Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (20)

21.

Чували ли сте за атмосфера, която е така нагнетена, че можеш да я разрежеш с нож? За разрязването на атмосферата помежду ни щеше да е необходим трион.

Хю благоволи да се прибере в единайсет и четвърт. Междувременно бях сложила децата да си легнат, след като играхме безкрайно дълго „на джунгла“. Играта е без определени правила или граници, но след първите двайсетина минути разбрах, че е подчинена на една цел — малките сладурчета да ме принудят да пълзя и да ме държат вързана колкото е възможно по-дълго, Очевидно ми бяха определили ролята на пленен хипопотам (ужасяващо точна аналогия), който е бил заловен от контрабандисти на животни, за да бъде изпратен в зоологическа градина. Цели два часа и половина стоях под масата в трапезарията. Вярно, че се схванах, от друга страна, това ми се струваше най-безопасното място в жилището, защото хлапетата използваха другите помещения, за да се тероризират взаимно. Тичаха, скачаха, пищяха, биеха се, хапеха се и крещяха, докато накрая се докараха до състоянието, което Джесика нарича „уморени до смърт“. Дадох им да изпият по една чаша прясно мляко — сравнително успешно начинание, тъй като само Том счупи чашата си, и най-накрая ги склоних да си легнат. Макар сладурчетата да бяха капнали от умора, останали им бяха достатъчно сили да капризничат относно това — дали и колко лампи да оставя включени; в резултат изпробвах толкова комбинации, все едно отговарях за сценичното осветление в някой театър. След дълги спорове стигнахме до компромисния вариант нощната лампа да свети, но да я покрия с парче плат, за да не им блести в очите. Най-накрая те заспаха.

Тишина.

Благословена тишина. Как неусетно лети времето — вече е единайсет без петнайсет. След като бях принудена часове наред да пълзя на пода, след като хващаха дрехата ми с ръчички, изцапани с шоколад, а накрая Том счупи чашата с млякото и то се изля върху мен, от елегантната ми прически няма и следа, дрехите ми са измачкани и мръсни. Единственият положителен резултат е, че след като непрекъснато напрягах ума си да измисля забавления за милите дечица, почти престана да ми се повдига. Вероятно затова някои жени раждат многобройна челяд; изглежда, умората е единственото ефикасно средство срещу повръщане.

Изведнъж си давам сметка, че докато децата бяха будни, поне не се чувствах самотна — сега тишината ме плаши. Май е най-потискащата мисъл, която ми е хрумвала, въпреки че през последните месеци мислите ми са доста мрачни.

Истината е, че съм самотна. Напоследък прекарвам толкова вечери сама у дома, че започнах да се влюбвам в говорещия часовник. Изчислих, че през осемте месеца, преди да забременея, с Хю сме си били вечер вкъщи само дванайсет пъти. Ходехме на купони и приеми, посещавахме барове, ресторанти и кръчми, ходехме на кино. През последните два месеца той ме изведе само два пъти. Проклятие, къде се губи Хю? Няма начин онова, върху което работи, да е толкова важно, нали? Ненавиждам промените, които ме превърнаха в хипопотам. В моите среди единствените изпъкнали части на тялото, които се смятат за приемливи, са устните и гърдите, напомпани със силикон. Нищо чудно, че Хю бяга от мен, въпреки че дължа състоянието си именно на онова, изпъкналото, в панталона му.

Когато най-сетне той се прибра у дома, се опита да ме преметне, че е работил до късно, въпреки че лъхаше на алкохол и тютюнев дим, а доволната му усмивка издаваше, че хубавичко се е позабавлявал в някой бар.

— Мръсник такъв! — изкрещях, без да изслушам обясненията му. Това беше най-милото, което му казах през следващите два часа. Енергията, която напоследък ми изневеряваше, се върна, и то с пълна сила. Виках, крещях, тропах с крак и беснях, без да позволя на Хю да ме прекъсне с плахите си опити да замаже положението — да, наистина е бил на ресторант, обаче с клиент, значи все едно е бил на работа.

— Защо не ми телефонира?

— Нямахме време.

— Имал си време да се обадиш на Бека!

— Трябваше да се уговорим за децата. Знаех, че вечерта тя е заета.

— Съобразяваш се с нейните планове, не и с моите, така ли? Изпълняваш само обещанията си към нея!

Той смаяно ме изгледа, което беше съвсем естествено — никога не съм му вдигала скандал, не съм го обвинявала. Много рядко се случва да ме вбеси, дори тогава се старая да не го показвам. Мъжете не обичат опърничавите жени, нали? Крясъците и сълзите само предизвикват преждевременно остаряване. Ако с Хю спорим, то е за нещо банално, например кой филм да гледаме по телевизията. Никога не сме се карали. Почти никога не му повишавам тон, не го ревнувам… а случи ли се, гледам да не го показвам. Този наш първи скандал беше забележителен. Не си бях подготвила реч, а крещях каквото ми дойде на ума, изливайки всичко, което се беше събрало в душата ми през последните два месеца. Като изчерпах запаса си, започнах да обвинявам Хю за щяло и за нещяло, което наля масло в огъня и ми позволи отново да дам воля на яростта си. Докато крещях, той остана спокоен (което още повече ме влуди), само ме молеше да понижа глас, за да не събудя децата.

