кашкавал и други основни хранителни продукти. Взе дори и един вестник, чието заглавие я заинтригува.

Издирваната жена е в чужбина?

Този вестник по някаква неизвестна на Лисбет причина бе избрал да не я назове по име. Вместо това я наричаха „двайсет и шест годишната жена“. Според статията източник от полицията твърдеше, че е възможно да е избягала в чужбина и в момента да се намира в Берлин. Не ставаше ясно защо би избрала точно Берлин, но според сведенията им в полицията бил постъпил сигнал, че тя била забелязана в „анархистки феминистки клуб“ в Кройцберг. Клубът бе описан като свърталище на млади последователи на всякакви идеологии — от политически терористи до антиглобалисти и сатанисти.

Лисбет се качи на автобус номер 4 и се върна в Сьодермалм. Слезе на улица Русенлундсгатан и се разходи до Мусебаке. Свари си кафе, изяде един сандвич и се пъхна в леглото.

Спа до късно следобед. Когато се събуди, подуши замислено чаршафа и реши, че е дошло време да смени спалното си бельо. Посвети събота вечер на чистене. Изхвърли боклуците, събра старите вестници в два полиетиленови чувала и ги прибра в килера в коридора. Пусна една пералня с бельо и тениски и една с дънки. Сортира мръсните съдове, пусна миялната машина, накрая почисти подовете с прахосмукачка, след което ги изми.

В девет вечерта беше подгизнала от пот. Напълни ваната и наля обилно количество пяна. Излегна се вътре, затвори очи и се замисли. Не след дълго задряма. Когато се събуди, бе полунощ, а водата във ваната бе леденостудена. Изправи се ядосано, подсуши се и си легна. Почти веднага заспа отново.

 

 

Лисбет Саландер побесня, когато включи лаптопа си в неделя сутринта и прочете всички глупости по адрес на Мириам Ву. Чувстваше се ужасно и съвестта я гризеше. Не бе осъзнала колко зле ще се отнесат с Мими, чието единствено престъпление бе, че е… позната, приятелка, любовница на Лисбет.

Не беше сигурна коя дума трябваше да използва, за да опише връзката си с Мими, но си даде сметка, че каквато и да е била тази връзка, вече най-вероятно е обречена. Щеше да й се наложи да задраска и името на Мими от така или иначе доста късия списък на познатите си. Съмняваше се, че след всички писания в медиите Мими някога отново ще иска да общува с психопатката Лисбет Саландер.

Това я изпълваше с ярост.

Запамети името на Тони Скала — журналиста, започнал атаките срещу Мими. Освен това взе решение да издири неприятния колумнист с раирано сако, който бе публикувал в един вечерен вестник закачливи разсъждения по темата, изпълнени с думите „лесбийката почитателка на садо-мазо секс“.

Списъкът с лица, с които Лисбет смяташе да се заеме, растеше.

Първо обаче трябваше да открие Зала.

Нямаше представа как точно ще постъпи, когато го намери.

 

 

Микаел се събуди в седем и половина в неделя сутринта от звъненето на телефона. Протегна сънено ръка и го вдигна.

— Добро утро — поздрави го Ерика Бергер.

— Мм — отвърна Микаел.

— Сам ли си?

— За съжаление.

— Тогава ти предлагам да влезеш под душа и да сложиш кафе. След пет минути ще те посетят.

— Така ли?

— Паоло Роберто.

— Боксьорът? Кралят от Кунгсан?^[1]

— Същият. Обади ми се. Разговаряхме половин час.

— Защо?

— Защо ми се обади? Ами, познаваме се и се поздравяваме, когато се видим. Веднъж му взех дълго интервю, когато участваше във филма на Хилдебранс^[2]. Срещали сме се случайно от време на време през годините.

— Не знаех. Въпросът обаче е защо ще ме посещава?

— Защото… е, мисля, че е по-добре сам да ти обясни.

 

 

Микаел едва бе успял да излезе от душа и да си обуе панталоните, когато Паоло Роберто позвъни на вратата. Отвори му и го покани да се настани на масата за хранене, докато намери чиста риза и направи две чаши двойно еспресо, което поднесе с чаена лъжичка мляко.

— Искали сте да говорите с мен?

— Ерика Бергер го предложи.

— Добре, слушам.

— Познавам Лисбет Саландер.

Микаел вдигна вежди.

— Така ли?

— Останах леко изненадан, когато Ерика Бергер ми каза, че и вие я познавате.

— Най-добре е да започнете отначало.

— Добре. Нещата стоят по следния начин. Прибрах се завчера след едномесечно пребиваване в Ню Йорк и видях лицето на Лисбет на всяко проклето рекламно табло на вестниците. Пишат какви ли не проклети глупости по неин адрес. Няма нито един проклетник, който да каже добра дума.

— Три пъти успяхте да кажете „проклет“.

Паоло се разсмя.

— Съжалявам. Но съм дяволски ядосан. Всъщност позвъних на Ерика, защото имах нужда да поговоря с някого, а не знаех с кого. Тъй като въпросният журналист от Еншеде е работил в „Милениум“ и тъй като познавам Ерика, реших да се обадя на нея.

