Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (33)

34.

Оказва се, че НОК не е профсъюз (Либи щеше да се пръсне от смях, когато й зададох този въпрос), а Национален образователен клуб за бъдещи родители и родители, които наскоро са се сдобили с дете. Организацията провежда курсове за бременни, които според Бека непременно трябва да посещавам. По този начин ще се запозная с много бъдещи майки. Само преди няколко седмици щях да възразя, че не желая да се запознавам с други жени с нарушена хормонална функция, наподобяващи китове, изхвърлени на брега, сега обаче го очаквам с нетърпение. Дори изпитвам необходимост да науча колкото е възможно повече за самото раждане и последствията.

Хю отказа да посещава и курса за бъдещи родители, и този за „самоувереност във водата“ (възнамерявам да родя във водна среда — фактът, че Фрея много рекламира този метод, не означава да се откажа от него). Либи ми телефонира с предложение да ме придружи, обаче се страхувам да не ме помислят за лесбийка.

— Няма такава опасност — успокоява ме тя.

— Не, ще ме помислят — настоявам плачливо и сама се изненадвам от тона си — никога не съм била лигла.

— Престани! — Либи за пореден път проявява способността си да се справя с капризни деца. — Обзалагам се, че почти всички бременни ще бъдат с приятелки или с майките си.

— Наистина ли?

— Да!

— Теб кой те придружаваше, когато ходеше на тези курсове?

— Никой.

— О!

— Чувствах се самотна — добавя тя. — Откровено казано, бих предпочела да ме мислят за обратна.

Изведнъж ме обзема такъв страх, че дори не се свеня от факта, че правя завой на сто и осемдесет градуса:

— Добре. Ще те взема в седем и половина.

— И Мили ще дойде. Вече е късно да търся детегледачка.

Мили! Е, добро без зло не може, нали? Либи винаги трябва да се съобразява с дъщеря си. Винаги. Не може изведнъж да реши да прекара вечерта с приятелки, да отиде на бар с някого…

— Хубаво. — Въздъхвам примирено. — Ще ви взема в осем без петнайсет.

Оставям слушалката, но телефонът веднага иззвънява. Не се изненадвам — напоследък общуването ми с познати се свежда само до разговори по жицата. Намирам се у дома, няма значение дали седя гола, само по къси чорапи, няма значение, че се налага по няколко пъти да прекъсвам разговора, за да изтичам до тоалетната, освен това въпросната тоалетна със сигурност е чиста. Никой не вижда какви количества сладолед поглъщам, нито — че го съчетавам със сладкиши.

Обажда се Джесика.

— Как си?

Високомерният й тон ме изправя на нокти, изкушавам се да й кажа истината (заприличала съм на слон, но започва да ми харесва), ала в последния момент се досещам, че тя ще го изтълкува като признак за дълбока депресия, затова отговарям:

— Добре. Вече не трупам килограми, положението е овладяно. (Лъжа, разбира се.) Лицето ми се изчисти. (Още по-нагла лъжа.) Тъкмо тръгвах към фитнесзалата. (Това не е лъжа, само изкривяване на истината.) Джесика се поуспокоява — сигурно си въобразява, че не съм размъкнатата дебелана отпреди месец, а нося бял памучен панталон с ниска талия, над която изпъква коремът ми, който не дразни окото. Всъщност съм навлякла широка тениска и долнище на анцуг номер ХХЬ, което навремето купих в Щатите за някакъв маскен бал. С Хю бяхме предрешени като сиамски близнаци a la Чарли Чаплин — бяхме пъхнали по един крак съответно в левия и десния крачол и бяхме (буквално) неразделни. Сега обаче едва се побирам в безформения панталон. Слава Богу, че видеотелефоните още не са влезли в масова употреба. Страхувам се от деня, в който технологията ще разкрие нелицериятната истина. Известно ми е, че трябва да закусвам сушени плодове или пълнозърнест хляб — щях да го консумирам този хляб, ако поне приличаше по вкус на шоколад.

— Имаш ли киселини? — продължава разпита Джесика.

В книгата за бременни пишеше, че „преяждането и храненето преди лягане са главните причини за стомашните киселини. Препоръчваме на бъдещите майки да се хранят пет-шест пъти дневно, като консумират малки количества и не преяждат — по всяка вероятност ще се почувстват по-добре.“ Приех написаното като разрешение да се храня обилно пет-шест пъти дневно и наистина се чувствам много по-добре.

— Почти не — отговарям. — След два дни навлизам в последното тримесечие, или двайсет и седмата седмица — добавям. Да му се не види, май и аз се вманиачих с това „предстартово броене“.

