Стиг Ларшон
Момичето, което си играеше с огъня (18)

Глава седемнайсета
Великден, 27 март — вторник, 29 март

Драган Армански стана рано в неделя сутринта след нощ на неспокойни размисли. Слезе на пръсти на долния етаж, без да буди съпругата си, свари кафе и си направи сандвичи. След това извади лаптопа си и започна да пише.

Използва стандартния отчетен формуляр за личностните проучвания на „Милтън Секюрити“. Включи в него колкото се може повече важни факти за личността на Лисбет Саландер.

Ритва слезе долу към девет часа и си наля кафе от кафеварката. Попита го какво прави. Той й отговори уклончиво и продължи съсредоточено да пише. Тя познаваше съпруга си достатъчно добре, за да знае, че и този ден ще посвети на работата си.

 

 

Микаел бе сгрешил в преценката си, което вероятно се дължеше на факта, че беше Великден и в сградата на полицията практически нямаше никого. Медиите откриха, че именно той е намерил Даг и Мия едва сутринта на Великден. Първи му се обади негов стар познат, репортер от „Афтонбладет“.

— Здравей, Блумквист. Никласон е.

— Здравей, Никласон — рече Микаел.

— Ти си открил двойката в Еншеде.

Микаел го потвърди.

— Един от източниците ми твърди, че са работили за „Милениум“.

— Източникът ти е отчасти прав и отчасти греши. Даг Свенсон направи репортаж за „Милениум“ в качеството си на журналист на свободна практика. Мия Бергман не е работила за нас.

— По дяволите! Това е страшна новина.

— Предполагам — рече Микаел уморено.

— Защо не сте публикували нищо по въпроса?

— Даг Свенсон беше приятел и колега. Сметнахме, че е признак на добро възпитание да изчакаме роднините им да узнаят за случилото се, преди да напишем каквото и да било.

Микаел знаеше, че тези му думи няма да бъдат цитирани.

— Добре. Върху какво работеше Даг?

— Правеше проучване за „Милениум“.

— Какво проучване?

— Каква сензация смятате да публикувате в „Афтонбладет“ утре?

— Значи говорим за сензация.

— Никласон, майната ти.

— О, стига, Блуман. Мислиш ли, че убийството е свързано с материала, върху който е работил Даг Свенсон?

— Ако ме наречеш Блуман още веднъж, ще ти затворя телефона и няма да разговарям с теб до края на годината.

— Извинявай тогава. Мислиш ли, че Даг Свенсон е убит във връзка с работата му на разследващ журналист?

— Нямам никаква представа защо е убит Даг.

— Репортажът му свързан ли е с Лисбет Саландер?

— Не. Ни най-малко.

— Знаеш ли дали Даг е познавал лудата Саландер?

— Не.

— Даг е написал страшно много текстове за интернет престъпленията в миналото. И репортажът за „Милениум“ ли е на подобна тематика?

„Не се предаваш“ — помисли си Микаел. Беше на косъм да прати Никласон по дяволите, но се въздържа и изведнъж подскочи. През ума му минаха едновременно две мисли. Никласон каза още нещо.

— Изчакай една секунда, Никласон. Постой така. Веднага се връщам.

Микаел се изправи и закри с ръка микрофона на слушалката. В този момент се намираше на съвсем друга планета.

След убийствата си бе блъскал главата по какъв начин да се свърже с Лисбет Саландер. Вероятността тя да прочете изявленията му бе изключително голяма, независимо къде се намираше. Ако отречеше, че я познава, тя щеше да го изтълкува като знак, че я е изоставил или продал. Ако я защитеше, щеше да излезе, че знае повече за убийствата, отколкото признава. Но ако подбереше правилните думи, съществуваше възможност Лисбет импулсивно да се свърже с него. Случаят бе прекалено удобен, за да го пропилее. Трябваше да каже нещо. Но какво?

— Извини ме. Вече съм тук. Какво казваше?

— Питах те дали Даг Свенсон е пишел за интернет престъпления.

— Ако искаш изявлението ми, ще го получиш.

— Давай.

