Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (29)

30.

Набързо разказвам на Либи какво ми се е случило през деня, накрая избухвам в ридания — писнало ми е да се старая, не постигам нищо, а от мен се иска много повече. В паметта ми изплува разговорът ми с Джесика, когато на седемгодишна възраст ме бяха изпратили на лагер с момичетата-скаути. Колкото и да се стараех, не успях да измайсторя от съчки поставка за леген, освен това не проумявах каква е ползата от подобно изделие. Накрая се разплаках и телефонирах на майка ми с молба да ме отведе обратно сред цивилизацията. Само че тя не го стори. Смяташе, че спането в легло, гъмжащо от разни буболечки, и необходимостта да пестиш тоалетната хартия спомагат за изграждане на характера.

За щастие Либи има опит със седемгодишните момиченца.

— Няма да се справя! Сражавам се на прекалено много фронтове. Писна ми да полагам усилия да бъда достойна партньорка на Хю и доведена майка, каквато Кейт и Том харесват… или поне понасят. Мъча се да бъда търпелива и добра приятелка, обаче се провалям с гръм и трясък — онзи ден казах на Сам, че хич не ми пука, ако според тъпите бабини деветини бракът, сключен през август, е по-щастлив от онзи, сключен примерно през май. Старанието ми да остана слаба е поредната загубена битка също като опитите ми да бъда привлекателна и остроумна. Как ще се справя с огромната работа по важната сделка, след съм принудена да търпя бремето на огромното си тяло?

Въпреки че хлипам и говоря нечленоразделно, Либи схваща смисъла на излиянието ми. Казва, че слага чайника на котлона, и нарежда веднага да отида при нея. Не се налага да ме убеждава, ала ми става още по-приятно, когато тя добавя, че тази вечер Мили гостува на баба си и дядо си.

Тя обитава апартамент на най-горния етаж на викторианска къща в Ърлс Корт, съседите й са много симпатични австралийци. Жилището е малко, но липсата на пространство се компенсира от наличието на живот. Либи ме посреща с прегръдка — жест, нетипичен за жителите на Лондон, ала толкова естествен, когато идва от нея; на мига чувствам известно облекчение. Тръгвам след нея към кухнята в дъното на коридора, осветена от яркото слънце, като слаломирам между многобройните купчини от списания, обувки на Мили, комикси, цветни моливи, играчки, дрехи за пране, дрехи за гладене, гладени дрехи за прибиране, заемащи всички повърхности. Накъдето и да се обърна, виждам недовършени плетива и гоблени, дело на Либи, пеперуди от разтегателна хартия, несръчни рисунки и картонени модели на изтребители, сътворени от Мили. На всяка стена са окачени разноцветни лампички, все едно майката и дъщерята празнуват Коледа през цялата година. Ала най-голямо впечатление ми правят книгите — никога не съм виждала толкова много книги на едно място освен в обществената библиотека. Натрупани са на полиците, масичките, первазите на прозорците, върху телевизора и шкафа. Разпилени са на пода, подредени са на купчини в тоалетната, под канапето, на стълбището. Когато Либи отваря шкафа с чиниите и чекмеджето за приборите, виждам още книги, няколко се мъдрят на полицата редом с кутиите със спагети и мюсли. Навярно в малкото жилище има повече от хиляда томчета.

Срамувам се заради истеричния пристъп, затова повеждам разговор на общи теми, за да разведря обстановката:

— Всичките ли си ги прочела?

— Разбира се — отговаря Либи, — иначе защо да ги купувам?

Срам ме е да призная, че полиците в библиотеката ми са заети предимно от лайфстайл-списания. Книгите, които притежавам, се разделят на три категории — 50 на сто от тях съм прочела, 25 на сто възнамерявам да прочета, 25 процента предполагам, че трябва да прочета. Подборът на Либи е, меко казано, странен. Притежава студии в областта на философията, теологията, политиката, историята. Виждам сборници с поезия, книги с пътеписи и други, посветени на музиката, биологията, правото. И още купища романи, някои задържали се на първо място в класацията за престижна литература, други — спадащи към категорията „еднодневки“, което според мен издава независимост на характера.

