Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (46)

47.

— Трябва ми някакво леко успокоително.

— Ще ти изпратя Мили.

— Нямах предвид леко на килограми — опитвам се да се пошегувам.

— Много добре те разбрах — уж негодуващо отговаря Либи.

Като се замисля, си давам сметка, че тя се смее повече от хората, които познавам. Дали защото има дете? Да му се не види, човек наистина трябва да притежава чувство за хумор, за да живее с Мили седем дни в седмицата, двайсет и четири часа в денонощието.

— Ще го напуснеш ли? — пита Либи. Мрази да увърта, пряма е — още едно нейно качество, което много ми допада. Вече знае какво се е случило, защото прекарахме половин час на телефона, докато й го разкажа.

— Как да го напусна? Обичам го от четиринайсет години. Почти половината ми живот — оправдавам се.

— Хм, може би имаш право. — Тя веднага проумява колко много съм вложила във връзката с този човек. Разбира се, не й казах, че се чувствам виновна, задето разделих Бека и Хю. Не намирам подходящите думи да обясня, че съвестта няма да ме гризе, ако с него създадем семейство, ако бъдем заедно до края на живота си.

— Освен това съм бременна от него.

— Не отричам.

— Не искам да бъда майка, която сама отглежда детето си.

— Че има ли други?

Засмивам се невесело. Въпросът е, че още вярвам в приказките с щастлив край. Мамка му, едва ли някой (освен може би Сам) повече от мен е мечтал за щастлив край.

— Мисля, че има — отговарям искрено. — На курса по раждане във вода идваха добросъвестни мъже; видях бъдещи бащи, които трескаво очакваха резултатите от видеозона; възхищавам се от мъжете, които в неделните утрини водят децата си в парка. Поставила съм си за цел да наблюдавам поведението им.

С Либи млъкваме. Много по-лесно е да се престорим, че подобни мъже не съществуват, отколкото да признаем, че изборът ни е бил погрешен. Обаче няма смисъл да се заблуждавам.

— Няма да се справя сама — прошепвам. — Не притежавам твоята смелост. Нито силата ти. Едва ли ще бъда чудесна майка като теб.

Знаете ли, обичам да фантазирам. Представям си, че е Коледа; Хю е зает с нарязването на пуйката, лампичките, украсяваши голямата елха, весело блещукат в съзвучие с празничното ни настроение. Детето ни седи пред камината, в която гори буен огън, и разопакова подаръците си; с нас са Джесика и баща ми, дори Хенри, Пени и децата са дошли да празнуваме заедно.

Само дето нямаме камина.

И по-добре, защото огънят е опасен за малчуганите.

Окей, ще измисля друга приказка, в която няма опасност от „домашни“ злополуки. Неделна утрин е, с Хю сме в леглото, детето лежи между нас, гука и се смее. Не искам прекалено много, нали?

В действителност обаче дори след раждането на бебето той вероятно ще продължи тренировките си във фитнезалата. Аз вероятно ще прекарвам неделните утрини с бебето под мишница, докато приготвям печеното, защото Хю заяви, че държи да възстановя традицията в празничния ден да поднасям печено месо със зеленчукова гарнитура. Въпреки че ще измине доста време, докато детето ни мине на обща храна и „оцени“ кулинарните ми умения.

Въздишам. В интерес на истината знам, че тази ми фантазия винаги ще бъде на светлинни години от действителността. Хю никога няма да ми помага да избирам бебешки дрешки в „Гап“, нито пък подаръци за собствените му деца. Обикновено обикалям магазините сама през обедната почивка. Аз мия подовете, аз пазарувам и готвя, аз гладя, аз нося дрехите ни в ателието за химическо чистене, аз имам грижата да ги взема. Аз купувам тоалетна хартия и сменям филтъра на устройството за пречистване на водата. Спомене ли Хю, че си пада по новия албум на „Ар и Ем“ (той твърди, че харесва модерната музика, но вече е трийсет и четири годишен и едва ли някога отново ще прояви интерес към ексцентрична група, която свири в кръчмата в Камдън), компактдискът като по магия се появява в стерео-уредбата ни.

Все едно не съм го купила аз.

Въпреки това изпада в ужас, когато намеквам, че ми се иска да ми подари нещо в знак на благодарност, че ще родя детето му.

Аз поръчвам нови мебели, пак аз си взимам отпуска, за да бъда вкъщи, когато чакаме някаква доставка. Аз плащам всички сметки. Пак аз играя ролята на инкубатор. Хю само ходи на работа.

Ненадейно си давам сметка колко несправедливо е разпределението на задълженията.

Разбира се, когато живеех сама, се занимавах с всичко гореизброено. Ала тогава аз оставях неизмита купичката от овесена каша, аз не изхвърлях празната картонена кутия от мляко, аз захвърлях мокрите кърпи на пода на банята, дрехите в коша за пране бяха само мои.

