Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (48)

49.

Седя зад бюрото си и съставям списък със задълженията, които ще изпълнява Джулия, докато съм в отпуск по майчинство. Не съм особено ентусиазирана, защото знам, че си хвърлям труда на вятъра. Тя ще загуби списъка трийсет минути след като започне да работи самостоятелно. Пък й аз ще изляза в отпуск едва когато започнат родилните болки. Разбира се, това не е идеалният сценарий — във всички книги за бременност и майчинство пише, че жената трябва да си вземе отпуск ако не един месец, то поне две седмици преди термина. Само че Дийн не е склонен да ми даде повече от три месеца отпуск (общо три месеца — преди и след раждането), а пък аз искам да бъда възможно повече време с бебето. Още преговарям за шест месеца, но шефът твърди, че съм незаменима; изведнъж си е внушил, че агенцията ще фалира без мен. Много далеч е от истината, също както когато твърдеше, че на мястото на пламенната ми амбиция са останали само димящи въгленчета, ала и той като повечето хора в рекламния бизнес си пада по преувеличенията. Разбирам го — когато виждаш нещата само в бяло и черно, животът е много по-лесен. Оттенъците и полутоновете, с които боравя напоследък, усложняват битието ми.

Остава една седмица до термина ми. Само 7 дни, или (в зависимост от гледната точка) 168 часа, или 10 080 минути, или 604 800 секунди, ако предпочитате.

Макар да съм чела, че много бебета закъсняват, особено когато раждаш за пръв път, все пак се надявам моето да пристигне навреме. Зная, че всеки ден след термина ще ми се струва дълъг колкото цял месец, защото дните през последните няколко седмици сякаш продължиха цяла вечност. След като Сам отмени сватбата, за известно време миговете буквално летяха, защото се занимавах с проблемите й, които ми се струваха далеч по-важни от моите. Наложи ми се да уредя раздаването на 200 порции пилешко и да върна в магазините няколко тостера. Постоянните й оплаквания от злощастната й съдба ме разсейваха, въпреки че сърцето ме болеше, като я гледах как тъгува. Още не беше събрала смелост да разговаря с Гилбърт, Джеймс или с майка си. Първите десет дни след несъстоялата се венчавка се заключи в апартамента си, спусна щорите и дори не прослушваше обажданията на телефонния секретар. Лекувах я с пица и джин, търпеливо слушах самообвиненията й — питаше се как е възможно да е толкова жестока и празноглава, накрая дори се нарече „дебела повлекана“. След като периодът на самобичуване премина, я убедих да иде на почивка (така или иначе в очакване на медения месец бе почистила космите от краката си, а банският й вече беше в куфара). В момента се радва на слънцето на Южна франция, макар да обеща, че започнат ли контракциите ми, ще долети с първия самолет.

И аз с нетърпение чакам този момент.

Никога досега не съм желала нещо толкова силно… дори Хю. Същевременно съм капнала от умора и ако бебето закъснее, ще си почина. Давам си сметка, че след това едва ли ще имам време за подобен лукс.

Никога повече.

Трябваше да уредя какво ли не преди раждането, Преди три месеца съставих списък на неотложните задачи, които възлязоха на четирийсет и девет. Жалко — щеше да е много по-прегледно, ако бяха кръгло петдесет.

Оказа се, че на хартия нещата изглеждат много по-лесни, отколкото са в действителност. На белия лист фразата „да избера бавачка“ заема същото място като „да приготвя чантата си за болницата“, но на практика задачата ми отне безкрайно много време. Посетих единайсет детски ясли, домовете на шест детегледачки, разговарях с дванайсет бавачки, шест от които знаеха английски, ала още не съм взела окончателно решение. Името ми е в списъка на „резервите“ в две детски ясли, а при положение че изкрънкам от Дийн шест месеца отпуска, ще взема за бавачка някаква австралийка, която ще пристигне в Англия след Коледа; докато разговаряхме по телефона, ми се стори много свястна, но все пак трябва да се запозная с нея. В списъка бяха включени задачи като: да разчистя шкафа под стълбището и да подредя кухненските шкафове, да боядисам детската стая и да монтирам полиците, да сглобя креватчето, да заредя видеокамерата, да купя картички, с които да известим приятели и познати за щастливото събитие, да въведа в мобилния си телефон номера на болницата, да купя всичко необходимо за бебето, да избера количка, да приготвя чантата си за болницата и прочие и прочие, и тъй нататък и тъй нататък. Въпреки че ми предстоеше много работа, съставянето на списъка ми вдъхна усещането, че контролирам положението. Ала когато пъхнах в чантата шишенце с масажно масло, което ще ми бъде необходимо, когато започнат болките, изведнъж разбрах, че се самозалъгвам, фактът, че съм взела къси чорапки, не означава, че съм готова да стана майка. Когато се сблъскам с неизвестното, ще бъда без всякакъв опит. Обаче това вече не ме плаши, а ме изпълва с радостна възбуда.