Сядам в кухнята, докато Либи сръчно подрежда на подноса чайник, големи порцеланови чаши, чинийка с бисквити, захарница, каничка с мляко — накратко, всички необходими атрибути за откровен разговор между две приятелки. Чашите и чинийките са от различни сервизи, но са украсени с рисунки, направени на ръка. Изглеждат много привлекателни, създават впечатление за домашен уют; гледам ги и се питам защо губя сума време да обикалям магазините, за да заменя чашата или каничката от любимия ми сервиз „Конран“, които са се нащърбили. Нима ще настъпи краят на света, ако чашите и чинийките са с различни шарки?

През открехнатия прозорец може да не прониква чист въздух, но със сигурност се чува шумът от улицата. Някакъв вбесен шофьор спори с пътен полицай, вие мощен двигател — отново разбиват асфалта по Кромуел Роуд. Пролетта е сезон на плодородие и надежди, но само според календара. Април е объркал самоличността си, мисли се за януари. Природата още е потънала в печал, минувачите по улиците са намръщени. Количеството на падналите дъждове е рекордно, температурата е толкова ниска, че смразява най-деликатните части от тялото ти.

Домакинята ме повежда към дневната; едва не се спъвам в дъската за гладене, около която са натрупани още по-големи купища изпрани дрехи. Либи не се притеснява от бъркотията в жилището. Очевидно истеричното ми обаждане също не й е направило впечатление. Аз обаче съм потресена — поведението ми е недопустимо, нямам право да избухвам така пред жена, която почти не познавам. Сядам на канапето, което е близо до камината, разхлабените пружини увисват под тежестта ми. Часовникът тиктака, ютията със свистене изпуска пара. Тук съм поради същата причина, но изведнъж сякаш онемявам. Защо ли? Въпросът на Либи не беше труден. Попита ме дали ми е харесало в Уелс. Отговорът е лесен, защо тогава се затруднявам? От срам ми идва да потъна в земята. Давам си сметка, че по телефона казах прекалено много, та сега да обърна всичко на шега. Признах, че съм безпомощна. Аз, която се справях… не, излизах с чест от всяка ситуация! Дали да не се оправдая е хормоните си?

— Хареса ли ти в Уелс? — повтаря Либи.

— Да.

— С Хю починахте ли си?

Забелязах, че преди да изрече нещо, тя обмисля какво въздействие ще окажат думите й. Гледа през прозореца, когато ми задава въпроса, ала не отделя очи от мен, докато отговарям — похват, създаващ впечатлението, че тя е вездесъща и всесилна. Либи е кръстоска между божество и библиотекарка, впечатление, което не се създава само от купищата книги. Напомня ми на библиотекарка, която знае кога момченцата гледат снимките на женски гърди в учебниците по медицина или търсят в речниците ругателни думи. Накрая се навежда да завърти терморегулатора на ютията, което ми дава възможност да преценя доколко искрен да бъде отговорът ми.

Необходимостта да бъда откровена надделява над срама:

— Двата дни в Уелс ми помогнаха да се отърся от постоянната умора, ако не от постоянните заяждания на Хю.

— За какво спорите?

— За всичко. И за нищо.

Странно, но първият скандал помежду ни в разстояние на почти четиринайсет години, който избухна преди заминаването за Уелс, се оказа повратна точка във взаимоотношенията ни. Сега не правим друго, освен да се караме. Повеждам разговор с намерението да бъде позитивен и продуктивен, но след първите няколко фрази с Хю неизменно се сдърпваме. Поводите са най-разнообразни — неговите закъснения, моята отпадналост, неговият егоизъм, моето закърняло либидо, издръжката на Бека, отглеждането на още нероденото ни дете, кой е оставил в хладилника празната кутия от прясно мляко. Въпреки че поводите са разнообразни, споровете ни са еднакви — ненужни и безсмислени, изпълнени с разкаяние и горчивина. Ако първото тримесечие от бременността ми премина под знаменателя на повръщането, кодовата дума за второто ще бъде „враждебност“.

