Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (25)

26.

Връщаме се в къщата в два без пет. Пени тъкмо се кани да сервира агнешко печено, което ухае божествено. Жегва ме чувство за вина. Тя съвсем самичка е укротявала пет хлапета и е приготвила храна за петнайсет души. Изкушавам се да се изнижа в дневната, докато стане време за обяд, само и само да се спася от убийствения й поглед, но в последния момент се отказвам. Спомням си безбройните закуски, обеди и вечери, които съм приготвила, без някому да хрумне да ме похвали. Ами разчистването след гостите, когато апартаментът прилича на бойно поле? Почистване на чинии, за да бъдат поставени в миялната машина, изливане на чаши, прибиране на смачкани салфетки и прочие и прочие, без да чуя едно „Браво, Джордж, справи се блестящо!“

Вдигам капака на една тенджера, надниквам вътре.

— Ммм, изглежда вкусно — отбелязвам, след което по-сърдечно добавям: — Извинявай, че те оставихме сама, Пени. — Още докато го изговарям, тайно се надявам тя да не ме чуе.

— Няма значение, свикнала съм.

Вбесявам се — тази жена няма никакви маниери. Веднага след това си казвам, че има право да се държи по този начин.

— После аз ще измия съдовете — предлагам и бързам да изляза, преди да размисля.

* * *

Обядът е фантастичен, всички се нахвърлят на храната с изключение на горката Сам; вероятно тя е на диета заради сватбата — стъпка, която задължително се предприема от всички бъдещи булки, независимо дали са пълнички, или кльощави.

— Не пазиш диета заради предстоящата венчавка, нали? — пита Гилбърт и слага в чинията ми куп печени картофи.

— Не. — „За съжаление“, добавям наум.

— Хубавото на бременността е, че поне временно си освободена от задължението да пресмяташ калориите — намесва се Пени, бързайки да заличи огорчението ми от нетактичната забележка на Гилбърт.

Изобщо не съжалявам, че й предложих да измия съдовете.

— Хм, имаш право. Тази гледна точка ми убягваше. — Усмихвам й се и кимам, докато тя пълни чинията ми с агнешко, картофено пюре, гарнитура от различни зеленчуци, полети с мазен сос. Сдъвквам дори препечената кожичка на месото — нещо, което не съм правила от време оно. Хю ме наблюдава с едва прикрито отвращение, ала се въздържа от коментар, затова се преструвам, че не забелязвам неодобрението му.

Не ми е много трудно.

Кожичката е направо вълшебна. Сочна, същевременно хрупкава. Пюрето е приготвено с масло, не с нискокалоричен маргарин и се топи в устата. Как съм могла да се откажа от тези удоволствия? Тъй като не близвам алкохол, заедно с децата пия лимонада, приготвена със захар. Прекрасна е, въобще не прилича на диетичната, която горчи и като киселина щипе езика.

— Страхотна готвачка си, Пени. От памтивека не съм се хранила толкова обилно.

— Не проумявам защо гладуваш.

— За да не напълнея.

— Противоестествено е. Ако можехме без храна, нямаше да имаме хранопровод. Знаеш ли, че след четиринайсетата седмица бебето вече поглъща течности?

— Така ли? Може би съм го прочела някъде. — Обаче не съм му обърнала внимание. Когато чета книгите за бременни, наблягам най-вече на информацията за наддаване на теглото — моето и на бебето. Или за неправилното развитие на зародиша, инфекциите, ограниченията, които бременността налага в личния ми живот. Накратко, окото ми е все в лошото. А Пени говори за чудеса, върху които не съм се замисляла.

— Ако щеш, вярвай — продължава тя, — след деветнайсетата седмица постоянните зъби на детето се оформят под млечните.

— Невероятно! Представяш ли си колко са миниатюрни?

— На този стадий от развитието си бебето вече различава сладкото от соленото — вдъхновено рецитира Пени — очевидно това е една от любимите й теми.

— Тогава не хапвай от пудинга. — Хю отмества чинията, която Пени поставя пред мен. Проследявам я с копнеещ поглед. — Не бива да предаваш на детето вредни навици. Не е зле да проявиш малко въздържание. — Засмива се, ала другите около масата остават сериозни. Не продумват, когато придърпвам чинията и започвам да се тъпча с пудинг.

