Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (49)

50.

Тишината е потискаща. Обвиненията са като фини паяжини — омотаеш ли се в тях, не можеш да ги отстраниш.

Хю отключва външната врата, стъпките му проехтяват но коридора; обикновено крачи уверено — раз, два, три — и е в дневната, ала днес пристъпва колебливо. Чувам как сваля сакото си, закачалките в дрешника издрънчават, когато прибира дрехата (случва му се за пръв път — по принцип оставя сакото на облегалката на стола). Явно се мъчи да отложи неизбежното.

Свила съм се на топка на канапето — разбира се, доколкото е възможно жена с моите размери да се свие на топка. Иска ми се да стана невидима, да изчезна. Денят беше, меко казано, отвратителен. След ужасяващите откровения на Бека последва още по-ужасяващ разговор с Дийн.

Очевидно Хю е научил, че на охранителите от „Кю енд Ей“ е било наредено да ме изведат от сградата. Обзалагам гс, че слухът за случилото се вече е плъзнал из рекламните агенции в целия град. Хората в нашия бизнес поначало обичат клюките, а събитие от подобен мащаб е било широко коментирано. Подозирам, че днес следобед компютрите на работещите в Уест Енд са били задръстени от клюки, предавани по електронната поща.

Уволнена съм. Защото съм откраднала проект на „Рартъл, Рогъл енд Спирити“. И то не кой да е проект, а „Скорост“, както закодирано го наричахме. Откраднала съм го отХю.

— Къде си? — провиква се Хю.

Стряскам се, макар че гласът ми е познат. А може би именно заради това. „Как можа да ми го причини? — питам се за милионен път. — Как можа да повярва на обвиненията срещу мен? Как можа да ме предаде като същински Юда?“

— Защо го направи? — питам.

— А ти защо открадна идеята ми?

— Наистина ли го вярваш?

— А какво друго да мисля?

Все едно ме поразява гръм, глътвам си езика, само успявам да просъскам:

— Мръсник! — Толкова съм вбесена, че едва след няколко секунди се овладявам достатъчно да добавя: — Вероломен предател! Долен мръсник!

— Нима твърдиш, че не си чела документацията ми по проекта?

— Разбира се, че не съм! Не е за вярване, че ме подозираш.

— Опитах се да ги убедя, че е малко вероятно.

— Малко вероятно ли? — изкрещявам. — Даващ ли си сметка, че с тази фраза си подписал смъртната ми присъда? Защо не отрече категорично?

— Не можех да си кривя душата, Джордж. Спомняш ли си, че донесох вкъщи папката с документацията, ти дори се върна да я вземеш, когато потеглихме за Уелс? Освен това би могла да прочетеш файловете в компютъра ми.

С нечовешко усилие се въздържам още в този миг да го изхвърля като мръсно псе. Гневът ми е дал Херкулесови сили, като нищо мога да хвана за яката подлеца и да го прогоня завинаги от живота си. Но не го правя, а си поемам дъх в буквалния и в преносния смисъл:

— Да изясним нещата. Франк Робсън е показал на твоя шеф проекта, с който „Кю енд Ей“ спечели конкурса — според мен доста некоректна и непрофесионална постъпка.

— Двамата са много гъсти. Може би затова шефът смяташе, че поръчката ни е в кърпа вързана.

Едва сега разбирам защо Хю е прибързал да даде интервю за „Кампейн“. Ама че глупак! Повече от всеки друг е наясно е, че в този бизнес личните взаимоотношения нямат тежест.

— После твоят началник ти е показал проектите, а ти си заявил, че идеята е твоя, така ли? — продължавам. Трябва да разнищя докрай проклетата история.

— Да. Веднага ги познах. — Хю си налива уиски, сяда срещу мен, невъзмутимо премята крак върху крак; изглежда, изобщо не го е грижа за съдбата ми.

— Само че проектите не са твои! — избухвам.