— Имаме известни затруднения в общуването — признавам. — Сигурно причината е в… хормоните ми.

— Така ли?

— Открих, че в книгите за бъдещите майки истината се премълчава или е представена в прекалено розова светлина. Във всяка пише, че „може би от време на време ще ме избива на плач и ще чувствам раздразнение“.

— А всъщност си станала по-нетърпима от хунския вожд Атила — подхвърля Либи.

— Точно така. — Кисело се усмихвам.

Изглежда, при зачеването в мен е попаднала частица гняв, голяма колкото песъчинка, която с всеки изминал ден набира скорост и увеличава размерите си; само плодът в утробата ми расте по-бързо.

В петия месец на бременността ми песъчинката е голяма колкото снаряд и два пъти по-експлозивна. Яд ме е на всички и на всичко. Всеки ден Хю прави нещо, което ме вбесява. Яд ме е на приятелките, които престанаха да ме търсят и ме изоставиха, откакто забременях. Бясна съм на приятелите, които се надпреварваха да флиртуват с мен, а сега не ме забелязват или ми се подиграват. Също и на тъпите жени в аптеката и на мърлявите им отрочета. Да му се не види, на мястото на моя приятелка отдавна щях да съм задраскала името си от списъка на хората, на които изпращам коледни картички!

Как реагира Хю?

Наскоро му казах, че може би постоянните ни караници са предизвикани от нарушения ми хормонален баланс, а той заяви: „Слава Богу, че ти увря главата — крайно време е да предприемеш нещо.“ — Чувствам се малко гузна, че цитирам думите му извън контекста.

— Той е напълно нов човек — мърмори Либи.

— Джесика ме уверява, че ако пия витамини, ще възвърна спокойствието си.

— Има право. Посъветвай се с акушерката.

— Вече го направих; изненадващото е, че вместо да ме обсипе със стряскащи подробности за дължината на плода в утробата ми, обвиващата го ципа и прочие, тя се съгласи с Джесика и ми написа рецепта.

— Значи имаш напредък — усмихва се Либи.

— Може би — заявявам печално. — Обадих ти се, след като си купих витамините, но както сама разбра, не бях олицетворение на спокойствието.

— Трябва да ги изгълташ, не да ги държиш в чантата си. Нормално е да се чувстваш…

Докато търси подходящата дума, аз я изпреварвам:

— Шибано.

— Да.

— Не мога… Трудно ми е да свикна. — За пръв път, откакто влязох в жилището на Либи, се осмелявам да я погледна. Забелязвам, че дори окото й не трепва от моето признание. Не започва да ме успокоява, ала погледът й е изпълнен с разбиране и съчувствие. Миниатюрните кафяви точици в сините й очи ми подсказват, че мога да бъда откровена с нея. Въпреки че откровеността е демоде и те прави уязвима. — Напоследък вечно съм уморена и ме избива на плач, лицето ми се покри с петна, косата ми пада, толкова напълнях, че приличам на слон…

Либи проявява здравомислието си, като не бърза да ме увери, че изобщо не съм се променила и че в гръб бременността изобщо не ми личи.

Браво на нея.

Въпреки че можеше да пусне някоя и друга невинна лъжа, за да повиши настроението ми.

— Не участваш в състезание — отбелязва.

Хвърлям й унищожителен поглед. Наивността й е смайваща.

— Напротив. Целият живот е състезание.

— Чакаш с нетърпение раждането, нали?

— За ужасните болки ли говориш? — питам недоверчиво.

— Не. За това да имаш дете, да бъдеш майка.

