Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (18)

19.

Призлява ми при мисълта да чакам на автобусната спирка, затова взимам такси. Осъзнавам грешката си едва когато съм принудена да изтърпя двайсетминутния монолог на господин Щофьор, посветен на външната и вътрешната политика. Не чувам нито една оригинална мисъл, рециталът е изпъстрен с груби думи. Като се замисля, човекът не казва нищо, което вече да не съм чувала и което доскоро изобщо не ми правеше впечатление. Ненадейно ме хваща бяс от зле прикритото му лицемерие, което се натрапва, когато четем големите ежедневници. Този човек ме подсеща за грубиянина в книжарницата. Дори да използвам неизчерпаемо количество дезинфектант, нашият свят никога няма да е достатъчно чист за моето дете. За отвратителното ми настроение допринася и фактът, че колата пълзи с около пет километра в час, принудена съм да дишам токсичните изпарения. Учудващо е, че дори при тази скорост шофьорът съумява да удари спирачки толкова рязко, че не блъскам главата си в преграждащото стъкло само защото навреме полягам на седалката. Както си лежа, заспивам. Когато отварям очи, апаратът показва четирийсет паунда, въпреки че обикновено пътуването до вкъщи ми излиза не повече от седем. Проклетият таксиджия се е възползвал от умората ми и се е въртял в кръг. Вдигам му скандал, обаче той заявява, че сумата е реална, защото имало много задръствания. Знам, че лъже, но съм прекалено скапана да споря. Единственият начин да изразя протеста си е да го лиша от бакшиш.

Но не го правя.

Слизам от колата, криво-ляво се добирам до жилището си, като се питам как е възможно да съм толкова безволева и да го оставя да си разиграва коня.

Не си правя труда да прибера палтото си в дрешника, само го хвърлям на облегалката на един стол. С усилие се изкачвам по стълбата, отивам право в спалнята. Свалям сакото и блузата, щом освобождавам гърдите си от сутиена-елече, болката в тях се усилва. Мисля си, че бельото за бременни е привлекателно, колкото облеклото на гърбушкото от „Парижката Света Богородица“. Докато печално се взирам в дълбоките белези, оставени от широките презрамки на сутиена, изведнъж си спомням, че не съм се обадила на господин Гар от Регистъра на рекламните агенции. Първата ми работа утре ще бъде да му позвъня. Да му се не види! Колкото и да се тръшкам, не мога да променя нищо. Смъквам и другите си дрехи, изваждам от чекмеджето на Хю широка тениска и си лягам, въпреки че още няма седем часът.

Умирам за сън.

Събуждам се и виждам как Хю дърпа вратовръзката си; прекалено нетърпелив е да разкопчее ризата си, затова я съблича през главата. Мускулите на гърба и раменете му съблазнително се свиват и разпускат. За миг сърцето ми престава да бие. Хю сваля панталона и боксерките си, запраща чорапите си в ъгъла на спалнята и се пъха под завивките:

— Каква приятна изненада! Защо си се прибрала толкова рано?

„Защото съм неудачница, бита карта“ — мисля си, но не го изричам, защото има опасност да си повярвам. Хю плъзна длани по бедрата ми, натъква се на дългите гащи и тениската.

— О!

Знам, че е потресен.

Претендирам, че съм съблазнителна и обаятелна жена. Откакто сме заедно, Хю ме е виждал само по скъпо бельо. Ако случайно слагам нощница, тя е копринена. Не пазя най-хубавото си бельо за нощите, през които мисля, че ще се любим — просто притежавам само секси бикини и сутиени. Да нося развлечена тениска в леглото, е равнозначно на бележката, която понякога жените оставят на съпрузите си: „Кучето изяде вечерята ти.“ След като ме завари в леглото по никое време, Хю явно е предположил, че искам да правя любов.

Погрешно предположение.

Либидото ми е офейкало. Може би се е укрило под корема ми, който се разпростира на площ от няколко акра. Как да се чувствам секси, когато тялото ми е игленик и индустриален производител на урина?

Сграбчвам ръката на Хю, насила го въвличам в разговор:

— Как мина денят ти?

— Нормално. А твоят? — пита, колкото да отбие номера. Извърта се така, че със свободната си ръка да ме милва по косата. Питам се дали да не впримча и тази му ръка в желязната си хватка, изведнъж усещам, че ми е приятно. Ще бъде прекрасно, ако се задоволи само с това. Обаче знам, че номерът с милването на косата е само за да приспи бдителността ми, после ще награби гърдите ми.

— Отвратително. — Разказвам му как съм пропуснала срещата с Филип Маркс и за сцената с шефа ми по време на съвещанието на екипа. Тъй като работи в същия бранш, Хю познава Дийн, ето защо се мъчи да ме успокои:

— Чувал съм, че и друг път е напускал съвещанието, преди да с свършило, или че е говорил по мобилния си телефон — така показва на всички, че е голяма клечка.

— Не, не, беше много по-страшно. Сигурна съм, че ме е взел на мушка.