— Трябва да ме цитираш съвсем точно.

— Как иначе бих могъл да те цитирам?

— Бих предпочел да не ми се налага да отговарям на този въпрос.

— Какво би ми казал?

— Ще ти го изпратя по електронната поща след петнайсет минути.

— Какво?

— Провери си електронната поща след петнайсет минути — рече Микаел и прекъсна разговора.

Отиде до бюрото си, пусна лаптопа и отвори уърда. След това помисли съсредоточено две минути и започна да пише.

Главният редактор на „Милениум“ Ерика Бергер е дълбоко потресена от убийството на журналиста на свободна практика и сътрудник на вестника Даг Свенсон. Тя се надява престъплението скоро да бъде разкрито.

Телата на журналиста и неговата приятелка бяха открити от отговорния издател на „Милениум“ Микаел Блумквист в нощта срещу Велики четвъртък.

— Даг Свенсон бе фантастичен журналист и човек, когото всички много харесваха. Работеше върху различни идеи за репортажи, сред които бе и голяма статия за незаконно компютърно проникване — сподели Микаел Блумквист пред „Афтонбладет“.

Нито Микаел Блумквист, нито Ерика Бергер биха искали да правят предположения относно виновника за убийствата и мотива, който го е подтикнал.

След това Микаел вдигна телефона си и позвъни на Ерика Бергер.

— Здравей, Рики, току-що са те интервюирали от „Афтонбладет“.

— Така ли?

Той й прочете набързо краткия текст.

— Защо? — попита Ерика.

— Защото всяка дума е вярна. Даг е работил на свободна практика в продължение на десет години и една от областите, в които е най-компетентен, е именно компютърната сигурност. Обсъждал съм проблема с него неколкократно и дори обмисляхме дали да не отпечатаме една статия по темата, след като приключим с историята за трафика на хора.

Остана мълчалив около пет секунди.

— Да познаваш някой друг, който се интересува от въпроси, свързани с проникване в чужди компютри? — попита той.

Ерика Бергер помълча десет секунди. След това схвана какво се опитва да стори Микаел.

— Умно, Мике. Дяволски умно, наистина. Съгласна съм. Действай.

Никласон му се обади около минута след като бе получил електронното му писмо.

— Това не е кой знае какво изявление.

— Това е всичко, което мога да ти дам, но то е повече от онова, с което разполага който и да било друг вестник. Или ще публикуваш целия текст, или няма да публикуваш нищо.

 

 

Веднага след като изпрати електронното писмо до Никласон, Микаел седна на бюрото си и включи лаптопа. Помисли за миг, след което състави кратко писмо.

Скъпа Лисбет,

Пиша ти това писмо, което ще оставя на твърдия си диск, с убеждението, че рано или късно ще го прочетеш. Спомням си, че окупира твърдия диск на Венерстрьом преди две години, и подозирам, че по същото време си проникнала и в моя компютър. Към настоящия момент ми е ясно, че не искаш да имаш нищо общо с мен. Все още не знам защо прекъсна всякаква връзка с мен по този начин, но не смятам да те питам и не е нужно да ми даваш обяснение.

За съжаление, независимо дали го искаш или не, събитията от изминалите няколко дни отново ни събират. Полицията твърди, че хладнокръвно си убила двама души, които аз страшно много харесвах. Не се съмнявам в бруталността на убийствата — именно аз открих Даг и Мия минути след стрелбата. Проблемът е, че не вярвам ти да си го сторила. Или поне се надявам да не е така. Ако си убиец психопат, както твърди полицията, то това означава, че или съм сгрешил напълно в преценката си за теб, или си претърпяла драматична промяна през изминалата година. А ако не ти си убийцата, то това означава, че полицията преследва не когото трябва.

При настоящото стечение на обстоятелствата би трябвало да те окуража да се предадеш на полицията. Но подозирам, че думите ми ще останат нечути. Истината е, че се намираш в изключително неизгодна позиция и рано или късно ще бъдеш заловена. А когато това се случи, ще се нуждаеш от приятел. Ако не искаш да имаш нищо общо с мен, то трябва да знаеш, че имам и сестра. Казва се Аника Джианини и е адвокат. Говорил съм с нея и тя се съгласи да те представлява, ако се свържеш с нея. Можеш да разчиташ на нея.