Мога да блъфирам. Да повикам на помощ фалшивия глас, да заявя, че „се чувствам на седмото небе от щастие“… но кого ще заблудя освен себе си? Взирам се в смачканата хартиена кърпичка, която стискам. Подгизнала е от сълзите ми и своевременно ме подсеща за скорошния ми истеричен пристъп.

— Страхувам се — признавам. Разбърквам чая, наблюдавам как листенцата се спускат към дъното на чашата.

— От какво?

Дълбоко си поемам дъх, „хвърлям се с главата надолу“:

— От всичко. От бременността, която ме обезобрази, от родилните болки, от майчинството. Не съм на седмото небе от радост, а се страхувам до смърт.

— Ясно.

— Бременността е прекалено голямо предизвикателство за мен. Ненавиждам големия корем, повръщането, умората, самотата. Какво ме очаква в бъдеще? Пак същото. Не зная дали ще издържа. — Либи слуша, без да ме прекъсва, което ме подтиква да добавя: — Най-много се страхувам, че някой изцяло ще зависи от мен, че ще бъда толкова необходима.

Чак сега тя проговаря:

— Децата порастват, не остават вечно в пелени.

Забележката й е напълно уместна, ала вместо да ме успокои, поражда нов проблем.

— Дори не знам какви памперси да използвам — изтъквам плачливо. — Предполагам, че си видяла богатия асортимент в супермаркетите. За новородени, рециклирани, водоустойчиви, свръхабсорбиращи… отгоре на всичко се предлагат в двайсет размера…

Думите ми са като буен водопад. Страховете и съмненията, които от седмици, не, от години тая в сърцето си, излизат на бял свят.

— Не му виждам края. Когато бебето се научи да седи на гърне и става малко по-независимо, когато най-сетне спи непробудно поне една нощ и започне да бърбори, все още ми предстоят изпитанията на детската градина и началното училище и ужасите, свързани с тях. Въшки, тормоз от по-големи момчета, бележници в края на срока! — Отчаяно се тръшвам на канапето, едва не разливам чая. Либи оставя ютията, но не ме прекъсва. — Питам се дали изобщо да го пратя в детска градина, или да взема детегледачка — продължавам. — Ще чувства ли липсата ми, ако се върна на работа? Е, ще трябва да я преживее, защото не мога да стоя с него по цял ден, и то всеки ден. — Свирепо се взирам в Либи, като че ли тя настоява да го правя. — В кое училище да го изпратя? — изкрещявам отчаяно; ако тя предложи някое, ще я послушам, защото нямам представа от тези неща.

Няколко „услужливи приятелки“ и познати вече ми телефонираха, че е прекалено късно да ме включат в списъка на което и да било от най-добрите подготвителни училища — местата били заети за следващите милион години. Едва се въздържах да не изкрещя в слушалката: „Но то още е само ембрион!“

Капнала съм от умора.

Писна ми да се преструвам, че всичко е наред, че се чувствам повече от добре. „Добре“ означава провал, който трябва да избегна. Прекъсвам тирадата си, позамислям се, накрая изтърсвам:

— Чувствам се така, сякаш са ме изобличили в лъжа, разбрали са, че съм измамница.

— За какво говориш?

— Не съм осмица, камо ли десетка, само едно мижаво пет и половина.

Либи озадачено бърчи чело; обяснявам, че макар да изглеждам като въплъщение на самоувереността — изглеждам е ключовата Дума, — качествата ми не са вродени, всичко съм постигнала с много усилия, дори промяната във външността ми.

— Не е достатъчно да имаш престижна професия, любовник, красив дом, добри приятели и карта за някоя фитнес-зала — изведнъж се появява нов стандарт, на който да отговаряш. От мен се иска да родя, без да наддам нито грам, след което да отгледам втори Айнщайн, без нито ден да отсъствам от работа! — изкрещявам.

— Май си прекалено строга към себе си. Кой е въвел тези абсурдни стандарти?

Кой ли? Аз? Или Хю? Или може би Бека през далечната 1987 година? А може би са въведени от Холивуд.