— Реагираш прекалено емоционално, вероятно причината е в хормоните ти. В тялото ти настъпват големи промени. Затова непрекъснато плачеш, в лошо настроение си, станала си прекалено чувствителна.

Да му се не види, говори като доктор, само че още по-снизходително. Хвърлям му кръвнишки поглед, но вместо да отговоря, взимам справочника, в който са описани стадиите, през които преминава бебето. Напушва ме смях, като прочитам, че „през петнайсетата седмица плодът продължава бързо да расте, но кожата му е прекалено тънка“. Страхувам се да не би кожата му да загрубее, като се има предвид кой е баща му. Пише още, че тялото на бебето е покрито с фини косми — още една прилика с Хю. Няколко пъти отмятам завивката и се мъча да огледам тялото си, без да привлека вниманието на Хю. Коремът ми е грамаден, ако сложа бикини, ще трябва да ги смъкна до коленете. Не съм предполагала, че бременността е свързана с толкова унижения.

Хю започва да масажира врата ми. Безсмислено е. Толкова съм напрегната, че сякаш ме хапе. Казвам му как повърнах върху клавиатурата на компютъра. Погледът му се замъглява. Не го обвинявам — досаждам дори на себе си. Правя усилие да се превъплътя в жената, за която се мисля, оставям книгата и се отдавам на ласките му. Сигурна съм, че след оргазма отново ще се почувствам като че ли принадлежа към човечеството.

Откривам, че не мога да правя секс.

Безнадеждно е.

Колкото и да се опитвам, не извиквам у себе си никакво плътско желание. Дори когато се мъча да остана неподвижна, коремът ми си въобразява, че участва в някакво състезание. Чувствам се самотна, изоставена. Хю прокарва ръка по бедрото ми, усещането е все едно дланта му смъква кожата ми. Навежда се да ме целуне по корема, при което ми става гадно, побиват ме тръпки. Страхувам се от мига, и който ще докосне гърдите ми. В проклетите книги за майчинството пише, че „е възможно бременната да получи лек сърбеж в гърдите, които стават напрегнати“, в действителност се чувствам така, сякаш ги подхвърля цял отбор по ръгби. Задържам ръката на Хю, когато посяга към болезнените балони. Той възприема жеста ми като желание да прекратим любовната игра и да свършим набързо. Може би има право, определено не ми се ще да удължавам мъчението си.

Срамувам се, задето не го желая, затова симулирам оргазъм. Случва ми се за пръв път, и то с човека, когото обичам повече от себе си. Какъв е смисълът? Дори не ме бива да се преструвам.

Откривам, че подражавам на актрисите във филмите вместо на себе си:

— Господи, да, да, да! Толкова е хубаво! Не спирай! Ох! Ангел мой!

Хю разбира измамата, което наскърбява и двама ни. Просва се до мен, взима цигарите си, после демонстративно оставя пакета на нощното шкафче. Насочва вниманието ми към жертвата, която прави. Обаче аз не съм му благодарна, задето е намалил цигарите, защото знам, че продължава да пие уиски.

— Още ли ми се сърдиш заради Свети Валентин, Джорджина?

Има предвид, че забрави празника и в последния момент ми купи от кварталното магазинче букет карамфили, в сравнение с които прашна кутия с шоколадови сърчица щеше да изглежда като царски подарък.

— Не съм в настроение — промърморвам. — Лошо ми е. Каква ирония — чувствам се както преди да ми дойде мензисът. — Насилвам се да се усмихна.

— Бременността си има положителни страни — окуражаващо казва той. — Месеци наред няма да имаш мензис. Спомняш ли си какво казваше за цикъла? Че е най-страшното проклятие за жените.

Сега съм на друго мнение, обаче го премълчавам.

— Извинявай, че забравих Деня на свети Валентин и задето оставам до късно в офиса. Работя върху много важен…

Преставам да го слушам. Което също е прецедент, но изобщо не ми пука какво се случва в агенцията му. Наострям уши едва когато той казва, че ми е необходима почивка.

Той е най-прекрасният човек на света!

Обичам го лудо!

Идеята му е прекрасна. Ще отидем някъде, където е слънчево и красиво… примерно на Карибските острови…

— Ще заминем с децата. — Хю се обръща към мен, ентусиазъм струи от всяка негова пора. — Как не ми хрумна по-рано? Тъкмо ще им кажем за бебето.

Мръсник!

Женомразец и шовинист!

Няма да го допусна! Но понеже съм бременна и мозъкът ми работи на бавни обороти, не съумявам навреме да измисля някакво извинение. Думите „деца“ и „почивка“ не съставяха ли оксиморон?

Хю тълкува мълчанието ми като съгласие.

— Няма да пътуваме в чужбина, ще отидем някъде в провинцията. Ще правим дълги преходи…

Понятията „почивка“ и „дълги преходи“ също си противоречат. За мен почивката означава плаж, посипан със ситен бял пясък, дълги дни, прекарани под слънцето. Обаче Хю е толкова въодушевен от идеята си, че не забелязва разочарованието ми. Остава ми само да се надявам, че Бека ще наложи вето върху предложението.