— Окей.

— Даже и Саландер да е полудяла и да е извършила всичко, което полицията твърди, то все пак трябва някой да я защити. Гражданите на тази страна имат определени права и никой не трябва да остане нечут.

— И аз така мисля.

— И Ерика каза така. Когато й се обадих, очаквах всички вие от „Милениум“ също да искате главата й, като се има предвид, че онзи журналист Даг Свенсон е работил за вас. Но Ерика ми каза, че ти вярваш в невинността на Лисбет.

— Познавам Лисбет Саландер. Трудно ми е да си я представя в ролята на луда убийца.

Паоло внезапно се разсмя.

— Тя е дяволски шантава мадама… Но е една от добрите. Харесвам я.

— Откъде я познавате?

— Боксирам се с нея, откакто стана на седемнайсет.

 

 

Микаел Блумквист затвори очи за десет секунди, преди отново да вдигне глава и да погледне Паоло Роберто. Както обикновено, Лисбет Саландер беше пълна с изненади.

— Естествено. Лисбет Саландер се боксира с Паоло Роберто. Вие сте от една и съща категория.

— Не се шегувам.

— Вярвам ви. Веднъж Лисбет ми разказа, че се боксира с момчетата от някакъв клуб.

— Нека ви разкажа как стоят нещата. Преди десет години започнах работа като помощник-треньор на юношите, които искаха да се боксират в клуба „Синкенс“. По това време вече бях наложил се боксьор и човекът, който ръководеше юношите, смяташе, че ще привлека нови момчета. Затова ходех следобед и се боксирах с тях.

— Ясно.

— Стана така, че останах цяло лято и за кратко през есента. Те направиха цяла кампания с плакати и т.н. А аз се опитвах да привлека юношите да пробват да се побоксират. Дойдоха доста момчета на 15-16-годишна възраст и малко по-големи. Много от тях бяха имигранти. Боксът бе добра алтернатива на това да вилнеят из града. Мен питай, знам го от личен опит.

— Ясно.

— И така един ден цъфна това кльощаво момиче. Знаете как изглежда. Влезе в клуба и каза, че иска да се боксира.

— Мога да си представя сцената.

— Момчетата, които бяха два пъти по-тежки и значително по-едри от нея, направо си умряха от смях. Аз също се разкикотих. Нямахме лоши намерения, просто искахме малко да я подразним. В клуба членуват и жени. Казах нещо глупаво от сорта, че дребните мацки се боксират в четвъртък, или нещо подобно.

— Предполагам, че тя не се е смяла.

— Не, не се смя. Погледна ме с черните си очи. След това се протегна и взе чифт боксьорски ръкавици, които някой бе оставил на това място. Не бяха затегнати и бяха твърде големи за нея. Ние с момчетата продължихме да се хилим. Разбирате ли?

— Не звучи добре.

Паоло Роберто отново се засмя.

— Тъй като аз бях треньорът, излязох напред и замахнах няколко пъти на шега към нея.

— Опа!

— Нещо такова. Изведнъж тя ми нанесе здраво кроше право във физиономията. Дотогава само се занасях с нея и бях напълно неподготвен. Успя да ме цапардоса три пъти, преди да се осъзная. Нямаше никакви мускули. Все едно те удря комар. Но когато започнах да парирам, смени тактиката си. Боксираше се инстинктивно и ми нанесе още повече удари. Тогава започнах да се бия съвсем сериозно и открих, че е бърза като стрела. Ако бе малко по-едра и силна, щях доста да се озоря, ако разбирате какво имам предвид.

— Разбирам.

— Тя обаче отново смени тактиката и ми нанесе страшен удар в слабините. Доста ме заболя.

Микаел кимна.

— Аз й нанесох кроше в лицето, като ударът не беше особено силен. Тогава ме ритна по коляното. Пълна лудост. Бях три пъти по-едър и по-тежък от нея и тя нямаше никакъв шанс, но продължи да ме налага, сякаш животът й зависеше от това.

— Ядосали сте я.

— По-късно го разбрах. И се засрамих. Имам предвид… Бяхме разлепили афиши и се опитвахме да привлечем младежи в клуба. Тя дойде и напълно сериозно помоли да я научим да се боксира, а ние просто стояхме там и й се подигравахме. Аз също щях да обезумея от ярост, ако някой се беше отнесъл с мен по този начин.

Микаел кимна.

— Двубоят ни продължи няколко минути. Накрая я хванах, повалих я на земята и я притиснах, докато не спря да се мята. Очите й бяха пълни със сълзи и ме гледаше толкова злобно, че…

— И така започнахте да се боксирате с нея.

— Когато се успокои, я пуснах и я попитах дали наистина иска да се научи да се боксира. Тя хвърли ръкавиците по мен и тръгна към изхода. Догоних я и я спрях. Извиних й се и казах, че ако наистина го иска, ще я тренирам и в такъв случай трябва да се яви в клуба на следващия ден в седемнайсет часа.

