Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (28)

29.

Атмосферата в аптеките е доста потискаща. Миризмата — нездравословна смес от воня на болести и средства за хигиенизиране — е по-отвратителна, отколкото в магазин за риба или за домашни любимци. Отгоре на всичко пред гишетата винаги се извиват безкрайни опашки и също като в чакалните пред лекарските кабинети висенето на опашката може да се окаже с летален изход. Мъча се да избегна погледите на другите клиенти и мисълта за техните болежки, като разглеждам изложените стоки — памперси за възрастни, чорапогащници против разширени вени, пудри против гъбички по краката. Няма начин да се чувстваш добре, след като най-невинното лекарствено средство са пастили против възпалено гърло. Най-сетне се добирам до гишето, подавам рецептата.

Няма страшно. Работата по новия проект е само поредната топка, с която трябва да жонглирам. Ще се справя. Разбира се, че ще се справя. Витамините ще ме ободрят, вече няма да ми се повдига, ще приготвя богата вечеря за Хю… Всъщност той май спомена, че ще закъснее. Няма значение, тъкмо ще използвам свободното време да се запозная с документацията по проект „Скорост“. Точно така ще направя.

— Тези лекарствени препарати се отпускат и без рецепта. — Жената с бяла престилка едва прикрива прозявката си. — Всички са еднакви.

Свивам рамене:

— Дайте ми нещо по ваша преценка.

— Посочете какво желаете — упорства тя. Хората на опашката започват да мърморят и ме гледат злобно, защото не съм наясно със системата.

— Искам каквото е предписал лекарят.

— От онези, които се отпускат с рецепта или без рецепта?

Каква е разликата? И дали ме е грижа?

— Зависи дали плащате за рецептата. Плащате ли? — изпитателно ме поглежда тя.

— Разбира се. — Потресена съм, че изобщо ми задава този въпрос. Хората на опашката са потресени, че плащам, и мърморят неодобрително.

Аптекарката се взира в бялата хартийка с надраскани латински думи, намръщено поглежда щръкналия ми корем, ехидно подхвърля:

— Не е вярно. За бременни изпълнението на рецептите е безплатно.

Защо тонът й е такъв, сякаш ме е хванала да отклонявам държавни средства, за да подпомагам терористична организация? Единствената ми грешка е, че пожелах да платя за нещо, което тя държи да ми даде безплатно.

— Седнете! — нарежда ми, все едно е строга директорка на девически пансион. Подчинявам се, като се питам откога животът ми толкова се е усложнил. Зная отговора. Всичко започна с положителния тест за бременност. Той беше камъчето, което обърна колата. Приливът на самоувереност, който изпитах, научавайки, че ни е възложена толкова важна поръчка, се превръща в отлив. Какво ще стане, ако се проваля? Ясно е, че не съм в състояние да се справя с елементарна процедура като например купуването на витамини. Човърка ме и мисълта дали Дийн наистина е смятал да ме уволни. Мамка му, толкова бях заета да се тръшкам, задето от бременността съм погрозняла и всички ме избягват, че не обръщах внимание на важните неща. Но не съм изпуснала последния влак. Просто трябва да се съсредоточа, работата ми да бъде по-ефективна. И още нещо — да се постарая да не мрънкам пред Хю, да бъда приятна компания. И ще направя всичко възможно да изглеждам като Джорджина отпреди два месеца.

Постепенно слепоочията ми затуптяват от болка; вбесена съм от парадокса, че седя в аптека, обаче няма изгледи да получа медицинска помощ. Оглеждам се, дано нещо прогони печалните ми размишления. Изборът е ограничен — дипляна и плакат наблягат на лечението на акне, на друга е показано как се прави превръзка на коляното. Само като гледам дипляната за акнето, получавам сърбеж, затова избирам онази с превръзката.

Въпреки че не я поощрявам, жената, която седи до мен и се отличава с двойна брадичка и издут корем, решава да ме заговори:

— Кога ви е терминът?

— През август — отговарям, отново се пренасям във вълнуващия свят на превръзките за коляно. Не съм в настроение за празни приказки.

— Не може да бъде! Рекох си, че сте поне в седмия месец — отбелязва натрапницата.

Остават ми точно четири месеца и половина; въпреки че тази сутрин без всякакво притеснение отбелязах датата на календара, изведнъж отново се чувствам като затлъстяла неудачница. Ех, ако поне имах воля да престана да се тъпча… Взимам опаковка с дражета за освежаване на дъха (единствената „храна“, предлагана в аптеката), дъвча ги едно след друго.

— Ще раждам през юни — споделя жената, макар да не съм я питала. — Сигурно ще имате момиче, щом коремът ви е толкова голям. Май сте сложили някой и друг килограм повече, а? — Тя се засмива.

Нямам представа дали ще имам момче, или момиче. Честно казано, полът не ме интересува, стига бебето да е здраво и да има очите на Хю. Внушавам си, че не бива да се дразня, задето непознатата е забелязала колко съм напълняла. Може да ми е от полза, ако се озова примерно в Африка, където храната не достига.

— Не, ще бъде момче — намесва се друга жена. Вероятно се смята в правото си да коментира, тъй като момченца-близнаци са вкопчили в крака й лепкавите си пръстчета. — Станете! — нарежда. Подчинявам се като робот. — Погледнете колко се е разширил ханшът й. Нали си спомняте поговорката „Ленивото момче увеличава задника“?

Никога не съм чувала такава поговорка.

