Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (44)

45.

— Ти си абсолютен гений! — усмихнато възкликва Брет.

Мамка му, да не би да съм влязла в друг офис?

— Браво, Джордж. На никого нямаше да му хрумне такъв трик. — Карл озадачено клати глава, личи, че е в прекрасно настроение.

Не реагирам. Може би е номер.

В рекламния бизнес фразата „Не се доверявай никому“ е като Библията.

— Поздравявам те, Джорджина. Поздравления за целия екип, за качествената ви работа. За днес ви пускам в отпуска! — гръмовито заявява Дийн.

Присъстващите в „щаба“ надават радостни възгласи, след секунди възбудата отеква в цялата агенция. Изглежда, не ме поднасят.

Наистина сме спечелили.

— Възложиха ли ни рекламата? — Знам, че въпросът ми е глупав — вече отварят шампанското, ала все пак искам да съм сигурна.

— И още как! — засмива се Карл. Сяда на креслото, кръстосва ръце на тила си, вдига краката си на бюрото. Накратко, държи се като човек, който е бил сигурен в успеха ни. Не като човек, който по време на пътуването ни обратно към Лондон ми три сол на главата, задето съм провалила агенцията.

— Всичко дължим на теб. — Дийн разтърсва ръката ми.

— Не е вярно. Ако не бяха Карл, Дру, Брет и другите от екипа… — Не довършвам фразата. Не съм чувала новия бизнес директор толкова щедро да раздава похвали. Досега „отличниците“ получаваха само парични премии.

— Скромничиш — усмихва се той.

Така си е.

Подготвих цялата документация, идеята за клипа беше моя (постарахме се хората от творческия отдел да си мислят, че проектът е тяхно дело, за да не засегнем чувствата им, но идеята си е само моя).

— Наистина всички имат заслуга.

— Да, за подготвянето на документацията — прекъсва ме Дийн и размахва пурата си, зачерквайки месеци къртовска работа.

— Но тогава… — Гледам го недоумяващо.

— Спечелихме благодарение на твоя номер — киска се шефът. Очевидно физиономията ми издава смущението ми, защото той се опитва да ме осветли по въпроса: — Излиза, че Франк се е колебаел коя агенция да предпочете, но твоята… изява е наклонила везните в наша полза. Търговските представители заявиха, че нашата агенция изглежда „по-земна“, по-близо до обикновения човек. Ето защо получихме поръчка за 80 милиона паунда, десет процента от които са за агенцията. Каня те на обяд, Джорджина.

Значи рекламодателят е избрал нашата реклама. Но не защото часове наред си блъсках главата дали думата „интелигентен“ е по-уместна от „ефективен“, когато се описва автомобилен двигател. Не защото изгледах безброй видеозаписи на мъже, описващи страстта си към бързите коли. Не защото нашият екип работи неуморно и всеотдайно. Не защото се скъсах от бачкане и не мислех за друго освен за автомобили, а защото пуснах газове.

— Добре че си бременна, Джорджина — добавя Дийн и ме потупва по гърба. — Предишната Джордж беше прекалено секси, прекалено изискана за подобен номер.

— Да, имахме късмет. — Насилвам се да се усмихна.

Прекрасно е, че сме получили поръчката. Направо великолепно. Оглеждам се — колегите се заливат в смях, шегуват се. Безсъмнено мислено вече няколко пъти са изхарчили премиите си. Излъчват самоувереност и самодоволство — нищо не повдига духа като спечелването на конкурс, предоставящ възможност за мултинационална рекламна кампания. Иска ми се и аз да участвам в купона, ала нещо ме възпира. Колегите ми сякаш се намират на километри разстояние от мен. Все едно гледам през обектив, намазан с вазелин — техника, която фотографите използват за безвкусните сватбени снимки. Ако го няма филтъра, ще видите неподходящо облечени хора с фалшиви усмивки. Наистина исках да ни възложат рекламата, но сигурно има по-достойни начини за ознаменуване на победата. Работата, начинът, по който минават дните ми… целият ми живот трябва да имат и друг, по-важен смисъл. Опитвам се да споделя чувствата си с Карл:

— Не мислиш ли, че победата ни има горчив привкус? Мисълта ми е, че би трябвало да ни оценят заради положения труд и способностите ни…

— На кого му пука? — прекъсва ме той. — Важното е, че спечелихме, нали?

— Ами… да.

Има право — няма причини да се оплаквам. Важното е, че ни възложиха поръчката. Излиза, че тревогите ми са били напразни. Опасявах се, че бременността ще сложи край на кариерата ми, ала се случи тъкмо обратното. Страхувах се, че откакто не мога да нося секси дрехи и да запленявам мъжете със стройната си фигура, вече съм извън борда на рекламния бизнес, но може би не всичко е загубено. Може би има други начини за постигане на целите. Разбира се, бих предпочела да оценят творческите ми заложби, не способността ми да издавам тръбни звуци, ала най-важното е, че спечелих конкурса. Колебливо се усмихвам, позволявам си да почувствам ако не гордост, поне задоволство.

— Прекарахме „Рартъл, Рогъл енд Спирити“ — киска се Карл.

