Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (37)

38.

През юни, когато влизам в седмия месец, ненадейно се превръщам в Херкулес. Преливам от енергия и щастливо очакване. Ала макар да съм се отърсила от летаргията, знам, че още съм заложница на хормоните. Вместо да чета „Маркетинг“ или да пазарувам, насочвам енергията си към боядисване на апартамента и лъскане на паркета. После засаждам цветя в сандъчета и ги нареждам на первазите на прозорците, суша билки, дори почиствам с прахосмукачка пространството зад канапето. Либи е във възторг. Твърди, че „гнездя“.

Заявявам, че това са пълни глупости. И го вярвам.

— Не свивам гнездо! — възкликвам. — Просто искам жилището да бъде чисто, уютно и… готово.

— Имаш право. Ама и аз съм една глупачка — как можах да го объркам с гнезденето — ухилва се тя.

— Освен това така избягвам да се появявам на обществени места — добавям, като не забравям да преплета пръсти за късмет.

* * *

Осем вечерта е. Навела съм се над кофа с гореща вода, ръцете ми са потопени в пяната. Изведнъж виждам отражението си в огледалото на банята. Само че това не съм аз, нали? Защото жената в огледалото, първо, мие пода, второ, носи евтини джинси, изцапани с боя, които вместо с колан е пристегнала с широк шал. Косата й хем е за боядисване, хем е мръсна и е прибрана на кок. Жената прилича на лоена топка. Освен това се усмихва, сякаш й е приятно, задето търка плочките на пода, и е толкова изобретателна, че използва четка за зъби, за да изчисти мръсотията от фугите.

Изглежда ми позната, но не прилича на мен… а на… Пени или Бека. Свалям гумените ръкавици и ги запращам на пода, те пльосват до кофата.

Обзема ме паника, телефонирам на Сам да разбера дали се превръщам в копие на Бека. Не се страхувам да я попитам, защото знам, че ще предпочете да излъже, отколкото да ме наскърби — ще го отрече категорично, така и на двете ще ни стане хубаво.

Най-изненадващото е, че тя си е вкъщи.

— Най-сетне ще поговорим — казвам. Напоследък само си разменяме съобщения по телефонния секретар — откакто се върнахме от Уелс, само веднъж се срещнахме на кафе. Направи ми впечатление странното й поведение. Сияеше от щастие, докато й се обади шивачката да уточнят дължината на воала. Настроението й се развали, стана раздразнителна, разбрах, че ме слуша с половин ухо. Смятам, че причината за неразположението й е някаква глупава диета.

— На всяка цена трябва да се видим — заявява тя.

— Едва ли си свободна сега…

— Свободна съм! — прекъсва ме. — Чакай ме, идвам веднага.

Оглеждам се — жилището е обърнато с краката нагоре. Преди да се заема с плочките в банята, подреждах гардеробите. По-точно извадих всичко — сака, костюми, блузи, панталони, чанти, кутии за шапки, фалшиви цици (които малко приличат на пилешки дреболии) — и го струпах по всички свободни повърхности, но забелязах, че подът в банята е мръсен и се захванах с търкането.

Смених рамките на репродукциите на Климт (картините наистина изглеждат по-шик със златни рамки), обаче нямах време да ги окача в спалнята, затова още са облегнати на стената в дневната. Вчера ходих в „Теско“ — изкупих половината магазин, но само част от покупките са разопаковани. Виждам поне три купа с дрехи за гладене, а малкото свободно пространство на пода е „украсено“ с отворени книги за бременни и списания. Апартаментът ми изглежда като квартирата на Либи. Отдалечен е на светлинни години от елегантното жилище, подредено според фън шуй, което поддържах доскоро.

— Да се срещнем навън — предлагам. — Хванали са ме нервите, предпочитам да изляза.

* * *

Ако не познавате Сам, няма да повярвате, че има успешна кариера. Трябва да си доста издръжлив и талантлив, за да бъдеш консултант по мениджмънт, а тя е отличен консултант. Свикнала е да посещава модни заведения, тъй като много често обядва и вечеря с клиенти. Изпреварих я и вече седя в ресторанта, когато тя влиза и се приближава до масата; наблюдавам я как с небрежен жест сваля сакото си, умело начервява устните си и си поръчва водка, преди да седне. Заговарям я едва след като разстила на коленете си снежнобялата колосана салфетка:

— Е, какво ново?