Той замълча за момент и погледът му се зарея в далечината.

— На следващата вечер бе тренировката на момичетата и тя наистина се появи. Изправих я на ринга срещу едно момиче на име Йени Карлсон на осемнайсет, което се боксираше повече от година. Проблемът беше, че нямаше човек от нейната категория, който да е над дванайсет. Инструктирах Йени да е внимателна и само да маркира ударите си, защото Саландер е съвсем зелена.

— Как мина?

— Честно казано… Устната на Йени бе разбита след десет секунди. По време на целия рунд Саландер не спря да й нанася удари и успяваше да избегне всички атаки на Йени. Говорим за момиче, което никога не бе стъпвало на ринг преди. По време на втория рунд Йени беше толкова бясна, че не успя да я уцели нито веднъж. Аз самият бях изумен. Никога преди не бях виждал боксьор да се движи толкова бързо. Много бих се радвал, ако бях наполовина бърз като нея.

Микаел кимна.

— Проблемът на Саландер беше, че ударите й не струваха нищо. Започнах да тренирам с нея. Няколко седмици я виках на тренировките на момичетата и тя загуби доста мачове, защото накрая съперникът й успяваше да я удари. След това се налагаше да прекъсваме и да я изнасяме в съблекалнята, защото така се ядосваше, че започваше да рита, да хапе и да се бие.

— Звучи точно в стила на Лисбет.

— Никога не се отказва. Накрая обаче ядоса толкова много момичета, че треньорът им я изгони.

— Така ли?

— Да, беше невъзможно да се боксираш с нея. Тя има само един режим, който наричахме Terminator Mode — целта й е да разбие противника, без значение дали става въпрос за загрявка или приятелски спаринг. Сума момичета се прибираха вкъщи одрани. Тогава ми хрумна нещо. Имах проблеми с момче на име Самир. Бе на седемнайсет, от Сирия. Боксираше се добре, беше мускулест и имаше здрава ръка… но не знаеше как да се движи. През цялото време стоеше на едно място.

— Разбирам.

— Затова помолих Саландер да се яви в клуба един следобед, когато тренирах със Самир. Казах й да се преоблече и я пратих на ринга срещу него с каска, назъбник и така нататък. В началото Самир отказа да се боксира срещу нея, защото „тя е момиче, по дяволите“ и тем подобни коментари в стил мачо. Затова му обясних високо и ясно, за да чуят всички, че това не е обикновен спаринг, и се обзаложихме на 500 крони, че ще го разбие. На Саландер казах, че това не е никаква тренировка и че Самир ще я нокаутира, без да се замисли. Тя ме погледна, а върху лицето й беше изписано онова невярващо изражение. Самир продължаваше да мрънка, когато гонгът удари. Лисбет го удари с все сила по лицето и го събори на задните му части. Бяхме тренирали вече цяло лято, така че мускулите й бяха позаякнали и ударите й тежаха повече.

— Предполагам, че Самир много се е зарадвал.

— Говореха за тази тренировка месеци наред. Самир чисто и просто загуби. Тя спечели по точки. Ако беше малко по-силна, можеше доста да го нарани. Накрая Самир толкова се отчая, че започна да замахва към нея с всичка сила. Бях уплашен до смърт, че може да й нанесе удар и че ще ми се наложи да викам линейка. На няколко пъти парира с рамене и й останаха синини. Веднъж Самир успя да я бутне на въжетата, защото беше толкова слаба, че не можеше да поеме удара. Но в нито един момент нямаше положение, при което да успее да я удари сериозно.

— По дяволите. Иска ми се да го бях видял.

— От този ден момчетата в клуба започнаха да уважават Лисбет. Особено Самир. А аз я оставих да се боксира с по-едри и значително по-тежки от нея партньори. Превърна се в тайното ми оръжие и тренировките бяха страхотни. Понякога й давах задача да нанесе удар в пет различни точки на тялото — челюст, чело, корем и т.н. Момчетата, срещу които се боксираше, пък трябваше да се защитават и да пазят въпросните точки. За тях беше въпрос на престиж да се боксират срещу Лисбет Саландер. То е като да се биеш срещу стършел. Викахме й осата и тя се превърна в един вид талисман на клуба ни. Мисля, че й харесваше, защото един ден се появи с татуирана оса на шията.

Микаел се усмихна. Много добре си спомняше въпросната оса. Тя бе важен елемент от описанието й при обявяването й за издирване.

— Колко дълго продължи това?

— Една вечер седмично около три години. Бях там по цял ден единствено през лятото, а след това ходех в клуба по-рядко. Саландер продължи да работи с треньора на младежите Путе Карлсон. След това обаче тръгна на работа и нямаше време да идва толкова често. Но до миналата година се появяваше един-два пъти месечно и тренираше. Виждах я няколко пъти годишно и се боксирахме заедно. Мачовете с нея бяха добра тренировка, след тях винаги бях облян в пот. Почти никога не говореше. Когато нямаше спаринг, можеше да удря по чувала интензивно в продължение на два часа, сякаш й беше смъртен враг.