— Последната права! — засмива се Джесика. — Прочети ми какво ще се случи.

Макар че бързам, пък и ще наруша правилото (по принцип не чета какво ще се случи в бъдеще — може би е суеверие), все пак решавам да изпълня желанието й.

— „В ранните стадии на развитието очите са от двете страни на главата. Придвижват се към средата на лицето в периода между седмата и десетата седмица от бременността. Закрити са с клепачи до двайсет и седмата седмица, когато се отварят.“ — Двете изумено ахваме. — Питам се какво ли вижда — промърморвам.

След като ми дава указания с какво да се храня за максимално абсорбиране на желязото, Джесика затваря телефона.

Хуквам из апартамента, търсейки банския костюм и голямата хавлиена кърпа, които с известно усилие намирам и напъхвам в малък сак. Всъщност като казвам „хуквам“, имам предвид тромаво клатушкане — невъзможно е да тичаш насам-натам, когато приличаш на слон.

Започвам поредното търсене, този път на монети от двайсет пенса и от един паунд, които са ми необходими за автомата на паркинга и за гардеробчето. Тъкмо когато съм се покатерила на стол и посягам към полицата над кухненската врата, телефонът отново зазвънява. Знам, че тенекиената кутийка, в която пусках монети от двайсет пенса, когато за пръв път влязоха в обращение, е зад купчината стари броеве на списание „Иконъмист“; вътре може би има цяло състояние. В момента, в който напипвам кутията, чувам гласа на Сам, която звучи разтревожена:

— Здрасти, аз съм. Ако си у дома, обади се.

Вероятно е възникнала поредната криза в подготовката за сватбата, например не е могла да намери покривки за маси в същия цвят като вратовръзката на Гилбърт. Голяма трагедия, няма що! Питам се дали ще успея да сляза от стола, преди да се включи телефонният секретар.

— Знам, че си вкъщи — плачливо обявява Сам.

Предположението й, че не водя обществен живот, е потискащо. Бог знае защо, но напоследък с нея почти не се виждаме. Седмици наред „играхме телефонен тенис“ — оставяхме си съобщения на телефонните секретари, ала така и не се видяхме. Уговорехме ли се за обяд или вечеря, Сам се отказваше в последния момент. Много е заета с подготовката на сватбата, а пък аз — с моята бременност. За пръв път нейният и моят живот се движат с различно темпо и в различни, макар и не противоположни посоки. Обаче това не е причина за заличаване на приятелство, продължило цели тринайсет години, нали? Слизам от стола и се спускам към коридора да се обадя, ала в мига, в който вдигам слушалката, връзката прекъсва. Питам се дали веднага да позвъня на Сам, но се отказвам; ще й се обадя по-късно, когато имам достатъчно време да си поговорим.

Отново се покатервам на стола, сграбчвам кутията, ала съдържанието й е пълно разочарование; пълна е с копчета, кламери и монети от различни чуждестранни валути на стойност около два паунда. Поглеждам навсякъде, където обикновено оставяме дребни монети — в сапунерката в банята на долния етаж, в купата на масичката в коридора, в чашата за кафе на кухненския плот, в чекмеджето на бюрото ми. Нямо нито едно пени. Обзема ме отчаяние, търся под възглавниците на канапето, поглеждам под леглото. И се натъквам на кашончето със старите ми дневници.

В миналото не пропусках ден да не запиша мислите и преживяванията си, надеждите, мечтите и страховете си — така най-малкото бях сигурна, че ще имам отзивчива и съчувствена публика. Седмици наред не съм преглеждала записките си. Престанах да водя дневник малко след като разбрах, че съм бременна. Първите дни преминаха „под знака на повръщането“, страница след страница от дневника ми бяха изпълнени с описание на спринтирането ми до тоалетната; накратко, получи се досадно четиво, което нямах желание да си припомням. Може би отново ще започна да си водя записки, за да опиша невероятните промени на тялото и на мисленето ми, които, признавам, са забележителни.

Взимам дневника за 1999 година — дебело томче, подвързано с кафява кожа, подушвам го, усещам познатата приветлива миризма. Страниците са изтънели от прелистване. Не мога да устоя; коленича, после сядам на пода, облягам се на леглото и започвам да чета.