Струва ми много усилия да се преструвам на учтива, не веднага да я обсипя с въпроси, отговорите на които живо ме интересуват — например дали се превръщам в Бека, дали й харесват имената Джак и Тоби за момче и Елън за момиче. Все пак й давам възможност първа да изплюе камъчето.

— О, нищо особено — промърморва тя. — Изведнъж ми хрумна колко хубаво ще е да си поговорим насаме.

Не ме заблуждава дори за частица от секундата. С учудваща бързина сервитьорът донася водката й, тя я изпива също тъй бързо и поръчва втора. От километри личи, че си е наумила нещо.

— Донесете ми чаша минерална вода с резенче лимон — обръщам се към сервитьора. Напоследък се опивам от добродетелта си и вече не копнея за шампанско. — Как вървят приготовленията за сватбата? — От пет месеца насам всеки мой разговор със Сам започва с тази фраза.

Обикновено тя отговаря ентусиазирано и многословно, ала днес е изненадващо лаконична:

— Добре.

— Само това ли ще ми кажеш?

— Ами да! Друго няма.

— Да не би да се е случило нещо фатално, например панделките на роклите на шаферките да не съвпадат по цвят с розите, с който ще бъде украсена църквата? Или пък три пъти си изчислила времето, за което колата ще измине маршрута от жилището ти до храма, а сега ти предстои да намериш средната скорост, с която ще се движи сватбеният кортеж?

— За теб това е майтап, нали? — озъбва се Сам.

Оставам като ударена от гръм. Познавам я от години, ала никога, абсолютно никога не съм я чувала да се сопва на някого. Сам е олицетворение на добросърдечие, отлично възпитание и тактичност. По-скоро би ходила по въже, и то без предпазна мрежа, отколкото да влезе в конфликт с някого. Често се питам как добротата й и понякога лекомисленото й поведение се връзват с професията й. Но ако се съди по успехите й, явно те са разковничето.

— Ставам само за майтап, а? — изсъсква, изпива на един дъх втората водка и веднага поръчва бутилка „Шабли“.

Отпивам от минералната вода, оставям чашата, пресягам се през масата и стискам дланта на Сам:

— Не е вярно, скъпа. Никога не ти се присмивам. — Въпреки че не е съвсем вярно, знам, че тя изпитва необходимост именно от подобно уверение. — С нещо обидила ли съм те?

— Не. Не е свързано с теб.

Въздъхвам от облекчение и я насърчавам да прегледа менюто. Мислено се нахвърлям върху ястията, изпитвам безкрайно удоволствие да си представям вкуса на всяко; за разлика от мен Сам явно не се интересува от съблазнителните блюда — с безразличие се взира в червените чушки, пълнени с мус от треска, или гаспачото с пушена шунка, като че ли се намираме в „Макдоналдс“ и сме си взели сандвичи със сирене и две порции пържени картофки. Поръчвам си ориенталска салата с пържено патешко месо и сос от кашу, после печен калкан. Моля сервитьора да донесе още хляб и отбелязвам, че вероятно ще ми остане място да хапна и пудинг. Сам явно не е на себе си — дори не се изненадва от огромното количество храна, което възнамерявам да погълна. Но и аз май не съм на себе си — струва ми се, че след като изконсумирам всичко, което съм поръчала, с удоволствие ще похапна сандвич със сирене и пържени картофки. Сам продължава да се взира в менюто, като че ли среща затруднение при избора. Предполагам, че още е на диета заради сватбата, затова й посочвам блюдата, които съдържат най-малко холестерол. Тя кимва, покорно приема предложението ми, сякаш изобщо не я е грижа какво има в чинията й.

Питам се какво ли я е извадило от равновесие.

— С Джеймс се целунахме — изтърсва ни в клин, ни в ръкав.

О, това ли било?

— Беше френска целувка… с език и прочие… и ми беше адски хубаво. — Говори бързо, като че ли се страхува, че смелостта ще я изостави. Не знам дали очаква да я порази мълния, или да получи голямата награда.

— Говориш за Джеймс, който…

— Ще ми се пада девер — нетърпеливо ме прекъсва тя.

Навремето и тя, и други мои приятелки ми правеха подобни признания, и то много често. Обикновено обръщам всичко на шега, като възкликвам: „С един куршум два заека, а?“, защото действа успокояващо. Днес не смея да коментирам, докато не разбера точно какво означава признанието й.