Ние от „Милениум“ сме започнали собствено разследване в търсене на отговор защо Даг и Мия бяха убити. В момента се опитвам да съставя списък на хората, които имат достатъчно основателна причина да затворят устата на Даг Свенсон. Не съм сигурен, че съм на прав път, но ще проуча всички, включени в него, един по един.

Проблемът ми е, че не разбирам как адвокат Нилс Бюрман се вписва в картината. Той не се среща никъде в материалите на Даг и не мога да открия връзка между него и Даг и Мия.

Помогни ми. Моля те. Каква е връзката?

Микаел

 

П.С. Трябва да се снимаш отново за паспорт. На тази снимка не приличаш на себе си.

Замисли се за миг, след което кръсти документа „За Сали“. После създаде нова папка, която нарече ЛИСБЕТ САЛАНДЕР, и запази на видно място върху работния плот на компютъра си.

 

 

Вторник сутринта Драган Армански свика среща край кръглата маса за конференции в офиса си в „Милтън Секюрити“. Бе извикал трима души.

Юхан Фреклунд, 62-годишен, бивш криминален инспектор в полицията в Сулна, беше шеф на оперативния отдел на „Милтън“. Фреклунд носеше основната отговорност за дейностите по планиране и анализ. Армански го бе привлякъл от държавна служба преди десет години и вече го смяташе за един от най-интелигентните кадри на компанията.

Бе извикал още Сони Буман, 48-годишен, и Никлас Ериксон, 29-годишен. Буман също беше бивш полицай. Започнал кариерата си в отряда за бързо реагиране на Нормалм, оттам преминал в отдел „Тежки престъпления и убийства“ и участвал в дузина драматични разследвания, той бе изиграл ключова роля в преследването на Ласерманен^[1] в началото на деветдесетте години на двайсети век, а през 1997 г. след известно убеждаване и обещание за значително по-висока заплата, бе привлечен на работа в „Милтън“.

Никлас Ериксон се смяташе за новак. Бе следвал в полицейската академия, но точно преди да завърши, се разбра, че има вроден порок на сърцето, който не само предполагаше сериозна операция, но и пращаше полицейската му кариера на кино. Фреклунд, бивш колега на бащата на Ериксон, предложи на Армански да му дадат шанс. Тъй като в отдела по анализ имаше свободно място, Армански одобри назначаването му на работа. И не съжали. Ериксон работеше за „Милтън“ вече пет години. За разлика от останалите сътрудници от оперативния отдел, той нямаше опит в работата на терен, но разполагаше с изключителен интелектуален ресурс.

— Добро утро на всички, седнете и започвайте да четете — рече Армански.

Той раздаде три папки, всяка с по около петдесет страници с копирани изрезки от вестници за преследването на Лисбет Саландер, както и три страници с обобщена информация за нея. Армански бе прекарал втория ден на Великден в съставяне на личното й досие. Ериксон пръв прочете материалите и остави папката на масата. Армански изчака и Буман и Фреклунд да приключат.

— Предполагам, че всички вие, господа, сте видели заглавията във вечерните вестници миналия уикенд — рече Драган Армански.

— Лисбет Саландер — каза Фреклунд мрачно.

Сони Буман поклати глава.

Никлас Ериксон гледаше в празното пространство с непроницаемо изражение на лицето и едва загатната тъжна усмивка.

Драган Армански наблюдаваше триото внимателно.

— Един от нашите служители — рече той. — Доколко успяхте да я опознаете през годините на съвместна работа?

— Опитах се да се пошегувам с нея веднъж — рече Никлас Ериксон с лека усмивка. — Не мина особено добре. Помислих, че ще ми отхапе главата. Истински темерут, не съм разменил с нея повече от десет изречения на кръст.

— Голяма особнячка — съгласи се Фреклунд.

Буман сви рамене.

