Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (45)

46.

Както и очаквах, Хю се връща от работа много късно. Легнала съм си, но не мога да заспя, и то не защото бебето ме рита.

Днешният ден трябваше да е най-щастливият в живота ми. Дийн покани на обяд всички, които работиха по проект „Скорост“. Знам, че обядът е „прераснал“ във вечеря, че колегите ми още са в ресторанта, наливат се с алкохол и си разказват пиперливи анекдоти. Аз се измъкнах, след като насила хапнах от салатата със скариди. За пръв път бях щастлива, че имам правдоподобно оправдание да не пия шампанско. Не ми се искаше да усетя как палавите мехурчета омаломощават мозъчните ми клетки, причинявайки приятно замайване. Не бях в настроение да празнувам.

— Усмихни се, Джордж! Мамка му, не си на погребение!

Карл се ухилва, поръчва си двойно бренди, отрязва си парченце синьо сирене.

Невъзможно е да обясня на колегите си защо съм тъжна. Няма да разберат защо бих предпочела Хю да спечели проект „Скорост“. Нито един от тях няма сериозна връзка, дори Брет, който е женен. Ако жената, с която спят, изяви желание да изкаже собствено мнение, да разговаря, на бърза ръка й посочват вратата. Още докато са били в гимназията, до един са претърпели емоционална лоботомия. Жалко, че не можем да си поговорим — вероятно щяха да ми помогнат да проумея мисловната дейност на Хю.

Накратко, едва издържах обяда.

Бог знае още колко обеди ще ми вгорчи мисълта за Хю.

От начина, по който затваря вратата и захвърля сакото си (което не улучва облегалката на стола, а пада на пода), разбирам, че е пиян. Залитайки, се изкачва по стълбището — блъска се ту в едната, ту в другата стена, някаква картина пада с трясък. Добре че още нямаме бебе, иначе щеше да го събуди. Отваря вратата на спалнята, за миг застава на прага — явно се мъчи да изглежда трезвен.

Преструвам се, че не забелязвам състоянието му, подхвърлям: „Здравей“, и широко се усмихвам. Не го питам къде е бил.

Нито с кого.

— Здравей, Джорджина. — Явно прави усилие да произнася правилно думите, Сяда на ръба на леглото, понечва да свали обувките си. Не ги прибира в гардероба, а небрежно ги запраща в другия край на помещението. Спомням си как баба ми казваше, че можеш да научиш много за даден човек по обувките му.

— Тъкмо щях да си приготвям чай, искаш ли една чаша? — подхвърлям престорено любезно. Очите му са помътнели и са кръвясали, надявам се, че от горещия чай ще поизтрезнее.

— Не. — Той се съблича, после отива в банята. Ставам от леглото и тръгвам след него.

— Хю, трябва да поговорим. — Ама че съм загубена и несъобразителна — нима си въобразявам, че е в настроение за разговори? И то с жената, която е наранила гордостта му! Само че не бива да отлагаме, прекалено дълго мълчахме.

— За какво? — Той се взира в отражението си, не ме поглежда.

— Съжалявам за конкурса — подхвърлям — все отнякъде трябва да започна.

— Лъжеш.

— Честна дума.

— Съжаляваш, а? Извиняваш се и въпросът е приключен, така ли? Е, приемам извинението. — Никога не говори така язвително, склонна съм да мисля, че алкохолът е причина за жестокостта и сарказма му.

— Нямах представа, че вашата агенция участва в конкурса — обяснявам.

Хю упорито отказва да ме погледне, затова говоря на отражението му.

— Който лъже, на въже! — затананиква той и подскача, като че танцува шотландски рил. Дълбоко си поемам въздух, казвам си, че това е нещо като генерална репетиция за раждането на бебето. Детинското му поведение е забавно до момента, в който той залита и се блъсва в мен. Отдръпвам се, притискам ръка до корема си да защитя бебето, но той изобщо не забелязва реакцията ми.

— Не знаех — повтарям.

— Знаела си!

— Не знаех.

— Знаела си!

Така доникъде няма да стигнем.

— Дори да знаех, какво можех да сторя? Щеше ли да поискаш от мен да оттегля проекта си? — Опитвам се да го гледам в очите, да го накарам да проумее истината, ала той отвръща поглед. Май този път камъкът попадна в неговата градина. Едва ли е очаквал да се откажа. Не е било необходимо, защото не представлявам заплаха за него — той е много по-добър в професията.

Хю дълго мълчи. Накрая изтърсва:

— Да. Трябваше да се откажеш.

