Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (4)

4.

След единствената ни любовна нощ през 1978 година Хю се върна при Бека, аз пък станах най-добрата му приятелка или поне се преструвах, като умело прикривах плътските си мотиви, подтикващи ме непрекъснато да бъда с него. Скараха ли се с Бека, той неизменно идваше при мен да ми разкаже за случилото се. След което се забавлявахме страхотно — отивахме в евтин италиански ресторант, за да хапнем чеснов хляб, на игрището за хокей да окуражаваме Сам, изпивахме огромни количества кафе и консумирахме безброй препечени филийки с масло в стаите си или в студентския стол. Най-хубавите ми мигове в университета безусловно са прекараните с Хю, спомените за тях завинаги са запечатани в съзнанието ми.

С течение на времето все по-безнадеждно се влюбвах в него. Обичах го не само заради невероятната му красота, от която сърцето ми се свиваше, а защото той беше най-жизненият човек, когото познавах. Притежаваше неизчерпаема, почти животинска енергия, проявяваше невероятно любопитство към всичко, което го заобикаляше. Разумът му беше като лабиринт, изглеждаше ненаситен за нови и нови факти. Беше добър спортист. Свиреше на китара, дори сам композираше песните си. Можеше да надпие всеки, кой го го предизвика. Оная му работа беше голяма. Очевидно Бека също бе завладяна от него, защото няколко дни след поредната свада цъфваше при него (разплакана и изпълнена с разкаяние), а на мен ми се повдигаше, като гледах как се целуват и накрая се одобряват.

Между другото, тъкмо тези спомени не са от любимите ми.

Докато бяхме в университета, Хю винаги се държеше с мен учтиво и дружелюбно. Само дето беше учтив и дружелюбен със Сам и другите момичета от отбора по хокей, с представителките на Студентския съюз, библиотекарките, с всички първокурснички. Смятам, че по природа си е такъв. Учтив и дружелюбен, което означава, че не флиртува с теб, не докосва уж случайно ръката ти или пък коляното ти под масата, не подхвърля намеци за нощи на пламенен секс. Давах си сметка, че за него съм безполово същество — като плюшено мече, само че далеч не толкова симпатично.

Знаех още, че Бека многократно ме превъзхожда. Печално, но вярно. Беше по-красива, по-умна, по-интересна. Способна беше цели месеци да не докосне нахапано шоколадче „Марс“. Разбира се, не бях длъжна да проявявам лоялност към нея. Вярно, тя първа се беше докопала до Хю, ала това съвсем не беше сериозна причина да се откажа от състезанието. Казвах си, че не всичко е загубено, докато той не надене на пръста й венчалната халка. Единственият начин да го спечеля бе да ударя в земята съперницата си.

Естествено не съм нито първата, нито последната жена, която прилага ускорен курс по преобразяване а ла Пигмалион с цел впримчване на готин пич. Не сте ли изрусявали косата си само за да разберете дали мъжете предпочитат блондинки? Не сте ли си давали вид, че уж четете книга, само за да изглеждате интересна и добре информирана? С ръка на сърцето признайте — наистина ли си падате по футбол?

Започнах да чета вестници, записах се в кръжока по философия. Полагах неимоверни усилия да се запозная с възможно повече хора с най-различни професии и от различни обществени групи. Разбира се, това означаваше да пропилея безброй вечерни часове в компанията на досадници и откачалки, ала постепенно започнах да придобивам познания в областта на културата, финансите, историята, икономиката… През ваканциите вече не си губех времето в излежаване в дома на родителите ми, а посетих кибуц в Израел, летен лагер в Бронкс за деца в неравностойно положение, разкопки в Неапол. Преди да се запозная с Хю, за мен учебниците бяха нещо, което се разгръща едва след затварянето на бара, а посещаването на лекции е само начин да бъдеш в час с новите тоалети на колежките, но изведнъж започнах да приемам следването насериозно. Трудех се усърдно. Много усърдно. Без да се замисля, цитирах Айнщайн и Евклид, дори сега мога да разкажа с най-големи подробности за Беназир Бхуто, Мануел Нориега и данъчната политика на Де Клерк. Изпитайте ме, ако не ми вярвате!

Движех се само пеш, престанах да използвам асансьор, когато си приготвях сандвичи, изхвърлях тлъстото от шунката, ала уви, не се превърнах в стройна нимфа, поради което на бърза ръка се отказах от шунката и от месото изобщо. Всъщност не хапвах нищо, без предварително да проуча колко калории съдържа. Загърбих предишното си „аз“, което по цял ден киснеше пред телевизора, и си изградих репутация на маниачка на тема фитнес и разходки сред природата. Илюзията, която създавах, бе толкова убедителна, че в резултат започнах да карам ски през зимата, през лятото се занимавах с ветроходство, а през останалото свободно време ходех на екскурзии, на мачове по ръгби и футбол, два пъти участвах в Лондонския маратон, всяка сутрин бягах за здраве, плувах, играех тенис, волейбол, баскетбол и дори голф, карах велосипед. Мамка му! Истински ад! Студен и влажен за разлика от традиционния пъкъл, където грешниците се пържат на вечни огньове, но все пак ад. Утешавах се с мисълта как рано или късно ще заявя на Хю, че съм навита да се потя и да пъхтя само под него и че дори ако съм отгоре, упражнението е прекалено тежко за мен.

