Адел Паркс
Синдромът „Хю“ (17)

18.

С течение на времето едва издържам на работното си място. Кабинетът ми е със стъклени стени и гледа към голямо помещение с много бюра, върху които са поставени еднакви компютри, различаващи се само по скрийнсейвърите. Трийсет и няколко служители, всеки от които отговаря за отделен проект, седят зад бюрата и си крещят по осем часа, че и повече, дневно.

Доскоро така си представях рая. През стъклената стена виждам кой с какво се занимава. За съжаление, откакто съм в това състояние, предпочитам да съм далеч от очите на хората.

Брет, Карл и Дру се втурват в кабинета ми тъкмо когато натъпквам в устата си кифла с кремсирене.

— Трябва ли да я изядеш? — пита Брет. Не се знае дали е загрижен за здравето ми, или намеква, че съм заприличала на слон.

Събрали сме се да обсъдим дневния ред на важното съвещание с важен клиент, производител на тоалетна хартия. Обещал е да вложи в рекламната кампания невероятната сума от шест милиона, агенцията ни ще получи приблизително десет процента от приходите.

Само че момчетата не харесват „Предаността на кученцето“ или „Обичта на кученцето“ — названия, които досега успешно са продавали продукта. Дразнят се, че отказвам да се впусна във фантазиране и настоявам да се придържаме към същината на въпроса.

— Според клиента рекламните текстове са стратегически стабилни — подхващам.

— Тоест — скучни — махва с ръка Карл.

Може би има право; в нашия бизнес се говори едно, а се разбира съвсем друго, но се спазва желязното правило да се преструваме, че се съобразяваме с казаното.

— И със запазена търговска марка — добавям.

— Накратко, много скучни — намесва се Брет. Като началник на творческия отдел той гледа на търговската марка като на ужасно престъпление. Другите двама одобрително мърморят.

— От особена важност е да запомним, че създаването на търговска марка, тоест на облика на дадена стока, е нещо като религиозно изживяване. Същинско приключение — мъдро кима Дру.

И другите кимат. Чувствам се така, сякаш отново съм в галерията на Фрея. Не съм сигурна, че Дру е изрекъл нещо, но ако наистина го е казал, то противоречеше на мнението на Брет, тогава защо Брет кима? На бялата дъска в дъното на помещението Карл е написал: „Вълнуващо, Забележително, Стил, Елегантност, Благосъстояние, Преговори, Култура и Достъп“. Всички поглеждаме дъската и пак кимаме. Думите не са свързани с въпроса, който обсъждаме, но са наш стар трик. Преди всяко съвещание ги написваме на дъската, после преспокойно клюкарстваме по адрес на Дейв от производствения отдел, който се чука със секретарката Синди, или спорим дали „Стела Артоа“ е по-добра бира от „Будвайзер“, създавайки впечатлението, че напрягаме умствените си способности за сътворяването на търговската марка. Питам се дали Дийн е забелязал, че на дъската винаги се мъдрят едни и същи думи, независимо дали обсъждаме марката на застрахователна компания, или на тоалетна хартия.

— Не виждам смисъл да се натягаме — мърмори Карл. — Обзалагам се, че и този път няма да е по-различно. Ще покажем рекламни клипове, които сме правили за други клиенти, ще представим съответните изчисления и скучни графики, доказващи успеха на кампанията, ще добавим един-два реда към обобщението, накрая ще представим пилотен проект, от който всъщност се интересуват всички.

Цинизмът му е смущаващ, същевременно дълбоко в себе си знам, че може би той има право.

— Спомняте ли си времето, когато изпращахме при клиентите Джорджи и те така си падаха по нея, че изобщо не я спущаха какво говори? — подхвърля Брет.

Нямам сили за друго, освен да му хвърля убийствен поглед.

След петнайсет минути решаваме, че е най-уместно да организираме предварително съвещание, на което да обсъдим дългия списък точки, които бихме могли да включим в дневния ред, да го съкратим и на повторно съвещание да обсъдим стратегията за срещата ни с производителя на тоалетна хартия. Единодушно се приема, че най-удобното време и място за предварителната среща е утре по обяд в ресторант „Мецо“. Настоящото съвещание приключва, момчетата се връщат в кабинетите си с усещането, че са свършили добра работа.