— Тя е напълно луда и е същинска чума. Знаех, че не е наред, но не подозирах, че е чак толкова ненормална.

Драган Армански кимна.

— Тя е особена — рече той. — И никак не е лесна, но я назначих, защото е най-добрият специалист по проучванията, когото съм срещал някога. Винаги постигаше невероятни резултати.

— Това така и не го разбирам — рече Фреклунд. — Не мога да проумея как може да е толкова компетентна и същевременно да е такъв безнадежден случай в социално отношение.

И тримата кимнаха.

— Обяснението, разбира се, се крие в психичното й състояние — рече Армански и побутна една от папките. — Поставена е под попечителство.

— Нямах ни най-малка представа за това — рече Ериксон. — Искам да кажа, че не й бе изписано на челото. А ти никога не си го споменавал.

— Не съм — призна Армански. — Смятах, че няма нужда да я заклеймяват още повече. Всеки трябва да получи своя шанс.

— Резултатът от експеримента стана ясен в Еншеде — рече Буман.

— Може би — каза Армански.

 

 

Армански се поколеба за миг. Не искаше да разкрие слабостта си към Лисбет Саландер пред тримата професионалисти, които го наблюдаваха в очакване. Те се бяха държали доста неутрално по време на разговора им, но Армански си даваше сметка, че и тримата изпитват дълбока ненавист към Лисбет Саландер, подобно впрочем на всички останали служители на „Милтън Секюрити“. Не искаше да се покаже слаб или объркан. Следователно трябваше да представи нещата по такъв начин, че да провокира ентусиазма и професионализма им.

— Взел съм решение за първи път да използвам част от ресурсите на „Милтън“ за едно чисто вътрешно разследване — рече той. — То не трябва да е съпроводено с големи бюджетни разходи, но възнамерявам да освободя Буман и Фреклунд от останалите им задължения. Задачата ви, казано иносказателно, е да „установите истината“ по случая с Лисбет Саландер.

Буман и Ериксон го погледнаха неразбиращо.

— Фреклунд, искам ти да следиш и ръководиш разследването. Искам да знам какво се е случило и какво е накарало Лисбет Саландер да убие попечителя си и двойката в Еншеде. Трябва да има рационално обяснение.

— Извинявай, но това звучи като чиста проба полицейска работа — възрази Фреклунд.

— Без съмнение — отвърна му Армански незабавно. — Но ние имаме известно предимство пред полицията. Познаваме Лисбет Саландер и знаем какво представлява.

— Е — рече Буман колебливо, — не мисля, че някой във фирмата познава Саландер или има представа какво се случва в малката й главица.

— Това няма значение — отвърна Армански. — Саландер работеше за „Милтън Секюрити“ и смятам, че е наш дълг да открием истината.

— Саландер не е работила за нас от… колко стана, близо две години — рече Фреклунд. — Не мисля, че носим кой знае каква отговорност за прищевките й. Освен това се съмнявам, че полицията ще остане доволна, ако се намесим в разследването им.

— Не си прав, даже напротив — рече Армански.

Това бе козът му и трябваше да го изиграе добре.

— Как така? — учуди се Буман.

— Вчера проведох няколко дълги разговори с ръководителя на предварителното следствие, прокурор Екстрьом, и с криминален инспектор Бублански, който ръководи разследването. Екстрьом е притиснат от обстоятелствата. Не говорим за поредното разчистване на сметки между гангстери, а за случай, представляващ огромно предизвикателство за медиите, при който са екзекутирани адвокат, криминалистка и журналист. Обясних им, че тъй като главният заподозрян е бивш служител на „Милтън Секюрити“, ние сме взели решение да започнем разследване по случая.

Армански направи пауза, преди да продължи.

— С Екстрьом сме единодушни, че най-важното в момента е Лисбет Саландер да бъде заловена колкото се може по-бързо, преди да е нанесла още по-голяма вреда на себе си и на останалите — рече той. — Тъй като я познаваме по-добре от полицията, бихме могли да подпомогнем разследването. С Екстрьом се разбрахме, че вие двамата — той посочи Буман и Ериксон — ще бъдете прехвърлени в централата им на Кунгсхолмен, където ще се присъедините към екипа на Бублански.

