Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (21)

22.

По обяд достигаме местоназначението си.

Ваканцията на Малдивските или на Бахамските острови остана само в мечтите ми. В Уелс няма плажове, покрити със ситен белезникав пясък, бутици с маркови дрехи, петзвездни ресторанти и хотели. Но след като повече приличам на кит, изхвърлен на брега, отколкото на „спасителка на плажа“, след като не се побирам в марковите дрехи и след като в менюто в повечето ресторанти фигурират предимно блюда със сурово месо и рохки яйца — ястия, строго забранени за мен, — може би селската къща в Уелс е по-сполучливият избор от Малдивите.

Всичко щеше да бъде прекрасно, ако не бяхме взели децата. Децата на Бека. Другата капка жлъч в кацата с мед е Пени. Приятелката на Бека.

Бог знае дали фактът, че коминът на къщата не е запушен и че нарциси и кокичета цъфтят в сандъчетата на первазите на прозорците, ще подпомогне приятното ни изкарване. „Стегни се, малката!“ — заповядвам си. Изненадана съм от себе си. По принцип съм голяма оптимистка. Важното е, че Хю е до мен. В миналото присъствието му беше достатъчно, за да се чувствам прекрасно където и да се намираме.

Средата на март е, но в Уелс пролетта още не е дошла, Хълмистата местност е покрита с дълбоки преспи, дърветата и храстите в градината са заскрежени. Небето е електриковосиньо, слънцето самоотвержено се мъчи да разкъса надвисналите облаци. Гледката е толкова различна от сивотата на лондонските улици! Дълбоко поемам въздух, опитвам се да потисна поредния пристъп на гадене.

Зървам Хенри, който цепи дърва — каква мила картинка. Двамата с Хю си приличат, по-точно той прилича на Хю, какъвто щеше да бъде, ако не го бях избавила. Изглежда с десет години по-възрастен от него, въпреки че разликата помежду им е само четири години. И двамата са с квадратна челюст, орлов нос, засмени зелени очи и пясъчноруса коса, обаче Хенри е по-тежък с десетина килограма, а засмените му зелени очи винаги са помрачени от тревогата дали ще получи повишение, или ще го уволнят, дали няма да го глобят за неправилно паркиране и прочие — все неща, от които закрилям Хю. Според мен ще му олекне на душата, ако от време на време Пени му позволява да я изчука до забрава; ще бъде от полза и за нея, тенът й ще се подобри.

Като ни вижда, Хенри засиява, за миг тревогата в погледа му се стапя. Той е сред малцината, които не издават дали одобряват, или не одобряват връзката ми с Хю. Примирява се с факта, съумявайки да бъде учтив и любезен с мен, както и (несъмнено) с Бека, когато се срещнат. Повечето наши познати се чувстват длъжни да изкажат мнението си. Болшинството се правят на защитници на морала, въпреки че самите те не го спазват, което адски ме дразни. Един-двама се преструват на широко скроени либерали, което е още по-изнервящо. Дипломатичното мълчание на Хенри ми действа успокояващо.

Оказва се, че има още една гостенка, която не сме очаквали — Либи, приятелка на Пени. Не очаквам това обстоятелство да допринесе за приятното ни изкарване.

— Много е симпатична — уверява ни Хенри.

Върху мен мнението му има обратен ефект. „Симпатична“ означава, че въпросната дама е досадница, а пък аз ще се чувствам като натрапница. Сам обаче ще бъде доволна, защото ще се помъчи да ожени Либи и Джеймс; откакто се сгоди, сватосването е най-любимото й занимание.

Явно на Хенри и през ум не му минава подобна мисъл.

— Ще се наложи да променим първоначалните планове. Пени предложи Либи да спи в караваната, а младежът… как се казваше братът на Гилбърт?

— Джеймс.

— А, да. Налага се Джеймс да се задоволи с матрака.

— Разумно решение — кимвам. Бас държа, че Пени много задълбочено е обмислила кой къде ще спи. Питам се дали ще накара Джеймс през цялото време да носи халат. Според нея е неприлично да простираш бельото си на въжето в двора.

От учтивост питам къде е Пени, въпреки че изобщо не ме интересува, и дали другите гости за пристигнали. Хенри съобщава, че Сам, Гилбърт и Джеймс са тук още от снощи, сега отишли да се поразходят. Либи щяла да пристигне всеки момент.

— Пени е в кухнята — добавя. — Елате да я поздравите.

Тръгвам след него, защото е невъзможно да откажа.