— Така ли? — Не вярвам на ушите си. Чувам как капе кранчето в банята и как казанчето в тоалетната се пълни с вода, не и думите, изричани от Хю. Устните му се движат… но сигурно ми се е причуло.

— Точно така. Отказа се от конкурса за административен директор в „Рартъл, Рогъл енд Спирити“, нали? Още една малка жертва нямаше да има значение за теб. Да му се не види, ще бъдеш в отпуск по майчинство, какво ти пука за годишната печалба на „Кю енд Ей“? Лоялността ти към мен е по-важна, нали?

Най-сетне се обръща да ме погледне, но ми се иска да не беше. Лицето му е на сантиметри от моето; докато крещи, слюнката му изпръсква брадичката ми. Никога не съм го виждала толкова вбесен. Бръчици на разочарование прорязват челото му, негодуванието е вдълбало дълбоки бразди на страните му чак до очите и до устните. Сигурна съм, че тази сутрин ги нямаше. Внезапно е погрознял. Този човек, който за мен винаги е бил въплъщение на мъжката красота и изтънченост, е абсурдна карикатура.

Старая се да запазя присъствие на духа, да говоря убедително, да докажа правотата си.

— Наистина трябва да сме лоялни един към друг. Но проблемът има и друга страна. За мен спечелването на конкурса не е само въпрос на престиж. Не забравяй, че след раждането на детето ще се върна на работа, защото парите са ни необходими. Радвам се, че привлякох важен клиент, преди да изляза в отпуска по майчинство — докато отсъствам, няма да ме забравят. Освен това Дийн ми обеща премия. Парите ще ни бъдат добре дошли — ще имаме доста разноски около раждането, пък и отделяме голяма сума за месечната издръжка на Бека и децата. — Нарочно говоря в множествено число, за да му напомня, че с него сме екип.

Истината е, че не можем да си позволим да напусна работа, да се лишим от голямата ми заплата, служебната кола, здравната осигуровка. В този момент изпитвам топли чувства дори към безплатната карта за автомата, въпреки че кафето е отвратително.

— Гордостта ми е накърнена, Джордж. Повече нямам какво да ти кажа — патетично заявява той. Трябвало е да се роди в друга епоха, пък и си е сбъркал професията — ще сложи в малкото си джобче актьорите, превъплъщаващи се в герои на Оскар Уайлд.

— Има други въпроси, които трябва да обсъдим — упорствам. Започва да ми писва от настойчивостта му еднолично да определя параметрите. Опитвам се да го предизвикам; познавам го и ми е добре известно как да възбудя интереса му. — Честно казано, дори не знам дали исках да получим поръчката за проклетата реклама — промърморвам.

— Какво? — Изведнъж привличам вниманието му. О, какна „изненада“! — Не се радваш, че си спечелила, така ли?

— Радвам се, но в крайна сметка това е само работа. Няма нищо общо с взаимоотношенията ни. Пък и по принцип нашият бизнес не е от особена важност.

— Моля? Я повтори!

— Помисли кое е по-важно — различните скоростни лостове или трибунала за военни престъпници и деянията на Слободан Милошевич. Широчината на автомобилните гуми или нелегалните емигранти, които се задушават в камионите. Боята тип „металик“ или децата-воини.

Хю недоумяващо ме зяпа и не отговаря. Ще си послужа с друг пример:

— Кое е от по-голямо значение — кожените седалки или рожденият ден на Том, който е утре? Забрави да надпишеш поздравителната картичка, въпреки че я купих преди седмица и я оставих на масата в трапезарията. Накрая бях принудена да фалшифицирам подписа ти.

Той реагира така, все едно не е чул нито думичка от прочувствената ми реч:

— Не те интересува, че спечели конкурса, така ли? Значи съсипа живота ми заради нещо, което не те интересува! Как можа, Джордж!

Той буквално прелива от възмущение и обида. Поведението му е почти смехотворно. Не, наистина е смехотворно. Напразно се мъча да потисна смеха си — започвам да се кискам. Бог знае дали неуместната ми реакция се дължи на бременността, важното е, че ми действа като счупване на оковите, освобождава ме. Вече не ми пука, че „Рартъл, Рогъл енд Спирити“ са загубили конкурса, вече не чувствам вина, че рекламата беше възложена на нашата агенция. Всъщност съм много доволна. Не искам онова, което желае Хю, тъй като вече не вярвам в стремежите му. Ореолът вече не е около главата, а около шията му; тайничко се надявам да го удуши.