Попаднала съм на пасажа, описващ полета с балон. Беше незабравимо преживяване! Ето и подробно описание на пътуването ни до Малдивските острови. Сякаш отново усещам ситния пясък между пръстите на краката си. С Хю правихме секс на плажа, на шезлонг, в басейна и (съвсем прозаично) в хотелската стая. Дневникът ме връща към времето, когато бях стройна като фиданка и носех секси бельо. Неволно се усмихвам, прелиствам страниците отзад напред. Рожденият ми ден. Сам организира галавечеря в „Титаник“. Присъстваха куп приятели и познати, включително Джулия и Карл, Брет и Дру. Само Хю го нямаше. Заобиколена бях от хора, но се чувствах ужасно самотна. Бързо прелиствам назад. Коледа, Коледата, на която Хю вечеря и със семейството си, и с мен, ала го призна чак на следващия ден, когато му прилоша. Още живееше с Бека, но се измъкна под предлог, че трябва да изведе кучето, и прекарахме заедно около час и половина. Беше адски мило. Нали?

Ненадейно еуфорията ме напуска. Косъмчетата на тила ми настръхват, устата ми пресъхва. Ако не знаех истината, бих казала, че чувствам угризения на съвестта… по-точно — срам. Какво е правила Бека в коледната нощ, когато Хю е „разхождал кучето“? Радвала ли се е, че е извел животното, за да не й пречи, или се е ядосала, задето я е оставил сама да изкъпе двете деца, превъзбудени от коледните подаръци? Как така досега не съм се замисляла по този въпрос?

Потръпвам.

Спомням си признанието й, че като малка е мечтала да има великденско яйце от „Торнтън“, което подсилва чувството ми за вина. Ако е мечтала за шоколадово яйце, какво още е искала от живота? Не и да бъде самотна майка. Коя жена го иска?

— Да му се не види, какво ти става! — възкликвам. — Става въпрос за Бека!

Защо я съжалявам?

Бека не е от хората, които си оставят магарето в калта. Тя е история, минало свършено време. Пък и защо да й съчувствам, след като е сложила рога на мъжа си с треньора по тенис? Разбира се, нямам доказателства и тя категорично отрича, ала Хю твърди, че е имала връзка с мускулестия младеж. Сега излиза с някого, щастлива е, няма причина да я съжалявам. Разгръщам на друга страница, отчаяно се опитвам да върна главозамайващата еуфория, която изпитах, посягайки към дневниците. Знам кой пасаж неизменно повдига настроението ми. Отварям дневника за 1998 година, подвързан с кремава кожа, и намирам датата 5 март. Знаменателната дата на знаменателния купон, когато с Хю прекрачихме границата и от „обикновени приятели“ станахме „много добри приятели“.

Празненството беше организирано от агенцията по случай назначаването ми на по-висока длъжност; поканила бях Сам, Хю и Бека. Както очаквах, Бека отклони поканата под предлог, че не е могла да осигури детегледачка. Накратко, „връчи ми Хю на поднос“, както се казва. От агенцията бяха наели лимузина да ме закара до вкъщи, предвиждайки как ще се натряскам до козирката и не ще съумея да повикам такси, камо ли да продиктувам на шофьора домашния си адрес. Предложих на Хю лимузината да закара и него. Домовете ни се намираха в противоположни посоки, тъй че, като прие предложението, той недвусмислено показа какви са намеренията му. Вероятно никога няма да разбера как стана така, че се стигна до първата ни целувка. В един миг обсъждахме факта, че 54 процента от газираните напитки се консумират от младежи под 24 години, в следващия Хю ме целуваше. Години наред мечтаех за него, желаех го, чаках го и бях омръзнала на околните като парче от1960 година, ненадейно най-съкровеното ми желание се бе сбъднало, освен това изглеждаше като най-естественото нещо на света. Невинно като да се наведеш да завържеш обувката си. Всъщност не толкова невинно, защото в крайна сметка правихме секс още в лимузината.

„Едва сдържахме страстта си. Чувствах се толкова секси, че само като кръстосах крак върху крак, едва не «излетях в орбита».“

Препрочитам фразата. Четири пъти.

„Едва сдържахме страстта си.“

Еуфорията отказва да ме връхлети.