— О, господинът изведнъж си спомни, че има деца, така ли? — извиках, съумявайки да вложа в изречението горчивина, обвинение и самодоволство — само по себе си забележително постижение. Без да му позволя да отговори, извиках: — Ами счупената плочка в банята?

— За какво говориш?

— Не забеляза ли счупената плочка до умивалника? — Измарширувах в банята, победоносно посочих въпросната плочка. — Трябва да се смени. — Изведнъж това ми се стори като най-голямото варварство. — Не си ли забелязал? — попитах отново.

— Ами… не — промърмори той, изумен от неочаквания обрат на разговора.

— Не ли?

— Да — плахо подхвърли Хю, макар да разбираше, че и този отговор няма да ме задоволи. Разбира се, имаше право.

— Щом си забелязал, защо не я смени?

— Не съм я видял! — Той най-сетне избухва, нервите му не издържат под натиска на истеричния ми пристъп.

Странно, но гневът му ми подейства успокояващо.

— Така ли? — усмихнах се с мрачно задоволство. — И знаеш ли защо не си я забелязал? — Хю се озърта, като че ли се надява правилният отговор да е написан на стената или върху завесата пред душа. — Ще ти кажа. Защото е прекалено „семейно, домошарско“, ето защо! Поддържането на дома изобщо не те интересува.

— И теб не те интересува, затова сме наели чистачка.

Разбира се, имаше право, но не възнамерявах да се предам толкова лесно.

— Пет пари не даваш нито за децата си, нито за мен, иначе щеше да се прибереш в шест и половина, както се бяхме уговорили.

Едва когато го изрекох, разбрах, че е било в подсъзнанието ми. Единствената ми мисъл до този момент беше: „Слава Богу, че не съм омъжена за този самовлюбен егоист. По-скоро ще плувам в река, пълна с крокодили, отколкото завинаги да се обвържа с мръсника.“

Но аз съм обвързана с него. Детето в утробата ми е много по-обвързващо от венчалната халка и макар да тежи едва сто грама, е много по-тежко от металната топка и веригата, с които са оковавали каторжниците.

Освен това Хю не е мръсник, а любовта на живота ми. Обичам го, винаги ще го обичам. Няма алтернатива. Самосъжалението предизвика нервната ми криза. Ураганът от емоции отмина, оставяйки ме сред развалините, предизвикани от горчивите ми думи. Не съм от жените, които се държат като откачени и го отдават на месечния си цикъл, което според мен е жалко (и нечестно) оправдание. Никога не съм откраднала вещ от магазина „поради разсеяност“, никога не съм изрязвала дюкяните на скъпите панталони на бившия си любовник. Упражнявам пълен контрол върху тялото, чувствата и бъдещето си, нося отговорност за миналото. Трябваше да изкажа на глас мислите си, но плачех истерично и не бях в състояние да говоря. Докато лежах на канапето, ми хрумнаха два факта. Първо, че Хю не ме е виждал да плача, никога не съм му опявала. Обикновено съм еталон за рационално поведение. Наистина, плакала съм, задето не е мой, но пред него се правех на непукистка. Не паднах духом дори когато виждах как отново и отново се връща при Бека. Дори когато ме поканиха на сватбата си. Дори когато закарах Бека в болницата, за да роди Кейт (честта се падна на мен, тъй като Хю отсъстваше). А сега, когато очаквам дете от него, се заливам в плач. Къде е логиката?

Второто, което ми дойде на ума, бе, че съм с мъжки къси чорапи. Пристъпът на истерия щеше да окаже много по-силно въздействие, ако още тежах четирийсет и осем килограма и носех елегантен чорапогащник.

Хю с облекчение осъзна, че бурята е отминала, прегърна ме и взе да ме утешава. На мига забравих защо съм му сърдита и се притиснах към него като пиявица.

* * *

Ето защо тази сутрин атмосферата е така нагнетена, че е необходим трион, за да разреже напластените объркване, разкаяние и страх. И двамата сме прекалено вежливи. Стараем се да покажем, че първият скандал помежду ни, откакто се познаваме, е забравен, но само подчертаваме обратното.

Първият скандал, откакто се познаваме.