В кухнята кипи трескава дейност. Най-малкото дете е сложено на столче, което вече е изцапано с нещо лепкаво. Мисля, че хлапето е момиченце, но не съм сигурна — личицето му е така омазано с каша, че е трудно да различа чертите му. Забелязвам опаковките със зеленчуци, произведени без изкуствени торове — още един критерий, на който много скоро ще трябва да отговарям. Знам, че няма да ми стигне смелост да давам на бебето си готови храни. Усещам миризмата, която неизменно съпътства децата. Не на наакани памперси (слава Богу!), а на повръщано, детска пот и сълзи. Хенри разрошва косицата на хлапето. Забелязвам, че Хю се усмихва, но предпазливо се държи на разстояние — предполагам, чака брат му да се измие ръцете.

Насъскваме Кейт и Том срещу другите две деца, които, ако се съди по дрехите им, са момчета — те седят на пода и си и играят с големи части от някакво „Лего“ и с малки колички. Едва не ги настъпвам, докато прекосявам кухнята, уж да целуна Пени. Тя издържа физическата ми близост, тъй като е прекалено възпитана, ала усещам, че най-съкровеното й желание е земята да се отвори и да ме погълне. Прегръща Хю, защото няма човек, на когото той да не е симпатичен. Разбира се, лудо го обичам и съм най-голямата му почитателка, обаче ми е криво, задето гледат на мен като на прокажена, а на него, който е нарушил брачната клетва, като на невинна жертва. Никога не съм го молила да напусне Бека заради мен. Което ми прави чест, защото най-голямата ми мечта е била един ден да сме заедно. Нито веднъж не предложих да узаконим връзката си. Безропотно приемах каквото ми предлагаше той. Направих всичко иъзможно да му е хубаво, когато сме заедно, и оставих Бека да разруши брака им. Което тя стори, и то много успешно. Пени не носи грим, но ми прави впечатление, че за разлика от друг път тенът й е свеж и че въпреки горещината в кухнята не се е изпотила. Изпекла е хляб и кексчета с глазура. Хю си открадва едно, тя само закачливо го плесва през ръцете. Питам дали някой иска „Блъди Мери“, макар че самата аз ще пия „Върджин Мери“, тоест чиста водица. Пени ме поглежда така, сякаш иска да ме превърне в каменна статуя. Парирам я с широка усмивка, която ми печели симпатиите поне на Хенри и Хю. И аз си взимам кексче. Пени ми хвърля втори убийствен поглед, демонстративно отмества чинията далеч от мен. Сигурно е изпекла само определен брой и сега сладкишите няма да стигнат за всички. Така й се пада на тази проклетница!

— Закъсняхме ли за закуска? — питам невинно и се усмихвам още по-ведро. Въпросът ми е безсмислен. Първо, вече минава пладне, второ, макар да не съм веща в отглеждането на деца, знам, че те закусват в седем сутринта. Освен това купчината наскоро измити тенджери, тигани и чинии показва, че обитателите на къщата са приключили с обилната закуска.

— Пени ще ти направи бъркани яйца. Мисля, че имаме и пъстърва. — Хенри пристъпва към хладилника.

— Рибата е за соления кейк, който ще приготвя в неделя — срязва го Пени. Човек би си помислил, че е от хората, които нарочно развалят настроението на другите. Според мен обаче тя се притеснява да не би храната да не стигне, ако всеки си взима от хладилника каквото и когато му дойде на ума.

Може да е практична и здравомислеща, но тонът й наистина е отровен.

— Не се притеснявайте за мен, ще си взема ябълка, докато стане време за обяд — заявявам с усмивка и по този начин я изкарвам още по-заядлива, отколкото е в действителност.

Срамувам се от себе си, но Пени извиква най-лошото у мен.

Изведнъж разбирам, че едва стоя на краката си. Откакто с Хю живеем заедно, май съм влизала в стотици битки с първи съпруги, ала в този момент усещам, че ми е дошло до гуша. Ще ми се Пени да ме харесва повече или поне да ме мрази по-малко. Питам се дали някога ще се случи и какво да направя, за да го постигна. Ех, ако можеше омразата и недоверието й да бъдат заличени от прекрасния аромат на печивата, приготвени от нея! Разбира се, тя няма начин да прочете мислите ми и не разбира, че й подавам маслиново клонче. Вижда над мен само голяма табелка с надпис „ЗАПЛАХА“.

— Да ти покажа къщата, Джордж — предлага Хенри. — Хю, вие сте в спалнята откъм фасадата, децата ще спят в съседната стая. Разполагаш с достатъчно време да разопаковаш багажа. — Хю занася пътните чанти в нашата спалня и запалва камината, докато Хенри ме развежда из красивата къща.