Подложих се на строг режим за почистване и овлажняне на кожата, като използвах само продукти на „Ла Прери“, въпреки че струваха колкото бе наемът ми за целия семестър. Подстригвах косата си на шест седмици и я боядисвах на дванайсет. Използвах избелваща паста за зъби. Изръсих се с цял куп пари за шест коронки, дори няколко месеца носих шини, направих си пластична операция на гърдите, което може би ще ви се стори прекалено. Но като си казал Д, задължително ще кажеш и Б, нали така? Защо да не се преобразиш изцяло? Разбира се, ако имаш пари. Аз ги нямах, обаче изтеглих заем.

Четях книги, само и само да направя впечатление на Хю. Всяка моя покупка беше подчинена на критерия „дали ще хареса на Хю“. Нито за миг не се запитах дали не е по-разумно да насоча чувствата си към друг обект — представител на силния пол. Знаех (както знам името си), че в живота ми никога няма да има друг. В сравнение с Хю другите мъже изглеждаха скучни и безлични, ограничени и непостоянни.

Цели три години винаги бях „подръка“ на Хю. Помагах му да пише есетата си, взех дейно участие в кампанията за избирането му за президент на Студентския съюз, бях рамо, на което да си поплаче, когато родителите му се разведоха, след всеки тежък запой тичах да му купувам лекарства против махмурлук. Приятел в нужда се познава, както се казва. А когато дойде време да си кандидатства за работа, така бях погълната от проучванията, необходими за интервютата — редовно четях всеки брой на „Кампейн“ — седмичната „Библия“ на рекламния бизнес, като се стараех да запомня имената и лицата на големите играчи, — че не ми остана време да мисля за избор на професия, ето защо започнах да се явявам на интервютата заедно с него. И двамата бяхме приети на изпитателен срок в „Саатчи енд Саатчи“, аз получих предложение и от „Кю енд Ей“ и „Джей Дабълю Ти“. Което си беше истинско чудо; все си мисля, че през въпросната година шефовете на рекламните агенции проявяваха дискриминация спрямо мъжете, как иначе да си обясня, че Хю получи само едно предложение, а моя милост — три? Избрах „Кю енд Ей“, тъй като предлагаха четиримесечен курс на обучение в Ню Йорк, но най-вече защото Хю заяви, че ще бъде лудост да се откажа от подобна златна възможност. Оттогава изминаха единайсет години — още съм в тази агенция, въпреки че Хю работи за „Саатчи енд Саатчи“, „Лио Бърнет“, „Лоу Линтас“, а сега е в „Рартъл, Рогъл енд Спирити“.

Заминах за Ню Йорк, подтиквана само от подлата мисъл да се издигна в очите на човека, пред когото се прекланях. Докато бях там, се случи възможно най-страшното. Бека и Хю се сгодиха.

Новината ме потресе до дъното на душата ми. Сърцето ми беше разбито, изпитвах нечовешка болка. Всяка фибра от тялото ми се бунтуваше, докато болката циркулираше от пръстите на краката до връхчетата на косата ми, третирана с най-скъпия балсам. Кръвта ми все едно беше заразена със скръб, надеждите, мечтите и плановете ми бяха пометени като сламената къщичка на прасенцата, издухана от големия лош вълк. Бях като празна бутилка, подхвърляна от океанските вълни, която се носи напосоки. Най-тежко ми беше да призная, че не съм изненадана, задето Хю е избрал Бека. Давах си сметка, че въпреки цялостната промяна (макар и повърхностна) във външността и възгледите ми, пак съм недостойна за него. Мъжете се женят за момичета-единайсетици, не за такива с пет и половина, които се мъчат да минат за осмици. Противното би било срещу законите на природата. Предполагам, че Дарвин е писал нещичко по този въпрос.

Какво ми оставаше? Утешението, че е важно да си обичал, независимо че си бил зарязан от любимия, е за наивниците — ще го потвърдят всички, които са били захвърлени от любимия/любимата. Чувствах се ужасно уязвима. С цялото си същество тъгувах за Хю или поне за възможността да го притежавам. Опитах да удавя мъката си в алкохол, да се излекувам с помощта на наркотици и пици, ала агонията продължаваше да гризе сърцето ми. Но след няколко седмици скръбта ми премина в тъпа (макар и натрапчива) болка, успях да възвърна част от душевното си равновесие, достатъчна да потърся друг начин за оцеляване.

