Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (22)

23.

Либи и Сам изкъпват хлапетата, а Джеймс, който се оказва умел не само с топката, но и с децата, предлага да им почете приказка, докато заспят. Когато отново се появява сред нас, Пени тъкмо слага на масата грамаден пай с риба.

— Приспах шест деца, нали така.

Разговорите секват, всеки пресмята наум. Кейт, Том, Мили, плюс трите хлапета на Пени и Хенри… точно така, наистина са общо шест. Мамка му, толкова много! Накъдето и да се обърнеш, виждаш някое от тях, но все пак си прекарахме много приятно, въпреки че Мили мамеше в резултата, а Кейт ухапа Джош. Наистина беше приятно.

Хм, много странно.

Още по-странно е, че ми е хубаво, макар да не близнах и капка алкохол; всъщност дори е интересно, защото ми дава възможност да наблюдавам хората около мен. Всички изпиват невероятни количества спиртни напитки, в резултат стават все по-досадни, настроени за флирт или чаровни. През месеците до раждането ще натрупам огромен запас от компрометиращи истории за най-близките ми. Може да ги изнудвам за големи суми, така ще разполагам с достатъчно пари да напусна работа.

Изглежда, Сам е простила на Джеймс, задето вдъхва такъв респект у брат си, и полага неимоверни усилия да му помогне да не се чувства неловко сред толкова много непознати. Не че помощта й му е необходима. Той е от хората, чувстващи се като у дома където и да се намират, освен това (напълно основателно) очаква всички да го харесат. Толкова увлекателно разказва за сафаритата в Африка, че Хю започва да крои планове да заминем за Намибия или Ботсуана.

Сам отбелязва, че в момента таблетките против малария са забранени за мен, а когато отново ще мога да ги пия, вече ще имаме дете.

— Едва ли е уместно да водите бебето в Африка.

Разбира се, има право, ала поучителният й тон ме изправя на нокти.

Хенри и Либи оживено говорят за музика. Всички го мислят за господин Само Бачкам; вярно е, че вече не ходи по купони, но продължава да си купува списанията за популярна музика (което според мен е адски трогателно), затова още е в час. С Либи коментират кой е оказал най-голямо влияние върху „Ълуф“. Оказва се, че и двамата повече харесват радиоверсията на „По реката“ на Грув Армейда (в сравнение с какво — с нерадиоверсията ли?). Съжалявам, че Хенри я е обсебил; внимателно я наблюдавам и все повече ми се иска да я опозная. Направи ми впечатление, че спокойно се включва в разговори на интелектуални теми, същевременно знае всички клюки за известните и богати личности, които така щедро се одумват в таблоиди като „Окей“ и „Хелоу!“. Струва ми се много свястна. Питам се дали е омъжена. Кой е бащата на Мили? Откъде си е купила джинсите?

Прави ми впечатление, че почти през цялото време Гилбърт разговаря с Пени — много благородно от негова страна, но е поставен под сериозната заплаха да пукне от скука.

— Вечерята беше превъзходна — хвали я.

— Какво говориш, толкова е лесно, всеки може да се справи — скромничи тя.

— Не, не може и ти го знаеш.

— Искрена съм, Гилбърт. Дори си намерих дефекти. Май трябваше да сложа босилек, пък и паят беше попресоден.

— Напротив, беше великолепен.

— Нямаше да говориш така, ако познаваше приятелката ми Бека, от която имам рецептата. — И ме стрелва изпод вежда.

Преструвам се, че с интерес наблюдавам как разтопеният восък от свещите се стича по бутилките от вино, използвани вместо свещници. Питам се дали да не й кажа, че знам колко съвършена е приятелката й Бека. Знам го от 1987 година, именно затова оттогава животът ми представлява трудна и продължителна битка. Съумявам да си сдържа езика зад зъбите, като си напомням, че сега Хю принадлежи на мен.

— Паят с риба, който тя приготвя, е достоен за кулинарна изложба. Моят беше малко безвкусен.

Гилбърт въздиша, отказва се да й прави комплименти. Не го обвинявам. Да му се не види, защо Пени не може да каже едно „благодаря“ и да премине на друга тема?

Тя наистина сменя темата, като подхвърля:

— Знам колко скучно е да слушаш как някой разказва съня си, но снощи сънувах нещо много странно.

За пръв път я подкрепям с две ръце — чуждите сънища са най-досадното нещо на света. След миг обаче тя започва да разказва съновидението си, в което главна роля ифаят една риба и един влак — разказът е лишен от хумор, екзотика и еротика, отгоре на всичко дори няма край. През цялото време Гилбърт се усмихва и кима, без нито за миг да издаде, че от скука мозъкът му е престанал да функционира. Не знам дали да се възхитя от учтивостта му, или да го причисля към мухльовците.