Аз не съм толкова сигурна.

Често си мисля, че съм избрала неподходяща професия. Всъщност по-правилно е да се каже, че попаднах в рекламния бизнес — думата „избрала“ предполага активно участие от моя страна, каквото нямаше. Вероятно трябва да съм благодарна, че Хю не реши да работи в НАСА или във Въоръжените сили. Въпреки че щеше да бъде ужасно шик да съобщавам на хората, с които се запознавам на едно или друго парти, че работя като астрофизик, а Хю със сигурност щеше да изглежда адски готин с униформа. На работещите в нашия бизнес е известно, че рекламата е само за забавление. Единствените, които гледат сериозно на нея, са онези от Дружеството за защита на морала, които редовно вдигат патърдия заради реклами на бельо. Всички останали си дават ясна сметка, че работата в рекламна компания е начин хем да избегнеш превръщането си във възрастен и отговорен човек, хем да получаваш повече, отколкото ако си останал в университета да защитиш докторат.

Всички освен мен.

Не притежавам je ne sais quoi. Не съм достатъчно самоуверена, само се опитвам, което определено е най-голямата ми грешка. Иска ми се да усъвършенствам подхода на колегите ми, които набелязват стратегията си в асансьора само минута преди срещата с клиента и винаги успяват да го забаламосат. Обаче ми е невъзможно. Мисля, че е неморално сам да попълниш анкетните листове, които уж служа за база на определена рекламна кампания, да ги обявиш за проучване и да одрусаш клиента с трийсет бона. Не съм съгласна, че трябва да се държиш любезно само с онези, от които зависи кариерата ти. Не съм приятелка с администратора Албърто само защото раздава канцеларските материали и държи ключа за служебния хладилник с алкохолни напитки (честно казано, той е голям задръстеняк).

Работя много здраво, за да се задържа на повърхността. Не познавам колега или колежка от рекламния бизнес, които да са чели произведенията на Левит, Котлър, Ансоф и Портър. Знам разликата между брутни и нетни продажби, наистина държа клиентът да реализира печалба. Работила съм с най-добрите фотографи, режисьори и монтажисти на клипове, спомогнала съм за създаването на търговската марка на много известни продукти. Не използвам съкращения от рода на ECR, FMCG и KV1, за да объркам събеседника, а защото те са необходимост в нашата работа. Давам си сметка колко важно е да разполагаш с кредит за посрещане на служебните разходи. Отнасям се строго, но справедливо с подчинените си, старая се да бъде честна с тях. Въпреки това живея в непрекъснат страх, че някой ще ме разконсцирира.

Ще открие, че полагам неимоверни усилия, за да бъда шик, че пръскам половината си заплата за скъпи кремове за лице и прекарвам свободното си време в козметичния салон. Че дълбоко в душата си се страхувам от личния треньор по тенис, че не харесвам авокадо и ненавиждам хайвер…

Повярвайте, това не е живот!

Колегите ми до един са като Джекил и Хайд. Когато сме извън службата, са очарователни и забавни, на работното си място стават алчни, безскрупулни и несигурни. Прави впечатление, че едни от най-опасните хора в Лондон работят в рекламата. Нашият бизнес е пренаселен с онези, които са се появили на бял свят в края на големия бум в раждаемостта и са изстрадали десетгодишното управление на Маргарет Тачър — съвсем оправдано е, че са прекалено амбициозни егоисти. Не е чудно, че след като забременях и ненадейно заприличах на Сигърни Уивър от „Пришълецът“, мнозина вече кроят планове да заемат мястото ми.

* * *

Като се връщам от обедната почивка (която прекарах в тоалетната), не заварвам никого.

— Къде са хората? — питам Джулия. На бюрото й стои голяма кутия с желирани бонбони. Без да попитам може ли да си взема, загребвам цяла шепа от червените.

— Заповядай — усмихва се Джулия.