* * *

След обяда всички сядат пред телевизора с изключение на Хю, който се уединява в спалнята да прочете важната документация. Идва ми наум, че това можехме да го правим и в Лондон, без да бием толкова път до Уелс. Заобиколени сме от прекрасна природа, можехме да се изкачим по някой от многобройните хълмове или поне да им се порадваме отдалеч. Отново се изкушавам сама да отида на разходка.

Обаче се въздържам.

Вместо да се разбунтувам, предлагам на Хю да му помогна с работата; той обаче отказва под предлог, че информацията е поверителна. Намеква, че „Кю енд Ей“ може би също проявява интерес към сделката, ето защо е невъзможно и неетично двамата да обсъждаме подробностите. Предполагам, че говори за договора за реклама на „Клуб 18-30“, за който се състезават не само компаниите, в които с Хю работим, ами повечето рекламни агенции в Лондон. Известно ми е още, че „Томас Кук“, чийто продукт е популярният пакет ваканционни услуги „Клуб 18-30“, наскоро са назначили нов директор на отдела за маркетинг. Подозирам, че този господин обявява конкурс за реклама само за да изпробва силите си; не възнамерява да възложи поръчката никому, само да изврънка няколко безплатни обяда. Ако се съди по броя на агенциите, които е поканил за участие в конкурса, сигурно е голям гладник. Предполагам, Хю се цупи заради инцидента с пудинга — едва ли се натяга да спечели състезанието, защото сделката е прекалено незначителна. А може би смята, че след време ще грабне наградата за проявено творчество. Ако го интересуваше мнението ми, щях да му кажа, че почти всеки може да сътвори сполучлива реклама за толкова популярна услуга. Което ме подсеща, че рекламния слоуган, предлаган от „Кю енд Ей“, е бездарен, лишен от въображение, прозаичен. Мисля, че загубата ни е предизвестена, обаче не си го слагам на сърцето…

Мамка му, щом Хю не желае помощта ми, май трябва да удържа обещанието си да измия съдовете.

Тенджерите и тавите са толкова много и толкова големи, че според моите изчисления работата ще ми отнеме приблизително една седмица, Според мен всяка симпатична селска къща трябва да бъде обзаведена не само със сандъчета с цветя на прозорците, но и със съдомиялна машина. След известно време Либи идва при мен в кухнята и започва да бърше с ленена кърпа чиниите, които съм измила. Прави ми впечатление, че работи много бързо и сръчно, въпреки че ме обсипва с въпроси, един от които е:

— Редовно ли посещаваш задължителните прегледи? — Тя с такъв интерес се втренчва в мъничките розички, украсяващи чиниите, сякаш в тях се съдържат отговорите на извечни въпроси като „Защо се раждаме?“, „Коя е истинската религия?“ и „Кой ще спечели тазгодишното дерби в Епсъм?“

— Да — отговарям.

— Браво. Така трябва — одобрително кимва Либи. Озъртам се да видя детето със забавено умствено развитие, към което е отправена похвалата й. — Някои жени в твоето положение правят напук. Не ходят на лекар, продължават да пият алкохол и да пушат, фанатично тренират във фитнес-залата и се стараят да живеят както преди да забременеят.

— Моето положение ли?

— Ъхъ, нашето положение. Детето идва, без да го планираш, неомъжена си…

Не съм в нейното положение — за разлика от нея имам до себе си мъж, който ме подкрепя, но ми се струва неучтиво да го изтъкна.

— Посещенията при гинеколога са истинско изпитание — признавам и отново се залавям с чиниите.

— Защо?

Поглеждам я. Смутена е, лицето й лъщи от пот. Изведнъж разбирам, че съм зажадняла за разговор „по женски“, което е странно. В миналото единственото, което ме вдъхновяваше за подобен разговор, бе не изражението на събеседницата ми, а нещо друго на лицето й, например: „Май носиш новото червило на «Шанел». Трайно ли е?“ Усмивката на Либи ми дава зелена улица да бъда по-откровена с нея, отколкото, да речем, с Джулия или Сам. Може би защото не е гримирана, а косата й небрежно е завързана на конска опашка. Последния път косата на Джулия беше боядисана в абаносовочерно на червени кичури (патент на стилистите Тони и Гай), тениската й беше дизайн на Стела Маккартни, джинсите — на „Джоузеф“. Сам предпочита друг стил, но облеклото и аксесоарите й са още по-скъпи, защото са творения на „Ермес“ и „Ескада“. Нямам представа защо външността им ме възпира да обменям с тях мнения относно ползата или безполезността от промивките, сърбеж на разни интимни места, инфекция на пикочния мехур. Бог знае откога Либи не си е купила дреха, която струва повече от двайсет и шест паунда. Предполагам, че съботните си утрини прекарва в Центъра за предучилищно обучение и в „Макдоналдс“, вместо да обикаля бутиците и да обядва в изискано френско бистро — и някак си това ми действа успокояващо.