Той отваря куфарчето си, оставя на масичката скици на джобно ножче и телефон. Признавам, че концепцията много прилича на онази, с която нашата агенция „спечели“ рекламодателя. Разумът ми е позамъглен от гнева, но със задоволство отбелязвам, че въпреки сходството на идеите проектът е много по-слаб от този на „Кю енд Ей“. В нашия клип джобното ножче не беше обикновено, а швейцарско, и вместо телефон имаше мобилен апарат за връзка с Интернет. Концепцията на Хю е „беззъба“ и „постна“, липсва дори намек, че тази кола е като оная работа на расовия жребец.

— Скиците бяха в папката с документите, върху които работих в Уелс — повтаря той. — Трябваше да призная, че си имала достъп до информацията.

— Никога не съм виждала тези скици! — упорствам аз.

— Е, нямаш друг избор, освен да се придържаш към тази версия.

— Не е версия, а самата истина! — изкрещявам.

— Не те обвиних в кражба пред съвета на директорите.

— Божичко, колко си благороден!

— Само казах, че си много амбициозна и предложих Франк да попита „Кю енд Ей“ чия е идеята за клипа.

Разбира се, след спешното разследване се е разбрало, именно аз съм „внедрила“ в творческия отдел концепцията за рекламата, която спечели всеобщото одобрение.

Брет, който доскоро се фукаше, че екипът му е причината за успеха, на бърза ръка се е отказал от авторството, щом е разбрал, че играта загрубява. Не го обвинявам, тъй като е казал самата истина — именно аз по заобиколен път натрапих концепцията на колегите от творческия отдел. Обаче ми стана криво, задето е стигнал дотам да заяви, че поведението ми е било необичайно, защото по принцип не съм страдала от излишна скромност. Казал още, че внедряването на откраднат проект в неговия отдел е най-яркият пример за фирмен шпионаж. Никой няма да признае, че този начин на работа е обичайна практика в рекламния бизнес. Подобно признание ще разруши основите на цялата индустрия.

Представям си как са се развили събитията. Рекламодателят надушва „хитроумната измама“ и заплашва да развали договора с „Кю енд Ей“. Дийн ме уволнява, за да го умилостиви. Наглед сложна верижна реакция, но ако я проследя до възникването й, ще се уверя, че катализаторът е недоверието на Хю към мен.

Ала идеята наистина беше моя. Не съм я заимствала. Сигурно е съвпадение. С Хю живеем заедно, имаме еднакви вкусове, дори мислим еднакво. Няма друго обяснение. Няма! Изведнъж виждам светлинка в тунела.

— Трябва да гарантираш за мен, Хю. Да заявиш, че за нищо на света не бих надникнала в документацията ти. Обясни на твоя шеф, на Франк, Дийн… на всички, че и на двама ни е хрумнала една и съща идея, макар да сме работили независимо един от друг.

Светлинката се оказва мираж.

— Не мога, кифличке. — Той се обляга назад и се втренчва в тавана. В гласа му не долавям нито нотка на разкаяние. — Няма да ми повярват. Ще си помислят, че се опитвам да те защитя.

„Не и ако те познават“ — казвам си.

Настъпва напрегната тишина — безпогрешният звук на пропукваща се връзка. Обидата и липсата на доверие са оставили незаличими дири.

— Не се тръшкай, Джордж. Прощавам ти.

Само че аз никога няма да си простя. Толкова съм вбесена, че си глътвам езика. Хю с основание приема мълчанието ми за съгласие.

— Искаш ли малко уиски? — подхвърля. — Не, разбира се. Извинявай. Е, аз ще си налея още едно, ако не възразяваш.

Не възразявам. Безразлично ми е.

Безразлично ми е!

За пръв път от четиринайсет години пада пословичната завеса пред очите ми.

Безразлично ми е. Животът с Хю е загубил очарованието си, все ми е едно дали ще бъдем заедно.