Господи, какви ги говоря? Нима вярвам, че ще ми бъде по-хубаво, ако живея сама? Не! Твърдо не. Само дето ми се струва нечестно цялата работа да пада върху мен. Вероятно и Либи си мисли същото, защото казва:

— Не знам защо смяташ, че няма да се справиш сама. Осигуряваш големи приходи за агенцията, получаваш висока заплата. Притежаваш жилище и кола. Живяла си в „Ню Йорк, Ню Йорк“ цели пет години, сама си постигнала всичко… (Произнася „Ню Йорк, Ню Йорк“, подражавайки на Франк Синатра, въпреки че разговорът ни е сериозен — американският акцент е задължителен при произнасянето на тези четири думи.)

— Тогава бях различна — прекъсвам я.

— След като родиш, пак ще бъдеш предишната Джорджина.

Идиотското е, че не знам дали наистина го искам. Първо, съмнявам се, че ще имам сили да прочета поредната статия за средства, чрез които до края на живота си ще се освободя от целулита, нито да отслабна пет килограма за един месец, нито да науча двайсет и пет сигурни начина за повишаване на либидото. Понякога си мисля, че главата ми ще се пръсне от безкрайните съвети в женските списания — как да увелича умствения си потенциал, как да отслабна, как винаги да бъда в крак с модата. Старая се да ги спазвам. Старая се дори прекалено. Иска ми се да бъда съвършена във всички аспекти на живота — съвършената партньорка на Хю, съвършената приятелка, съвършената служителка. Опитвам се дори да бъда съвършената непозната, за Бога! От време на време ми се струва, че ще откача. Онзи ден се хванах, че мечтая да бъда видео! При сегашното положение са ми необходими бутони за пренавиване назад и напред и за изтриване.

Второ, даже да имах достатъчно сили (и време, което едва ли ще ми се случи), май не искам да бъда предишната Джорджина, защото вече не я харесвам. Понякога се питам дали наистина съм съществувала, или съм била проекция на желанията на Хю. Не го обвинявам. Вината си е само моя. Обаче и самообвиненията започват да ми писват. Искам да оправя нещата и да продължа напред. Но какво разбирам под „оправяне на нещата“? Със сигурност знам, че не ми се ще да се посветя на задачата да възвърна предишните си форми, защото съществуват много по-смислени цели, отколкото да носиш дрехи трийсет и шести номер. Слагам длан на издутия си корим, нежно галя съществото, което расте в мен. Освен това непрекъснатите старания са изтощителни и водят до нисък дух, защото, колкото и да опитвам, никога няма да бъда съвършена. Винаги се намира по нещо, което съм забравила да свърша, дори ако е нещо толкова незначително като отново да начервя устните си.

Изпитвам необходимост да споделя мислите си с Либи:

— Искам да оправя нещата.

— Например кои?

Въздишам тежко:

— В неделя беше „моминското“ тържество на Сам, а тя дори не ме покани.

— Ако са се забавлявали с идиотска гонитба из градината, както е обичаят, тя вероятно е решила, че упражнението не е за жена в напреднала бременност. — Както обикновено, Либи се мъчи да измисли оправдание.

— Не, не беше заради бременността ми.

— Скарахте ли се?

— Нещо такова. — Подозирам, че и поканата ми за сватбата е невалидна. Което е абсурдно — цели четиринайсет години бях „постоянното присъствие“ на празненствата на Сам, но изведнъж се превърнах в persona non grata. — Историята е доста заплетена. Съжалявам, но не мога да ти разкажа подробности, защото тя ме помоли да ги запазя в тайна. — Подозирам, че Либи умира от желание да научи клюката, обаче устоявам на изкушението.

— Обади й се, изяснете се — подхвърля тя, все едно е мъж, който съветва приятеля си.

Умирам от желание да телефонирам на Сам.

Толкова ми липсва, че чувствам празнота, сякаш причинена от глад. Не сме разговаряли, откакто тя призна, че има връзка с Джеймс. Ще ми се да види корема ми, който непрекъснато се уголемява. Сигурно ще поиска да го докосне, да усети как рита бебето. Искам да споделя с нея как спечелихме конкурса. Ала най-много ми се иска да й кажа, че вече проумях за какво говореше, когато заяви: „Толкова дълго мечтах да се омъжа, че вече не зная как да си пожелая нещо друго.“ Зная защо сравни вманиачаването си с моя стремеж на всяка цена да бъда с Хю. Разбирам каква смелост се изисква да се откажеш от фантазията си. Не съм сигурна, че притежавам подобна смелост.

— Да не забравяме Бека — промърморвам.

— Бека ли? — изненадано възкликва Либи.

— Чувствам се гузна, задето разбих брака й с Хю. Напоследък си мисля, че й дължах повече… — Поколебавам се. Думата е на върха на езика ми, ала не ми стиска да я изрека. — Повече солидарност.

— Непременно й го кажи — изсмива се Либи. — Обзалагам се, че ще те разбере.

— Може и да й се обадя.

— Майтапех се! — ужасено възкликва тя. — Не е прието да кажеш на жената на любовника си: „Виж, напоследък много мислих по въпроса и стигнах до заключението, че не биваше да ти отнемам съпруга.“

— Все пак може би ще й позвъня.

Защото за пръв път в живота ми се струва, че е редно да предприема стъпки, които се смятат за нередни.