— Грешите — авторитетно казва първата, която ме заговори. — Когато носиш момче, коремът е малък и заострен. При най-добро желание нейният корем не може да бъде наречен „малък“.

Отново сядам, отправям гореща молитва към Всевишния двете да продължат спора без моето участие. Затварям очи, парещи сълзи бодват клепачите ми.

По-страшно е, отколкото да затъваш сред подвижни пясъци. Все едно съм попаднала в ада.

Първата дама се отегчава от играта „познай пола на чуждото бебе“ (която така или иначе ще завърши без победител, тъй като резултатът ще се види едва след около пет месеца) и се обръща към мен:

— Използвате ли микровълнова фурна?

Питам се дали във въпроса не се съдържа някаква уловка, ала преди да обмисля отговора си, изтърсвам: „Да.“

— Нима не знаете, че радиацията се отразява пагубно на плода? — изкрещява тя; странно, но другите клиенти се взират в мен, сякаш аз съм обезумяла. Преглъщам сълзите си, тъпа болка пулсира в слепоочието ми. — Забелязвам, че сте изсветлили косата си — обвиняващо добавя инквизиторката ми.

Машинално докосвам главата си. Дори когато съм в най-добра форма и настроение, не признавам, че боядисвам косата си.

— Вярно е — промърморвам. — Чувствах се ужасно старомодна, затова реших да направя някаква промяна.

Всъщност изглеждам толкова кошмарно, че съществува голяма вероятност за детето ми плацентата да е по-привлекателна от естетична гледна точка, отколкото майка му. Изсветляването на косата беше отчаян опит да спра плъзгането по наклонената плоскост.

— Как така? Не помислихте ли за химикалите?

— Какви химикали?

— Нима искате да отровите бебето? Не сте ли чували за децата, родени с ужасни деформации именно поради тази причина? Все едно си инжектирате хероин.

„Благодаря за успокоението“ — мисля си, невидимият ковач в слепоочието ми все по-силно удря с чука. Бум, бум!

Следва поредният въпрос:

— Плувате ли?

Кимвам с надеждата, че поне този отговор ще ми донесе червена точка и по някакъв начин ще ме отличи от Ханибал Лектър. Във всички книги за бъдещата майка се препоръчва да се правят леки физически упражнения и макар да бях принудена да се откажа от интензивните двучасови тренировки по аеробика (жалко че личният ми треньор не ми прости, задето повърнах върху велоергометъра), усилието, което полагам на всеки две седмици да посещавам басейна, е достойно за възхищение.

Да, ама не.

Всички жени в аптеката ужасено ахват; изведнъж забелязвам, че до една тикат колички и още не са се отървали от излишните килограми, натрупани по време на бременността.

— Откажете се от плуването, помислете си за вредата от хлора. Хрумвало ли ви е да пиете белина?

С удоволствие бих изгълтала цяла бутилка, ако ще слушам още щуротии!

Ковачът в слепоочието ми буквално обезумява, едва се съсредоточавам, за да схвана какво говори жена номер едно, макар да подозирам, че не си струва усилието. Тя обяснява защо се смята за капацитет по тези въпроси и в правото си да раздава съвети:

— Бременна съм с третото си дете. Предишните са дошли на бял свят с Цезарово сечение. Погледнете! — Нямам време да възразя — тя запретва пуловера си, смъква панталона си, гордо демонстрира белезите. Какво да кажа?

Нищо.

Изглежда, бременността е нещо като обред за приемане в клуб, а жените, които вече са в него (настоящи и бъдещи майки), смятат, че сме свързани чрез членството си. Признавам, че лекцията на Пени относно бременността не ме раздразни, дори ми беше интересна, може би защото беше поднесена заедно с вкусен обяд. Обаче желанието ми да споделям гинекологични подробности с непознати е силно колкото охотата ми да се бия на фронта, което май е равнозначно на раждането, ако се вярва на дамите, врели и кипели в това начинание. Не за пръв път напълно непозната жена проявява желание да се похвали с белезите от раните, получени по време на лютата битка. Миналата седмица на опашката пред тоалетната в „Кафе Руж“ една дама настояваше да ми покаже стриите си, друга, с която се редяхме на касата в „Маркс и Спенсър“, бе твърдо решена да сподели отблъскващите подробности относно проблемите си с инконтиненцията. Забележете, действието се развиваше в „Маркс и Спенсър“, не в магазин за конфекция!

Отврат!

От друга страна, нямам приятелка, с която да разговарям на тази тема. Сам се интересува само от булчински рокли и воали; другите ми приятелки и познати, които нямат деца, обикалят баровете и бутиците за елегантни дрехи, вълнуват се от най-новите тенденции в модата. С тях нямам общ език, докато с непознатата с големия корем можем да обсъждаме упражнения за разширяване на таза.

Едно от мърлявите близначета кихва, жената тромаво се навежда, изважда от голямата си чанта хартиена кърпичка, ловко измъква сопола от носа на хлапето. Малкият не оценява жеста й, а надава вой до небесата. Главата ми се разцепва от болка.

Свършено е с мен.

Раздвоена съм, не знам какво да сторя. Едната възможност е по примера на сополивото хлапе да закрещя, да се тръшкам, да тропам с крак, да драскам. Другата — да се обадя на Либи.

Изваждам от чантата си мобилния телефон. Преценявам, че няма смисъл да се хабя — писъците ми едва ли ще бъдат чути сред врявата в аптеката.