Всичко тук е като на картинка. Просторните помещения са обзаведени с мебели в стил „Рустик“, блестящите дървени подове са застлани с персийски килими. От всеки прозорец се разкрива зашеметяваща гледка. В градината си играят два черни лабрадора, пред камината лежи голям котарак, полиците са отрупани с прашни стари книги, има дори пиано. Накратко, заобиколена съм от атмосфера, която отговаря на всички клишета, но ми действа успокояващо. Накрая сядаме в дневната. Идва и Хю.

— Децата ще се зарадват на голямата градина. — Лъчезарно му се усмихвам, надявам се да се зарази от моя ентусиазъм, но той ме слуша с половин ухо, защото търси контакт да включи лаптопа си.

— Либи пристигна! — провиква се от кухнята Пени.

Любопитството ми надделява, надвесвам се през прозореца да видя новодошлата, която тъкмо слиза от колата.

Изненадана съм. Очаквах да видя клонинг на Пени — пълничка жена, типична многодетна майка, обаче Либи е абсолютна противоположност на приятелката си. Висока е около метър и шейсет, слаба, с дълга тъмноруса коса, която почти не се вижда изпод ушанката. Изглежда млада, вероятно не е на повече от двайсет и пет. Носи кожух, който й стига до коленете, и дълъг шарен шал — обзалагам се, че сама го е изплела или го е купила от магазинче за модни аксесоари в Брайтън. Изглежда ужасно шик, все едно разтръбява, че облеклото й е уникална комбинация от произведения на занаятчийското изкуство и бутикови стоки; макар че е като излязла от страниците на модно списание, може би кожухът и шалът струват само няколко паунда. Тъкмо когато обнадеждено си казвам, че присъствието на Либи може би ще ни спаси от разговори за приготвяне на конфитюри и ще разсее скуката, забелязвам още едно дете. Кльощаво момиченце на около седем години слиза от колата и помрачава преждевременната ми радост. Малката е висока, стройна и русокоса. Носи джинси и (макар да е толкова студено, че от устата излиза пара) къса щампована тениска. Щеше да изглежда много шик, ако нямаше „мустаци“ от изпития млечен шейк и не смучеше палеца си. Тъй като още е дете, физиономията й е кисела заради някаква неприятност по време на пътуването — мисля, че е свързано с огромното количество сладкиши и шоколади, които е изконсумирала. Вероятно е сестричката на Либи.

Пени ни запознава:

— Либи, това е Хю, братът на Хенри. Малката красавица е Мили, дъщерята на Либи.

— Дъщеря ли? — възкликвам, без да си направя труда да скрия учудването си.

— Да, дъщеря — повтаря Пени, като че ли говори на олигофрен.

— Мили е ваша дъщеря, така ли? — обръщам се към Либи за потвърждение.

— Да. — Тя се усмихва.

Няма представа, че е разбила на пух и прах моята теория. Откакто забременях, разделям жените на две категории. Онези без деца се разпознават много лесно. Дрехите им не са оповръщани на рамото, неизменно са ведри като лятна утрин, сияят като след бурна любовна нощ, което не е изненадващо, тъй като само те получават секс, предизвикващ щастлива усмивка на другата сутрин. Жените с деца изглеждат обезсърчени, травматизирани. Лицата им са застинали в мрачна решителност, необходима им да победят в безбройните битки с отрочетата си, да забравят униженията, на които са подложени. Смазани от саможертвата си, те предпазливо пристъпват по границата между арбитър, поддръжник на дисциплината и утешител. Носят чорапогащници с бримки и грозни дрехи. Миришат на повръщано и напикано.

Либи обаче ухае на „Калвин Клайн“. Направо съм поразена!

— Извинете, не чух името ви — обръща се тя към мен.

Че как ще го чуе, когато Пени не благоволи да ни запознае?

— Джорджина, но ми казват Джорджи. — Усмихвам се.

— Приятелката на Хю — намесва се Хенри, проваляйки възможността съпругата му да обясни, че съм местната проститутка. Потупва по главата Мили, все едно е домашно кученце; малката забелва очи, презрително изсумтява, обаче е лишена от възможността да изтърси нещо грубо, защото Пени ни въвежда в трапезарията.

По време на обяда (много обилен и великолепно приготвен) разговорът се върти предимно около храните, които не бива да консумирам. Не мога да се оплача, че ме пренебрегват, задето съм бременна, но не съм и щастлива. Изчела съм куп книги по въпроса, известно ми е кои храни трябва да избягвам.

