Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (23)

24.

В единайсет и половина решавам да си легна. Прекалено уморена и трезва съм да се включа в дискусията дали Лио Сайърс е по-добър певец от Бари Манилоу.

— Къде е Хю? — питам Сам.

— Де да знам? — избърборва тя. Опитва се да държи едновременно чаша вино, димящата си цигара и картите за игра, което изисква изключителни жонгльорски умения; как да очаквам, че отгоре на всичко ще държи под око и гаджето ми?

— Скъсахме им задниците — завалено добавя Джеймс, ухилва се глуповато, обръща се към Сам и вдига тост за да ознаменува победата. Почти ги съжалявам заради махмурлука, който им е в кърпа вързан. Надничам в кухнята. Гилбърт помага на Пени с бърсането на съдовете.

— Виждали ли сте Хю? — питам.

— С Хенри отидоха да донесат дърва от бараката — отговаря Гилбърт.

— Взеха бутилката с уиски — с нескрито раздразнение добавя Пени. Не проумявам защо е толкова кисела — в края на краищата не са извършили углавно престъпление.

Отново навличам палтото, увивам се с шала, слагам ръкавиците и се изправям срещу предизвикателствата на „полярния“ студ. Нощта е ясна и студена, нищо чудно отново да завали сняг. Преди да видя мъжете, чувам гласовете им.

— Поздравявам те.

— Благодаря. — Хю произнася думата прекалено отчетливо, издавайки, че вече е „на градус“.

Заобикалям къщата, забелязвам ги до обора, но те не ме виждат, защото са с гръб към мен. Седят на купчината дърва, които са нацепили, почти не се поглеждат, а се взират в мрака. Гледката е толкова трогателна, че спирам да им се порадвам.

— Как я караш с… ъъъ… бременността? — пита Хенри.

Неволно се усмихвам. Двамата се чувстват като в небрано лозе, наложи ли им се да изразят чувствата си или да говорят на „деликатни“ теми. Не се учудвам, защото поведението им е типично за всички, завършили мъжко или девическо училище — пансион. Братята са очарователни, независими, духовити емоционални инвалиди. Знам, че Хю би споделил само с брат си дали иска бебето, затова затаявам дъх. — Подрязаха ти крилата, а?

Вкаменявам се, докато чакам отговора на Хю. Нямам представа какво ще каже. Не знам „как я кара с… ъъъ… бременността“.

— Посвоему те са доста забавни. Децата, де — уточнява Хю.

Не е ли прекрасно? Дихателната ми дейност се възстановява, ала не помръдвам — може би ще чуя още нещо мило.

— Само дето Джордж много се промени, и то в отрицателния смисъл.

Май сгреших, че не им се обадих.

— Бременността не й понася, така ли? — загрижено пита Хенри.

— Като я слушаш как мрънка и се оплаква, ще си помислиш, че е първата жена на света, която ще има дете.

Мрънкам ли? Мамка му, не съм изрекла на глас и една стотна от онова, което чувствам!

— Намекваш, че не иска детето, а?

— Казва, че го иска, но се държи много странно.

— Да не гълта огън?

— Бълва го! — Двамата се засмиват. — Същински змей!

Чувам как уискито прави „гъл-гъл“, докато се излива от бутилката в чашите, братята отпиват, настъпва тишина, докато двамата се наслаждават на вкуса на питието. Същински змей! Изобщо не е вярно. Вчерашният скандал беше изключение, иначе никога не сме се карали! Дали да се покашлям, да им дам знак, че съм наблизо? Вярна се оказа поговорката, че който подслушва, никога не чува добро за себе си. Не помръдвам, не издавам и звук.

Хенри престава да се киска и с по-сериозен тон отбелязва:

— Сигурно е била потресена. Не сте го искали, нали?

— Не, разбира се.

— Джордж обича работата си. Трудно ще й бъде да се откаже.

— Сигурно.

Значи от мен се очаква да се откажа от работата си, така ли? С Хю не сме обсъждали тази тема. Предполагах, че ще се върна на работа след раждането на бебето. Първо, парите са ни необходими, второ, може да не съм хирург, който спасява живота на хората, но обичам професията си. Наистина, само преди около час и половина казах на Либи, че „в общи линии“ харесвам работата си, но с много труд съм си извоювала поста, никой няма право да ми отнема кариерата.

— Досега живяхте безгрижно — пътувания в чужбина, купони, ресторанти, барове, но детето ще ограничи свободата ви…

— Не и моята — прекъсва го Хю.

Сякаш ледени пръсти ме стисват за гърлото, защото разбирам, че е искрен.

— Жалко че в крайна сметка всички стават жертва на хормоните си. — Хенри поклаща глава. Не съм сигурна за какво съжалява, може би — че жените са получили право да гласуват. — Винаги съм смятал Джордж за много уравновесена. Дори си мисля, че в доста отношения е по мъж от мен. — Той се засмива. — Най-малкото колата и стереоуредбата й са по-хубави от моите.

— Обаче не я бива по математика. Виж какъв гаф направи с „безопасните“ дати. — Хю се залива в смях на шегата си, която според мен изобщо не е забавна.