През почивните дни в края на седмицата с Хю често пътуваме. По-често в чужбина — Барселона, Прага, Париж или Рим, понякога в провинцията. Преди Коледа прекарахме една вълшебна седмица в Бабингтън Хаус — плувахме в басейна на хотела, разхождахме се и се радвахме, че сме на стотици километри от улиците и магазините на големия град, изпълнени с хора, пазаруващи за празника. И тогава попаднахме в задръстване — колоната от автомобили пред нас и зад нас изглеждаше безкрайна, но за разлика от сега ни беше весело. Слушахме любимите си компактдискове и пеехме е пълен глас. Пусках в устата на Хю (не и в моята) парченца шоколад „Линд“, всеки път той облизваше пръстите ми. Придвижвахме се толкова бавно, че без всякаква опасност от катастрофа от време на време Хю се навеждате да ме целуне или галеше бедрото ми. Неспирно разговаряхме — обсъждахме случилото се през седмицата в неговата и в моята агенция, крояхме планове за Коледа, разменяхме си шеги. Беше само преди три месеца, ала ми се струва, че оттогава са изминали три години или три милиона години.

Питам се дали и Хю си спомня онова пътуване. Не зная дали ми се иска споменът да е жив в паметта му.

Той е объркан. Често му се налага да остава в кабинета си след края на работното време или да вечеря с клиенти; по принцип нямам нищо против, освен това Хю ме предупреди, че работи по важен проект. Не си спомням името на продукта, който ще бъде рекламиран, във всеки случай не е „Мадъркеър“ или „Авънт“. Редно е, след като съм в същия бизнес, да разбирам под какво напрежение е човек, когато работи върху голяма сделка. Не стига това, ами Хю трябва да вложи още повече време и енергия, за да докаже на новите си шефове, че е заслужил шестцифрената си заплата. Разбирам, че е имал възможност само веднъж да се обади по телефона, знаел е, че Бека ще ми предаде необходимото, и е очаквал да му вляза в положението, защото, както вече казах, често му се случва. В миналото неизменно проявявах разбиране. Защото неписаният закон гласи, че любовницата трябва да прояви разбиране. По традиция съпругата има проблем с разбирането. И още нещо — любовницата не вдига скандали, те също са „разрешени“ само на законната половинка. Единственото ми утешение е, че доста уверено встъпих в ролята въпреки липсата на венчална халка на безименния ми пръст.

И аз съм объркана. Защо нещо, което се е случвало и друг път, но не ме е тревожило, изведнъж ме накара да избухна? От друга страна, защо Хю не проумява, че е постъпил неправилно? Най-много ме е яд на себе си, задето изпаднах в истерия; вместо да си изкажа болката, да обясня от какво съм огорчена, аз се нахвърлих върху Хю с нелепи инвинения, например, че не е сменил счупената плочка или че е забравил да полее цветята. Накратко, докато играех ролята на опърничава жена, спечелих няколко незначителни битки, но не и войната. Въздишам. Така и не мога да преценя кой от двама ни е прав и кой греши.

Насилвам се да мисля за двата дни, които ни предстоят. Предполага се, че отиваме на почивка и трябва да сме в добро настроение, нали? Подавам на Хю шоколадче, той учтиво ми благодари. Подхвърлям, че ми е студено, Хю се опитва да усили климатика, върти ту един, ту друг бутон на таблото, но не улучва правилния. Наложи се да наемем микробус, за да се поберат децата и багажът. Знам, че Хю би предпочел да пътуваме с комби — вината е моя, защото прекалено късно се свързах с фирмата за автомобили под наем. Питам го дали предпочита да слуша компактдиск, или радио, той предоставя избора на мен. Хлапетата усещат, че моментът не е подходящ да разиграват любимите си номера, и са необичайно кротки — ако някой ги наблюдава отстрани, ще ги помисли (погрешно, разбира се) за истински ангелчета. Напрежението помежду ни е толкова осезаемо, че можем да го докоснем.

Минутите се нижат мъчително бавно; след около половин час Хю възкликва:

— Мамка му!

— Мамка му! — повтаря като папагал Том.

— Примамката! Татко каза, че е забравил примамката за риболова — хорово произнасяме двамата с Хю, споглеждаме се и се усмихваме; напрежението помежду си като по чудо е изчезнало, прогонено от възклицанието на Том.

— Какво има? — питам.

— Забравих папка с важни документи. Снощи я оставих на плота в кухнята с намерението да я сложа в чантата си. Трябва да се запозная с документацията, защото в неделя ще проведем конферентен телефонен разговор. Съжалявам, но се налага да се върнем.

Изобщо не съжалявам, дори си спомням как доскоро и аз неуморно работех през почивните дни. Само че от известно време едва събирам сили да отида в службата и да издържа задължителпите осем часа. Давам си сметка, че действам по инерция, че се плъзгам по наклонената плоскост — искрено се надявам хората около мен да не го разберат.

Щом се озоваваме пред къщата ни в Лондон, скачам от колата и хуквам нагоре по стълбите, за да не се налага Хю да търси място за паркиране.

— Взех я! — Усмхвам се, размахвам папката. Той я дръпва от ръката ми още преди да закопчея предпазния колан.

— Много се забави — подхвърля.

Много мило, че е толкова загрижен за мен.

— Бека се обади по телефона, за да провери дали сме тръгнали. — Забелвам очи, Хю се усмихва, навежда се да ме целуне. Облаците, надвиснали над нас, се разсейват. Всичко ще бъде наред. За втори път тази сутрин потегляме за Уелс.