— Предлагам засега да не си блъскаш главата за училището — подхвърля Либи, връщайки ме към проблема, изискващ неотложно разрешаване… или поне към онзи, чието съществуване съм готова да призная. — Всяко нещо с времето си.

Ама че щуротия! Винаги съм се гордяла със способността си да върша няколко неща едновременно, тоест умело да жонглирам с много топки. Макар че напоследък не правя друго, освен да изпускам топките. Либи изключва ютията, започва да навива кабела около ръкохватката. Премества купчината току-що изгладени дрехи, сяда до мен, окуражително стисва ръката ми.

— Щом ще имам дете, искам да бъда добра майка — мърморя.

— Разбира се, че ще бъдеш.

Ще ми се и аз да бях толкова сигурна. Питам се дали да споделя защо взаимоотношенията ми с жени като Пени са толкова сложни. Неприятно ми е да го призная, ала се възхищавам от нея. От една страна, тя е майка, каквато мечтая да бъда. От друга, ми вдъхва ужас. Вечната й саможертва едновременно ми внушава уважение и ме отвращава. Наистина искам сама да приготвям храната на детето си. Искам да го водя на тенис, балет и на уроци по френски (не и преди да навърши три години), обаче това означава, че няма да имам собствен живот, че ще бъда само шофьор. Как ще намеря време да бъда предана майка, да ходя на работа и да поддържам външността си? Знам, че когато детето ми навлезе в юношеската възраст, ще започне да ме ненавижда — въпреки времето и усилията, които съм посветила на отглеждането му. Ако е момче, ще престане да се къпе и да общува с околните, ако е момиче, безсъмнено ще изпада в истерия и ще страда от анорексия. Последният удар, който ще ми нанесе, е да ме направи баба.

Либи сякаш чете мислите ми:

— Да бъдеш майка, не означава само тревоги, несигурност и поражения.

— Какво означава тогава?

Тя се замисля. Други, не толкова сериозни жени, биха отговорили с лекота. Ще кажат, че майчинството е фантастично, ужасно, удовлетворяващо или много уморително. Но каквото и да отговорят, ще бъде прекалено опростено, сведено до една дума или едно изречение. Нищо чудно да използват някое клише, с което обикновено се описва майчинството, например: „Детето преобърна живота ми“ или „Да имаш дете, е като влюбването.“ Либи взима шоколадово десертче „Кит-Кат“, отхапва от него, взира се в пространството; а може би гледа грамадния куп пране, което й предстои да изглади. Дълбоко си поема въздух, едва тогава проговаря:

— Майчинството е най-невероятното ми преживяване. Отнема всеки миг от времето, през което съм будна, че дори и от съня ми. Толкова неща ми се иска да споделя за майчинството, че винаги се изкушавам да не кажа нито думичка. То обединява милиони противоречиви чувства — радост, възхищение, задоволство, страх, вина, удивление, блекчение, тревога. Особено тревога. Понякога ми се струва, че ще се поболея от безпокойство. Питам се дали съм прекалено строга, или тъкмо обратното. Дали уча дъщеричката си да различава доброто от злото… след което ми хрумва: „Коя съм аз, че да определям кое е добро и кое — зло? Всъщност няма значение, защото може би с нея ще се случи някакво нещастие…“

— Либи, престани!

— Ужасно е, когато подобна мисъл се загнезди в съзнанието ти, камо ли да я изкажеш, ала всеки родител се страхува да не би детето му да си счупи я крак, я главата, да не би някой да разбие сърцето му… Понякога ми се струва, че ще рухна под тежестта на страховете и отговорностите. Изкушавам се да се пъхна под завивката — нека друг поеме грижите ми. Разбира се, невъзможно е, защото друг няма, освен това само като погледна Мили, се чувствам… — Либи дълго търси най-подходящата дума. — …обновена. Тя е смисълът на живота ми, нещо повече — заради нея живеят хора, които дори не подозират за съществуването й. Тя е бъдещето.