„Класирах“ задачите в три раздела — задачи, с които мога да се справя (трийсет и пет на брой), изискващи помощ (единайсет) и такива, които трябва да свърши Хю (три). Предстои ми да изпълня три неотложни задължения. Не, четири, ако броим: „Да се сдобря с Бека.“ Което всъщност е най-важната и най-неотложната ми работа.

Странно, ала ми се струва, че именно тази стъпка най-добре ще ме подготви за майчинството. Мечтая детето ми да се роди, заобиколено от любов, и макар положението да е доста заплетено, именно такова семейство щъркелът е определил за моето мъниче. Не ми се ще завист и горчивина да го разделят от Том и Кейт. Вярно, че хлапетата на Хю редовно ме изкарват от кожата ми, обаче търся вината в себе си и се надявам тази „фаза“ да премине. Мечтая децата да се опознаят, да израснат заедно, дори да се обичат. Зная, че няма да се случи без подкрепата на Бека. Само че тя не ми го дължи. Ето защо аз съм длъжна да разговарям с нея, въпреки че вероятно ще ударя на камък. Държа да я уверя, че след раждането на бебето Хю няма да започне да пренебрегва Кейт и Том. Да й се извиня, задето той не им отделя повече време. Бог знае как щяха да се развият събитията при други обстоятелства. Не съм в състояние да поправя стореното, но поне мога да спася каквото е останало и да предотвратя възникването на омраза и отчуждение.

Вдигам слушалката, набирам номера на Бека.

Да му се не види, Либи имаше право — подобни разговори не се провеждат.

Ще бъде пълна лудост.

Затварям, преди да натисна последния бутон. Дълбоко си поемам въздух. През последните четиринайсет години всяка моя постъпка бе подчинена на любовта ми към Хю. Със сигурност знам, че той няма да одобри хрумването ми да се обясня с Бека. Изрично ме предупреди да не разговарям с нея за миналото, да не слагам пръст в раната й. Смятам, че има право. Освен това твърди, че няма за какво да се извиняваме. Често заявява, че любовта е възвишено чувство, което не бива да се опорочава с прозата на ежедневието. Под „прозата на ежедневието“ вероятно разбира грижите за децата, което сега ми се струва ужасно перверзно. В романтичните ни мигове казваше, че не сме в състояние да се съпротивляваме срещу съдбата, че сме били предопределени един за друг. Освен това Бека му е изневерила — повтарял го е безброй пъти.

Въпреки това съм длъжна да й се обадя. Не само в името на моето дете, а и заради мен. Така е редно.

Отново набирам номера й.

— Здравей, Бека.

— Джордж, започнаха ли болките? — сепва се тя, както и очаквах — нямаме навика да си бърборим по телефона.

Ръката ми трепери, посягам към чашата с вода. Божичко, колко е трудно… е, не чак колкото раждането, предполагам.

— Не.

— О! — Тя още повече се озадачава, ала е прекалено възпитана да попита защо се обаждам. — В интерес на истината съм ти длъжница в това отношение — подхвърля и се засмива.

— Моля? — Мой ред е да се слисам. За какво ми е длъжница?

— Задето по спешност ме заведе в болницата.

— А… ясно. — Едва сега разбирам, че говори за лудешкото ни „приключение“, свързано с раждането на Кейт. Хю беше на някаква конференция в чужбина, бях обещала да поддържам връзка с Бека, тъй като терминът й беше минал. Бях при нея, когато контракциите започнаха; качих я в колата и с бясна скорост прекосих Лондон, като показвах среден пръст на шофьорите и пешеходците, изпречващи се на пътя ни. Разбира се, случи се много преди да стана любовница на Хю. Толкова промени настъпиха оттогава… ала някои неща са си все същите. Мисълта ми е, че Хю нямаше право да замине, след като се очакваше съпругата му да роди всеки момент. И аз работя в рекламния бизнес, известно ми е, че на нашите конференции няма опасност да бъде съобщено за откриването на лекарство против рак или дори против най-обикновена настинка. „Конференция“ е евфемизъм за „приятно изкарване“.