Не заминах за Лондон през януари, всъщност останах в Ню Йорк още пет години. Нямах сили да се върна — за мен британската столица олицетворяваше загубата ми. Убедих шефовете на рекламната агенция да ме назначат за постоянно и всецяло се отдадох на работата, заричайки се завинаги да забравя Хю, Сега голямата ми цел бе да си създам репутация на отлична професионалистка. Не оставах без мъж в живота — нито един не отговаряше на изискванията ми, но сред завоеванията ми бяха перспективни политици, киноактъори, изпълняващи малки роли, плюс един далечен братовчед на Джон Кенеди. Най ме влудяваше фактът, че толкова много мъже са повярвали в преобразяването ми, само Хю е останал безразличен. Колкото и да е странно, приех го като потвърждение, че той е много по-умен, по-разсъдлив и по-трезвомислещ от събратята си. Отхвърляйки ме, той доказа, че е над всички, в резултат почувствах към него още по-силно привличане. Носех само маркови дрехи, скапвах се от работа и от упражнения във фитнесзалата, отпуските си прекарвах на Западния бряг, изкарах курс за леководолази, научих се да управлявам „Харли Дейвидсън“. Постепенно придобих репутацията, към която се стремях — добра професионалистка със страхотни цици.

Върнах се в Лондон едва в края на 1995 година; Хю и Бека вече бяха женени и живееха в Хайгейт, Сам пък беше едва в началния етап на търсенето на истинската любов.

И тримата дойдоха да ме посрещнат на Хийтроу. Седмици наред планирах до най-малките подробности появата си иззад плъзгащата се врата. Подредих на количката скъпите куфари „Прада“ (всичко, което не се побираше в тях, бях изпратила предварително, за да не разваля впечатлението). Носех черен гащеризон с гол гръб, който издължаваше краката ми и разкриваше раменете ми — мускулести и със слънчев загар. Въпреки че бях прекарала часове наред на креслото в самолета, стилната ми прическа изглеждаше така, сякаш току-що съм излязла от фризьорския салон; небрежно бях вдигнала над челото тъмните си очила марка „Гучи“. Целта ми беше да създам впечатление за безгрижие, да докажа не само на себе си, че вече не съм влюбена н Хю, че съм изпитвала към него само увлечение, подсилено от осем години на копнеж — абсолютно пубертетска история. Щом ме видяха, тримата посрещачи, размахващи наръч цветя и някаква тъпа плюшена играчка, радостно възкликнаха. Погледнах Хю и тутакси разбрах, че доброволното ми изгнаничество е било безполезно. Бях излизала с куп други мъже, бях се гмуркала край бреговете на Калифорния, работила бях до припадък, ала не бях успяла да го изтръгна от сърцето си, дори го обичах повече.

Самоуверената жена, която се таеше в мен, ми внушаваше, че той още може да бъде мой въпреки венчалната халка на пръста на Бека.

През 1996 година тя роди дъщеричката си Кейт, след осемнайсет месеца на бял свят се появи и Том. Шест месеца след раждането му станах любовница на Хю. Сигурно ще ме помислите за отвратителна личност. Ще ми се да обрисувам случилото се… или по-скоро себе си така, че да изглежда благородно или поне не толкова подло, но е факт, че през 1998 година станах негова любовница. Дори ако ви кажа, че Бека не си даваше сметка за какво съкровище се е омъжила, че след сватбата престана да ходи на работа и остави Хю сам да издържа семейството (същевременно заявяваше, че не одобрява професията му)… Дори да обясня, че му правеше фасони, задето ходи на фитнес, и му опяваше, че веднъж седмично играе ръгби, че мрънкаше, задето според нея той не обръщал достатъчно внимание на децата и нямал авторитет пред тях… Даже да разкрия, че тя най-вероятно имаше връзка с треньора по тенис… ако ви открехна, че никога не четеше книгите, които му харесват, не се смееше на шегите му, не забелязваше кога се е подстригал, не го разпитваше как е минал денят му… Не, безсмислено е! Каквото и да ви кажа, няма да промени факта, че откъдето и да го погледнеш, да бъдеш любовница на женен мъж, не е много достойно. Няма начин да се оправдая. Не мога да направя от черното бяло. Още съм любовница, нищо повече. Казвам „още“, защото официално той е женен за Бека, въпреки че от осем месеца живее с мен. Няма да си кривя душата, че положението не ми е приятно… Да му се не види, писна ми да се защитавам — положението направо ме вбесява! В края на краищата случва се симпатични и добродетелни хора (например аз) от време на иреме да сторят нещо недобродетелно (например да спят със съпрузите на други жени).

Животът е несправедлив. Хю трябваше да бъде мой от самото начало.

Само че не беше, а когато някои неща се объркат, ако ще да се съдереш, не можеш да ги поправиш.