И тримата погледнаха учудено Армански.

— Извини ме за глупавия въпрос… Но ние вече сме цивилни — рече Буман. — Нима полицията възнамерява да ни допусне просто ей така до разследването?

— Вие ще сте подчинени на Бублански, но ще се отчитате и пред мен. Ще имате пълен достъп до информацията по разследването. Целият материал, с който разполагаме и който откриете, ще бъде представян на Бублански. За полицията това означава единствено, че екипът на Бублански ще получи подкрепление напълно безплатно. А и вие не сте точно цивилни. Фреклунд и Буман са работили като полицаи дълго преди да започнат тук, а ти, Ериксон, си следвал в академията.

— Но това противоречи на принципите…

— Изобщо не противоречи. Полицията често ползва услугите на цивилни консултанти при различни разследвания. От психолози при сексуални престъпления до преводачи в случаи със замесени чужденци. Вие ще участвате като цивилни консултанти със специфични познания за главния заподозрян.

Фреклунд кимна бавно.

— Окей. „Милтън“ ще се включи в полицейското разследване и ще се опита да съдейства за залавянето на Саландер. Има ли нещо друго?

— Да, задачата ви, що се отнася до „Милтън“, е да откриете истината. Нищо повече. Искам да знам дали Саландер е застреляла тези трима души и ако да — защо.

— Съществува ли някакво съмнение по отношение на вината? — попита Ериксон.

— Косвените доказателства, с които полицията разполага, я поставят в изключително неизгодна ситуация. Аз обаче искам да знам дали случаят няма и друга страна. Има ли съучастник, за когото не знаем и който може би е стрелял, или някакви други обстоятелства.

— Мисля, че ще е трудно да открием смекчаващи вината обстоятелства, когато става дума за тройно убийство — рече Фреклунд. — Явно трябва да изходим от позицията, че съществува възможност тя да е напълно невинна. А аз не го вярвам.

— Нито пък аз — призна Армански. — Но вашата работа е да окажете пълна подкрепа на полицията и да допринесете за бързото залавяне на Саландер.

— Бюджет? — попита Фреклунд.

— Текущи разходи. Искам да ме държите информиран за тях и ако станат неприемливи, ще прекратим операцията. Имайте предвид, че ще работите само това поне една седмица, считано от сега.

Той отново се поколеба.

— Аз познавам Саландер най-добре. Това означава, че трябва да гледате на мен като на лице с отношение по случая и да ме разпитате — рече той накрая.

 

 

Соня Мудиг вървеше забързано по коридора и влезе в залата за разпити точно когато всички се бяха настанили. Седна до Бублански, който бе поискал на тази среща да присъства целият екип, включително ръководителят на предварителното следствие. Ханс Фасте я погледна ядосано, преди да започне да говори — той бе организирал срещата.

Беше продължил да се рови в документацията за дългогодишната битка на бюрократите от социалните служби с Лисбет Саландер, разследвайки „версията за убиец психопат“, както сам я наричаше. Не можеше да се отрече, че бе събрал значително количество материали.

— Това е д-р Петер Телебориан, главен лекар на клиниката по психиатрия „Санкт Стефан“ в Упсала. Той има добрината да дойде до Стокхолм само за да окаже съдействие на разследването, като сподели какво знае за Лисбет Саландер.

Соня Мудиг премести поглед към Петер Телебориан — нисък мъж с кестенява къдрава коса, очила със стоманена рамка и малка козя брадичка. Спортно облечен — с бежово памучно сако, дънки и светла раирана риза с разкопчана яка. Лицето му бе с остри черти и като цяло имаше момчешки вид. Соня бе виждала Петер Телебориан и преди, но никога не бе разговаряла с него. Той четеше лекциите за психичните разстройства през последния семестър от следването й в полицейската академия. По-късно го срещна още веднъж във връзка с един курс за напреднали, на който бе говорил за психопатите и психопатичното поведение сред младежта. Телебориан се бе явявал в качеството на експертен свидетел и на един процес срещу сериен изнасилвач. От много години насам участваше в обществената дискусия по въпросите на психиатрията и днес беше един от най-известните психиатри в страната. Бе отявлен противник на бюджетните съкращения в областта на грижите за психично болните, които бяха довели до закриване на психиатрични клиники. В резултат на това хора, страдащи от психични заболявания, бяха оставяни на произвола на съдбата — скитаха се по улиците или стигаха до социалните служби. След убийството на външния министър Ана Линд Телебориан бе участвал в състава на държавната комисия, сформирана, за да разследва упадъка в областта на психиатричните грижи.