Чувствам се като дете, което са спипали да бърка в буркана с мед, виновно скривам ръце зад гърба си. Устоявам около четири секунди, после отново посягам към бонбоните, този път избирам жълтите. Единственото ми желание е да се тъпча с храна, бързам да я сдъвча, за да излапам нещо друго. Да консумирам всичко, което ми попадне, все едно искам за петнайсет минути да компенсирам почти четиринайсет години гладуване.

Като се замисля, май именно това правя.

— Не получи ли съобщение? Пристигнал е някакъв тип от Щатите, всички са на среща с него. Бил много важна клечка.

Странно, тази сутрин нито Брет, нито Дру, ни Карл споменаха за важната среща. А може би не е толкова странно.

— Не съм получила никакво съобщение. — Устоявам на изкушението да й кажа, че като моя заместничка трябва да се погрижи да получава всички съобщения и да вписва в бележника ми датите за важните съвещания. Толкова е трудно да поддържаш служебно-приятелски отношения! Забелязвам, че изобщо не й пука, заета е да лакира ноктите си. Джулия не е амбициозна. Работи „в рекламата“, защото толкова дълго е висяла в баровете в Сохо, че мнозина са я помислили за служителка в рекламна агенция, накрая й е била предложена работа, която върши с неудоволствие. Много е умна, но е прекалено богата, за да се посвети на кариерата си.

— Трябваше да отидеш, ще раздават сандвичи и шампанско — отбелязва тя.

Безплатният обяд не ме блазни, но наистина трябваше ни присъствам. Оказва се, че „онзи тип от Щатите“ е самият изпълнителен директор Филип Маркс, който наскоро зае този пост след ожесточена и доста подла борба за власт. Служителите в корпорацията се бяха разделили на два лагера и взаимно си подлагаха динени кори. Всеки, който притежава инстинкт за самосъхранение, знае, че да не се яви на съвещание, председателствано от Маркс, или да не празнува с него, е равнозначно на професионално самоубийство. Бойният вик на всички е „Най-способният победи.“ Не защото Маркс е най-способният, а защото спечели битката. МАМКА МУ!

— А ти защо не си там? — питам. Отсъствието на Джулия, съчетано с моята липса, ще бъде изтълкувано като бунт на отдела.

— Казах, че някой трябва да отговаря на телефонните обаждания.

В този момент един от телефоните наистина иззвънява, но тя не му обръща внимание, защото издухва със сешоара лакираните си нокти.

— Има ли някакви съобщения? — питам, макар че дори някой да ме е търсил, едва ли си е записала.

— Да, едно. — Джулия започва да ровичка сред козметичните средства, разпръснати по бюрото й — в бъркотията се открояват едно-две листчета хартия. Победоносно размахва бележката, но съобщението е неясно, сякаш е закодирано.

— Кой е Гар? — питам. Ако съм дешифрирала правилно текста, въпросният Гар иска да му се обадя.

— От Регистъра — лаконично отговаря тя.

Пълното название на службата е Регистър на рекламните агенции. Оттам ме търсят винаги когато нов клиент проявява интерес към нашата компания. Новината би трябвало да ме зарадва, въпреки че допълнителното натоварване ще ми дойде прекалено. Откровено казано, работата ми не се е увеличила, само че не съм в състояние да се трудя пълноценно, след като през пет минути тичам да повръщам в тоалетната.

Сядам зад бюрото и се моля никой да не е забелязал от съствието ми от важното съвещание. След петнайсетина минути колегите ми започват да излизат от залата за конференции.

— О, Джорджина, ти си тук! — възкликва Карл. — Помислихме, че си отишла да пазаруваш.

Мръсник!

— Кога съм пазарувала през обедната почивка? — парирам го с усмивка.

Той вдига вежди. Жест, който сякаш казва: „Вие, жените, сте непоправими. Готови сте заради едното пазаруване да загърбите важна среща.“ Обожавам да обикалям магазините, ала никога не съм го правила в работно време.

За да се измъкна, пускам опашата лъжа:

— Очаквах важен разговор по телефона, не можех да мръдна от бюрото.

