Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (34)

35.

С Либи и Мили си поръчваме горещ шоколад и от големите десертчета „Марс“. Приятно ми е да съм в компанията на седемгодишно хлапе — поне не се срамувам от лакомията си. Въпреки че взехме душ, от нас още лъха на хлор и дезинфектант. Само Мили си направи прическа със сешоар; напоследък го избягвам, защото ми се струва ужасно измерително. Не съм си сложила и грим. Защо да си правя труда? Наближава девет — и без това след няколко часа ще трябва да почистя лицето си. Въпреки това мисля, че съм красива.

Лъчезарна.

През последните четирийсет и пет минути се носех на повърхността на водата в басейна заедно около дузина бъдещи майки (поне четири от които бяха по-едри от мен!) и се чувствам фантастично.

— Щях да пукна от смях, когато инструкторката ни каза да подскочим, но без да се разкрачваме, а ти извика, че съветът й е закъснял — подхвърля Либи.

Започваме да се кискаме, докато очите ни се насълзяват, а носовете ни потичат.

Ха, да ни бяхте видели!

Мили, за която се опитвам да мисля като за неописуема, неповторима радост, напомняща многоцветна дъга, ни поглежда презрително, подхвърля, че напълно сме превъртели. След което ме пита:

— Ще се омъжиш ли? Ако правите сватба, мога да ти бъда шаферка.

Откакто разбра, че Кейт ще бъде една от шаферките на Сам, най-голямата й амбиция е и тя да придружава някоя булка. Напълно я разбирам.

— Доста е сложно — отговарям, изваждам хартиена кърпичка, и започвам да бърша лицето си, за да спечеля време.

Прямотата й не ме учудва.

Вече знам, че е типична за децата. Притежават шесто чувство, подсказващо им от кой въпрос се страхуваш, и ти го задават.

— Хю още е женен.

— Възнамерява ли да се разведе?

— Разбира се. Живеем заедно почти две години. — Дори не се изчервявам от лъжата — възприех техниката на Сам да закръглям към по-голямото число; всъщност с Хю сме заедно малко повече от година. — Въпрос на време е да се оженим.

— Дълго ли ще чакаш? Каква е пречката?

По принцип в този момент Либи би трябвало да се намеси и да скастри дъщеря си. Обаче не го прави, което ми подсказва, че се интересува от отговора.

Само че и аз не го знам.

Отново се измъквам с оправданието, че нещата са доста сложни.

— Бека ли прави въртели? — Този път Либи задава въпроса.

— Честно казано, не знам. Не искам да си кривя душата. Само дето адвокатът й е малко муден… — Не довършвам фразата. Мъча се да си спомня с какво Хю обясни забавянето. Спомена нещо за намаляване до минимум на стреса, който ще изпитат децата, и че трябвало да изчакаме до края на учебната година. Но вече изчакахме една учебна година, пък и Том още не ходи на училище. Хю намекна и за някакви финансови условия — знаех, че чака баба му да умре, обаче тя гушна букета още преди осем месеца. Странното е, че аргументите му изглеждат адски логични, ала когато ги повторя (дори пред себе си), отлагането на сватбата ни е необяснимо. Набързо скалъпвам отговор, като използвам обясненията, които е давал в миналото. Накарам ли Мили да разбере каква е причината за отлагането, може би и аз ще я проумея.

— Работата е там, че при развода и брака трябва да се съобразяваш с много хора; не става въпрос само за двама души, нито дори за двама души плюс две деца.

— Сигурно си го знаела, преди да му станеш любовница — изтъква Либи; желязната й логика е влудяваща.

— И да, и не. — Въздишам. — Майка му е неутешима — много обича Бека.

— Въпреки че е имала връзка с треньора по тенис ли?

Хм, май я подведох по този въпрос. Представих вероятността като чиста истина.

— Хю не го е споделил с майка си, защото е прекалено състрадателен и знае, че подобна новина ще я сломи. — Може би се старае да ограничи до минимум моите посещения при родителката му, за да щади чувствата й. — По-често се виждам с баща му — бързам да добавя. — Той е по-широко скроен и проявява по-голямо разбиране. — Докато говоря, отпивам от горещия шоколад. Би трябвало да сменя темата, да заговоря примерно за предимствата на детското креватче пред бебешкото кошче, обаче изтърсвам: — Разбира се, съществува още една малка подробност — Хю има любовница.

— Още една ли? — Макар че Либи е най-голямата непукистка сред познатите ми, новината я шашва.

— Да — признавам с въздишка.

Признанието ми се изплъзна, след като казах, че Хю е прекалено състрадателен. Това е опашата лъжа. Доскоро си въобразявах, че е нежен и чувствителен, ала вече не го вярвам.

Разказвам на Либи за сметката от ресторанта, за презервативите и че напоследък Хю почти всеки ден остава в службата дълго след края на работното време. Задавам си въпроса — къде ли задоволява сексуалните си желания, след като изобщо не ме търси в леглото. Тя вече знае за безкрайните ни свади, въпреки че не съм казала и думичка нито на Сам, нито на Джесика. Пък и как бих могла, след като безброй пъти са ме чували прехласнато да възхвалявам Хю?

— Мислиш ли, че има връзка с друга жена? — питам Либи.

— Така изглежда.

— Доказателствата са красноречиви, нали?

Тя прави жест, който е хибрид между кимване и свиване на раменете в процентно съотношение 40 към 60 в полза на кимването.

— Какво ще предприемеш?

— Нямам представа.

Наистина не знам. Мога да му вдигна скандал, да го обсипя с въпроси, да настоявам да ми отговори, да крещя, да беснея, да нарежа дрехите му, да издраскам колата му. Теоретично мога да го напусна, макар да си давам сметка, че едва ли ще го сторя. Та нали не само години наред мечтаех да бъда заедно с него, ами сега нося детето му; моментът не е най-подходящият да си вдигна чукалата. Мога да го пренебрегна, да се престоря, че вече не ме интересува. Или да си затворя очите за доказателствата. Мога да изчакам. След като се роди бебето, ще отслабна, отново ще бъда секси и ще проявявам интерес към плътската любов. Мога да си поръчам още една чаша горещ шоколад. Тъкмо това ще направя.

Най-лесно е.