— Мисля, че тогава наруши всички правила за движението. Шофиране с превишена скорост, забранени завои, преминаване на червен светофар — засмива се Бека.

Има право — пътуването до болницата беше като сцена с преследване от криминален филм.

— Изплаших се — обяснявам.

— А пък аз бях ужасена! — Настъпва мълчание, после Бека добавя: — Още съм ти благодарна, задето не ми се разсърди, че водите ми изтекоха в колата ти.

— Няма значение. — Повтарям същото, което й казах и тогава. Всъщност миризмата беше толкова противна и натрапчива, че продадох на безценица любимата си кола.

— Изненадана съм, че се реши да родиш, след като разбра колко силни са болките — подхвърля тя.

— За разлика от теб нямам предразсъдъци относно болкоуспокояващите. Усетя ли, че не издържам, ще си поискам цели шепи, и то възможно по-бързо. — Бека се засмива като всички жени, които са родили без упойки и болкоуспокояващи — смехът й е странна смесица от завист, съжаление и мъничко високомерие; може би жени като нея имат право да са надменни. Може би. В момента „на мода“ е естественото раждане, тъй като „векове наред жените са раждали по този начин“. Мисля си, че векове наред сме хвърляли християните на лъвовете и сме изгаряли на клади жени под предлог, че са вещици, а факта, че вече не го правим, наричаме „прогрес“. Дълги години фанатично се придържах към правилата, постъпвах само „както е прието“, ала вече отхвърлих оковите. Дайте ми болкоуспокояващи!

Останах с Бека в родилния дом, докато дойде майка й. Хю се появи тъкмо навреме да отвори шампанското. Помислих, че отсъствието му от знаменателното събитие — раждането на първото му дете, е поредното доказателство колко несъвместими са с Бека. Божичко, колко съм била заслепена! Как още тогава не прозрях в какъв човек съм влюбена? Бях предубедена към Бека, а него величаех, бях го издигнала на пиедестал. От срам ме побиват тръпки, облива ме студена пот, но не се разколебавам. Дължа й извинение. Каква жена е онази, която наблюдава как съперницата й ражда, и се радва, задето съпругът на въпросната съперница не е присъствал на щастливото събитие? Допада ли ви? На мен — не! Не ми се иска тази жена да роди детето ми.

Навремето си мислех, че когато нещо се обърка, повече не може да се поправи. Ама че пораженска теория!

Само че откъде да започна? Мълчанието зейва между нас като пропаст.

Бека прибягва към изпитаното средство — заговаря за времето:

— Горещината е потискаща. Не знам как издържаш. Сигурно носиш широки рокли като едновремешните хипита.

— Грешиш. Повече приличам на Човека-слон. Почти не си подавам носа навън и с удоволствие щях да се обличам с хартиени пликове, само че не ги произвеждат в размери за хипопотам — подхвърлям и се засмивам. Бека се киска. Не знам коя от двете ни е по-изненадана от откровеността ми.

— Вече му се вижда краят — окуражава ме тя.

— Теглото и кръвното ми налягане се повишават заедно с температурата навън.

— А духът ти?

— Също.

— Това е най-важното.

— Май сега е моментът да подхвана „онзи“ разговор:

— Искаш ли да ти се обадя, когато започнат болките? — Поколебавам се. — Не знам как се постъпва в подобни случаи…

— Ще чакам да се обадиш, когато всичко мине благополучно, за да разбера дали е момченце или момиченце, колко тежи и колко е дълго, дали си добре.

— Непременно — казвам и бързам да уточня: — Защото Кейт и Том сигурно ще се интересуват.

— Разбира се.

— Ще си имат братче или сестриче — добавям, предпазливо опипвайки почвата.

— Да, така е.

Не изглежда да примира от радост, но пък и явно не страда.

— Извинявай — избърборвам.

Не исках да го изтърся ей така, ни в клин, ни в ръкав. Бека не е ясновидка, та да разбере за какво се извинявам. Определено не е защото детето ми ще бъде природено братче или сестриче на Кейт и Том. Дължа й извинение за всичко останало, което й причиних. Но само след миг осъзнавам, че съм попаднала в клопката на един от онези безкрайно неловки и мъчителни моменти в живота, когато правиш фатално признание, а събеседникът ти мисли, че се оплакваш от безбожната цена на зеленчуците, отглеждани без изкуствени торове.

