Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (41)

42.

Въпреки че мотрисата на метрото е претъпкана и никой не ми отстъпва място да седна (кавалерството не само е мъртво, а е дълбоко погребано), въпреки че съм притисната между мъжага с миризливи подмишници и някаква девойка, която говори по мобилния си телефон и плаче, все пак влизам в жилището си, заредена с положителна енергия.

Отивам право в банята, пускам студена вода във ваната. Може дори да лакирам ноктите на краката си — обувките без пръсти придават сексапил на всяка жена, дори когато е с грамаден корем. Поглеждам подутите си глезени и печално си мисля: „Кого заблуждаваш, малката?“

Ще ми се Хю да почиства космите си, след като използва умивалника — толкова ли е трудно още веднъж да пусне водата? Забелязвам, че е оставил на капака на тоалетната чиния празния флакон от пяна за бръснене, което е намек да му купя нова опаковка. Нима не знае, че на всяка голяма улица има дрогерия? Всъщност къде е тази вечер? Може би е казал, но съм забравила. Спомням си обаче, че тази сутрин попита къде е официалната му риза — може би е поканен на връчването на някакви награди или на вечеря с клиенти. Като ме попита за ризата, ми идваше да изкрещя: „На пода е и вони на цигарен дим. Остана там, когато я захвърли след последния прием, на който беше поканен!“ И щях да излъжа. Стремежът ми да бъда съвършена във всяко отношение ме накара да изпера ризата, да я изгладя и да я прибера в гардероба на Хю.

„Не мисли за това! Не мисли за това! Не си разваляй настроението след толкова успешен ден“ — заповядвам си.

Предпазливо се изтягам във ваната, наслаждавам се на хладката вода и на задоволството, които поне временно прогонват неприятното усещане, че тежа цял тон. Погалвам бебето, започвам да му говоря:

— Днес мама стисна за топките няколко мъже — даде им да се разберат… — Прекъсвам фразата и се извинявам в случай, че бебето е момченце и съм го засегнала на мъжка чест. Нервите ми се отпускат, напрежението постепенно изчезва, потъвам в мечти за моя съвършен живот. Представям си, че е горещ летен следобед. Седя под чадър в градината, бебето ми радостно гука и пълзи по одеялото, проснато на тревата. Компания ми правят скъпи приятели, всички пием бира, наденичките, които се пекат на скарата, ухаят апетитно (тъй като само фантазирам, няма дим, който да задавя гостите, сетила съм се да прибера прането от въжето за простиране). Дечурлигата тичат на воля в градината; виждам Кейт, Том, Мили и други хлапета — понеже фантазирам, децата не се карат помежду си. Тук са Либи, Сам и Джеймс (мамка му, щом съчинявам приказка, ще даря Сам с венчална халка). Благодарение на мен клиентът е възложил на нашата агенция изпълнението на проект „Скорост“, затова Дийн ми е дал щедра сума за отпуск по майчинство. Разбира се, знам, че тези лениви летни следобеди няма да продължат вечно, ала поне спокойно им се наслаждавам.

Ненадейно сядам във ваната, водата се изплисква, напоява килимчето, потича към вратата.

Не виждам Хю!

Може би той, както му е редът, пече наденичките. Нали?

Излизам от ваната, избърсвам пода на банята; така и така се влача по колене, затова измивам и пода на кухнята. После подреждам чекмеджето, в което държа готварските книги и купоните, срещу които се купуват стоки с намаление. Май трябваше да го направя, преди да вляза в банята, ала в момента не съм в състояние да разсъждавам логично — поредният симптом на бременността, за който мъжете никога не бива да разбират.

Часът е девет и петнайсет. Наливам студена вода в голяма чаша, пускам резенче лимон. Мъча се да излъжа ума, тялото и душата си, че пия голям джин с тоник. Жегата е нетърпима, жарките лъчи на слънцето проникват през щорите, които спуснах, защото съм само по долни гащи с дълги крачоли; между нас казано, те са по-благопристойни от полите, които носех, преди да забременея. Бедрата ми са залепнали, когато се опитвам да ги разделя, се чува звук, все едно отпушвам умивалник.

— Неустоима съм, нали? — подхвърлям иронично. Избухвам в смях, защото мисълта не ме ужасява, както би се случило в миналото. Тъкмо напротив — повтарям операцията по разделянето, само и само отново да чуя смешния звук.

На вратата се звъни.

Който и да е, нека си звъни, няма да отворя. Намирам се в ужасно състояние — циците ми стигат до коленете, по корема ми се стичат вадички от пот. На света няма човек, пред когото бих се показала облечена по този начин. По-точно — съблечена.

Все пак има едно изключение.

Сам!

Сърцето ми подскача от радост, устремявам се към вратата, понечвам да я отворя и да застана на прага в цялото си слонско величие, но в последния момент се подчинявам на разума и надничам през шпионката.

