Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (7)

8.

Кейт първа забелязва Сам пред вратата ми. Живея в Клапам, по тихите улички на тузарския квартал често се срещат странни птици и бездомници — едно от множеството колоритни противоречия, характерни за живота в Лондон. Но бездомните просякини не носят модели на Карин Милър и обувки от „Ел Кей Бенет“. Стига ми един поглед към Сам, която е подпухнала от плач, за да разбера какво се е случило. Тя обяснява, че няма сили да прегледа имената на старите си познати, въведени в джобния й компютър, нито да се прибере в жилището си, където я чакат само бутилка вино и пуканки за микровълнова фурна. Добавя, че само аз я разбирам, „защото толкова си приличаме“. Забележката й ме обижда, потриса ме до дъното на душата ми. Ужасено се питам дали наистина съм „неандерталка“ в очите на хората. Сам смята, че суфражетките са попгрупа от седемдесетте. По отношение на мъжете пък е „лесна“, понякога ми е адски неловко заради нея. Не отричам, че навремето скърбях, задето съм загубила Хю, обаче разликата е, че скърбях само за Хю; Сам скърби за загубата на Алан, Барт, Клайв, Дъг и на Закари, след края на всяка връзка твърди, че никога няма да прежали въпросния мъж. Разликата помежду ни е очебийна, нали? Непостоянството й ме влудява, потиска съчувствието, което при други обстоятелства бих изпитвала към нея.

Тя пък не проумява моето постоянство, но не си дава сметка, че винаги е потърпевшата.

Няма как — налага се да й предложа чай и съчувствие.

Опитвам да си внуша, че неочакваната й поява ще ме спаси от кошмарната вечер в компанията на милите дечица — Сам винаги намира начин да ги забавлява. Добре че Хю е зает с важните персони, иначе щеше да се вбеси, като я види. Безкрайните й истории за пропадналите й връзки изобщо не му се струват забавни. Твърди, че ме депресират, а присъствието й ме изнервя. Разбира се, това не е вярно. Тъкмо напротив. С риск да падна в очите ви ще призная, че като я слушам как се оплаква от нещастието си в любовта, мислено подскачам от радост, задето имам Хю и удовлетворяващата ни връзка… макар че не е благословена от църквата. Щом Сам се отбие да поплаче на рамото ми заради поредния провал, той грабва ключовете на колата, подхвърля, че е крайно време да я измие, и оставя на мен да скрепя с моментно лепило разбитото сърце и самоуважение на приятелката си. Питам се дали да не приложа същия номер и да оставя децата на грижите й, но предвид състоянието й хрумването ми е неприложимо.

Кейт блъсва вратата, втурва се право към канапето, грабна дистанционното и включва телевизора на канала с анимационни филмчета. Известно ми е, че Хю я подкупва да остане при мен, като й обещава да гледа кабелна телевизия. Което ме устройва… особено в този момент. Едното препятствие е преодоляно, остават още две. Сменям памперса на Том (убедена съм, че на света няма нищо по-противно, и определено не вярвам на майките, които твърдят, че след време се свиква), слагам го да си легне в стаята за гости. Накрая идва ред на Сам. Приготвям й конска доза от любимия й чай, докато чакам чайникът да заври, изяждам три филийки препечен хляб.

— Кейт, прегърни ме — предлага Сам.

Облещвам се, защото малката с готовност се хвърля в прегръдките й.

— Мен няма ли да прегърнеш? — питам и се изненадвам от думите си. Вероятно хормоните са причина за предложението. Кейт колебливо пристъпва към мен. Прекалено добре е възпитана, за да откаже, прекалено малка е, за да се престори, че й доставя удоволствие. Вече съжалявам, задето се подчиних на импулсивното хрумване. При второто прекосяване на дневната калните й ботуши отново оставят следи по скъпия мокет, а когато ме прегръща, тя надува грамаден балон от дъвка, който се спуква в косата ми.

