Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (19)

20.

Бека е възхитена от идеята на Хю да заминем с децата. Дори предлага да си правим компания със семейството на брат му Хенри. Не съм предполагала, че е толкова злобна.

Нямам нищо против Хенри, който е симпатяга, но със съпругата му Пени имаме известни разногласия. Тя е приятелка на Бека, следователно приятелството помежду ни е невъзможно. Трите им деца, чиито имена така и не мога да запомня, са дяволски изчадия. Напоследък си давам сметка колко невъзпитани деца познавам. Питам се дали изобщо съществува друга разновидност. Според мен децата трябва да бъдат с бутон за намаляване на звука и самопочистващи се повърхности.

С цел да избегна варианта двата почивни дни да се превърнат в пълен провал, предлагам да поканим Сам и Гилбърт. Хю има достатъчно мозък в главата да разбере кога трябва да отстъпи и макар и неохотно, се съгласява. Нещо повече, когато Сам се обажда да попита може ли и бъдещият й девер Джеймс да ги придружи, ние се надпреварваме да го каним.

— Не искам да ви притесняваме. Ще има ли достатъчно легла?

— Разбира се. Наели сме голяма селска къща с четири спални, в двора има каравана. Децата ще спят заедно, Джеймс — в караваната. Смяташ ли, че ще се съгласи?

— Не зная. Не го познавам, ала едва ли ще възрази. Знам, че живее в Африка и води групите, които отиват на сафари. Вероятно е свикнал да спи без удобства. Ги го очаква с голямо нетърпение. Явно много го обича.

— По-млад или по-възрастен е от него?

— Много по-млад. Освен това мисля, че е доста неуравновесен.

Виждам лъч светлина в тунела. Винаги съм обичала силните усещания.

— Защо си си съставила такова мнение за него?

— Че кой нормален трийсет и шест годишен мъж ще се съгласи да бъде водач на ловци? Защо не си намери скучна работа, както си му е редът? Бас държа, че се връща вкъщи само за да вкара майка си в гроба.

— Сам! Колко нетипично е за теб да злобееш! Не се ли радваш, че ще се запознаете преди сватбата? Би трябвало да си развълнувана от срещата с човека, който е най-скъп за Гилбърт. — Подтекстът на изказването ми е, че при нормални обстоятелства запознанството би трябвало да предшества поднасянето на годежния пръстен.

Сам млъква за секунда, после неискрено промърморва:

— Съжалявам. Работата е там, че Ги се държи доста странно, откакто разбра за завръщането на Джеймс.

— Не думай! — Наострям уши. Хм, дали пък Гилбърт няма да излезе по-интересен, отколкото предполагах?

— Като на тръни е. Толкова му се иска да направи добро впечатление на брат си, че е направо абсурдно.

— По правило по-малкият брат се възхищава от баткото — подхвърлям.

— Именно. Ще ти кажа нещо, от което ще ти хвръкне шапката. Снощи Ги изпробва три костюма, докато реши кой да носи, когато посрещне Джеймс на аерогарата.

— Странно е, но не е углавно престъпление.

— Заяви, че няма да замине с мен, ако не поканим скъпоценния му брат. Толкова рядко се виждали, че искал да бъдат заедно колкото е възможно повече.

Разочарована съм. В миналото на Гилбърт не се крие зловеща тайна. Мистерията е разкрита. Сам ревнува. Свикнала е Ги да обръща внимание само на нея. Изглежда, има зъб на Джеймс само защото й пречи да играе главната роля в живота на брат му.

— Бъди мила с него — предупреждавам я.

— Добре. — И се измъква с баналната фраза: — Човек не избира роднините си, нали? Ъъъ… между другото, как си?

* * *

С Хю се уговаряме в петък да положим върховно усилие да си тръгнем от работа сравнително рано. Възнамеряваме да вземем Кейт и Том и като половината население на Лондон да потеглим с колата по магистрала М 4, за да прекараме два спокойни почивни дни в провинцията. „Спокойното“ прекарване започва след повече от четири часа в страховито задръстване.

Междувременно само аз изпълнявам уговорката.

Прибирам се у дома рано, стягам багажа и на двама ни, приготвям вечеря, консумирам моята половина, слагам в хладилника половината на Хю, взимам душ и се преобличам. Седем часът е, а него още го няма. Омитам храната, която бях оставила за него, утешавам се с мисълта, че сме се отървали от най-големите задръствания в пиковия час. Отварям пощенската кутия и стисвам зъби; Сам ми е изпратила куп списания — нетактична смесица от броеве за младоженки и за бременни. Има и бележка, която гласи: „Харесваш ли двойните сватби?!“

Намекът е незабележим като вълк сред стадо. Гаднярка! Никога нямаше да предложи да се омъжим заедно, ако още носех дрехи трийсет и шести номер. Насрочила е сватбата за такава дата, че ще представлявам нещо като планина в ефирна рокля и ще се моля контракциите да не започнат, докато съм в църквата.