— Само веднъж ли? — питам, опитвайки да преценя степента на провинението.

Сам кима усърдно, но след като няколко пъти повтаря: „Разбира се, само веднъж!“, кимането се трансформира в поклащане на глава.

— Два пъти ли?

Завърта глава. Ясно!

— Трезви ли бяхте?

Кима утвърдително.

— Само се целунахте ли?

Пак завърта глава. Чувстам се като зъболекар от викторианската епоха, който се мъчи с ковашки клещи да извади зъб.

— Имаме… — Тя поглежда изпод око кой седи на съседните маси. — Имаме връзка, не ми идва наум по-подходяща дума. — Събира смелост и уверено повтаря: — Да, имаме връзка.

Извръщам поглед към огледалото на стената — дали пък не приличам на свещеник, та Сам се е престрашила да се изповяда пред мен? Напразно се опитвам да скрия изненадата си. Сам има връзка с бъдещия си девер! Явно нашият свят върви към пропаст. Грабвам още едно хлебче, поръсено с тиквени семки, съсредоточено го мажа с масло.

— Откога?

— Откакто бяхме в Уелс.

Откакто забременях и чета книги за бъдещи майки, броя живота си на седмици, затова бързо изчислявам:

— Четиринайсет седмици… повече от три месеца, така ли?

— Да.

— Но ти беше толкова щастлива през последните месеци!

— Вярно е.

— Мислех, че се радваш, задето ще станеш съпруга на Гилбърт.

— Сгрешила си.

Очевидно е, че изпитва непоносими душевни терзания. Набързо преценявам положението. Джеймс е страхотен симпатяга — интелигентен, чаровен и неустоим. Бас държа, че е много добър в леглото — забелязах го, въпреки че в сегашното ми състояние либидото ми клони към нулата.

— Само сексът с него ли те привлича? — Иска ми се отговорът й да е положителен. Ще й бъде много по-лесно в бъдеще.

Обаче Сам поклаща глава:

— Мисля, че съм влюбена в него. Повярвай, не съм го искала, ала щом зърнах Джеймс, разбрах какво ще се случи. Притежава всички качества, които харесвам у Гилбърт, само дето е по-млад, по-енергичен и по-… — Тя се взира в чашата си, като че ли търси думата на дъното й. — По-жизнен. Отначало си казах, че помежду ни има само безпрецедентно сексуално привличане; то наистина е почти осезаемо. Докато пътувахме към Уелс, във въздуха сякаш имаше електричество — страхувах се, че Гилбърт ще го усети, за щастие страховете ми не се сбъднаха.

Бедният доверчив Гилбърт.

Задръстеният стар Гилбърт!

— След като играхме раундърс и похапнахме пай с риба…

— Който е силен афродизиак — подхвърлям, но тя продължава, все едно не ме е чула:

— …отидохме на разходка в гората. Беше неизбежно, разбираш ли?

— На разходка посред нощ ли? — Тя колебливо кимва. — О, Сам, поддала си се на желанието за ПТН. — На нашия си език ПТН е съкращение от Потенциално тайно натискане — няма начин случайно да попаднеш в подобно положение, трябва да го желаеш. Понякога се впускаш в него без намерение нещата да излязат от контрол, друг път отчаяно ти се иска да се случи именно това.

— Внезапно настъпи онзи момент, в който усещаш, че ще се целунете — знаеш, че не бива, ала все пак ще го направиш. Свеждаш очи, после вдигаш поглед към мъжа до себе си, пак поглеждаш надолу.

— Самм, никой не постъпва така освен актрисите във филмите.

— Как не! Аз реагирах именно по този начин. Любовта ми към Джеймс по нищо не прилича на сладникавите филмови сценарии, той е по-реален от всички мъже, които познавам.

Въпреки че съм поразена от разкритията й, напълно я разбирам. Говори за момент, напомнящ онзи, когато с Хю се целунахме в лимузината. И аз се бях поставила в положение за Потенциално тайно натискане (както впрочем правех години наред), по едно време Хю осъзна каква възможност му се предоставя. Насилвам се да се върна към действителността.

— Още в гората ли правихте секс?

— Не, разбира се! — Сам е потресена от предположението ми. Зашо се преструва на света вода ненапита, след като се чука с бъдещия си девер? Съвсем нормално беше да се поинтересувам дали са се погушкали в шубраците като някои Оберон и Титания.