Готова съм да я обвиня в преднамерен саботаж, обаче ми липсват доказателства.

— Сладурче, обзалагам се, че баща ти е против дъвките — обръща се към нея Сам; още подсмърча, гримът й е размазан. — Свали ботушите и си измий ръцете, преди да докоснеш каквото и да било.

Учудващото е, че макар да е в ужасно състояние, Сам много по-добре от мен се справя с длъжността на детегледачка, и то след като аз полагам толкова много усилия. Само че добронамерените й нареждания са прекалено закъснели. Виждам отпечатъци от лепкави пръстчета върху скъпата стереоуредба, стъклената масичка, телевизора, дистанционното. Заради дъвката, полепнала по косата ми, ще се наложи да посетя фризьорката, отгоре на всичко поради причина, известна само на петгодишния й разум, Кейт решава да свали калните си ботуши, докато седи на бялото килимче. Въздишам, ала успявам да запазя привидно спокойствие.

Наливам на Сам втора чаша чай (първата тя изгълта на един дъх) и се мъча да укротя Кейт, която мрънка за сандвичи с фъстъчено масло, кока-кола и шоколадчета „Туиглет“. Разполагам с второто и третото, защото ги купих специално за нея, но нямам фъстъчено масло. При последното й посещение миналата седмица тя настояваше да мажа филиите й с „Нутела“, каквато липсваше в хладилника ми. Този път съм се запасила с въпросния „деликатес“, но като го предлагам на Кейт, тя ме поглежда така, сякаш възнамерявам да я отровя.

— Отврат! Дори не я близвам! — заявява категорично. — От нутелата се дебелее.

Изкушавам се да й кажа, че фъстъченото масло е още по-калорично, само че си давам сметка колко глупаво е да спориш с петгодишна хлапачка. Предлагам й авокадо и моцарела, банан или конфитюр от сливи. Изглежда, нито съдържанието на хладилника ми, нито начинът ми на живот отговарят на изискванията на едно дете. Накрая тя благоволява да приеме банан, но ако се съди по физиономията й, явно смята, че отива на сигурна смърт. Очаквам да помоли Сам да опитва храната й, както е правила кралица Елизабет от страх да не я отровят. Най-сетне отново сяда пред телевизора.

Заемам се да утеша Сам — поне в това отношение имам богат опит, ала осъзнавам, че и тук съм се провалила, след като дори не си спомням името на поредния мъж в живота й. Оправдавам се, че съм го видяла само веднъж, и то за около пет минути. Тя се мъчи да прикрие раздразнението си, изтъква, че ходят цели три месеца. Сам има навик да закръгля към по-голямото число — ако трябва да бъдем точни, връзката им е продължила два месеца и две седмици. По една случайност съм забременяла точно когато са се запознали. Обяснявам й, че не й е необходим мъж, за да се почувства сигурна. Тя отговаря, че го знае и че ако всеки път, когато си го е казвала, е получавала по една лира, ще престане да кандидатства за участие в „Стани богат“. Просто желае да има мъж до себе си.

Сам е трийсет и пет годишна. Накратко историята на живота й е следната. В периода от раждането си до петнайсетата си година тя се е занимавала само с това — да бъде красива и да си представя, че е Пепеляшка или нещо подобно. Според мен в тези фантазии се корени и вманиачаването й по обувките — в съзнанието й изящните обувки са свързани със сватба с красивия принц и щастлив семеен живот. От шестнайсетата до двайсет и четвъртата си година тя се лепваше за даден младеж или мъж с надеждата, че той ще й предложи брак — „изпитателният срок“ продължаваше от две до три години. Толкова стриктно се придържаше към въпросната тактика, че отложи с три години следването, като непрекъснато твърдеше, че „всеки момент очаква предложение“. След като стратегията й се провали, тя се записа в университета, за да разшири обсега на действията си, тоест да се запознае с други мъже. Оказа се, че и те не се отличават от предишните — въпреки големия брой кандидати и нечовешките усилия, положени от нея, годежен пръстен с диаманти така и не се появи. Дипломира се на двайсет и четири години, когато биологичният й часовник тиктакаше толкова шумно, че й се струваше, сякаш чува звъна на Биг Бен. В резултат тя съкрати изпитателния срок. Вече даваше на приятелите си между един и шест месеца да докажат искреността на чувствата си. Ако в края на шестия месец не получеше индикации за сериозни намерения (най-малкото предложение за прекарване на почивните дни в някой романтичен курорт), тя безцеремонно зарязваше поредния любовник. Бедата е, че Сам привлича противниците на обвързването и брака също както килерът на Мечо Пух привлича осите. С течение на времето тя постепенно започна да изпада в паника и със застрашителна бързина да заменя един безнадежден случай с друг. В резултат, въпреки че е адски готина, забавна, добросърдечна и щедра, още е сама.

