Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (26)

27.

Нашата славна дружина от четирима потегля към Лондон в пет следобед, след като Хю проведе важния конферентен разговор и два часа след оптималното време за тръгване; движението е ужасно натоварено, децата са изнервени и капризничат — нормална реакция за неделната вечер. От друга страна, има и нещо положително — дългото пътуване ми дава възможност да поговоря с Хю. Едва през последните два дни си дадох сметка колко важни въпроси не сме обсъдили. Изобщо не ми беше хрумвало, че живеем в дом, изпълнен с табута.

Започвам с питане, свързано с грижите за детето.

— Смяташ ли за по-разумно да вземем бавачка, или ще предпочетем детско заведение, след като отново тръгна на работа? — Цели двайсет минути обмислях въпроса, преда да го задам. Накрая реших, че трябва да го поставя ребром, за да не останат съмнения относно намерението ми да се върна в агенцията.

— Възнамеряваш да работиш, така ли? — Хю не изглежда разгневен, само учуден.

— Естествено. Нали не очакваш да си остана вкъщи? — Разбира се, именно това е очаквал, обаче няма начин да го предизвикам, без да призная, че съм подслушала разговора му с Хенри.

— Не съм мислил по въпроса. — Той се усмихва. — Като се замисля, нито Бека, нито Пени се върнаха на работа, вероятно затова съм предположил, че и ти ще си останеш вкъщи. Но щом държиш на кариерата си, в никакъв случай не се отказвай. — Хю широко се усмихва, възхитен от великодушието си.

— И така, детска градина или бавачка?

— Изборът е твой.

— Смяташ ли, че трябва да кръстим бебето?

— Както решиш.

— Ако направим църковно кръщене, ще се наложи редовно да посещаваме неделната служба, иначе е безсмислено.

— Право да ти кажа, ще ми бъде доста трудно, Джордж. И без това в неделя съм много зает — докато прегледам вестниците, едва ми остава време за голф и ръгби.

— Добре. — Поглеждам през страничното стъкло. Всички бързат да се приберат у дома, колите едва пъплят и по трите платна на магистралата. Надничам във всяка, която ни задминава. Забелязвам много двойки. Едни изглеждат щастливи и отпочинали, други очевидно се карат, трети почти не си говорят, а вече мислят за купищата документация и безбройните имейли, които ги очакват. Особено внимание обръщам на колите със семейства. Изненадващо е, че пътуващите в тях — възрастни и деца — също като двойките изглеждат или щастливи, или изнервени и уморени. Единствената разлика е, че отзад неизменно се мъдри кутия с хартиени кърпички, а стъклата са „украсени“ с отпечатъци от лепкави длани. Смрачава се, все по-трудно става да наблюдавам хората в колите, светлината на фаровете ме заслепява.

Отново се обръщам към Хю:

— Прочете ли брошурите за епидуралната анестезия?

— Да, прегледах повечето.

— И не възразяваш да ми я приложат в случай на необходимост?

— Както решиш. И при двете раждания Бека не искаше друга упойка освен райски газ.

— Зная. — Знам, мамка му!

— Лошо ми е! — провиква се от задната седалка Кейт.

— Остави книгата и ще ти мине. Ето ти кисели бонбони, ще ти олекне. — Тя взима пликчето, без да благодари. Преструвам се на глуха и питам: — Какво каза?

— Благодаря. — Промърморва го с искреността, с която хубавица, спечелила второто място в конкурс за красота, поздравява победителката.

— Мислил ли си за име? — отново подхващам словесната атака срещу Хю.

— А ти?

— Харесва ми Джейк за момче, Изабел за момиче.

— Да не сте посмели да го кръстите Джейк! — провиква се Кейт. — В нашия клас има един Джейк, който е абсолютен гадняр.

— Изабела вони на дъртофела — фъфли Том.

Хю избухва в смях:

— Изабел и Джейк отпадат, намисли други имена. Хей, народе, да послушаме музика, а? — Включва радиото, хлапетата одобрително възкликват, защото по тази станция предават попкласацията.