— След Уелс започнахме да се срещаме, но упорито се съпротивлявахме на желанието да спим заедно…

„Господи, колко ми е познато!“ — мисля си.

— До миналата седмица — добавя тя.

— Когато, предполагам…

— Предположението ти е правилно. Но нали самата ти ме посъветва да бъда любезна с него?

— Спиш ли с всеки мъж, с когото си любезна? Не, не ми отговаряй.

Сервитьорът донася поръчката. Сам дори не поглежда блюдото пред нея; въпреки че рискувам да ме помисли за безчувствена, аз се нахвърлям върху храната — имам си оправдание, нали съм вече почти в осмия месец.

— Продължавай — насърчавам я, най-вече защото така ми се предоставя възможност да се тъпча необезпокоявано.

Сам не чака повторно подканяне:

— Той е голямата ми любов. Единственият мъж в живота ми. Похлупакът на моята тенджера.

Колко романтично! Въпреки сериозността на положението едва сдържам смеха си.

— С него се чувствам непринудено, усещам, че мога да се усъвършенствам. Той е потенциал, осъществяване! Влюбена съм в него! — Усмихва се толкова широко, та ми се струва, че лицето й ще се разполови. Грамадните й кафяви очи буквално сияят. — Той е първият мъж, с когото се чувствам самоуверена, не се страхувам да бъда „себе си“. Знаеш как е, нали?

Разбира се, че знам. Поне така мисля. Би трябвало.

Не отговарям, тя продължава хвалебственото слово, посветено на Джеймс:

— Не ми се налага да се приспособявам, да се нагаждам, да се променям. Да се преструвам, че се интересувам от хобитата му, да потискам желанията си. С него разговаряме на всякакви теми — детство, работа, амбиции, пътувания, приятели. Най-важното е, че той ме слуша. Не съм му необходима като емоционална патерица, за разлика от другите ми гаджета не вижда в мен само идеалната домакиня или дебелото ми портмоне — изглежда, наистина ме желае.

Струва ми се, че е време да я върна към действителността:

— Сам, казвала си същото и друг път.

— Вярно е. Казвах го, защото исках да е вярно. Обаче сета е съвсем различно. Джеймс не прилича на мъжете, с които съм излизала.

И това съм го чувала вече.

— Какво да правя?

Въздишам.

— Какъв отговор очакваш, Сам? Да ти кажа да сложиш край на връзката или да продължиш с пълна пара напред, а? — От опит знам, че когато някой направи подобни признания, не очаква искрен съвет, а чрез самопризнанието успокоява съвестта си. Сам ме гледа изплашено и отчаяно, с обич и надежда, ала не отговаря на въпроса ми. — Как се чувства Джеймс?

— Като мен — уверено отвръща тя.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Не искаш жокер „петдесет на петдесет“, помощ от публиката или да се обадиш на приятел, така ли? — Тя ме гледа начумерено — вероятно се възмущава от цинизма ми. Не подозира, че чувствам облекчение. Ситуацията е сложна, не и катастрофална. Сам е влюбена в брата на годеника си, което, признавам, не е най-благоприятният сценарий. Но ако и той я обича, положението още може да бъде спасено. С Гилбърт се познават по-малко от година. Не отричам, че отначало ще им бъде много трудно, сърцето му ще бъде разбито, ще се чувстват ужасно неловко; ала ако и двамата проявят смелост и отстояват убежденията си, в крайна сметка ще преживеят раздялата. Изказвам съображенията си.

— Съветваш ме да кажа на Гилбърт и да понеса последствията ли? — недоверчиво пита Сам.

— Точно така. За щастие сте разбрали истинските си чувства, преди да се ожените.

— Невъзможно е!

Така се шашвам, че за пръв път от месеци оставям вилицата си доброволно, вместо да я изтръгнат от ръката ми.

— Защо?

— Защото ще се омъжа за Гилбърт.

— Но нали обичаш Джеймс?

— Да.

— И той те обича.

Сам кимва.

— Е, и?

Тя започва да се изнервя:

— Май не ме слушаш! Ще се омъжа за Гилбърт. Ще се омъжа за него. Джеймс не ми е предложил брак.

Зяпвам я като плесната с мокър парцал.