Взирам се в нея и се питам дали не е загубила разума си, дали не е станала член на секта от безумци, обаче тя изглежда все същата — поуморена и красива. Нима смята, че дъщеря й ще бъде първата жена — президент на Съединените щати? Не ми се ще да развалям илюзията й, пък и малката наистина е доста умна, само че как ще се оправят с гражданството?

Разбирам, че съм на погрешен път, когато тя добавя:

— Да, децата са бъдещето. Бебетата, които раждаме, не само моето или твоето, а всички бебета на света, са връхната точка на всичко и всички, които са съществували в миналото. Чрез всяко възкръсва надеждата, откриват се нови хоризонти… Понякога ми липсва възможността да се отбия в бара, когато ми хрумне, но не се оплаквам. Вярно, че родилните болки са силни, а безсънните нощи те смазват, ала не бих ги сменила за нищо друго. Може би сега се страхуваш от раждането, струва ти се ужасно и унизително, обаче секунди след като изхвърлиш плацентата, си казваш, че ти се е случило най-прекрасното нещо на света. — Тя смачква на топка опаковката от десертчето и я хвърля към кошчето за смет, но не го улучва. — Признавам, че понякога ми идва да я удуша, задето безспирно пита защо не й купувам сладолед или кукла Барби. За миг изпитвам ужасна умора… и омраза.

— Дъщеря си ли мразищ?

— Не, просто изпитвам омраза. Ала по-често Мили ми вдъхва радост. Неописуема, неповторима радост, напомняща многоцветна дъга.

На път за вкъщи думите на Либи непрекъснато кръжат в съзнанието ми. Като я слушах, всичко изглеждаше толкова простичко. „Детето е най-прекрасното нещо на света… то е смисълът на живота… бъдещето.“

Толкова простичко и убедително!

Въпреки дъжда реших да повървя пеша; чистият въздух (или онова, което в Лондон минава за чист въздух) може би ще проясни главата ми. Не отварям чадъра, водните капки струят по лицето ми. Знам, че дъждовната вода е силно замърсена, ала все пак се усещам пречистена.

Объркана съм. Отчасти защото не проумявам казаното от Либи. Отчасти защото го разбирам. „Неописуема, неповторима радост, напомняща многоцветна дъга.“ Като се чамисля, цветовете на дъгата не са присъствали в живота ми. По принцип винаги нося черно; все пак бях студентка в края на осемдесетте и работя в рекламна агенция, тоест черният цвят е най-подходящ за дрехите и аксесоарите ми. В края на миналото десетилетие се изкуших да се обличам в други гами — кафяво/виолетово/сиво, — ала Хю побърза да ми напомни, че само черният цвят е класически. Преди да заживея с Хю, жилището ми беше декорирано с всички оттенъци на бледоморавото, после го пребоядисах в светлокафяво и бежово. Подозирах, че той ще се чувства неуютно сред толкова женствена обстановка. В интерес на истината обаче нито бледоморавото, нито светлокафявото могат да се нарекат истински цветове.

Грамаден камион-цистерна профучава край мен и разплисква една локва. Минувачите мърморят и ругаят, оглеждайки изпръсканите си палта, ала аз избухвам в смях. Въпреки че съм мокра от глава до пети. Доскоро и аз щях да мърморя и да ругая, кръвното ми налягане щеше да се повиши, щях да обмислям как да се преоблека, преди някой познат да ме зърне в този вид. Честно казано, в гардероба в службата държа резервни дрехи именно за подобни спешни случаи. Ала днес само се засмивам, бръсвам от палтото си калните капки — не е дошъл краят на света, нали? Голямо чудо, че дрехите ми са изцапани и мокри, че не изглеждам като излязла от страниците на модно списание. Важното е, че съм жива.

Хрумва ми гениална идея — ще боядисам в яркожълто детската стая.

В този момент край мен профучава червен двуетажен автобус и за втори път ме намокря.

Детската стая ще бъде в червено и жълто.