— Мислех си да те попитам, Джорджина… може би съм позакъсняла, но мога да ти дам ваничка, кошче й бебешко столче… — Млъква, после добавя: — Макар че сигурно вече сте си купили.

— Не, не сме. — Лъжа, разбира се. Обаче само наполовина — всъщност аз купих всичко необходимо, а Хю дори не прояви интерес. Но да пукна, ако не приема предложението на Бека, което е нещо като маслинено клонче.

— В такъв случай ще ти ги дам назаем. Но да ги пазиш, чуваш ли? — добавя, а на мен ми поолеква — отново разговарям с познатата Бека, която обича да командва и трепери над вещите си, — Кой знае, може отново да ми потрябват.

— Моля? — възкликвам спонтанно и мигом съжалявам, че не се постарах да скрия удивлението си.

Тя се засмива:

— Май забрави, че с теб сме връстнички, Джордж. Много бързаш да ме отпишеш.

— Ама не… в никакъв случай… — бръщолевя, като се мъча да замажа гафа. И през ум не ми е минавало, че Бека може да има други деца. Защо толкова упорства да докаже, че животът продължава и без Хю?

— Вярно е, че веднъж допуснах грешка, но няма да допусна тя да провали целия ми живот… Извинявай, може би не трябваше да наричам Хю „грешка“, и то пред теб, обаче оттогава изтече много вода. Големи момичета сме, не бива да си заравяме главите в пясъка, нали?

— Точно така. — И аз исках да зачекна тази тема, ала разговорът тръгна в неочаквана посока. Бека не е изпълнена с горчивина и омраза към мен, не говори така, сякаш очаквада й се извиня. Да й поискам прошка, задето толкова страстно желаех Хю, задето го съблазних, без да им дам възможност да изгладят отношенията си и да запазят семейството си.

— Казват, че онова, което е еликсир за едни, за други е отрова — продължава тя.

„Поредното клише“ — мисля си, но се въздържам от коментар. Имам обица на ухото от последния път, когато критикувах някого, задето изпъстря речта си с банални поговорки и афоризми. Май трябва да преоценя стойностите си — може би сега това е на мода, нещо като задължителна форма на общуване в доброто общество.

— Знаех, че ще му помогнеш да стъпи на крака, след като го изгоних. Отдавна подозирах, че си луда по него. Разбрах, че се е влюбил в теб, затова нямах угризения на съвестта… колкото и цинично да ти прозвучи.

— Извинявай, изпуснах нишката. За треньора по тенис ли говориш? — Объркана съм, страхувам се, че в замаяното ми състояние не съм я разбрала. Какви ги говори? Не изхвър ли Хю, той я напусна заради връзката й с онзи треньор. И защото гледаше през пръсти домакинската работа и децата. Раздели се с нея, за да бъде с мен!

Бека снизходително се засмива:

— Бедният Хю. Измислил си е оправданието с мнимия ми любовник, тъй като за нищо на света не би признал дори пред себе си, че не желая да живея с него. — Изведнъж си спомня с кого разговаря и възкликва: — Боже, колко съм несъобразителна! Задълбах в миналото, а на теб ти трябва някой, който да те разведри, да повдигне настроението ти. Не ме разбирай погрешно — не намеквам, че ти получи остатъците от нещо, което вече не желаех. Наистина смятам, че с Хю сте съвършената двойка — имате сходни вкусове, интереси, дори професиите ви са еднакви. Така и не проу мях какво е да изпиташ радостен трепет при създаването на гениална рекламна концепция, а вие живеете заради работата си… Е, достатъчно по този въпрос. Ако искаш, когато Хю вземе децата, ще му дам ваничката и прочие.

* * *

Възможно ли е да ме лъже, за да защити наранената си гордост? Едва ли. Странно, но й вярвам повече, отколкото на Хю. Той не я е напуснал заради мен. Не е избрал мен. Тя дори не е знаела със сигурност, че съм негова любовница. Ето защо изглежда невероятно, че го е молила да остане, заричала го е в името на децата. Съмнявам се, че през последните петнайсет месеца е стояла до телефона в очакване да й се извиня. Не съм длъжница нито на нея, нито на Кейт и Том.

Какво облекчение!

И какво разочарование! Напоследък започнах да подозирам, че Хю не е съвсем честен с мен, но това е най-потресаващата, най-долната му лъжа.

Джулия наднича през открехнатата врата:

— Дийн каза да отидеш при него.

Мамка му, тъкмо сега не съм в състояние да се пазаря за отпуската по майчинство!