Тя вижда колко искрено е изумлението ми, затова се опитва да обясни:

— Някои мои познати… по-точно повечето ме съжаляват заради манията ми да се омъжа. — „Точно така“ — казвам си. — Намират ме старомодна и ограничена. — „И не са далеч от истината“ — апострофирам я мислено. — Ала те не ме разбират. Предполагат, че ми е необходим мъж, за да открия истинската си самоличност, което изобщо не е вярно. Знам коя съм. Какво харесвам. Какво искам от живота. Няма причина да тъжа, нали? — Предполагам, че въпросът е реторичен, затова не бързам да отговоря, че да се омъжиш за даден човек, докато си влюбена в брат му, е доста тъжно. — Професионалната кариера не ме задоволява. Признавам, че е вълнуващо да пътуваш в чужбина и да ръководиш екип от дванайсет души, голямата заплата също не е за пренебрегване, но…

Думичката „но“ кръжи във въздуха като досаден комар. Олицетворява онова, което не може вечер да стопли леглото й.

— Но най-съкровената ми мечта, най-голямата ми амбиция е да се омъжа.

Не ми казва нищо ново. Решавам да опипам почвата:

— И все пак най-важното е за кого се омъжваш, нали?

— Всъщност не. Вече няма значение.

Струва ми се, че никой не е бил толкова откровен с мен. И че това е най-тъжната история, която съм чувала.

— О, Сам — промърморвам, напразно търсейки думи на съчувствие.

— Бракът с Гилбърт е изгоден.

— Престани! Не продаваш къща! — просъсквам. Едва се сдържам да не закрещя. Забелязвам, че хората на съседните маси са притихнали и надават ухо. Не ги обвинявам — разговорът ни е по-интересен от някои рубрики в „Плейбой“ и „Пентхаус“.

— За предпочитане е дяволът, когото познаваш. — Сам свива рамене.

Знам, че се мъчи да изглежда смела. Знам, че се страхува.

— Но ти познаваш и Джеймс, и Гилбърт — апострофирам я. Не за пръв път клише от богатия й репертоар се оказва крайно неподходящо. Тя се опита да ме обори с поредната изтъркана мъдрост:

— По-добре нещо реално, отколкото въздушни замъци. — Като вижда свъсените ми вежди, бърза да добави: — Не мога да рискувам. Няма да повторя грешките си от миналото.

Наистина тя често тълкуваше погрешно поведението на мъжете, с които излизаше, предполагайки, че са готови да се обвържат в брак. От това произлизаха доста комични ситуации; чест й прави, че разказваше историите с много чувство за хумор и самоирония. Например, когато навърши осемнайсет, изпита горчиво разочарование — очакваше тогавашното й гадже на рождения й ден да й предложи брак, но вместо пръстен със скъпоценен камък младежът й поднесе видеокасета с клипове на „Кълчър Клъб“. Много по-ценен подарък, ако питате мен, ала тя беше ужасно разочарована. Като стана на двайсет и една, твърдеше, че Тери непременно ще й предложи брак. „Удобно“ забравяше как той многократно й е повтарял, че иска да попътува, след като се дипломира, смяташе, че я дразни. Оказа се, че е бил съвсем сериозен. Да не забравяме Мат, с когото се хвана след две години и който непрекъснато й казвал, че от нея ще излезе страхотна съпруга. Обаче не и негова. Ник (по това време тя вече беше на двайсет и пет) обяви, че иска да се обвържат, ала и той не й подари пръстен с диамант, само всяка съботна вечер й оставяше кош с дрехи за пране. Последваха го Стив, Род, после…

— Нищо! — изкрещява Сам, като че ли чете мислите ми. — За седемнайсет години нито едно предложение! Непрекъснато се питах: „Защо? Защо? Защо?“

Установявам, че бутилката е празна. Сам също го забелязва, повиква сервитьора и поръчва още една. Дори не докоснала ордьовъра си.

— Не съм грозна! — възкликва предизвикателно.

— Напротив, красива си. — Иска ми се да й кажа още нещо, да я накарам да млъкне, ала тя, подтиквана от алкохола, продължава с пълна пара; не ми остава друго, освен да слушам и да се надявам сред присъстващите да няма нейни клиенти или приятели на майка й.