— Джеймс! — възкликвам.

— Извинявай, че идвам без предупреждение. Знам, че е невъзпитано, обаче… — Произнася думата „обаче“ толкова отчаяно, че едва не пропускам да си наметна блуза, за да запазя благоприличие и да го предпазя да не откачи, като види безформеното ми туловище. Отварям вратата:

— Заповядай.

Този път, когато ме вижда, изражението му се променя, ала не бива да се залъгвам — не се възхищава от пръстите ми, а буквално е шашнат.

— Ъъь… — заеква — ако съм дошъл в неподходящ момент…

— Бъди спокоен, не прекъсваш бурен секс. Всъщност съм сама. Много се радвам, че дойде… — Давам си сметка, че има опасност да си помисли, че го свалям, идва ми от срам да потъна в земята. Изглежда, съм прекарала прекалено много вечери в собствената си компания и съм забравила общоприетите клишета за водене на разговор. Успокоявам се с мисълта, че той явно си има други проблеми и едва ли е шокиран от външността ми. — Налей си нещо за пиене, докато се облека като за пред гости. — Хващам го за ръката и почти насила го вкарвам в апартамента, преди да си е плюл на петите и преди да дам повод на съседите да клюкарстват.

След пет минути, вече прилично облечена, влизам в кухнята. Джеймс седи до барплота. Радвам се, че си е отворил бутилка бира, което показва, че се чувства като у дома си, изпадам във възторг, че е налял чаша мляко за мен — жест, говорещ за вродена вежливост.

— Сигурно се питаш какво ме води при теб, след като сме се виждали само веднъж.

— Честно казано, не се учудвам. — Тръгвам към дневната където столовете са по-удобни, неканеният гост ме следва по петите.

— Трябва да я разубедиш! Не бива да се омъжва за брат ми! — изтърсва още преди да седне. — Знам, че си най-добрата й приятелка; вероятно и ти смяташ, че ще направи грешка да сключи брак с него, след като е влюбена в мен. — Изчервява се, като осъзнава, че може би ще го помисля за безотговорен и прекалено самонадеян.

— Опитах се да я разубедя.

— Така ли? — Джеймс изненадано се втренчва в мен. Макар винаги да съм си падала по мъже със зелени очи, признавам, че тъмнокафявите му очи са невероятно красиви.

И са озарени от пламъка на любовта. Гледка, каквато отдавна не съм виждала.

— Значи и ти смяташ, че не трябва да се омъжва за него, така ли?

— Не бива, ако наистина се обичате — отговарям, като грижливо подбирам думите си. Не ми се ще да кажа нещо, с което да навредя на Сам. Тя е най-добрата ми приятелка въпреки че не може да ме понася.

— Ще направи фатална грешка. — Джеймс прокарва пръсти през косата си, навежда глава. Страданието и чувството му за безсилие са почти осезаеми. Леле, колко е готин — Сам ще е луда, ако се откаже от такъв сладур. — Не проумявам защо е така обсебена от желанието да се омъжи. — Втренчва се в мен, очевидно очаква да му обясня. Само че не мога, защото е представител на „силния“ пол. Как да му кажа, че чашата на търпението на Сам е преляла? Писнало й е да бъде „резерва“ на интимните празненства в домовете на самодоволни брачни двойки. Била е шаферка най-малко шест пъти. Безброй пъти се е събуждала в леглото на познати и непознати мъже, които са й казвали да пусне резето на вратата, когато си тръгне. Накратко, прекалено често е виждала любовта да идва и да си отива, не може да си позволи отново да рискува.

— Постави се на нейно място — казвам предпазливо, за да не го обидя. — Връзката с теб е като хазартна игра, има опасност да загуби всичко. — Божичко, колко е сладък — такъв един загорял от слънцето и с големи мускули, а в очите му горят пламъците на любовта! Струва ми се, че е искрен. От друга страна, чука годеницата на брат си, следователно не заслужава доверие.

Той сякаш чете мислите ми, защото казва:

— Имаш основание да се съмняваш в искреността ми, след като извършвам предателство спрямо собствения си брат. Така ли е?

— Да.

— Как да те убедя, че никога досега не съм постъпвал по този начин?

— Дори да е така, не те оневинява — отбелязвам. Знам го от собствен опит.

Джеймс ме поглежда така, все едно съм го зашлевила.

— Обичам я. — Струва ми се, че се взира в мен поне от две седмици. Запознавала съм се с много гаджета на Сам. Дори съм чувала един-двама да правят същото изявление. Очевидно изражението ми е доста скептично, защото Джеймс се чувства задължен да добави: — Обичам я заради начина, по който бърчи нос, когато се смее. Обичам я, защото е най-благородната, най-милата жена на света. Обичам я, защото е красива, способна, неповторима. Обичам я, защото остава трезва, когато аз падам под масата. Харесва ми борбеността й, състезателният й дух. Харесват ми дори плоските й стъпала и как се почесва по главата, когато се замисли.

