Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (38)

39.

Ако използвам фраза от речника на Сам, бих казала, че „ми дойде като гръм от ясно небе“. Но тъй като се стремя да бъда оригинална, ще призная, че съм сломена, потресена, наскърбена и (което е най-трудно за преглъщане) обидена. Сам ми изневери. Вече не съм най-добрата й приятелка. Наистина напоследък разговаряхме само по телефона, но изтръпвам при мисълта, че повече едва ли ще я видя. Още една празнина в живота ми. Доскоро умеех да запълвам празнините. Ходех на фитнес, обикалях магазините, посещавах козметичката. Всъщност тези методи за замаскиране на безсмисленото ми съществуване бяха толкова ефективни, че постепенно се превърнаха в смисъл на живота ми. Но след като забременях, не мога да пазарувам нови дрехи и да правя физически упражнения, за сметка на което разполагам с повече време за мислене. Принудена съм да си размърдам мозъка.

Разбира се, Сам има право — изобщо не се интересувах от чувствата на Бека. Ако случайно си помислех за нея, си я представях като моя противоположност. Отначало, когато имах широк ханш, мазна коса и притежавах ограничени познания, тя беше с тесни бедра, дълги къдрици и би могла да спечели всяко състезание за интелигентност. Помислех ли за нея, неизменно си давах сметка каква не съм. По-точно — какво не притежавам.

Хю!

Докато с цената на неимоверни усилия свалях килограми и посвещавах все повече време на решаване на кръстословицата в „Таймс“, Бека сякаш се плъзгаше по наклонената плоскост на самодоволна съпруга, докато накрая затъна в лепкава каша от пасирани зеленчуци и пасивен мозък. Едва сега, когато отново нахлузвам гумените ръкавици и се навеждам над кофата с гореща вода, си давам сметка че може би наистина съм ощетила Бека.

Години наред виждах в нея въплъщение на дявола, ала след вечерята със Сам нощем лежа будна и си мисля, че може би съм сгрешила. Всъщност дори започвам да гледам на нея като на жертва. А пък ако тя е жертвата, аз съм агресорът. Роля, която изобщо не ми допада.

Този път методът на тананикането не помага. Жестоките истини вече са отровили съзнанието ми — колкото и да се мъча, не мога да забравя думите на Сам. „С нокти и зъби съм се борила за Хю… претърпяла съм безброй унижения… години наред не ми е обръщал внимание… Ето за какъв човек хвърлих толкова усилия да се преобразя във всяко отношение… държи се като сърдито дете, завършен егоист е, пет пари не дава за мен. Накратко — истински задник. Прахосвам живота си заради него.“

Какъв майтап — нарича го „задник“ и „подлец“, без да знае, че го подозирам в изневяра. Разбира се, използвам думата „майтап“ в постмодернистичния й смисъл. Положението изобщо не е забавно.

Разкритията на Сам ми идват като гръм от ясно небе, Тя си въобразяваше, че ми съобщава някаква новина; не подозираше, че от известно време го знам. Не си спомням точно откога. Не се събудих една сутрин с мисълта: „Мамка му, как стана така, че пропилях четиринайсет години от живота си?“; процесът на осъзнаване беше много по-бавен и по-коварен. Вероятно започна с предложението на Хю да съобщи за бременността ми на „шестима наши близки приятели“, които изобщо не познавах и които не съм виждала оттогава. До гуша ми дойдоха и безкрайните му шеги по повод моята разширяваща се талия. Той така и не проумя, че натрупването на килограми е неизбежно при бременните. А безкрайните самотни нощи още повече затвърдиха убеждението ми, че той не е идеалният мъж, за какъвто доскоро го мислех. Изчислих, че съм забременяла преди 224 дни, а от 161 дни с Хю знаем, че очаквам дете; през това време сме били заедно само 35 вечери. Знам, че съм се превърнала в анална личност (според добрия стар Фройд), че ми е писнало, че съм отчаяна. Презервативите и сметката от ресторанта не спомогнаха за възвръщане на доверието ми към Хю. Не съм в състояние да посоча момента, в който си дадох сметка, че бременността ми тежи не заради хемороидите и големия корем, нито заради ограниченията, на които трябва да се подложа. Не се страхувах, че ще загубя положението си на богиня; боях се, че заедно с него ще загубя и Хю. Ще ми се да мисля, че той не е от мъжете, които ще ме напуснат само защото съм заприличала на слон. Да, много ми се ще да го мисля. Обаче Сам има право, нали? Не отговаряйте, предварително знам какво ще кажете. От известно време съм убедена, че Хю е мръсник и задник.