— Ходя на фитнес. Старая се да бъда любезна, свободомислеща, добре информирана. Може да не съм в първа младост, обаче и когато бях, никой не ми предложи да се оженим. Не съм досадна, устата ми не мирише, нямам венерическа болест. Всеки ден чета „Файненшъл Таймс“, да му се не види! Само че години наред не се намери мъж да ми подари годежен пръстен. Често ги гледам по телевизията — за омъжените жени ми е думата — и съм убедена, че не притежават нещо, което на мен да ми липсва.

Взирам се в червеното петно на шията й, което познавам като собствената си длан. Когато Сам е ядосана или възбудена, по шията й плъзва червенина. Предполагам, че в мига, в който получава оргазъм, лицето й се зачервява като зрял домат.

— Разбира се, някои са истински красавици, повечето обаче приличат на орел с ориз; интелигентността на някои очевидно е над средната, ала повечето явно притежават интелект на амеби, най-много на чехълчета. Затова се питам защо тъкмо аз вероятно ще остана стара мома. Честно казано, накрая много-много не подбирах — факт, с който не се гордея. И ето че в живота ми най-неочаквано се появи Гилбърт.

Тя млъква не за да си поеме дъх, а отново да налее вино в чашата си. Придърпвам пред себе си чинията с ордьовъра й. Така й не го погледна, не ми се ще да обидим главния готвач.

— Джордж, преди Гилбърт да ми предложи, бях стигнала фаза, в която не ми пукаше дали ще излизам с мъж, който е по-нисък от мен, получава по-малка заплата или не знае как да си служи с вилица и нож. Той ме спаси.

Прави ми впечатление, че вече не го нарича Ги. Отново е станал Гилбърт. Което показва, че Сам вече не се самозаблуждава, че го вижда в истинската му светлина.

Тя отчаяно се мъчи да спре сълзите си, защото единственото по-смущаващо от жена, крещяща в ресторант, е жена, плачеща в ресторант. И двете изпитваме облекчение, когато сервитьорът прекъсва разговора ни, за да разчисти масата и да поднесе основните блюда. Взима и чинията на Сам, въпреки че моя милост продължава да се тъпче с остатъците от ордьовъра.

— Предложението беше като в романите. — Сам се опитва да убеди самата себе си.

— Била си пияна — напомням й. Тя се преструва, че не ме е чула.

— Беше запазил маса в „Айви“. Представяш ли си — в „Айви“! В този ресторант ти дават маса само ако поне два пъти са те споменали в списание „Хелоу“.

Самата аз не си падам по предложения за брак на обществено място — ако ми се случи, сигурно ще се притесня от хората на съседните маси. Но всяка коза за свой крак, както казват хората. Сам винаги е била голяма романтичка и идеалистка.

— Пръстенът е прекрасен.

Но не и за какъвто мечтаеше.

— Той ми благодари, задето съм приела да се омъжа за него.

Трогателно, но не може да ме размекне.

— Години наред отчаяно желая да се омъжа. Нямам друга мечта. — Тя млъква, след миг добавя: — Джеймс няма да се ожени за мен.

— Сигурна ли си?

— Да, попитах го. — „Господи, тази Сам няма капчица срам!“ — мисля си. — Толкова е несправедливо! Ако бяхме герои от филм, щеше да ми предложи брак в замяна на онзи, която ме моли да пожертвам. Героите от филмите не казват: „Не се омъжвай за него, чукай се с мен“, нали?

— Какво ти отговори Джеймс, когато го попита?

Тя махва с ръка, забелязвам, че вече е доста замаяна от алкохола.

— Опита се да ме преметне, че не изключва брак в далечното бъдеще. Дрън-дрън! Може би един ден двамата с него сме щели да се обвържем и прочие, и прочие. Подобно решение било прекалено сериозно, не бивало да прибързваме.

— Струва ми се доста разумно.

— А на мен ми се струва като изнизване.

Започвам да губя апетита си. Как се е случило под носа ми, без да забележа? Сам има право. Винаги сме я подигравали заради желанието й да се омъжи, ала този път положението е повече от сериозно. Готова е да сключи брак с Гилбърт, въпреки че е влюбена в брат му, само и само да не остане стара мома. Чувствам се безкрайно потисната. Какво ни предлага двайсет и първи век? Не сме религиозни, не вярваме във вечната любов, единственото ни утешение е триетажна плодова торта и шепа конфети. Не познавам човек, който да си пада по плодова торта. Би трябвало бракът да означава нещо повече. Нали?

Сам не забелязва, че съм потънала във философски размишления.