— Демонстрацията й със сиренето беше малко прекалена — признава Хенри. — Наистина е доста раздразнителна.

Предателството му разпалва яростта ми, казвам си, че обесването е прекалено хуманно наказание за подобно двуличие.

Което може би доказва, че той има право. Може би.

— Да — въздъхва Хю.

— Доскоро беше толкова…

— Сговорчива, услужлива, отстъпчива — помага му Хю.

— Именно.

— Толкова непретенциозна — добавя Хю.

— Да.

— Но сега вечно е сърдита, нервна, избива я на плач.

— Сигурно причината е в хормоните. От мен да го знаеш — всички бременни, до една, са изнервени. Като се роди бебето, нещата тръгват постарому — успокоява го Хенри, проявявайки чувствителността на неандерталец, привърженик на геноцида.

— Дано. Дано имаш право.

Иска ми се да умра.

Ударът е прекалено болезнен. Хю ме мисли за сговорчива, услужлива, отстъпчива. А пък аз смятах, че за него съм сексапилна, стилна и дръзка. Разбира се, не тъкмо сега, но по принцип.

Докато се мъча да осмисля току-що чутото, получавам световъртеж. За пръв път съм сигурна, че прилошаването не с свързано с рязкото понижаване на кръвната захар и бременността. Сговорчива, услужлива, отстъпчива! Хю ме смята за кротка, покорна, раболепна. Което почти ме причислява към олигофрените. Обидата ме пробожда в сърцето. Дъхът ми излиза на пресекулки — виждам облачетата пара на фона на нощния мрак, което поне доказва, че съществувам. Чуеш ли такива горчиви истини от любовника си, нищо чудно да загубиш истинската си самоличност, да започнеш да се питаш коя си всъщност, физическото явление, доказващо, че съществувам, ми помага да запазя спокойствие. Сякаш отстрани наблюдавам как дишането ми става по-равномерно. Дишай дълбоко. Дишай дълбоко. Може би не съм разбрала правилно. Може би прекалено прибързано съдя Хю. Може би за него „покорна“ означава мила, любяща, добродушна. Деликатна. А „непретенциозна“ е комплимент. Когато е с мен, той се отпуска, отдъхва си. Смята ме за мила, любяща, добродушна. Ако ме е предпочел пред Бека, защото притежавам тези качества, тогава няма значение, че през този период от живота ми не съм сексапилна, стилна и дръзка. О, каква радост, какво щастие! Хю не се интересува от външността ми, а от самата мен.

Но само когато съм покорна.

Пардон, деликатна.

Въпрос на тълкуване, нали?

Важното е, че каза колко забавни са децата. Което е окуражаващо и положително. Усмихвам се. На седмото небе съм. Хю се интересува от самата мен, не как изглеждам. Фантастично! Той отново говори. Заслушвам се.

— Отгоре на всичко изглежда ужасно. Непрекъснато трупа килограми, а страхотните й цици заприличаха на вимета, „украсени“ с вени и стрий, които сякаш очертават маршрутите на метрото.

— Не се оплаквай, нали са големи. — Хенри се опитва да изтъкне положителната страна на проблема.

— Да, като балони — с нескрито отвращение процежда Хю.

Сама съм си виновна. Който подслушва, никога не чува добро за себе си.

Сама съм си виновна.

Това е.

* * *

Към два след полунощ Хю най-сетне си ляга.

Веднага посяга към гърдите ми; явно след като си пресушил бутилка уиски, не правиш разлика между „страхотни цици“ и „вимета“.

Мъча се да прогоня горчивината, повтарям си, че не биваше да подслушвам разговора. В края на краищата мъжете си говорят какво ли не, когато са насаме. Освен това той се е нарязал до козирката. Не си даваме сметка какво говорим, когато сме под влиянието на алкохола. Понякога изтърсваме нещо ей така, напосоки. Важното е твърдението на Хю, че иска детето ми. Сещам се за Либи и че няма кой да стопли леглото й (освен ако не й е излязъл късметът с Джеймс), затова се притискам към Хю, като че ли животът ми зависи от него.

Което е самата истина.

Любим се и макар сексът да не е зашеметяващ, поне не е провал. От днес нататък ще имам едно наум да бъда по-весела и безгрижна, когато Хю е наоколо. Навремето много се стараех пред него винаги да се преструвам, сякаш всичко ми е наред. Разбира се, сега ми е по-трудно, защото живеем заедно, а не се срещаме два пъти седмично, но трябва да се стегна. Признавам, че напоследък хленча прекалено много.

Притискам се до него и промърморвам, че чистият въздух ми понася, след като от няколко часа не съм повръщала.

— Вероятно понася и на Сам — от няколко часа не е споменала годежния си пръстен — подхвърля той.

Избухваме в смях. Започвам да му разказвам за Либи, скоро забелязвам, че си губя времето. Той е заспал. Усещам топлия му дъх, ръката му, небрежно преметната върху мен; гърбът ми се притиска до гърдите му, краката ни са преплетени, Само в подобни мигове наистина се чувствам в безопасност. Спомням си към какво се стремях през изминалите години. Най-сетне постигнах целта си. Нали?