Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (31)

32.

Купувам на Кейт и Том най-големите великденски шоколадови яйца, които се предлагат в „Торнтънс“, на специалното гише изписват отгоре имената им. Може би хлапетата предпочитат друга яйца, вероятно Бека ще побеснее, че съм им ги подарила. Забранява на децата шоколада и забавленията, вероятно ще се придържа към тази си политика поне докато Кейт и Том станат пълнолетни. В интерес на истината не взех яйцата с цел да я разгневя; като бях малка, чичо ми купи от „Торнтънс“ шоколадово яйце, на което беше изписано името ми — още смятам, че е било най-прекрасното великденско яйце, което съм получавала. Най-прекрасното на света.

* * *

В понеделника след Великден седя пред телевизора с дистанционното в ръка. Разочарована съм, че по нито един канал не повтарят „Исус Христос суперзвезда“; налага се да се задоволя с „Исус от Назарет“ с Робърт Пауъл. Превъплъщението му е съвършено — никога не съм виждала човек с толкова изумителни очи, но се чувствам някак неловко; май не е редно да смятам Исус за сексапилен. Отново вдигам дистанционното, ала попадам на някакъв уестърн, документален филм за „Ролинг Стоунс“ и мач по ръгби.

По традиция в понеделника след Великден Хю играе голф. Тази година за мен празникът не се отличаваше от делничните дни. Не трябваше ли някой (освен мен) да ми подари великденско яйце? (Купих цели шест и ги скрих на различни места в апартамента, но не е там работата, нали?) Не трябваше ли в петък да хапнем риба и топли козунаци, а в неделя — печено агнешко? Миналата година Бека заведе децата при родителите си; с Хю се възползвахме от отсъствието й и в петък поканихме гости у дома, все едно бяхме женени. Приготвих вечеря от риба, както му е редът (сложила си бях черна блуза и панталон на „Джоузеф“). В събота обядвахме в ресторант заедно с още четири двойки (носех черен костюм с панталон), в неделя поканихме десет души на агнешко печено. Облякох сива рокля на „Прада“ — в края на краищата беше редно да ознаменувам празника, нали? Пихме шампанско, водка и коктейли; въпреки че масата беше отрупана с храна, не се съблазних и похапнах само салата.

Важното бе, че традицията е спазена.

Тази година, когато с Хю вече живеем заедно, отбелязахме Христовото възкресение със спор дали да посетим една галерия (изборът е мой), или да се разходим сред природата (по идея на Хю). Той е изумен, че не приемам безпрекословно предложението му. Аз също. Хю е единственото, което съм желала. Искам само онова, което допада и на него. От тринайсет години насам всяка моя мисъл е сьобразена с него. С червено или с розово да лакирам ноктите на краката си? Кой цвят ще му допадне повече? Ще иска ли да гледа този или онзи филм? Бил ли е в еди-кой си ресторант? Дотолкова се съобразявам с мнението му, че постепенно започвам да мисля като него. Само че днес не ми се ходи на разходка. Първо, нямам какво да облека за излет сред природата, второ, държа да разгледам изложбата в Националната портретна галерия.

— Никой няма да отиде на тази изложба — мърмори Хю.

— Вярно, че не беше шумно рекламирана, но наистина искам да я разгледам.

— Никой няма да отиде, кифличке — повтаря той.

Ние също, както изглежда.

В крайна сметка изобщо не излизаме. Обаче другата година ще бъде различно, защото ще бъдем семейство — най-малкото детето ни ще бъде с костюмче на великденско зайче, включително шапка с дълги уши. Аз пък ще нося къса рокличка на цветенца в тюркоазено, лилаво и розово, жилетката ми ще бъде с пайети. Хю ще измие колата. Слънцето ще грее ярко. Ще бъде истински Великден…

Иззвъняването на телефона ме връща към действителността. Едва се измъквам от креслото, в което съм се заклещила — за пореден път ми хрумва колко хубаво би било, ако разполагах с кран, който да ме придвижва из апартамента.

— Ало? — В първия момент не мога да позная гласа. — Ало, обажда се Бека.

— Хю го няма — казвам машинално. — Ще му предам, че си го търсила.

Тъкмо се каня да затворя, чувам как тя избърборва:

— Всъщност търся теб. — Смутено прочиства гърлото си, явно и тя като мен се чувства неловко, дори се пита как й е хрумнало да ми телефонира.

Насилвам се да си спомня баналните фрази, с които се замазват подобни неловки положения.

— Много мило, Бека. Добре ли си изкарвате празника? — питам, въпреки че изобщо не ме интересува.

— Добре. Да, много добре. А ти?

— Прекрасно.

— Наистина ли?

Въпросът й ме изненадва. Струва ми се, че е искрена.

— Вече не повръщам. — Написаното в книгите не беше вярно, изпълни се предсказанието на Бека — престана да ми се повдига едва в началото на шестия месец, не в края на третия. Разбира се, за нищо на света няма да й призная, че е имала право.

— Радвам се.

— Разсеяна съм, забравям всичко, което съм чула само преди минута, но иначе съм добре.

— Това е най-приятният етап от бременността, преди да…

— Наедрея прекалено много.

— Исках да кажа, преди коремът да започне да ти пречи.

Засмиваме се на неловкия й опит да замаже положението. Изведнъж се сепвам. Какво ме е прихванало, та разговарям любезно с Бека? Млъквам и чакам да каже защо се обажда. Дали пък хлапетата не са поискали нови велосипеди?

— Обаждам се да ти благодаря за шоколадовите яйца.

— О! Ъъъ… не благодари на мен. Хю ги избра. — Лъжата ми е продиктувана от сложни мотиви. Иска ми се Бека да вярва, че той проявява по-голямо съпричастие към децата си, отколкото е в действителност, и че аз много-много не се интересувам от тях. Не знам защо преиначавам нещата… може би защото така би трябвало да бъде.

— Изобщо не го вярвам — заявява тя; прекалено съм уморена отново да излъжа. Пък и няма смисъл — тя е била омъжена за него. — Освен това исках да проверя дали вече си се записала вНОК.

— Още не съм — признавам.

— Непременно се запиши. Местата са ограничени, а е много необходимо.

Какво е НОК? Профсъюз ли? Не се осмелявам да призная на Бека, че нямам представа за какво говори. Интуицията ми подсказва, че ако го сторя, ще покажа колко неподготвена съм да бъда майка.

— Обади им се още утре, наложително е! — Въздишам от облекчение — отново разговарям с Бека-командирката, с която съм свикнала. След миг обаче тя отново ме изумява: — Като малка непрестанно си мечтаех за шоколадово яйце от „Торнтънс“.

Тръпки ме побиват, когато покаже, че не е загубила напълно човечността си.