Учудващо е колко много хора предполагат, че сега с Хю ще се оженим. Приятели, роднини и колеги обсъждат дали набързо да сключим брак, или да почакаме, докато се роди бебето и възвърна формата си. Минала седмица майка ми се обади да сподели мнението си, по-точно — да даде наставления:

— Миличка, предполагам, че ще искаш рокличката, с която са кръщавани всички деца в семейството.

— Не съм мислила по въпроса.

— Тя е сред вещите, които съм предала на съхранение. Ще се погрижа да я получиш. — Без дори да си поеме добавя: — Ще бъде по-уместно да се омъжиш, преди да се роди бебето. Колко килограма си наддала?

— Осем — промърморвам кисело.

— За толкова малко време! — ужасено кресва тя. — В такъв случай не може и да става дума за сватба преди раждането. Все пак снимките остават спомен за цял живот.

Предадох разговора ни на Хю, надявайки се да каже някоя и друга съчувствена дума относно напълняването ми, накрая добавих:

— Знам, че ме мисли за разглезена и лакома повлекана. Не очаквам да ме разбере — по нейното време на бременните е било разрешено да пушат. Какво облекчение е да сложиш в устата си нещо, което не съдържа калории.

— Ами моя пенис? — попита той, без да разбере тънкия ми намек.

Всъщност двата ми намека.

Въпреки че всички, които ме познават, включително продавачът в магазина за зеленчуци, дадоха предложение за датата на сватбата, само Хю не е изказал мнение по въпроса. Не че държа да се омъжа. Според мен бракът е старомодна институция, която ограничава правата на жените.

Все пак щеше да ми е приятно да ми предложи брак.

Което на практика е невъзможно, защото той още е женен.

Все пак щеше да ми е приятно да ми го предложи.

Разлиствам списанието „Красиви младоженки“. На всяка страница гъмжи от снимки на модели, които високомерно се усмихват (питам се как е възможно да бъдеш надменна, когато си облечена като статистка в евтин исторически филм?). Онези, които не се взират нагло в обектива, явно са били инструктирани да изглеждат като света вода ненапита. И двата типа ми се струват отблъскващи. На снимките няма нито един мъж. Ако се вярва на тези списания, то младоженецът е нещо като придатък на сватбената церемония. Мамка му, никога не съм виждала нещо толкова противно!

Взимам списанието с название „Майчинство“ и веднага променям мнението си. В сравнение с противните фотографии на страниците му онези в „Красиви младоженки“ са върхът на естетиката. Редуват се снимки на дебели жени, последвани от изображения на ревящи мънички същества, които приличат на извънземни. Поместени са и снимки на запуснати и потискащи болнични отделения, жените в леглата изглеждат измъчени и обезкуражени; те не са модели, автентични са, ето защо не се усмихват надменно, от тях не лъха спокойствие. Продължавам да прелиствам страниците с надеждата да видя симпатични повити бебенца в прегръдките на щастливо усмихнати майки по копринени нощници, обаче такива липсват. Натъквам се на съвети как да бъдат облекчени родилните болки (нито един не ми се струва надежден), как да се справим с набъбналите зърна и с инконтиненцията, които също ми се струват неправдоподобни. Поместени са статии, посветени на темата как да се обличаш елегантно по време на бременността, обаче между редовете се чете, че авторката сама не си вярва. Има право — коя жена ще изглежда елегантна, ако е наддала петнайсетина килограма? И в това списание не е отредено място за мъжете. Оставам с впечатлението, че е съвсем нормално мъжът да вземе участие в зачеването, след което отново да се появи на сцената едва когато детето завърши университета или отбележи първия си гол за националния футболен отбор на Англия. Неволно потръпвам.

Телефонът иззвънява, втурвам се да вдигна слушалката. Само че не се обажда Хю, а някакъв нещастник от телефонната компания, който предлага пакет от по-евтини услуги при свързване по мобилния телефон с членове на семейството, приятели, познати и прочие. Нямам желание да му отговарям, затова се превъплъщавам в моята чистачка, която е полякиня и почти не говори английски. Виждам отражението си в огледалото над телефона. Чистачката изглежда много по-добре от мен.

На вратата се позвънява, хуквам да отворя — Хю е!

— Бека…

— Здравей, Джорджина. — Преди да каже още нещо, Кейт и Том профучават край мен. Бека започва да трупа в коридора повече пътни чанти от онези, с които пътува Гери Халиуел. — Хю ми телефонира.

Не и на мен.

— Обясни, че са го задържали на някакво съвещание. Решихме, че е най-разумно да оставя децата при теб, за да тръгнете утре рано. — Съобщава ми го, без да й мигне окото. Помежду ни има неписано споразумение да бъдем вежливи една към друга при всички случаи, но най-вече пред децата, тоест пред Кейт, Том и Хю. Ако бях благородна, щях да предположа, че тя се държи по този начин, защото е горда и обича децата си. Обаче не съм, затова си мисля, че е сговорчива само защото е финансово зависима от двама ни с Хю. Аз пък съм учтива с нея, защото спечелих двубоя помежду ни; победителите са склонни към великодушие.