Само че е моят мръсник, а любовта е навик, от който най-трудно се отказваш. Затова, преди да попитате, бързам да ви осведомя, че няма да го напусна.

Ще остана с него заради бебето, което заслужава да има баща. И заради децата на Бека, защото им отнех бащата. Само така донякъде ще изкупя вината си. Твърде е възможно доскоро действията ми да не са били ръководени от най-благородни подбуди. Което се обяснява с факта, че бях залепена от любовта, но не ме оневинява. Трябва да постъпя по съвест. Ако сега напусна Хю, ще излезе, че напразно съм разрушила семейството му. Може да ви се стори наивно, но връзката ни с Хю е сравнително стабилна, иска ми се Кейт и Том да израснат с мисълта, че баща им е напуснал майка им заради любовта на живота си, за каквато винаги съм се смятала — само така може би ще намерят сили да простят и на двама ни. Може би ще живеем криво-ляво като доста нетрадиционно семейство. Ако ли пък надеждите ми не се сбъднат, най-малкото ще се погрижа те да получават подаръци по случай Коледа и рождените си дни. Не е много, но не мога да им предложа друго в знак на помирение.

Ето защо не бива да мисля за възможността Хю да кръшка с друга жена. Ще се помъча да забравя подозренията си, ще ги натикам в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието си. Най-важното сега е да се постарая да запазя връзката ни, защото залозите са прекалено големи — две деца и едно неродено бебе. Не бива да мисля, че Сам възнамерява да се омъжи за Гилбърт, а обича брат му. Не бива да мисля дори за бременността. Щом не съм забелязала, че малко преди сватбата си най-добрата ми приятелка се е впуснала в любовна авантюра, твърде възможно е да съм пропуснала нещо много по-съществено. Давам си сметка, че напоследък бях обсебена от мисълта за бебето. Че не обръщах достатъчно внимание нито на Хю, нито на работата си. Ще оправя нещата едно по едно, реших да започна със служебните проблеми.

Защото държа на работата си, а Хю е просто Хю. Не моят Хю. Или поне не ми принадлежи изцяло, което означава, че не е мой, нали така? Ще остана с него, но той вече не е моето слънце, луна и звезди. Надявам се, че някой ден, когато гневът ми премине, Хю отново ще се превърне център на вселената ми. Сега обаче ще е по-разумно да се съсредоточа върху друго.

Трябва да направя така, че да получим поръчката по проект „Скорост“. Необходимо е да съсредоточа цялото си внимание върху работата. Трябва да бъда енергична, двулична, забавна, предпазлива, духовита и закачлива. Познанията ми за автомобилите са като на всяка средностатистическа жена — обръщам внимание на цвета (на тапицерията и на колата), наличието на много електроника и на компактдисково устройство е задължително. По принцип, ако разговорът за коли се задълбочи, едва сдържам прозявките си. Ето защо първо се отбивам в павилиона за вестници, купува десет списания за автомобили и се заемам да науча всичко за скъпите марки. Така поне няма да се чувствам като в небрано лозе, когато посетя завод или разговарям със собствениците на автосалони.

Безсънните нощи използвам да изуча характеристиките на двигателите, окачването, вече знам какво представлява шасито. В състояние съм да разговарям авторитетно за воланите и предавките на най-луксозните коли, за различните видове гуми. Мога да подхвърля небрежно: „Не оспорвам, че «Ягуар V 6» е ненадминат на правите отсечки, обаче беемве шестица го бие на завоите“, и няма да се изложа. Известно ми е, че алуминиевите купета са за предпочитане пред стоманените от гледна точка на опазването на околната среда, макар „истинските шофьори“ да се оплакват, че така се губи усещането за прилепване на колата към платното.

Може би това не е най-сполучливият заместител на загубената приятелка и на любовника, отклонил се от правия път, но е най-доброто, което мога да постигна за толкова ниско време.