Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (39)

40.

Обаждам се на Либи да се изфукам с новите си познания. Тя не изпада във възторг дори когато й обяснявам, че „Фолксваген Голф 2.0 GTI“ е с три милиметра по-къс от „Форд Фокус 2.0 Zetec“ и че тези автомобили дори не си съперничат с онзи, на който е посветен проект „Скорост“! Може би липсата на ентусиазъм от страна на Либи се дължи на факта, че минава полунощ.

— Събудих ли те? — питам гузно.

— Не. Тъкмо гладех училищната униформа на Мили. Едва след това ще си легна.

— Ще бъде по-лесно да го паркираш.

— Кое?

— Фолксвагена.

— След като разликата е само три милиметра, едва ли някой ще я забележи — мърмори тя, показвайки, че макар да не се интересува от темата, поне ме слуша, което е трогателно. — Особено аз — не ме бива да преценявам дължината.

— Сигурно защото всеки мъж, с когото си спала, ти е казал, че има двайсетсантиметров пенис.

И двете се засмиваме.

— Така или иначе — продължавам упорито — „Фолксваген Голф 2.0 GTI“ е с 36 милиметра по-широк от „Форд Фокус 2.0 Zetec“, ето защо възниква извечният спор „къс и дебел“ срещу „дълъг и тънък“.

— Предпочитанията ми са към първата категория.

Отново избухваме в смях, възкликвам:

— Господи, колите наистина са секси! Едва сега повярвах в теорията, че са като заместители на пениса.

— О, явно хормоните ти пак бълбукат — отбелязва Либи.

— Защо смяташ така?

— Каквато и да е темата, все насочваш разговора към секса.

— Не си ли забелязала, че думите, използвани за описание на колите, са крайно предизвикателни? Във всички реклами се изтъква размерът на автомобила, поведението му, колко лесно се обслужва.

Либи се изкисква:

— Май тази вечер на Хю ще му излезе късметът.

Греши, но не започвам да я разубеждавам, а заявявам:

— Ако не сексът, то страстта наистина трябва да залегне в изработването на проект „Скорост“. Става въпрос за италианска марка… Хм, мисля, че ми хрумна нещо гениално.

Либи през смях изтъква, че дори да се опитвах да продам термочорапи на немощни старци, пак щях да го избия на секс — просто защото в момента съм така настроена. Отново се засмиваме и прекъсваме разговора. Тя вероятно продължава да глади униформата на Мили, аз — да лежа будна и да се взирам в тавана.

Либи има право — изпитвам похот като петнайсетгодишен хлапак, който прелиства „Плейбой“, ала големият ми корем явно отблъсква Хю — за разлика от мен той не смята за секси изпъкналия ми пъп и стриите, плъзнали по издутата ми плът. Онзи ден ме завари в спалнята и може би щеше да опита да ме съблазни — лежах гола и разкрачена. Ала вероя|тно прецени, че предизвикателната ми поза е опит да се спася от внезапните летни горещини, не защото изпитвам непреодолимо желание за секс. Освен това ме видя да чеша гърдите си — изражението му така се промени, че се изплаших д а не повърне.

Само че дори да ме беше пожелал, не съм сигурна дали щях да легна с него. Няма да го напусна, обаче няма и да се чукам с него — не още. Не и докато има толкова неизяснени въпроси — сметката от ресторанта, презервативите, закъсненията му под предлог, че има много работа. Опитвам се да ги забравя, да мисля единствено за проект „Скорост“ и напоследък успявам. Само късно вечер, когато лежа будна и се взирам в тавана (като тази нощ), вместо да чета автомобилни списания, нежеланите мисли и образи нахлуват в съзнанието ми. Трудно ми е да ги прогоня, те са като гости, които се натрапват на празненство.

В ролята си на любовница отдавна свикнах с мисълта, че Хю целува тялото на друга жена. Че се смее на шегите й, приготвя закуската, дори прави бебета на другата жена. Примирих се, че всичко, което вършим заедно с него — устройваме си пикници, гледаме фойерверките в парка, чукаме се, избираме бебешка количка от каталога на „Мамас енд Папас“, — той вече е правил с Бека; тя вече е написала книгата, била е главната героиня във филма. Свикнах с ролята на дубльорка, която чака да излезе на сцената. Винаги е имало жена преди мен. Само дето не съм си представяла, че ще има някоя след мен.