— Сурови яйца — обявява Пени.

— Фъстъци — казва Хенри.

— Пастет — дава своя принос Хю.

— Овче и краве мляко — добавя Пени.

— Кофеин — отбелязва Хенри.

— Захарин — допълва Хю.

Бременността се съпътства от много проблеми — варикозните вени, подуването на глезените и нежеланите съвети са само в началото на дългия списък. Намръщено обхождам с поглед сътрапезниците си, демонстративно загребвам с пръст от топеното сирене „Бри“. Нямам желание да го опитам, защото знам, че е опасно за мен, ала самодоволните фашисти около масата ме предизвикват да правя напук. Дори когато съм в прекрасно настроение, мразя нежеланите съвети; не подкрепям теорията, че те са добронамерени, според мен са намеса в личната свобода. Откакто живея с Хю, мнозина „приятели-доброжелатели“ ме обсипваха със съвети, деветдесет процента от които се свеждаха само до: „Откажи се от него, той никога няма да зареже жена си.“ Добре че не ги послушах, нали? Ако поискаш съвет, дори да не го приемеш, си длъжен да го преглътнеш. Но когато е нежелан, почти се чувствам задължена да се държа грубо. Несъмнено най-вбесяващите поучения ще чуеш от жени, които не са имали деца, и от мъже, чиито съпруги са раждали.

— Какво правиш? — възкликва Хенри, като че ли наблюдава как възнамерявам да погълна скорпион.

— Доколкото ми е известно, не си раждал. Защо смяташ, че знаеш какво е вредно за бременната? — озъбвам се.

— Знам, разбира се. Имам три деца.

— Не, нямаш! — настоявам и съм готова да вляза в лют спор, но за късмет на Хенри много преди да поднесат на масата горещия ябълков пай, съм принудена да изтичам в тоалетната, за да се освободя от приетата храна.

Когато излизам, обядът е приключил, масата е раздигната, всички са се настанили в дневната. Първо, няма къде да седна, второ, отново ми се повдига от дима на цигарите и на пурата на Хенри. Предпочитах да се поразходим, да подишаме чист въздух. Предложението ми е посрещнато с възгласи, че навън е полярен студ. Изтъквам, че Сам и Гилбърт са излезли на разходка, но знам, че те остават глухи за доводите ми. Ако се съди по броя на кутийките бира и бутилките вино на масичката, единственият поход, който ще се предприеме този следобед, е към опиянчването. Дори Пени отпива от чаша, пълна с вино.

Чувствам се като прокажена.

Излишна съм дори тук, на задника на географията. Поглеждам през прозореца.

Може да е задникът на географията, но е много хубав. Дали пък да не се разходя сама?

Не, ще ме помислят за невъзпитана.

Отгоре на всичко децата сякаш разбират, че от възрастните само аз съм трезвена, и непрекъснато ме тормозят.

— Защо водата замръзва?

— Гладна съм.

— Къде ми са ръкавиците? Виждала ли си ги, Джорджина?

Преструвам се, че не ги чувам, в резултат хлапетата започват да досаждат на Пени и Либи. Питам се дали децата имат радарна система, разпознаваща майките като онези, които доливат чашите с безалкохолни напитки, бършат дупета и носове. Ако наистина я притежават, то тя е адски примитивна, защото явно не разпознава бащите — и Хю, и брат му са безпомощни. Хю се опитва да отговори на въпроса — защо водата замръзва, но прекалено сложните му обяснения отегчават и объркват децата. Хенри предлага да приготви сандвичи, обаче усилията му се увенчават с провал. Накрая на Пени й писва да дава указания от рода на: „Кутията с маслото е в шкафа“, „В хладилника има пилешко и бурканчета с конфитюр“, „Ножовете са в най-горното чекмедже вдясно“, става и отива сама да приготви следобедната закуска. Децата се наяждат и започват да се дърлят помежду си. Възрастните са на градус и също започват да се зяпат накриво. Пени и Либи настояват да гледат по телевизията някакъв черно-бял музикален филм, обаче Хенри е Господарят на дистанционното и вбесява всички, като непрекъснато се прехвърля от канал на канал.

— Няма да гледаме дори „Бруксайд“ — огорчено подхвърля Либи.

— Защо?

— Представи си, сигналът на Канал 4 не се приема в Уелс!