Не съм чувала мъж да изпада в подобни откровения — била съм на много сватби, но дори младоженците не са говорили така за бъдещите си съпруги. Джеймс обича Сам заради същото, за което и аз я обичам… е, с изключение на плоските стъпала и чесането по главата.

— Доколкото ми е известно, скоро ще отпътуваш обратно за Африка — подхвърлям. Сам няма да се съгласи да живее някъде, където няма магазини на „Шанел“, „Диор“ и „Есте Лодер“.

— Ще си намеря работа тук. Ще постъпя в пътническа агенция… Готов съм да работя каквото и да било!

Като се има предвид, че Сам е трябвало да моли досегашните си гаджета да й направят местенце в леглото или да не обсебват цялата завивка, изявлението на Джеймс е свидетелство за искреността на чувствата му.

Той се изправя, тръгва към вратата. Отива си, защото и двамата знаем, че не мен трябва да убеди.

— Извинявай, че дойдох без предупреждение. Изпитвах необходимост да го кажа.

Махвам с ръка:

— Не се извинявай. Между другото, мислил ли си да кажеш на Гилбърт за връзката си със Сам?

— Не мога. Ще причиня страдание и на двамата.

— Хм, май имаш право. — Отварям вратата, той тръгва по алеята. — Защо не й предложиш да се ожените? — извиквам.

Джеймс спира, свива рамене:

— Не мога, докато е сгодена за брат ми.

— Май имаш право — повтарям, после добавям: — Ъъъ… късмет!

Само след миг съжалявам за последните си думи — абсурдно е да желаеш късмет на човек, който страда толкова силно.

Божичко, понякога съжалявам, че съм пораснала — толкова е трудно да бъдеш възрастен.

* * *

Хю се прибира час и половина след полунощ. Седя в трапезарията и уж размишлявам върху блестящата работа на инженерите и дизайнерите в концерна, условно наречен „Скорост“, които са създали най-съвършената кола на света, всъщност се тревожа за Сам, Джеймс и Гилбърт. Хю изобщо не забелязва как блести измитият под в кухнята. Няма да му го простя!

— Къде беше? — промърморвам.

Той не отговаря веднага, а изважда от джобовете си мобилния си телефон, шепа монети и ключовете си. Колко съм била задръстена — доскоро този ритуал ми се струваше адски очарователен, а сега си давам сметка, че дразни също като драскане с нокти по черна дъска.

— Предупредих те, че сме поканени на летния бал на клиентите на „Юнилевър“.

— „Сме“ ли? — възкликвам. — Явно това „сме“ не включва мен.

— Поканата беше за нашия екип — обяснява Хю. Струва ми се, че изглежда гузен и объркан.

— Защо не ме взе със себе си? Защото съм прекалено дебела и се срамуваш от мен, а? Къде беше балът? Кои са хората от екипа ти? — Бомбардирам го с въпроси, в един миг ми хрумва, че дори испанските инквизитори не са били толкова настойчиви.

Хю не ме поглежда, а съобщава на кухненския плот, че са присъствали само служители на агенцията без партньорите си. Че балът е бил в Грувнър Хаус. Че тази сутрин ми е казал за мероприятието и че хората от екипа му са Марк, Том и Тони.

— Тони съкращение от Антъни или от Антония е?

Устните му се разтягат в усмивка:

— Тони е жена, но като я погледнеш, ще я помислиш за булдог. Обаче умът й сече като бръснач — добавя.

— Нима? — просъсквам иронично. Нетипично е за него да се възхищава от интелигентността на дадена жена. Не съм го виждала да се обърне на улицата след мацка със стегнато задниче, защото е запленен от ума й. Не съм го чувала да възкликне: „Леле, какви готини мозъчни полукълба!“ Изобщо не е в състояние да ме заблуди. Тези приказки съм ги чувала и преди. Е, от втора ръка, разбира се — от приятелки и от героините във филмите. Няма мъж, който да е признал, че колежката му е привлекателна. „Булдогът“ вероятно е червенокоса, стройна и дългокрака млада дама. Известно ми е, че Хю се възбужда от червенокоси жени.

— Казвам ти самата истина — държи на своето той.

— Като че ли пък знаеш какво означава „истина“ — промърморвам.

— За какво намекваш, Джордж?

Не си правя труд да отговоря. Отивам в кухнята, отварям хладилника и се навеждам за кутията прясно мляко.

— Колко модни списания седмично купувам? — питам ни в клин, ни в ръкав.

Той ме зяпва, все едно съм признала, че съм участвала н шведска тройка, ала не отговаря.

— Какво обичаш в мен, Хю?

Той разхлабва вратовръзката си.

— Способността ти да говориш свързано — подхвърля иронично.

Наливам си чаша мляко, пъхвам под мишница книгата за бременни и отивам да си легна.