— Кой? — Названието на агенцията ми е до болка познато, но е последното, което очаквах да чуя в този контекст. — И те ли са участвали в конкурса? — Стомахът ми се свива на топка, за пръв път обаче реакцията не е предизвикана от бременността. Призляването прогонва радостта от победата. Ненадейно погледът ми като че ли се фокусира, виждам прекалено ясно цялата картина.

— „Рартъл, Рогъл енд Спирити“ — ликува Карл. — Те са били „другата агенция“, за която говореше Франк. Не четеш ли „Кампейн“? — Той навива списанието на руло, лекичко ме перва по главата. — Миналата седмица се издадоха, че участват в конкурса. Великолепен ход, ако си сигурен, че ще спечелиш. В което те са били уверени. Самоубийство, ако ти измъкнат клиента изпод носа. — Карл ми подава списанието, доволно потрива ръце, отива да си налее още шампанско.

„Рартъл, Рогъл енд Спирити“! Хю!

Ето върху какво е работил толкова време. Може би затова се прибираше късно след полунощ… въпреки че работата върху проекта не обяснява презервативите в джоба му. Господи, ще бъде сломен! Как не се досетих, след като е било толкова очевидно? Възможно ли е така да съм била погълната от бременността си, че да не разбера истината? Горкичкият Хю!

Прочитам статията, която е посветена на участието на „Рартъл, Рогъл енд Спирити“ в конкурса. Но това не е най-лошото. Поместени са снимка на Хю и неговото самоуверено изявление, че концепцията им е гениална и че нито една конкурентна агенция не е в състояние да задоволи изискванията на рекламодателя. Естествено не би се изхвърлил толкова, ако не разполагаше с информация, че „Рартъл, Рогъл енд Спирити“ са спечелили конкурса още преди да бъде проведен. Уви, това се случва в нашия бизнес. Само че той не спечели. Победи нашата агенция, и то защото аз пуснах газове. Истинска катастрофа!

Втурвам се в кабинета си, заключвам се и набирам номера на Хю, но секретарката му съобщава, че той е на съвещание и не може да ме свърже с него. Може би казва истината, а може би той така ме мрази, че не желае дори да чуе гласа ми. Моля я да му предаде да ми се обади, щом се освободи. Тя изсумтява — нямам представа дали звукът изразява съгласие. Телефонирам на Джесика, накратко я осведомявам за събитията от последните двайсет и четири часа.

— Миличка, каква прекрасна новина! — изчуруликва тя.

— Напротив! Хю ще бъде сломен. — Опитвам се да обясня колко важно е било за него, след като отскоро е административен директор на „Рартъл, Рогъл енд Спирити“, агенцията да спечели конкурса.

— Скъпа моя, въпросът има и друг аспект. Самата ти си директор на отдел „Новаторски инициативи“ и получаването на поръчката е изключително престижно за теб. Поправи ме, ако греша, но ми се струва, че заплатата ти зависи от броя на клиентите, които привличаш.

— Така е.

— Хю не е обвързан по този начин, нали?

— Ами… не.

— Доколкото си спомням, твоят шеф обяви, че щом си бременна, не можеш да се справиш с толкова отговорна работа.

— Да, намекна нещо подобно.

— И така, изходът от конкурса е щял да причини неприятности или на теб, или на Хю. Тъй като си ми дъщеря, естествено предпочитам ти да спечелиш.

— Да, но победих не заради ума си, а поради нелепа случайност! — Въздишам тежко. Удрям главата си в бюрото (буквално, а в преносен смисъл — в няколко дебели тухлени стени).

— Не е вярно, Джорджина! Стегни се! — Леденият тон на Джесика ме стряска. — Наистина ли мислиш, че поръчка за осемдесет милиона паунда се възлага случайно, в резултат на моментна прищявка? Според мен да се приписва спечелването на конкурса на онзи злощастен случай (и двете не се осмеляваме да наричаме нещата с истинските им имена), е само поредната легенда, която години наред ще се разпространява сред хората във вашия бизнес. — Преставам да удрям главата си — струва ми се, че Джесика има право. — Убедена съм, че победата ти се дължи на къртовска работа. Трудила си се усърдно. Постигнала си успех. Гордей се със себе си.

— Чувствам се ужасно заради Хю. — Толкова съм свикнала да искам онова, което желае Хю и което е от полза за него, че никога не съм се замисляла за собствените си желания. Само че ако го кажа на Джесика, тя едва ли ще ме разбере. — Ще предположи, че съм се състезавала срещу него.

— Защо не ти е казал? Смятам, че е трябвало да го знаеш — промърморва тя.

Хвана ме натясно. Не знаех, че се конкурираме с „Рартъл, Рогъл енд Спирити“, отчасти защото не обръщах внимание на специализираните издания, отчасти защото не обръщах внимание на Хю. Мълчанието ми издава истината.

Джесика добавя:

— Той е достатъчно възрастен и достатъчно красив да брани интересите си, Джордж — крайно време е да го проумееш.

— Мислех, че го харесваш — изплаквам.

— Аз пък мислех, че го обичаш — отсича тя.