Петер Телебориан поздрави с кимване присъстващите и си наля минерална вода „Рамльоса“ в пластмасова чаша.

— Ще видим с какво ще мога да помогна — започна той предпазливо. — Мразя да излизам прав за подобни случаи.

— Да излизате прав? — попита Бублански.

— Да. Доста е иронично. Вечерта, в която бяха извършени убийствата в Еншеде, участвах в телевизионен дебат и говорех за бомбата със закъснител, която тиктака в обществото ни. Ужасно е. Точно в този момент може и да нямах предвид Лисбет Саландер, но дадох за пример различни пациенти, без да разкривам самоличността им, разбира се, които чисто и просто трябва да бъдат прибрани в психиатрията, вместо да се разхождат свободно по улиците. Мога да предположа, че само тази година полицията ще трябва да разследва поне половин дузина предумишлени или непредумишлени убийства, чиито извършители се числят към тази малобройна група пациенти.

— И искате да кажете, че Лисбет Саландер е една от тези луди? — попита Ханс Фасте.

— Не би трябвало да употребяваме тази дума, но да, тя принадлежи към групата на изоставените от обществото пациенти. Без съмнение е един от болните индивиди, които никога не бих пуснал да се разхождат на свобода, ако зависеше от мен.

— Имате предвид, че е трябвало да бъде затворена, преди да извърши престъпление? — попита Соня Мудиг. — Това противоречи донякъде на принципите за социална справедливост.

Ханс Фасте сбърчи чело и й хвърли яден поглед. Соня Мудиг не можеше да разбере защо Фасте винаги я напада.

— Напълно сте права — отвърна Телебориан и така индиректно я спаси. — Това противоречи на идеята за справедливо общество, поне в съвременната му форма. Говорим за един вид баланс между правата на индивида и правата на потенциалните жертви, които един психично болен човек може да остави след себе си. Никой случай не е идентичен с останалите и към всеки пациент трябва да има индивидуален подход. Няма съмнение, че и ние, работещите в областта на психиатричните грижи, правим грешки и изписваме хора, които не би трябвало да се намират по улиците.

— Сега може би не е моментът да задълбаваме в социалната политика — рече Бублански предпазливо.

— Прав сте — съгласи се Телебориан. — Днес сме се събрали във връзка с конкретен случай. Позволете ми само да изтъкна колко е важно да разберете, че Лисбет Саландер е болна и се нуждае от грижи като всеки друг пациент, който страда от зъбобол или сърдечен порок. Тя би могла да оздравее и дори можеше вече да е здрава, ако бе получила необходимото лечение, докато все още бе възможно да бъде повлияна от него.

— Значи вие сте били неин лекуващ лекар? — рече Ханс Фасте.

— Аз съм един от многото хора, срещали се с Лисбет Саландер в тази връзка. Тя беше моя пациентка през ранното си юношество. Освен това бях един от лекарите, участвали в процеса на поставянето й под попечителство, след като навърши осемнайсетгодишна възраст.

— Бихте ли ни разказали малко за нея? — помоли Бублански. — Какво би могло да я накара да отиде до Еншеде и да убие двама непознати, а преди това и своя попечител?

Петер Телебориан се разсмя.

— Не, не бих могъл да ви отговоря на този въпрос. Не съм следил развитието й от години и нямам представа в коя степен на психоза се намира в момента. За сметка на това обаче веднага ще ви кажа, че силно се съмнявам двойката в Еншеде да са й били непознати.