Междувременно Мили изсипва на пода в кухнята всичко, което се съдържа в чантичката с козметичните ми при кадлежности. Безпомощно наблюдавам как спиралата за мигли, за която съм дала цели двайсет паунда, се изтъркулва в „черната дупка“, тоест под хладилника, как Мили щедро размазва фондьотена ми по лицето, ръцете и тениската на Кейт.

Ваканционното ми настроение бързо се помрачава. Досадната „семейна“ атмосфера сякаш ме задушава.

За щастие на сцената се появяват Сам, Гилбърт и брат му Джеймс. От близо месец не съм виждала Сам; разбира се, разговаряме по телефона, но тъй като не съм нито собственичка на магазин за цветя, нито шивачка, е почти невъзможно да се срещнем. Още преди да свалят туристическите обувки, забелязвам, че тя никога не е изглеждала толкова красива. Страните й са поруменели — дали от чистия въздух, или защото на връщане тримата туристи са се отбили в кръчмата, — но е неоспорим факт, че приятелката ми изглежда фантастично. Прегръщам я, поздравявам Гилбърт, едва тогава насочвам вниманието си към Джеймс.

Веднага разбирам, че е готин и че в неговата компания няма да скучаем. Очевидно обича да флиртува и почти незабавно се заема да свали Либи. Сам ще бъде възхитена. Аз обаче не съм.

Неволно забелязах, че лицето му и оная му работа не помръднаха, когато ме поздрави. Не че си падам по него. Обичам Хю, той е единственият мъж в живота ми. И все пак…

Откога съм станала невидима? Доскоро представителите на силния пол не оставаха равнодушни пред прелестите ми. Дори най-почтеният мъж, който е лудо влюбен в моя приятелки и за когото другите жени не съществуват, ме измерваше с поглед за частица от секундата. А повечето мъже са ми намеквали, че биха искали със зъби да свалят бикините ми.

Нещо се е променило.

Кого заблуждавам? Всичко се е променило.

Утешавам се с мисълта, че усмивката и погледът на Джеймс издават човек с лек и приятен характер. Предложението му „да си размърдаме задниците и да поиграем раундърс“ (Вид игра с топка и бухалка, популярна в Англия; предполага се, че от нея е произлязъл бейзболът. — Б. пр.) потвърждава предположението ми.

— На този студ ли? — възразява Пени.

— Ако искаш, не си сваляй шапката — изтананиква Гилбърт, успешно подражавайки на Том Джоунс, (Става въпрос за песента „You Can Keep Your Hat On“, станала популярна от саундтрака към филма „Девет седмици и половина“, където е изпълнявана от Джо Кокър. — Б. пр.) който е виден представител на Уелс.

Съгласна съм с Пени, че е прекалено студено да играем в градината, ала по-скоро бих изтръгнала ноктите си, отколкото да я подкрепя. Хуквам към вратата, за да изтъкна, че не съм мрънкало като нея.

Предложението да играем раундърс се оказва гениално. Включват се и деца, и възрастни (с изключение на Пени, която се измъква под предлог, че трябва да обели картофите), чистият въздух прогонва умората от преяждането, препиването и часовете, прекарани пред телевизора. Разделяме се на два отбора. С Либи, Хю и Хенри играем срещу Сам, Джеймс и Гилбърт (моето присъствие явно се смята за сериозна пречка; струва ми се, че отново съм на единайсет и последна ме включват във волейболния тим). Децата са прекалено малки да участват активно, но поне пречат и на единия, и на другия отбор.

Хю и Хенри незабавно се връщат в юношеството си. Въпреки че са в един отбор, се състезават помежду си, дори често предпочитат да изпуснат топката, отколкото да позволят на другия да я хване. Подходът на другите двама братя е съвършено различен. Гилбърт позволява на Джеймс да отбива ударите, на свой ред Джеймс непрекъснато го поощрява.

Като се мръква, включваме осветлението във всички стаи и продължаваме да играем. Отказваме се едва когато става прекалено тъмно, пък и до гуша ни е дошло от мрънкането на Пени, че се изразходва прекалено много електричество. Сам поглежда часовника си — точно осем е. Техният отбор води с една точка, затова тя прегръща Джеймс и обявява края на мача. Ако е вярно, че „участието е по-важно от победата“, защо тя изглежда толкова самодоволна? Гилбърт надава победоносен вик, съотборниците му не остават по-назад — толкова са шумни, че не ни оставят възможност да твърдим, че имаме право на още един удар с батата. Приемаме загубата благородно… дори прекалено благородно — той изтъква, че играта ми е била под всякаква критика заради бременността ми; вероятно има право, обаче ми се струва, че можеше да го премълчи.