Почеркът е мой, дневникът — също. Следователно става въпрос за моя живот. Обаче не съм сигурна. Като че ли се е случило с другиго. Набързо прелиствам страниците със записки за април, май, юни. Вече не можехме един без друг, буквално бяхме обсебени; възникнеше ли възможност — бързо гащи долу. Връщам се към дневника от 1999 година. Правихме секс в пет държави, преди да наруша обещанието да не препивам, което си дадох на Нова година. Леле, в какви подробности съм се впуснала! Ако някога ми писне работата в рекламната агенция, като нищо ще си изкарвам хляба с писане на любовни романи, изпълнени с горещи сексуални сцени. Прочитам още един пасаж, после друг. Всички са еднакви. Описала съм как правим секс или защо не можем да се срещнем, за да правим секс. Взимам дневника за 2000 година и започвам да съставям списък на местата, на които сме правили любов. Освен на легла — в много хотели, на моето и на леглото в стаята за гости у Сам — в моя и в неговия работен кабинет, в кабинета на шефа ми, в банята (под душа, във ваната, на пода), в кухнята (върху плота и пералнята), в дневната (на канапето и на креслото), трапезарията (на масата и на пода), както и на стълбището. Освен че купих апартамента преди рязкото повишаване на цените на недвижимите имоти, изглежда, съм изкарала парите на всяка стая. Продължавам със списъка. През 2000 година сме се любили в парници, бараки, плувни басейни, перални помещения и килери, в паркове, селски къщички, коли, киносалони, вили на брега и на плажове. И още на самолети, влакове, кораби, яхти, в лодки с гребла, дори веднъж в едноместно кану — преживяването не беше от най-приятните. Елементът на риск, съпровождащ срещите ни, изчезна в средата на 2000 година, когато Хю заживя при мен. Сексът вече не беше така спонтанен, ала честотата, с която го правехме, все още бе забележителна. Две хиляди и първа започна зле и по двата показателя. Затварям дневниците, слагам ги в кутията за обувки и я пъхвам обратно под леглото. Потисната съм. Не само защото не си спомням кога за последен път сме се любили, а най-вече защото не помня кога за последно ми се е искало.

Всъщност знам — беше на Великден. Искаше ми се да правя секс с Робърт Пауъл.

Телефонът отново иззвънява; този път навреме се добирам до апарата. Обажда се Хю да предупреди, че ще работи до късно. Предполагам, че е известен прогрес, задето изобщо телефонира. Изглежда искрено зарадван, че отивам на фитнес, което малко подобрява настроението ми. Поради причини, които самата аз не мога да си обясня, го задържам на телефона повече от необходимото. Поради причини, които никога няма да проумея, номерът отново действа — гласът на Хю ме ободрява и успокоява.

— Щастлив ли си? — изтърсвам ни в клин, ни в ръкав. Въпросът е рискован и крие много подводни рифове, ала отговорът стопля сърцето ми.

— Не, хремав съм — шеговито подхвърля той.

Разбира се, без значение е, че вече не правим акробатичен секс, дори е за предпочитане — гърбът ми не е протрит от мокета. Без значение е и фактът, че на една Коледа Хю бе принуден два пъти да сяда на тържествена вечеря. Навремето това ми се стори ужасно забавно. Още пет минути си разменяме любезности, после той затваря. Връщам слушалката на вилката и се вкопчвам в измамното спокойствие, предизвикано от разговора.

Поглеждам часовника си. Ако не престана да се мотая, ще закъснея за курса.

Какво правех, преди да иззвъни телефонът? Да, търсех монети. Да му се не види, как не ми дойде наум да погледна в джобовете на сакото на Хю? Всеки път когато занеса костюмите му на химическо чистене, намирам в джобовете дребни монети. Тромаво се изкачвам на горния етаж, започвам да ровя из гардероба. Крайно време е да поразчистим терена. С Хю притежаваме прекалено много дрехи, а след раждането на бебето ще ни е необходимо повече пространство. Освен това едва ли отново ще нося купищата рокли, блузи и панталони в черно, които са от толкова скъпи материи, че не се перат, а задължително се дават на химическо чистене. Преравям джобовете на Хю. Натъквам се на резервния ключ от кабинета му — никога не го намира, когато му потрябва. Пакетче дъвка. Презервативи. Господи, останали са в сакото му от време оно! Касови бележки от ресторанти и магазини за облекло. Много е наивен, ако си въобразява, че от фирмата ще му ги признаят като служебни разходи. Хм, странно… никога не сме били в ресторант „Щастливата седмица“. Кога ли го е посетил? Трябва да го попитам дали му е харесало. Във всички списания дават страхотни отзиви за заведението. Най-сетне намирам две монети от по един паунд в джоба на спортното сако. Пускам ги в портмонето си и се втурвам навън — вече закъснявам за срещата с Либи.

Знам какво си мислите. Презервативи и сметка от ресторант за около осемдесет паунда, което означава вечеря за двама. Мислите, че Хю има любовница. Аз също.

Не само очите на бебето се отварят.