Разговорът е приключен.

Облягам се на седалката, затварям очи. Знам, че само след няколко минути ще се унеса.

Ще заспя, преди да свърши поредната песен по радиото.

Или следващата.

Скоро ще бъда в страната на Оле Затвори очички.

Изпъвам гръб. Да му се не види, дори не съм сънена!

След като седмици наред се борих с убийствената летаргия, защо не мога да заспя, когато ми се удава прекрасна възможност?

Съжалявам, че не бях по-откровена с Либи.

Интуицията ми подсказва, че мога да й се доверя. Не ме мъчи само проблемът с акушерката. Нито — че е гадничко да заприличаш на слон, да забравиш флиртовете и забавленията. Само че в действителност не знам каква е причината за отчаянието ми, за усещането, че съм изоставена от всички.

Поглеждам Хю. Той пее. Има кадифен глас. Красиви очи. И чаровна усмивка. Заслужава единайсет по десетобалната система. Взирам се в подпухналите си ръце, в пръстите, които са заприличали на наденички; неволно си казвам, че ако ще да се съдера, ще си остана с оценка пет и половина. Жалко, задето прекарах почти целия си живот във фитнесзали и козметични салони, за да се докопам поне до непрестижната осма позиция. Не мислете, че съм суетна. Изобщо не съм. Липосукциите, силиконовите имплантанти, избелените зъби, диетите, безмилостните тренировки, марковите дрехи не означават, че съм суетна. Жените, които са доволни от външността си, не се гримират, докато аз за нищо на света не бих се показала пред хората, преди да се разкрася. Признавам, че бременността доста ме изнервя, понякога си мисля, че никога повече няма да се чувствам като нормално човешко същество, но не това ме мъчи. Не мразя изпълняването, петната по лицето, омазняването на косата и прочие. Страхувам се от тях.

Хю си падна по стройната мацка, която посещаваше модните заведения, носеше само дрехи от най-скъпите бутици. Умът на която сечеше като бръснач!

И беше адски духовита и забавна.

Тоест по мен, каквато бях допреди два месеца. Накарах го да напусне съпругата си, като се постарах максимално да улесня живота му, феминистките ми се подиграват, суфражетките изпадат в отчаяние, приятелите ми отчаяно вдигат ръце и ме обвиняват в слабохарактерност. Пет пари не давам, защото знам, че с него сме родени един за друг. Усъвършенствах се заради Хю. Ако не беше той, щях да получавам средни оценки, да имам скучна професия. Щях да си купувам дрехи-конфекция, да посещавам кварталната фризьорка. Може би дори нямаше да знам имената на модните дизайнери, чиито творения носех, преди да забременея. Истински кошмар, нали? Ето защо с пълно право обожавам Хю, готова съм да изпълня всяко негово желание.

Връзката между двама души неизменно се гради на взаимни компромиси.

Вярно е, че напоследък нещата помежду ни не вървят като по мед и масло. Но поддържането на съвършените отношения изисква много усилия. Твърде е възможно да съм ги съсипала с отказа си да отида на фитнес; и не е кутсузлук — има си научно обяснение. Ако не правиш физически упражнения, напълняваш, губиш привлекателността си… и гаджето си. Ако не четеш вестници, а си отдадена само на работата си, губиш чара си… и гаджето си, Ако не излизаш с приятели, губиш възможността да си в час с най-новите клюки… и гаджето си. Бременността е поредната топка, с която трябва да жонглирам. Тя не е приемливо извинение. Ако Хю ме напусне, ще умра, защото той е смисълът на живота ми. Омагьосаният кръг е само метафора, в действителност можеш да излезеш от него, стига да проявиш малко усилие. Трябва да се върна към предишното си „аз“. Ще отида на маникюристка, ще прочета последните броеве на „Иконъмист“.

Ще се справя напук на природата, тая злобна гаднярка.