В десет без четвърт той предлага да поиграем на карти. От горчив опит знам, че е от хората, които мразят да губят, затова отказвам, Либи — също. Сам, Гилбърт, Хю и Джеймс заформят каре, Хенри ще бъде кибик. Пени се заема да измие съдовете, въпреки че всички я увещават да ги остави за сутринта (тази жена наистина знае как да провали купона). Най-сетне ми се предоставя възможност да поговоря с Либи.

— Май тук е прекалено задимено за теб — съобразително подхвърля тя.

— Да си призная, започва да ми се повдига.

— Ела да се поразходим навън.

Не съжалявам, че ще се отдалеча от камината, въпреки че навън е кучешки студ. Навличам палтото, взимам шала и ръкавиците си и тръгвам по градинската пътека след Либи. Страните ми веднага замръзват, питам се дали пролетта изобщо ще настъпи.

— Тази година зимата е доста сурова — подхвърлям.

— Да, обаче според старите хора ни очаква хладно лято. Което е добре дошло за теб, от жегата ще се чувстваш още по-зле.

Идва ми да я разцелувам. Не че изведнъж съм станала лесбийка — просто за пръв път разговарям с жена, която не се преструва, че бременността е най-лекият период от живота й. Започвах да си мисля, че от всички жени в историята на човечеството само аз се мъча като грешен дявол. Досега всички твърдяха, че бременността е лесна като лека жена и естествена като прилива. Либи не твърди, че трябва да бъда на седмото небе от щастие. Не ме съветва какви храни да избягвам, нито ме пита колко килограма съм наддала.

— За което съм й ужасно признателна.

— Работиш в рекламна агенция, така ли?

— Да. Директор съм на отдел „Новаторски инициативи“ в компанията „Кю енд Ей“. — Разказвам й накратко в какво се състои работата ми. От опит знам, че никой не се интересува от професията на събеседника си — въпросът е само „служебен“, но Либи май наистина проявява любопитство.

— А Хю с какво се занимава?

— Също с реклама, но е служител на друга агенция — „Рартъл, Рогъл енд Спирити“.

— Хм, прави ми впечатление, че повечето названия са с инициали. Защо рекламните агенции нямат нормални имена? Смятах, че задачата им е да създадат запомнящи се търговски марки…

Усмихвам се:

— Уместен въпрос. Инициалите са за заблуда.

— Хю говореше за някакъв нов проект. Но той не е началник на отдел „Новаторски инициативи“, нали?

— Не. Изпълнителен директор е. — Не мога да се въздържа и се надувам като паун, толкова се гордея с любимия си. — Само че човекът на този пост е неразривно свързан с новите идеи. Аз съм подчинена на човек на име Дийн, който е изпълнителен директор в нашата агенция.

— Готин ли е като началник?

За пръв път в живота си се замислям по този въпрос, след което промърморвам безличното: „Да, в общи линии.“

— Харесваш ли работата си?

— Да, в общи линии — повтарям. Странно, никога не съм се питала дали харесвам професията си. За мен работата е нещо естествено като дишането например. Смятам, че ме бива в избраното поприще, когато се съсредоточа, разбира се. — А ти?

— Работя в клиника за венерически болести, която се намира в Ситито. Пациентите са предимно банкери, които са нещо повече от чекиджии. — Тя се ухилва.

— Обзалагам се, че знаеш доста пикантни истории.

— Естествено.

Струва ми се, че ще сподели една-две с мен, но тя млъква, защото забелязва лисица. Животното грациозно прекосява пътеката пред нас, после изчезва в дупката в живия плет.

— Да разбирам ли, че харесваш работата си? — настоявам.

— Да речем, че не съм мечтала да бъда секретарка в клиника за венерически болести — признава тя и кисело се усмихва.

— Какво е било желанието ти?

— Да стана лекарка. Ала непланираната поява на Мили сложи край на мечтите ми. Бях трета година студентка в медицинския факултет.

— Къде е баща й?

— Изчезна по време на акция.

— О! Сигурно много ти липсва.

— Откровено казано, беше ми адски криво, докато стоях вкъщи и броях стрийте по корема си, а приятелките ми ходеха по купони и се наливаха с текила, но с течение на времето осъзнах, че Мили е най-хубавото, което някога ми се е случило.