Онази жена. Другата „друга жена“. Какво ли представлява? Дали е интелигентна и наперена, или нежна и женствена? Дали е блондинка, брюнетка, червенокоса? Слаба ли е? Кой номер обувки носи? Кой парфюм предпочита? Кое е любимото й цвете? Харесва ли й, когато той целува трапчинката над задничето й, където се събира пот след атлетични изпълнения в леглото? Той смуче ли пръстите на краката й? И ако го прави, тя получава ли оргазъм? Пъхал ли е език в ноздрите й само за майтап? В гардероба й усеща ли се миризмата на неговите дрехи — смесица от миризмата на вълнен плат, пот и одеколон, представляваща бомба, която ще ме отнесе надалеч?

През повечето нощи прогонвам страховете.

През тази обаче тормозя майка ми. Вдигам слушалката, натискам бутон за запаметяване номер три. Номер едно е за мобилния телефон на Хю, но напоследък почти не го използвам. Бутон номер две е за телефона на Сам — него вече изобщо не натискам. Не би трябвало да се тръшкам, задето не търся Хю и не разговарям със Сам, ала имам усещането, че животът ми се разнищва като стара жилетка.

— Коя от съпругите на крал Хенри Осми най-малко ти се иска да бъдеш?

— Миличка, що за философски въпроси задаваш в… — Въпреки че се намираме на различни континенти, усещам как Джесика опипва нощното шкафче за будилника. — В три сутринта. (Прави ми впечатление, че за секунди е изчислила разликата във времето.) — Радвам се, че напразно пръснахме толкова пари за образованието ти…

Прекъсвам ироничното й изказване:

— Коя?

— Последната — отговаря тя след кратко мълчание.

— Ама тя го е надживяла — възразявам.

— Така е, обаче й се е наложило да го гледа, когато е страдал от подагра, което според мен е нещо като ад на земята.

— Аз пък смятам, че Ан Болейн е била най-онеправдана. — Преди майка ми да попита защо съм на това мнение, бързам да обясня: — Не е имала утешението, че е първата, последвана е била от жената, която кралят най-силно е обичал.

— Аз пък си помислих, че ще кажеш нещо банално, например, че е била екзекутирана.

За миг преставам да говоря, питам се дали не съм се издала.

С типичния си тон, намекващ, че знае повече, отколкото предполагам, Джесика добавя:

— Все пак си мисля, че принцеса Елизабет е отмъстила заради предшественичките си.

— Била е фригидна и червенокоса — мърморя кисело.

— Рижавата коса, която е наследила от баща си, е спасила главата й. А решението да остане целомъдрена е било невероятно мъдро. Дали пък не е наследила интелигентността на майка си? Всичко наред ли е, Джордж? — Замалко не се подвеждам да й кажа истината — поведението й е толкова нетипично, говори с мен като майка с дъщеря.

— Разбира се — бързам да потвърдя.

— Телефонираш ми посред нощ просто така, а?

— Наистина всичко е наред. — И ще бъде. Другата жена ще омръзне на Хю. Ще получа поръчката по проект „Скорост“. Детето ще се роди здраво и нормално. Кейт и Том навреме ще получават подаръците по случай Коледа и рождените си дни.

— Радвам се. Е, след като ме събуди по никое време, почети ми от книгата.

— Хм, прекрасна идея. — Опипвам пода около леглото, книгата винаги е до мен. — „Трийсет и трета седмица…“ Божичко, само чуй какво пише! Плодът е голям колкото пъпеш! Да му се не види, как ще излезе?

— Какво друго пише?

— „Носенето на пръстени и часовници може да предизвика проблеми с кръвообращението. Понякога пръстите на бременната жена така се подуват, че се налага венчалната халка да бъде разрязана от бижутер.“ Радвам се, че Хю ме спаси поне от това унижение — подхвърлям уж шеговито. — Чувала съм за жени, които си купуват по-широки евтини пръстени, за да ги носят по време на бременността… — Не довършвам мисълта си, защото се сещам как Сам надяваше годежен пръстен с фалшив диамант, за да убеди продавачките на списания за булки, че е сериозна клиентка. Сърцето ми се свива от мъка за нея. Не би трябвало, защото сме скарани завинаги, но още я обичам. Чувам как отвън спира такси. Не съм в настроение да вдигна скандал на Хю. Наистина е много късно. — Прекъсвам разговора, за да те оставя да се наспиш — казвам на Джесика. — Утре отново ще ти позвъня.

— Добре си, нали?

— Никога не съм била толкова щастлива. Трябва да затварям, мамо.

Завивам се през глава. Затварям очи, преструвам се, че отдавна съм заспала. Дано Джесика не си направи погрешни изводи, задето й казах „мамо“. Или още по-лошо — да се досети за истината.