— Скъпи Хю, не съм съсипала живота ти. — Изсмивам се на мелодраматичното му изявление. — Дори не си уволнен, нали? Може би засегнах гордостта ти… не, дори това не е вярно. Сам си надяна примката с интервюто в „Кампейн“, като се изхвърли, че проектът на вашата агенция е ненадминат. Не аз те подтикнах към идиотското и прибързано изявление.

— Защо не ми каза, че работиш по същия проект? — изкрещява той; вбесен е, че го взимам на присмех.

— Не съм подозирала, че ме смяташ за сериозна заплаха.

Хю изсумтява, сумти под нос. Не го чувам, но съм сигурна, че изказването му съдържа предимно нецензурни думи.

Мисля си за филмите, които сме гледали заедно, за закуските, обедите и вечерите, когато сме седели на една маса, за кросовете ни в парка, за пътуванията ни в екзотични страни. Мисля си за часовете, които съм прекарала на велоергометъра, под сешоари във фризьорски салони, в пробий на бутици, готвене в кухнята, сексуални подвизи в леглото… и се питам защо нямат особено значение. И защо не съм разочарована, че са толкова незначителни? Как се стигна дотам, че да се гневим един на друг и на себе си? Че вече да не можем да говорим учтиво дори за времето, камо ли за съвместния си живот? Защо Хю не е в състояние да ме успокои както преди? Защо не ми действа възбуждащо? Защо не ме разбира?

Защо не го разбирам?

— Защо не ми каза, че си бил в ресторант „Щастливата седмица“?

Опитвам се да не говоря с обвинителен тон, ала Хю ме познава прекалено добре. В огледалото виждам как той се вцепенява, замисля се за миг, после изкрещява високо, като че ли не съм до него:

— Не съм ли?

По лицето му се изписват различни чувства — гняв, разкаяние, раздразнение, от което за секунда страните му пламват. Ако не го наблюдавах толкова внимателно, вероятно нямаше да ги забележа. Но аз винаги го наблюдавам внимателно.

Оставя четката за зъби, която размахваше, за да подчертае негодуванието си; не му прави впечатление, че е изпръскал навсякъде с „Колгейт“ — в края на краищата не той почиства плочките в банята. Грабва сапуна, влиза в душкабината. Завърта крановете докрай, но колкото и силна да е водната струя, едва ли ще го пречисти.

— Не ти ли казах, че съм бил в този ресторант?

— Не. Доста необичайно, нали? Обикновено нямаш търпение да се изфукаш, ако си бил в модно заведение. — Което според мен е смехотворно, защото е адски тъпо да се хвалиш, че си бил в тузарски ресторант. Отгоре на всичко той не посещава въпросните заведения заради храната. Харесва му да го виждат познати, да избира скъпи вина, да поръчва скъпи ястия, не и да ги консумира.

Отварям вратата на душкабината. Надявам се по този начин да „изравним резултата“ — Хю да се почувства уязвим от голотата си, както аз съм уязвима. Уязвима съм не заради наднорменото тегло, а заради съществото, което расте в мен. Създали сме го заедно. Този глупав, разглезен, гневен мъж е бащата на детето ми. Как да променя положението? Към какъв резултат се стремя?

— Джордж, водата тече на пода.

— Срещаш ли се с друга жена? — изсъсквам. За мен отговорът е по-важен от договор за осемдесет милиона и от осем милиона печалба.

— Не — простичко отговаря той.

В миналото щях да му повярвам, щях да си кажа, че съществуват куп причини Хю да вечеря в „Щастливата седмици“. Нищо чудно да е бил там служебно… В края на краищата не се опита да го отрече, нали? Щях да си кажа, че се държа като глупачка, че съм несправедлива към него, че си вадя прибързани заключения. Щях да си кажа, че не бива да правя от мухата слон, да си внуша, че трябва да съм благодарна, задето този мъж — олицетворение на сбъднатата ми мечта — е избрал да бъде с мен. Щях да си затворя очите пред факта, че по отношение на изневярата той има богат опит.

Само че сега не мога да се преструвам на сляпа и глуха.

— Писнаха ми скандалите, Джордж! И преди ми триеха сол на главата… Няма ли да ме оставиш да се изкъпя и да си легна? Прекалено много ли искам? — Опитва се да ме избута от кабината, но аз с крак препречвам вратата. Този път няма да му се размине.

— И преди ли? Кога? Бека ли ти е вдигала скандали?

— Добре де… тя ми подхвърляше същите обвинения — неохотно признава той, без да разбере накъде бия.

— И е имала право, нали? Защото ти чукаше друга жена. Чукаше мен. А сега коя чукаш?