— Така ли? — усмихва се Карл. — Жалко. Заслужаваше си да присъстваш. Забелязаха отсъствието ти. Маркс дори изпрати някого да те търси.

Проклятие! Промърморвам, че навярно тъкмо тогава съм била в тоалетната; взирам се в зрънцето сусам между зъбите на Карл, но не му казвам да го махне — така му се пада на този злобар.

Следобед положението още повече се влошава, след като два пъти заспивам, както си седя зад бюрото; събуждам се само защото удрям челото си в монитора. След като по време на съвещанието на екипа три пъти загубвам мисълта си, Дийн отбелязва, че на мястото на пламенната ми амбиция са останали само димящи въгленчета. Четвъртия път той си излиза, без дори да се извини. Демонстративен жест, с който показва, че само му губя времето.

Бързам да телефонирам на Хю, защото изпитвам необходимост от съчувствието му.

— Удобно ли е да говориш? — питам; от опит знам колко неприятно е да те прекъснат, когато си задълбочен в трудни преговори.

— Моментът не е подходящ, миличка. Важно ли е?

За мен о важно.

— Не, ще ти го кажа довечера — избърборвам, внимателно поставям слушалката на вилката. Отново я вдигам — ей така, да проверя — но той вече е затворил, а сигналът за сиободна линия изобщо не звучи съчувствено.

В шест часа колегите започват да изключват компютрите, мислите им са обсебени от запотени халби бира. Повечето така са се напъвали да направят добро впечатление на Филип Маркс, че са капнали от умора. Аз пък съм скапана от усилието да си държа очите отворени.

— Дру, ще ударим ли по една бира? — пита Карл.

— Някога отказвал ли съм?

— Брет?

— С вас съм.

— Къде отиваме? — питам. Настъпва тишина, която вероятно се простира чак до Азия.

— Не се сърди, Джорджи, но ще бъдем само мъже. Никакви фусти — обяснява Карл. — Разбираш, нали?

— Естествено. — Насилвам се да се усмихна. Наистина разбирам. Кристално ясно е. — И без това имам други планове, щеше да се наложи да ги отложа.

— Добре. Довиждане до утре. Приятно изкарване. Всичко хубаво.

Подхвърля още няколко неискрени и банални фрази, после всички се изнасят. Много добре знае, че нямам никакви планове за вечерта, също както му е известно, че винаги присъствам на сбирките в кварталната кръчма, на които се разбира накъде духа вятърът, научават се най-важните клюки, въртят се истинските сделки. Пет пари не дава дали ще изкарам приятно, пожеланията му са фалшиви като усмивката му. Банални фрази, които се подхвърлят на неудачниците и досадниците, за да се отървеш от тях. Откритието, че внезапно съм станала persona non grata на важните съвещания, е потресаващо; изключването ми от сбирките в кръчмата подписва смъртната ми присъда. Ако не получавам подсказки както досега, работата ми (която се основава не само на твърдите факти, но и на слуховете) все повече ще се затруднява. Бременна съм от петнайсет седмици, а вече ме отписаха!

Трябва да възвърна позициите си. Да се съвзема, да нападам, да отвърна на атаките. Ще се справя. На всяка дена. Правила съм го и преди. Само че сега не съм в състояние да мисля. В съзнанието ми е пълна мъгла.

Ще си легна рано, а утре сутринта на бистра глава ще изготвя стратегията си. Не бива да се панирам — в края на краищата не съм получила заповед за уволнение, нали?

Джулия черви устните си. Нетипично е за нея да остане на работното си място след пет и половина. Вероятно й предстои интересна вечер.

— Къде отиваш? — питам с надеждата да ме покани. Не сме излизали заедно от няколко седмици… всъщност откакто бяхме в „Блубърд“. Чувствам се малко гузна, задето занемарих развлеченията ни (винаги аз уреждам къде да прекараме вечерта), обаче от известно време обикалянето на клубовете не е сред приоритетите ми.

— А, нищо особено. С момчетата ще пием по бира. — Тя престава да се усмихва, затваря пудриерата, пъхва я в чантата си.

Поредното предателство, с което се сблъсквам през този ден.