Тя е самотна.

Бека кара вечерен курс за реставрация на мебели.

А пък аз съм бременна.

Всеки носи своя кръст.

Сам е в отвратително настроение… нещо, което едва ли е най-благотворно за мен предвид деликатното ми положение. Изпиваме огромни количества чай, придружен от безброй филийки препечен хляб, цял пакет шоколадови сладки, накрая вечеряме с риба и чипс — накратко, за два часа и половина консумираме калории, които би трябвало да приемаме в продължение на две седмици и половина. Освен това Сам изпушва цяла кутия „Марлборо Лайтс“ и изпива бутилка „Шардоне“.

— Няма ли да пийнеш? — Тя долива чашата си. Толкова е погълната от проблемите си, че дори не изчаква да чуе отговора ми.

— Не.

— Ще запалиш ли? — Подава ми кутията, запалва поредната цигара, жадно всмуква дима.

— Не — избърборвам.

— Пак ли прилагаш някаква система за прочистване на организма?

— Нещо такова.

— Как не! Видях, че не си се отказала от шоколада.

— Не съм.

— Странна система. На кого е? — Отново не дочаква отговора ми. Потискащо е, че отказването ми от дългогодишните вредни навици не прави впечатление на най-добрата ми приятелка, поради което започвам да се питам дали с нея не сме на различни планети. Най-малкото — дали не се намираме в различни часови зони.

Постепенно меланхолията на Сам прераства в депресия, която след втората бутилка вино се превръща в пълно отчаяние. Откровено казано, изпитвам облекчение, когато Бека се появява да вземе отрочетата си, тъй като прекъсва монолога на Сам как изпитва необходимост да има мъж до себе си, за да се чувства пълноценна, и ако това е погрешно, нека избухне революция, да я изправят до стената и да я разстрелят. Изкушавам се да я застрелям още сега, след като се блъсва в масичката с телефона, преобръща вазата с цветята и разлива вода върху купа книжа, които Хю е оставил в коридора.

— Не твърдя, че всички момичета са непълноценни, ако й живота им няма мъж. — Прави ми впечатление, че още нарича жените „момичета“, въпреки че всичките й познати са надхвърлили трийсетте — факт, който може би ще се стори трогателен на някои хора. — Мисълта ми е, че човешките същества взаимно се допълват и че моята нирвана е да имам някого, за когото да съм на първо място. Омръзна ми да съм шаферка, искам да бъда младоженката. — Криво-ляво я принуждавам да облече палтото си, ала докато я водя към таксито, тя продължава да ръси бисери на мъдростта: — Знам, че мирогледът ми е старомоден, но не мога да се променя. Мечтая за някого, с когото ще свием семейно гнездо, ще празнуваме рождените си дни, ще имаме деца и… Тя се поколебава, сетне добавя: — Мечтая да намеря истинския, разбираш ли? — Хваща ме за косата и се взира в мен с настойчивост, която се постига с изпиването на две бутилки вино. — Да, разбираш. И ти изпитваше същото спрямо Хю.

Така е, не отричам.