— Мъжете са като автобусите — подхвърля. — Дълго висиш на спирката, накрая пристигат два наведнъж… — Замисля се, после добавя, сякаш да се утеши: — Кой знае, може би винаги чуждото ти се струва по-хубаво.

Познавам я от години, но разговорите ни никога не са били прекъсвани от паузи за размишление. Тъкмо обратното — пред мълчанието винаги сме предпочитали дори безсмислените брътвежи. Прекарвахме дълги вечери в размяна на скандални клюки — жизнерадостно бърборене, напомнящо ромоленето на пролетно поточе. Ето защо знам куп подробности за Сам. Известно ми е къде и кога за пръв път я е целунало момче, кой е първият мъж, с когото е спала. Знам, че любимото й ястие (въпреки че никога не е било модно) са варени небелени картофи с печен зрял боб и майонеза. Знам какъв звук издава, когато получава оргазъм. Известно ми е, че „донякъде“ вярва в Бог, макар че стъпва в църква само на сватби, кръщанета, погребения и на среднощната литургия в навечерието на Коледа. Знам, че неизменно вижда най-доброто у хората, непоправима оптимистка е, дори най-големият досадник не е в състояние да я изнерви. Наясно съм колко пъти е била влюбена, колко е чувствала само похот. Знам какъв лак за коса използва, откъде си купува бельото, как ще нарече бъдещите си деца. Накратко, известно ми е какво има в хладилника й, в шкафчето в банята й и в сърцето й. Тя също знае почти всичко за мен — например, че бях девствена, докато легнах с Хю. Че харесвам храната, изкуството, музиката и филмите, които допадат на Хю. Че той е центърът на моята вселена.

Аз обаче знам за нея още нещо, което не е споделила с мен, може би защото не го осъзнава. Например, че е най-щедрата, най-благородната, най-милата жена в Лондон. Тя е красива, талантлива, неповторима; мъжете се надпреварват да я канят на срещи и още не се е омъжила само защото е прекалено свястна за боклуците, които приливът изхвърля на нейния бряг. Дори боклуците си дават сметка, че не са от нейната класа.

Как се е забъркала с Джеймс? Как го допуснах? Какво да я посъветвам, какво да сторя? Няма да й позволя да направи тази фатална грешка. Досега винаги съм се придържала към политиката на ненамеса; отзовавам се с готовност, когато приятел или приятелка ме помоли за помощ, ала не им се натрапвам. Според мен е нахално да си пъхаш носа в чуждите работи, пък и животът ти прекалено се усложнява. За последно се помъчих да бъда откровена със Сам, когато я посъветвах да не избързва с годежа. Едва ли ще ми благодари, ако взема да й натяквам с фрази от рода на: „Казах ли ти да не бързаш?“.

И така, възнамерява да се омъжи за човек, когото не обича. Какви ще бъдат последствията? Страшни, разбира се. До края на живота си ще плаща за грешката си.

Не! Няма да го позволя. Трябва да бъда честна с нея. Прекалено дълго играх ролята на безразличен наблюдател. Нямам право да я гледам как проваля живота си.

— Сам, осъзнай се! Не бива да се съобразяваш със старомодни бабини деветини и клишета. Те само ти помагат да се залъгваш. Не бъди като щраусите, не заравяй глава в пясъка! — избухвам.

— По-добре птичка в ръката, отколкото ято в гората — мънка тя.

— Клишетата вършат работа до определен момент, ала животът е прекалено сложен, за да се измъкваш с пословици всеки път когато се изправиш пред дилема. — Очаквателно я поглеждам, ала тя мълчи. — Трябва да имаш собствено мнение и собствени стойности — продължавам. — Не избързвай, много внимателно обмисли положението. Постъпи така, че по-късно да не съжаляваш. Повярвай, че ще бъдеш много нещастна, ако се омъжиш за един човек, а обичаш друг. Ще постъпиш нечестно не само към тях двамата, но и към себе си. Помисли какво ще причиниш на Гилбърт.

— А ти помисли ли какво ще причиниш на Бека? — Сам вдига глава и ме поглежда в очите.

— Какво общо има Бека с вашите отношения? — питам озадачено. — Говорим за теб, не за мен.

— Джордж, не разбираш ли защо разкрих душата си пред теб?

— Защото съм твоя приятелка.

— Не. Защото с теб мислим еднакво.