— Бека, отслабнала си! — Поздравявам се за комплимента, който може да се тълкува по два начина.

— Не съм. Може би ти си наддала някой и друг килограм. — Усмихва се, всъщност разтягат се само устните й, очите й остават студени като кремък.

Напушва ме смях от злобната й забележка, после си давам сметка, че казва истината, което изобщо не е забавно.

— Изглежда, трябва да те поздравя — добавя тя.

Значи й е казал. А може би не е. Да му се не види, защо се залъгвам — от сто километра личи, че съм бременна. Насилвам се да наподобя усмивката, която майка ми си лепва, когато изпълнява официалните си задължения — широка и пресилена.

— Да, вярно е.

— Поздравявам те. — Бека навежда глава толкова бързо, че не знам как да изтълкувам погледа. Изглежда искрена, което е невъзможно. Коя жена ще бъде доволна, че съпругът й и любовницата му ще имат дете? А може би тя знае нещо, за което нямам представа. Например — че изобщо не ставам за майка. Нито Хю — за баща. В този момент Кейт изсипва на пода съдържанието на чантата ми. Може би Бека знае колко трудно е да се грижиш за деца. — Май досега не съм те виждала без грим — подхвърля. Не признавам, че най-старателно съм се гримирала, но вероятно ме издава изражението ми, защото тя добавя малко по-съчувствено — Много ли повръщаш?

— Почти непрекъснато. — Толкова ми е гадно, че дори не си правя труда да я излъжа. — Вече минаха седемнайсет седмици. Вярвах, че прилошаването ще премине, когато вляза в четвъртия месец, обаче съм се лъгала. Чувала съм, че през този период жената разцъфва като роза и… — Замалко да кажа, че и желанието за секс се възвръща, но си спомням с кого разговарям, затова добавям само „Но…“ и не довършвам фразата.

— Не искам да те тревожа, но и през двете бременности повръщах до края на шестия месец.

Гадина!

— Седемнайсет седмици, така ли? Значи бебето тежи около сто грама. — Тя се втренчва в големия ми корем, като че ли се пита дали вътре няма още нещо, което тежи приблизително осем килограма.

Типично е за нея да знае подобни подробности, въпреки че от последната й бременност е изминало доста време. Показвам й, че и на мен ми е известно това-онова, като повтарям нещо, което прочетох преди трийсет минути:

— Дължината му е 11–12 сантиметра.

— Забележително, нали? — Тя вдига ръце и показва колко са приблизително 11 сантиметра.

Дано да греши, защото разстоянието между дланите й ми се струва голямо. Много голямо. Един банан е дълъг около единайсет сантиметра, но колко е широк? Това е много по-важно. Да му се не види, как ще излезе това чудо?

Взимам от Бека последната пътна чанта и я поставям върху останалите 430. Защо винаги опакова толкова дрехи, все едно децата заминават на околосветска обиколка, която ще продължи цяла година? Мамка му, та ние отиваме в Уелс, и то само за два дни! Номерът в живота й е да създаде впечатлението, че отглеждането на деца е най-големият подвиг — бас държа, че го прави, за да ме стресне. Следващият й ход е да изрецитира дълъг списък от инструкции, към които да се придържам. Да, няма да забравя да дам на Кейт пеницилиновите таблетки. Да, знам, че Том е алергичен към фъстъците и че ако получи пристъп на задух, трябва да му дам инхалатора. Ако питат мен, милите дечица са хилави недоносчета! Дано са наследили заболяванията по майчина линия.

— А, замалко да забравя — Хю пита дали си сложила в багажа туристическите му обувки.

Ако я пробода с нож в сърцето, кой ще бъде по-снизходителен към мен? Съдия или съдника?

— Да — отвръщам и след като не мога да я усмъртя, се задоволявам да я пронижа с убийствен поглед.

— Чудесно. — Тя поглежда часовника си, на бърза ръка целува децата за сбогом и подхвърля, че има среща с някого.

Среща ли?

Защо ли се изненадвам? Навремето беше красавица, напоследък отслабна, а лъчезарната й усмивка напомня за предишната Бека. И все пак ми е чудно. Мисля, че ще умра, ако загубя Хю. Животът ми започна едва когато се запознах с него.

Среща, а?

Ето защо Бека най-неочаквано стана толкова сговорчива по отношение на бащинските права. Доскоро Хю трябваше да се вижда с Кейт и Том в нейния дом (изпълнен със спомени за щастливия им семеен живот — доста елементарна тактика, ако питате мен) или на неутрален терен, почти никога в моето жилище. Очевидно се стреми да ме държи настрана, доколкото е възможно, разбира се. Сега обаче оставя децата в ръцете на Джорджина, Злата вещица от Запада, без да й мигне окото. Макар че тази вечер очите й ще играят, убедена съм.

Най-сетне си тръгва, обръщам се да видя с какво се занимават малките сладурчета. Кейт рисува с флумастер по масата в трапезарията. Том рита високото столче пред барплота без всякаква причина, освен че сега му е паднало.

Приятно прекарване с новия ти приятел, Бека.