Тази Либи сигурно се друса, как иначе да си обясня изявлението й? Промърморвам, че сигурно й е по-лесно, след като дъщеря й вече не носи памперси и сама може да си изпече филийка в тостера. Тя се засмива, въпреки че не се шегувах. Казвам си, че съм голяма късметлийка. Хю никога няма да ме изостави.

— Какъв беше бащата иа Мили?

Давам си сметка, че отново се държа като студентка. Не защото питам Либи: „Откъде си? По кои предмети имаш отлични оценки? Колко изкара на приемния изпит за университета?“ Самият разговор е като между състудентки — прям, откровен и някак пиянски. Не поставям въпроси, които ще шокират събеседницата ми (както правя обикновено); не задавам безсмислени въпроси от рода на „Какво дърво е това?“, което ще бъде безопасно и ще създаде впечатлението, че проявявам жив интерес. Питам я за онова, което наистина ме интересува. Необичайно е, носи ми облекчение. Либи не изглежда шокирана от безцеремонността ми, отговаря съвсем прямо.

— Какъв беше бащата на Мили ли? — повтаря. Свива рамене: — Честно казано, не помня. — Тонът й подсказва, че времето е заличило спомена за него. — Беше доста забавен, биваше го в леглото. Дъщеря ни има неговата усмивка.

Опитвам се да си спомня как се усмихва Мили. Днес прп повечето време се мръщеше, зъбеше и правеше кисели физиономии — изобщо усмихвала ли се е? Да, май я видях да ос усмихва, докато пиехме чай. Внезапно усмивката й сякаш прогаря ретината ми. Искрена и широка е. Очарователна усмивка, макар че баща й сигурно е имал повече зъби.

— Как се запознахте с Пени? — След като все повече опознавам Либи, приятелството й с Пени ми се струва още по-невероятно.

— Посещавахме курс за бременни. Джош и Мили са връстници.

— И оттогава сте приятелки, така ли?

Очевидно не успявам да скрия колко невероятен ми се струва този факт, защото Либи отговаря:

— Понякога е малко досадна, обаче има златно сърце. Винаги е била много мила с мен… в определени моменти нямаше да се справя без нея. Приятелките те подкрепят, когато забременееш, нали?

Не отговарям, защото това не важи за моите приятелки, които нямат опит в тази област. Попитай ги колко калории съдържа даден хранителен продукт или за въздействието на семената на гроздето като антиоксидант и те ще те обсипят със съвети. Ще изброят поне сто случая, при които се използва вазелин (за сгъстяване на миглите, заздравяване на ноктите, евтин, но ефикасен гланц за устни…), обаче няма да споменат, че помага при подсичане на бебета. Моите приятелки не се интересуват от бебета. Сам винаги пита как съм, но преди да отговоря, бърза да добави: „С Гилбърт нямаме търпение да си имаме дечица“, след което се впуска в лирични описания на бъдещия си съпруг или на сватбата. С Джулия пък вече не се срещаме след работа, но дори да излизахме заедно, както преди, тя едва ли щеше да прояви интерес към моята бременност. Започвам да разбирам, че ни е свързвала само работата. Жените, отпиващи от чашите с шампанско и посягащи към изисканите ордьоври, които се срещат по приеми, никога не са били мои приятелки, само познати. Като разбраха, че съм бременна, повечето ми телефонираха… по веднъж. Акт на учтивост, нищо повече. Уверих ги, че съм на седмото небе от радост — общоприетата фраза в подобни случаи, но не казах нито дума за резките промени в настроението ми, горещите вълни или страховитото повръщане — това са забранени теми в изисканото общество.

Предпочитам да не се оплаквам, затова отново насочвам разговора към кариерата на Либи:

— Сега дъщеря ти е поотраснала, вече ходи на училище. Защо не довършиш следването си?

— Все си казвам, че ще се върна в университета. Завеждащите клиниката проявяват разбиране към мен, вероятно ще ми разрешат да отсъствам, за да посещавам лекциите, ако наистина го искам. Въпросът е, че така и не намерих време да напиша молба до ректора. Ако имам няколко свободни минути, предпочитам да хапна шоколад или да изпия чаша вино.

— Може би наистина е за предпочитане.

— За какво говориш?

— Коя година беше студентка, когато забременя?

— Трета.

— Значи си научила каквото трябва — вече знаеш как се правят деца.

Както очаквах, Либи избухва в смях, който отеква сред високите дървета. Хваща ме под ръка, тръгваме обратно към къщата, като оживено обсъждаме дали арогантността на Джъд Лоу е отблъскваща, или е ужасно секси.