„Задръж, малката! — мисля си. — Тук вече сбърка!“ Сам с най-щедрата, най-благородната, най-милата жена в Лондон. Тя е красива, талантлива, неповторима, ала не цени независимостта си. Въобразява си, че бракът е разковничето към щастието. Така си го е набила в главата, че е готова да се омъжи за брата на любимия си само за да си осигури безоблачно бъдеще. Моите възгледи са съвсем различни. Живея с Хю, въпреки че перспективата да сложа венчална халка се мержелее в необозримото бъдеще.

— Грешиш, скъпа — възразявам. — Аз съм с човека, когото обичам.

— Я стига! — изсъсква тя. — Признавам, че съм обсебена от мисълта да се омъжа, ти пък си обсебена от Хю. Преследва го със същото упорство, с което аз преследвах годежния пръстен. Единствената разлика е, че съм наясно със себе си. Окото ти не мигна, че той е женен за друга, нито — че му се родиха две деца. Обвиняваш ме, че търся спасение в клишетата и бабините деветини, а не си даваш сметка, че живееш в измислен свят, който сама си съградила. Докторе, кой ще излекува теб?

— Нищо не разбираш…

— Така ли? Много си самоуверена, обаче не ми пука! — Досега не съм я виждала толкова разгневена и огорчена. Къде се е дянала добродушната Сам, която и на мравката път прави? — Джордж, ти с нокти и зъби се бори за Хю. Претърпя безброй унижения. Години наред той не ти обръщаше внимание. Сега пък забравя да те поздрави по случай рождения ти ден, живее на твой гръб, дори не е предложил да си поделите разходите по апартамента. Ето за какъв човек хвърли толкова усилия да се преобразиш във всяко отношение.

Ла, ла, ла, ла! Не я чувам, защото съм запушила ушите си — в преносен смисъл, разбира се. Ла, ла, ла, ла. Като ученичка в гимназията измислих този похват, докато гледах филми на ужасите. Преструвах се на храбра, обаче наум си тананиниках, за да не позволя на ужасяващата действителност да проникне в съзнанието ми. Искам да се върнем към темата на разговора ни. Да обсъждаме отношенията между Сам, Гилбърт и Джеймс.

— Ще се омъжиш само за да облечеш бяла рокля, да изживееш мечтата си! — обвинявам я.

— А ти защо си с Хю?

— Защото си подхождаме — вълнуват ни еднакви мисли и чувства. — Но дали наистина е така? Навремето бих заложила живота си, ала вече не съм толкова сигурна. — Имаме еднакви вкусове за музика, изкуство, книги…

— Глупости! Ти дори нямаш собствен вкус, само подражаваш на Хю.

— Пожелах го още щом го видях за пръв път, никога не съм искала друг мъж.

— Вярвам ти. Понякога най-хубав е сексът с неподходящите хора. Вероятно Всевишният си прави шегички с нас.

Казвам си, че трябва да проявя търпение — тази вечер Сам си пийна доста, при това на празен стомах. Предполагам, че утре ще съжалява за всичко, което ми наговори.

— Изкривяваш истината, Сам. Не аз, ти си се забъркала в голяма каша. Ти се самозаблуждаваш.

— Поне заради Гилбърт си струва да се самозаблуждаваш.

— Моля? За какво намекваш? — сопвам се, макар да се страхувам от отговора й.

— Хю е подлец, Джордж.

— Не е вярно — възразявам машинално, ала думите й вече са проникнали в ума и в сърцето ми, ще ги обмисля, когато остана сама.

— Държи се като сърдито дете, завършен егоист е, пет пари не дава за теб. Накратко — истински задник! — пламенно възкликва Сам — същата Сам, която никога не е казала лоша дума по нечий адрес.

— Мислех, че го харесваш. — Зяпвам я недоверчиво. — Приятели сте, откакто и аз го познавам.

— Не отричам, че го бива за майтапи и е приятна компания на разни светски събития. Но нищо повече. Пропиляваш живота си с него. — Тя смачква цигарата си в пепелника.

Вече съжалявам, че не си останах вкъщи. Май трябва да избягвам ресторантите — действат ми отрицателно.

След този повратен момент набързо приключваме вечерята. Въпреки че апетитът ме е напуснал, изпразвам чинията си, Сам не докосва храната. Омитам всичко, което се изпречва пред погледа ми, правим знак на сервитьора, че искаме сметката. Няма какво повече да си кажем.