— Какво ви кара да мислите така? — попита Ханс Фасте.

— Една от слабостите в лечението на Лисбет Саландер е липсата на категорична диагноза. Това от своя страна се дължи на факта, че тя беше напълно непроницаема. През цялото време отказваше да отговаря на въпросите ни, както и да се подложи на каквато и да е било терапия.

— Тоест вие не знаете дали наистина е болна, или не? — попита Соня Мудиг. — Имам предвид, след като няма диагноза.

— Погледнете го от този ъгъл — рече Петер Телебориан. — Започнах да работя с Лисбет Саландер малко преди да навърши тринайсет. Намираше се в състояние на психоза, страдаше от натрапчиви мисли и очевидна мания за преследване. Беше моя пациентка в продължение на две години, през които бе принудително хоспитализирана в „Санкт Стефан“. Причината беше, че по време на цялото си съзряване бе проявявала насилствено поведение по отношение на съучениците, учителите и познатите си. Неколкократно бе нанасяла телесни повреди. Насилието обаче винаги е било насочено срещу хора от кръга на нейните познати, тоест някой е казал или сторил нещо, което тя е приела като обида. Няма случай, при който да е нападала напълно непознато лице. Поради това смятам, че съществува връзка между нея и двойката от Еншеде.

— Изключение от дотук казаното е нападението в метрото, когато е била на седемнайсет години — възрази Ханс Фасте.

— Тогава бе установено, че е била нападната и е действала при самозащита — рече Телебориан. — Въпросното лице беше известен на полицията сексуален престъпник. Въпреки това този случай представлява чудесен пример за начина й на поведение. Тя би могла да си тръгне или да потърси помощ от останалите пътници във вагона. Вместо това обаче избира да му нанесе тежък побой. Когато се чувства застрашена, е способна на изключително насилие.

— Какъв всъщност е проблемът в нейния случай? — попита Бублански.

— Както вече ви казах, няма поставена диагноза. Моето лично мнение е, че страда от шизофрения и постоянно се намира на границата на психозата. Не е способна на емпатия и в много отношения може да бъде обявена за социопат. Трябва да отбележа, че е изненадващо колко добре се е справила след навършване на пълнолетие. Тоест била е член на обществото, макар и под попечителство, в продължение на осем години, без да извърши каквото и да било действие, което да доведе до жалба в полицията или арест. Но прогнозата й…

— Прогнозата?

— През цялото това време не е получавала лечение. Предполагам, че болестта, която евентуално бихме могли да излекуваме преди десет години, вече е неразделна част от личността й. Според мен, когато бъде заловена, няма да бъде изпратена в затвора. Тя се нуждае от лекарски грижи.

— По дяволите, защо тогава Градският съд е решил да я пусне на свобода? — измърмори Ханс Фасте.

— За това има две причини — красноречието на адвоката й и твърде голямата либерализация, в комбинация с бюджетните съкращения. Аз във всеки случай изразих несъгласието си с това решение, когато от „Съдебна медицина“ се свързаха с мен, но нямах думата по въпроса.

— Но тази прогноза, за която говорите, не е нищо друго освен предположение? — намеси се Соня Мудиг. — Искам да кажа… Вие не знаете какво се е случило с нея, след като е навършила пълнолетие?

— Това не е просто предположение. Говоря от опит.

— Склонна ли е сама да си навреди? — попита Соня Мудиг.

— Имате предвид да извърши самоубийство? Не, едва ли. Тя е по-скоро егоцентричен психопат. Мисли се за най-важна от всички. Всички останали са без значение.

— Казахте, че е способна на изключителни прояви на насилие — рече Ханс Фасте. — С други думи, трябва да се смята за опасна?

Петер Телебориан наведе глава и разтри чело, преди да отговори.

— Не можете да си представите колко е трудно да кажеш как точно би реагирал някой човек. Не искам Лисбет Саландер да пострада, когато я арестуват… но да, в нейния случай щях да се погрижа към ареста й да се подходи с максимална предпазливост. Ако е въоръжена, съществува голям риск да използва оръжието си.