Той си налива уиски, отново сяда на креслото, взима дистанционното, започва да сменя каналите; очевидно смята, че сме приключили разговора. Взирам се в екрана, но не чувам нито думичка. Дори натрапчивият шум от уличното движение сякаш е приглушен и далечен. Извръщам поглед към Хю. В много отношения той е същият като преди четиринайсет години. Божествено красив е. Строен, висок и атлетичен. Големите му очи, драматично подчертани от изписани вежди и дълги ресници, са все така яркозелени. Косата му още е руса — не мога да си представя, че бял косъм ще има нахалството да се промъкне сред буйната му грива. Чертите му още са като издялани с длето, дори с течение на времето са станали по-деликатни — изпъкналите му скули и кнадратната челюст безсъмнено са като на древногръцки Бог.

Но ще ви издам една тайна. Ако го опознаете, горчиво ще се разочаровате.

Ставам, отивам в банята, откъсвам голямо парче тоалетна хартия, шумно издухвам носа си, без да ме е грижа, че звукът е неприятен. Взирам се в огледалото. Изобщо не изглеждам като по времето, когато се запознах с Хю — тогава бях пълничка и жизнерадостна. Не съм и каквато бях бях по това време миналата година — слаба и изнервена. Отражението в огледалото е на разплута бременна жена без венчална халка. В един миг ми става ужасно мъчно за нея. През последните девет месеца е загубила либидото, амбициите работата си, станала е безформена. Току-що е прозряла, че никога не е притежавала идентичност, че не желае любовника си и не иска да живее в свят, в който е по-добре да умреш, отколкото да носиш дрехи с по-голям номер от трийсет и шест. Господи, колко е жалка! Изглежда капнала от умора, лицето й е подпухнало и пъпчиво, очите — зачервени от плач. Отгоре на всичко май са започнали да й никнат мустаци. Не й остава друго, освен да изпадне в истерия, ала няма да го направи. Няма да запали цигара, нито пък ще хапне бисквита с парченце сирене. Няма да се натъпче с пица, защото е вредно за детето й. Ясно си дава сметка, че то е спасителният пояс, който ще й помогне да оцелее след катастрофата.

— Осъществихте ли рекламата с джобното ножче и телефона? — провиквам се през вратата.

— Не, отказахме се. В крайна сметка направихме страхотен клип, на който се вижда как колата се движи с голяма скорост по…

— Шосе в Швейцарските Алпи.

— Точно така.

— Кофти избор — промърморвам.

Усмихвам се на бременната жена в огледалото, тя също ми се усмихва. И тя като мен разбира колко комично е положението. Усмивката й е толкова широка, че сякаш разполовява лицето й.

И знаете ли какво? Ако я оценяваме по десетобалната система, тя е единайсетица.

Аз съм единайсетица!

Едва сега осъзнавам, че Хю не е чак толкова голям професионалист, иначе щеше да се досети, че идеята с колата по стръмните пътища на Швейцарските Алпи е експлоатирана до припадък. За пръв път наистина вярвам, че „Кю енд Ей“ спечели конкурса заради по-добрата концепция, не защото пуснах газове. Ако пожелая, ще си намеря друга работа, защото наистина съм способна. Ще получавам голяма заплата, ще имам служебна кола, сметка за посрещане на служебни разходи и солидна здравна осигуровка. Дори и друга безплатна карта за автомат, който приготвя отвратително кафе.

За разлика от мен Хю не го бива за тази работа. Всъщност не го бива и за баща, съпруг или любовник. Връщам се в дневната.

— Хю!

— Кажи, кифличке.

— Махай се.

— Моля?

— Вън!

Той едва не се задавя с уискито; когато най-сетне успява да си поеме дъх, недоверчиво пита:

— Нима ме гониш заради някаква глупава реклама?

Не вярва на ушите си. Аз пък не вярвам, че го търпях толкова дълго.

Не го изхвърлям заради рекламата, а защото е егоист и ми няма доверие. Изхвърлям го, защото ме излъга за раздялата им с Бека, защото вероятно има връзка с друга жена, защото забрави рождения ден на Том, не ме придружаваше на курсовете за бременни и нито веднъж през месеците на бременността ми не предложи да масажира гърба ми, за да пооблекчи болките. Изхвърлям го, защото четиринайсет години са прекалено висока цена за погрешната ми преценка.