— Хм, странно. Доскоро изобщо не се смущавах да разпитвам лекари, сестри и други медицински лица. Смятах ги за най-обикновени хора.

— Ами тъкмо такива са — съгласява се Либи. — Спала съм с един анестезиолог. Горкият, много беше зле в леглото, въпреки че като професионалист може би е безукорен.

Засмивам се. За да й покажа колко близка я чувствам, споделям:

— По време на следването ми често се случваше да победя студентчета по медицина в състезания по надпиване. Изобщо не се церемонях с тях, смятах се за длъжна да ги подложа на разпит какво и защо правят по човешкото тяло.

— Браво на теб! — възкликва Либи. — Но?

Мехурчетата от препарата весело танцуват около мазните чинии, без да ги е грижа за моето затруднение.

— Но изведнъж започнах да гледам на лекарите и акушерките като на божества. Убедена съм, че само Дева Мария е имала куража да погледне в очите акушерката си. Когато се обръщам към дама, упражняваща тази достойна професия, казвам нещо от този род: „Извинете, може ли да ви помоля за помощ? Нали не ви притеснявам? Прощавайте за въпроса, но ще обясните ли защо пъхате таран в интимните ми части? О, било задължително! Знаменито. Много благодаря. Извинете за безпокойството. Благодаря.“

Либи се залива от смях.

Не и аз.

Изглежда, загубила съм самоувереността, която натрупах с толкова усилия. Години наред се стараех да бъда по-добре информирана, по-забавна и остроумна, по-интелигентна, по-мъдра, по-трезвомислеща. Обаче нито едно от гореизброените определения не се отнася за бременните или за младите майки. Почти четиринайсет години на нечовешки лишения и усилия са заличени от петнайсет минути удоволствие в леглото. Мисълта е ужасно потискаща.

— И за мен гинекологичните прегледи бяха истинско изтезание — признава Либи. — Нормално е преди раждането да се притесняваш — все пак плаваш в непознати води. Изчетох куп книги по въпроса, изслушах куп съвети от познати и непознати хора, но все съм си невежа.

Вдигам вежди, тя отново се засмива, след миг обаче става сериозна и пита:

— Всичко е точно, нали? — Задава въпроса, без да ме погледне, което ми дава възможност да поразмисля доколко да й се доверя. Никога не съм се изповядвала, ала предполагам, щях да се чувствам по същия начин — изплашена и същевременно изкусена да разкрия душата си. Ах, какво облекчение ще бъде да съм откровена! Да призная, че съм нервна, объркана и неподготвена за коренния обрат в живота ми. Може би ще ми олекне, ако обясня колко ми е неприятно, че тялото, което доскоро си беше само мое и бе предназначено да носи модели на Хелмут Ланг, сякаш вече не ми принадлежи, а е станало обществена собственост.

Всъщност и животът ми вече не ми принадлежи.

Ще бъде страхотно облекчение да не пускам в употреба фалшивия глас, за да отвърна: „Всичко е наред. Чувствам се на седмото небе.“ Ще ми се да пратя по дяволите фалшивия глас.

— Всичко е наред — отговарям с усмивка, — Чувствам се на седмото небе. Знаеш колко радостно е да очакваш дете.

Либи изпитателно се взира в мен, но не казва нито дума. Мигът за откровения отлита, измъчва ме натрапчивата мисъл, че съм измамила само себе си.

Либи простира мократа кърпа на облегалката на един стол:

— С Мили скоро потегляме обратно към Лондон. Не ми се ще да попадна в обичайните задръствания. Ето ти моя телефонен номер. Може да се срещнем на кафе или нещо подобно…

— С удоволствие — усмихвам се. Макар от два месеца насам да не съм засипана с покани за светски събития, осъзнавам, че предложението й да пием кафе е първото, което с удоволствие приемам.

— Обади ми се — усмихва се тя. — Скоро.