Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (32)

33.

Мамка му, защо не провеждаме съвещанията в кабинети с маси и столове вместо в конферентни зали, които повече напомнят частни клубове, вероятно заради гъстия цигарен дим и масивните кожени кресла. Седя на едно от въпросните кресла, по-точно съм потънала в него. Да му се не види, как ще стана? И защо ли ми трябваше тъкмо днес да сложа пола? За какво говорят?

— Това ще бъде твоята задача, Джорджина. Съгласна ли си? — пита Дийн. — Надявам се, даваш си сметка колко голяма е отговорността.

Кимвам. Не знам за какво съм дала съгласието си. Дано Джулия води записки.

— Да се срещнем отново, да речем… във вторник, за да обсъдим последните подробности по нашето предложение. В колко часа ще ви бъде удобно?

Присъстващите изваждат джобните си компютри; с усилие се измъквам от капана, на креслото, но докато се наведа да взема чантата си, те се уговарят за четири следобед. С въздишка отново се тръшвам на креслото. Несъмнено целта е съвещанието да продължи до вечерта. Така с един куршум ще бъдат убити два заека, образно казано. Първо, като остават до късно, членовете на екипа ще убедят себе си и всички останали, че полагат къртовски труд; второ, това им помага да забравят факта, че нямат личен живот.

— Съжалявам, но във вторник ми е невъзможно — заявявам.

— Превърни невъзможността във възможност, Джорджина. Интересуват ме не проблемите, а разрешаването им. Ясен ли съм? — Дийн пуска усмивка, предназначението на която е да смрази кръвта ми.

— Във вторник съм заета — настоявам. Разговорите секват, присъстващите се втренчват в мен с ужас, който би трябвало да съхранят, докато обявя, че водите ми изтичат. В подобни случаи от нас се очаква да отменим всякакви предишни ангажименти. — В осем вечерта трябва да бъда на курс за бременни. Гарантираш ли, че съвещанието ще приключи в седем и половина?

— Не, Джорджина. Отложи го за друг път. Много добре знаеш, че трябва да спазим крайния срок.

Знам го, ала знам още, че разполагаме с достатъчно време. До края на юни стратегическият ни план ще бъде изготвен. През юли ще представим нашата идея за рекламата на продукта (творческата концепция, скъъъпа!).

Дийн се изправя, за да покаже, че въпросът не подлежи на обсъждане. Явно е вбесен от поведението ми, обаче за разлика от друг път изобщо не ми пука.

— Работата е там, Дийн, че и с бебето имам краен срок. Бременна съм в шестия месец. Откакто ме назначи в тази агенция, фанатично се трудя по десет часа дневно, през по-почивните дни си взимам работа за вкъщи, и то без допълнително заплащане. Необходимо ми е време да се подготвя за бебето, за да съм сигурна, че ще се роди здраво и нормално. Да започнем съвещанието в два, за да свършим до седем.

— Във вторник имам работен обяд с един клиент — намесва се Карл. — Няма да свършим до два часа.

Втренчвам се в него. Сигурно погледът ми е като на Горгона, защото той промърморва, че ще насрочи срещата си за друг ден.

— Добре, значи се разбрахме. — Надигам се от креслото, като криво-ляво съумявам да запазя достойнството си. Пропиляхме цели пет часа в обсъждане на екипа, който ще работи по създаването на рекламата за въпросния продукт, ако получим поръчката. Тази информация ще се събере само на една от минимум тристата страници на проекта. Ще извадим късмет, ако клиентът още е буден, когато представяме този списък. Ако се раздаваха награди за безсмислени съвещания, представляващи чиста загуба на време, нашата агенция щеше да получи златния медал. Отделихме толкова време на обсъждане на бъдещия екип, защото Карл отговаря за това и се мъчи да го изкара по-трудно, отколкото е в действителност.

Смятам, че е крайно време да обобщим изказванията и да приключим, затова отбелязвам:

— Според мен стратегията за проект „Скорост“ е повече от ясна. Ще атакуваме „на два фронта“, така да се каже. Ще се съсредоточим върху подробностите, свързани с продажбите…

— Допада ми, че винаги обръщаш внимание на подробностите — прекъсва ме Карл; подигравателният му тон ме изправя на нокти. Задник такъв!

В нашия бизнес е особено важно да отделяш внимание на подробностите, но често се смята за липса на далновидност. Ще ми се да бях заложила крупна сума на факта, че Карл ще добави: „Страхувам се обаче, че заради едно дърво не виждаш гората. Къде е полетът на фантазията, къде е визията?“

— Страхувам се, че заради дървото не виждаш гората, Джордж. — Той се усмихва, но не ме поглежда.

— Ще атакуваме на два фронта — повтарям, без да обръщам внимание на заяждането му. — Ще нахвърлям идеите си и ще ти ги представя преди съвещанието във вторник, Дийн, за да ги обмислиш. Така ще спестим и време.

Въпреки че работата ми се състои в „повишаване бойния дух на армията“ и в осигуряване на финансирането и екипа, който ще работи по даден проект, често помагам при изработването на стратегията. Карл явно е раздвоен — яд го е, че навлизам в неговата територия, същевременно се радва, че ще има по-малко работа. Не спря да говори по време на съвещанието, обаче знам, че много-много не е мислил по проект „Скорост“; преди да започнем, го хванах да рисува цици в бележника си; разбира се, той побърза да излъже, че това била кривата на разпространението.

— Какво мислиш, Карл? — обръща се към него Дийн.

— Ъъъ… може би Джорджина има право.

И великите, и скапаните идеи се посрещат с еднакъв ентусиазъм. Никой не си дава сметка за разликата.

— Идеята е плод на сътрудничеството между двама ни с Карл — бързам да излъжа. Доскоро с него наистина бяхме страхотен екип — принуждавахме подчинените си стриктно да спазват графика, определен месеци по-рано, поддържахме непрекъсната връзка с медийната агенция, разговаряхме с клиентите от други държави, за да научим възможно повече за културните различия, накратко, полагахме върховни усилия да получим поръчката. Или поне да не ни хванат натясно. Напоследък обаче почти не разговаряме, само че няма да го признаем пред Дийн. Шефът иска хората му да си сътрудничат, тоест Карл ще ми бъде задължен, ако се престоря, че нещата вървят постарому. Благодарността му ще ми е от полза. Предпочитам да бъдем в добри отношения — виждала съм какво причинява на хора, които са го настъпили по мазола.

— Така ви искам — засиява Дийн. — В екипа думичката „аз“ не съществува.

— Но единият от сътрудниците винаги е по-способен — подхвърля Карл.

— Браво, хубава шега — киска се шефът.

Питам се дали наистина е толкова глупав, за да смята, че Карл се шегува.